Майкъл Ян Фрийдман
Пришълците: Първороден грях (19)

Глава седемнадесета

Рипли изчака Анджи да влезе в коридора, след което се обърна. Вратата продължаваше да стои отворена.

— Нещо не е наред — каза ботаничката.

— Не — отвърна Рипли. — Няма проблем. Вратата няма да се затвори, ако някой я приближава.

В този момент Краке изникна от джунглата и се присъедини към Рипли в коридора. Анджи се вторачи в него с отворена уста.

— Той ни пазеше гърбовете — обясни Рипли. — А аз пазех неговия. Така нещата работят по-добре.

— Както кажеш — каза Анджи.

С все още насочен към джунглата от другата страна на вратата инжектор, Рипли зачака вратите да започнат да се затварят. След миг започнаха.

Рипли остана нащрек, вперила очи в най-дълбоките сенки, докато вратите не се затвориха изцяло. След това без колебание се обърна и тръгна към другия край на коридора.

Бети не беше при следващия купол, а в по-следващия. Имаха още доста път.

Все пак обаче бяха напуснали купола, в който пришълците бяха се впуснали в яростното си угощение. С малко късмет щяха да си останат там — ловувайки жертвите, които вече бяха изтощили — достатъчно дълго, че да могат Рипли и спътниците й да стигнат до целта си.

„А кога ли късметът не е бил на наша страна?“ — помисли си тя иронично, изваждайки ком-точката си, за да се свърже с Кал.

Не получи отговор. Това означаваше, че Кал или беше заета, или вече беше унищожена. Рипли предпочете да вярва в последното.

Върна устройството в джоба си и хвана по-стабилно шоковата си пушка. След което се насочи към вратите в далечния край на коридора и купола, намиращ се зад тях.

Седейки до отворената към товарното на Бети врата, с втренчен надолу към купола поглед, Врайс се прокле вероятно за тридесети път, макар че случилото се нямаше нищо общо с него.

Рама трябваше да стои тук и да наблюдава товарното. Но, когато Врайс слезе, за да го смени, Рама го нямаше никакъв — всъщност го нямаше никъде из кораба, което означаваше, че е слязъл по веригата по някаква причина.

Малко след това стана ясно, че и Симони е изчезнал. На Врайс му се струваше повече от вероятно единият от двамата да е паднал или да се е спуснал в купола на колонията, а другият го беше последвал. Но нямаше начин да разбере кой от двамата беше слязъл първи или дали въобще беше станало така.

Бидейки прикован на инвалидна количка, Врайс не беше в позиция да слезе след тях. А Болеро, практически единственият истински пилот в групата, беше прекалено важна за спасителния план, за да бъде изложена на риск.

Затова всичко, което им оставаше, беше да чакат и да се притесняват. Така и направиха, докато двама колонисти — Коуди и Гоголак — не изпълзяха в товарното, изтощени от катеренето, но иначе цели. Явно Кал ги беше завела с наземно превозно средство до резервния отсек, но беше открила, че е бил саботиран откакто Рипли и Джонър го бяха проверили.

Поради което беше ги превозила обратно до пробития купол и оставила в долния край на веригата, след което беше изчакала да се изкачат. След което тръгна да търси Рипли и Краке — както и евентуални колонисти, които бяха оцелели.

Разбира се, ако разказът на Коуди относно срещата им с пришълците беше точен, нямаше да има много оцелели. Но Врайс щеше да стои там въпреки всичко, чакайки знак, че някой се връща.

И, когато получеше такъв, щеше да е готов.

Зад него се отвори вратата на товарното и Гоголак влезе.

— Може ли да се присъединя? — попита тя.

Врайс сви рамене.

— Както желаеш.

Ботаничката застана до него със скръстени на гърдите ръце и се загледа в гледката долу.

— Никога не съм го виждала отгоре. Изглежда толкова… мирно.

— Изглежда така — съгласи се Врайс.

Гоголак се обърна към него.

— Ако не бяхте вие, всички ние щяхме да сме мъртви.

„Или по-лошо“ — отбеляза Врайс наум.

— Това е начинът ми да кажа „благодаря“ — каза му тя. — Но това, което не мога да разбера, е… защо го правите.

Врайс се усмихна мрачно, без да спира да изучава купола.

— За нея — каза той.

— Имаш предвид Рипли?

— Аха. Както и заради бонусите. Не си живяла, докато не опиташ от домашната ракия на Джонър.

— Говоря сериозно — каза Гоголак.

— Аз също — отвърна Врайс.

Рипли беше превела Краке и Анджи през половината Купол Две, когато усети лек полъх на нещо — или по-точно, някого. Наблизо. Но къде?

Няколко метра вляво от нея. Под плетеница от надигнати корени. В настъпващия мрак трябваше да се концентрира, за да види как то се мести и мърда…

— Краке — каза тя тихо.

Очите на русия мъж се плъзнаха към нея.

— Вляво от мен. Бъди готов.

Той не каза нищо, но тя знаеше, че може да разчита на него. Слагайки ръката си на спусъка на своя инжектор, тя се увери, че той не е единственият, на когото да разчита.

„Хайде“ — помисли си тя. „Направи първият ход. Предизвиквам те.“

То прие предизвикателството й. Но вместо да я нападне, се изстреля в обратната посока — нещо, което никога не би очаквала от пришълец.

Рипли не беше свикнала с тази порода. Не знаеше как се държаха при дадени обстоятелства. Но, ако всички те бяха свързани с пришълците, които познаваше, би било срещу естеството им да избягат от неочаквана среща.

Следвайки инстинктите си, Рипли тръгна след него. Без да поглежда, знаеше, че Краке ще е точно зад нея.

Пренебрегвайки клоните, които я биеха, докато минаваше, тя скъси разстоянието между себе си и бягащото от нея нещо. И не след дълго го настигна.

Но то не беше пришълец. Не беше нито достатъчно голямо, нито достатъчно тъмно, а и миришеше по друг начин. Като човек — но не беше колонист.

Накрая, изтощено, то се отпусна на едно дърво. След което се обърна, разкривайки се.

„Симони“ — помисли си тя.

Беше мръсен и блед, изглеждаше уплашен и беше уринирал в панталоните си.

— Божичко — каза той, а гласът му беше продран и напрегнат, — това си ти. Мислех, че е един от… от…

Не можеше дори да се насили да ги нарече по име.

— Кой е той? — попита Анджи.

Рипли не отговори. Беше прекалено заета да напасва присъствието на Симони тук и какво би могло да означава то.

— Какво правиш тук? — попита тя репортера.

— Исках да те видя — каза той. — Имам предвид в действие. Мислех си… — Изглеждаше все едно ще заплаче. — Мислех си, че ще помогне за една по-добра история.

Очите му й подсказваха, че има още.

— Видял си нещо. Какво?

Симони погледна надолу към земята.

— Рама…

— Какво за него?

— Той ме последва. — Гласът на репортера беше почти като шепот. — Но преди да стигне до земята, един от пришълците… — Не можеше да сдържа повече сълзите си. — Едно от тях му скочи.

Рипли изскърца със зъби. Рама…

— Умрял е, заради това че е тръгнал след теб? Това ли ми казваш?

Симони изглеждаше нещастен.

— Не очаквах да ме последва надолу. Мислех, че съм се измъкнал без някой да ме види.

Усещайки прилив на тъмен, хлъзгав гняв, Рипли се наведе към него, докато лицето й не се оказа на сантиметри от неговото.

— Джонър беше прав — каза тя със стиснати зъби. — Трябваше да го оставя да те навре в шахтата за боклук. По дяволите, аз самата трябваше да го направя.

Симони се вторачи в нея с широко отворени очи.

— Аз…

Рипли не изчака да чуе какво има да каже той.

Извръщайки се, тя възобнови похода си през бързо потъмняващата джунгла. Ако трябваше да бъде нападната от засада от някой пришълец, не искаше това да става заради нещо толкова незначително като Симони.

Тя го беше приютила и защитавала, защото той й предоставяше връзка, макар и слаба, към Аманда. Беше позволила чувството за вина, което й беше останало от оригиналната Рипли, да замъгли преценката й. И Рама беше платил цената.

Но тя нямаше да проявява слабост повече.

Когато другите се наредиха в колона зад нея, със Симони най-накрая, Рипли се съсредоточи върху това да ги заведе до Бети. Засега това беше единственото, за което щеше да си позволи да мисли.

Докато Симони се влачеше след Рипли през замръкналия хабитат на Купол Трети, непрекъснато усещаше проучващия поглед на малката ботаничка. Но всеки път, когато се обърнеше към нея, вниманието й беше насочено някъде другаде.

„Е“ — помисли си, — „майната й. Ако тя беше минала през това, през което минах аз, и тя щеше да си е опикала панталоните.“

Припомни си тъмните, ъгловати форми, които го бяха тормозили, преследвайки го през джунглата. Спомни си начина, по който се отъркваха в корените, представляващи скривалището му, с прищракващи от нетърпение зъби. Спомни си как вътрешностите му се бяха смръзнали от близостта им.

„Майната й. Както и на Рипли.“

Думите й го бяха наранили дълбоко, по-дълбоко, отколкото Симони си признаваше. „Трябваше да го оставя да те навре в шахтата за боклук. По дяволите, аз самата трябваше да го направя.“

Щеше да й покаже какво значи да си ужасен. При първа възможност щеше да й покаже. След това тя щеше да съжалява за това, което му беше казала.

„Майната им на всичките.“

Като видя първите звезди да се появяват в празнините над нея, Рипли тихо изпсува. Беше се надявала да избегне пътуване в тъмното, но нямаше да стане. Скоро звездната светлина щеше да е единствената, която имат.

— Не може да има още много — каза Анджи задъхана.

От друга страна тя никога не беше обикаляла Куполите нощем. Не беше сигурно, че преценката й е точна за тези неща.

На Рипли й се струваше, че все още имат значително разстояние да походят, докато стигнат Бети. А с всичките коренища и камъни, които трябваше да заобикалят, сигурно щеше да отнеме дори повече време, отколкото предполагаше разстоянието.

Всеки следващ момент, който оставаха на открито, представляваше нова възможност за някой пришълец да ги хване.

Точно докато си мислеше това, Рипли чу звук от дясната си страна. Извръщайки инжектора си в тази посока, тя се заслуша — но не чу нищо повече.

За момент се отпусна — и този момент беше пагубен, защото нещо твърдо и безмерно тежко се стовари отгоре й, неизменно събаряйки я на земята.

— По дяволите — озъби се тя, ядосвайки се на себе си, че не беше усетила съществото преди да беше станало прекалено късно.

Можеше да види нападателя си в бледата звездна светлина — гигантските му нокти я приковаваха към земята, а дългата му, синкавочерна глава беше застанала над нея подобно на чук над наковалня.

„Преценява ме“ — помисли си тя.

Рипли щеше да е изстреляла заряд в него, ако имаше възможността. Но от удара беше изпуснала оръжието си и не знаеше къде беше паднало.

Освен това не знаеше какво е станало с останалите й спътници, но можеше да познае. Беше наредила на Краке да спаси Анджи, ако ги атакуват. Той й вярваше прекалено много, че да направи нещо друго.

Което оставяше Рипли изцяло и ужасно сама.

Главата на пришълеца се наклони леко на една страна, а поток от слюнка се стичаше от устата му върху лицето и гръдния й кош. Тя беше негова собственост, негова играчка, негово месо.

Рипли се опита да се освободи, но без резултат. Нещото беше прекалено тежко, прекалено силно, прекалено решено да опита от кръвта й.

Отваряйки пастта си, разкри вътрешните си зъби. Те проблеснаха, докато излизаха на звездната светлина, остри, гладни и готови да разкъсат гърлото на Рипли.

Смъртта беше толкова близо, че почти я усещаше. Имаше момент, в който дори беше сигурна, че вече е настъпила.

Но пришълецът се поколеба.

„Не съм като другите“ — помисли си Рипли. Двамата споделяха няколко спици ДНК. Бяха роднини.

Но тук не беше като на Орига. Там Рипли беше изцяло приета от пришълците, защото беше износила кралицата им в гръдния си кош.

Тези тук бяха прекалено слабо свързани с нея, за да има значение. „Ще ме убие, с или без ДНК.“ Дръпвайки главата си назад, то се подготви да направи именно това.

Точно тогава Рипли го срита колкото можеше по-силно, при което то се отдръпна изненадано за момент. Но този момент беше всичко, което можеше да си издейства Рипли.

С крясък на ярост и недоволство, нещото я атакува с вътрешните си зъби. Извивайки се в хватката му, тя видя как то захапа земята вместо лицето й.

Знаеше, че накрая всичко щеше да свърши по единствения възможен начин — с нейната кървава, агонизираща смърт. Не така беше планирала нещата. Но щеше да се бори докато можеше, за да даде на другите по-високи шансове да избягат.

Рипли все още мислеше за това, когато нещо таранира пришълеца странично, отмествайки го — като даде по този начин възможност на Рипли да се измъкне. Претъркулвайки се изпод нападателя си, тя видя инжектора си.

Сграбчи го и стреля — точно когато пришълецът запрати някого във въздуха с дългата си черна лапа.

Блъснато от енергийния заряд на Рипли, съществото се удари в дънера на едно дърво — достатъчно силно, че да разтресе листата по клоните му. Но то съвсем не беше победено — което доказа миг по-късно, впускайки се напред, без да обръща внимание на заряда.

Рипли видя как пришълецът се домогва до нея през пращенето на синкавобялата енергия, придвижвайки крак след крак, с алчно извадена към нея вътрешна челюст.

Инжекторът й не го спираше. Само го забавяше, отлагайки неизбежното.

Изведнъж второ копие от енергия се присъедини към първото, което отново дебалансира извънземното. С яростен писък то се обърна и тръгна към втория източник.

Което го остави незащитено откъм Рипли. Придвижвайки се по-близо, тя изсипа всичко, което можеше да произведе, върху съществото. И най-сетне то падна под натиска на обединения обстрел.

Гърчейки се и конвулсирайки, то се предаде. Едва, когато плътта му беше изцяло овъглена и струя мазен, черен пушек се заиздига над него, Рипли се обърна към Краке, който й беше дошъл на помощ, и му даде знак да остане нащрек.

След което отиде до тялото, което беше видяла да отхвърча. То лежеше в храстите, плувнало в кръв, а до него имаше някаква купчинка. Едва, когато Рипли се приближи, успя да разпознае в купчинката изкормените вътрешности на жертвата.

Поглеждайки нагоре, тя видя лунички изпод кръвта, както и кичур червена коса. Симони…

Очите му бяха отворени и втренчени и за момент Рипли реши, че е мъртъв. След това видя, че устните му трепкат. Приближи се до него, коленичи и го попита какво е казал.

— Не съм страхливец — задъха се той. Мехурчета кръв бълбукаха по устните му. — Не съм проклет… — Измъчен стон се изтръгна от устата му. — … проклет страхливец.

Понеже се беше намесил на нейна страна и беше спасил живота й. И наистина, тя щеше да умре без негова помощ.

Но хората не можеха да запазват животите на други хора, каквото и да си мислеха. Накрая всички щяха да изчезнат, по един или друг начин. Без изключения.

Беше научила това през дългите мрачни години. Но, като Симони, беше достатъчно глупава, че да продължи да опитва.

— Не си страхливец — увери го тя, казвайки това, което той искаше да чуе. — Ти си проклет герой.

През болката Симони възприе изражение на удовлетворение, което все още беше на лицето му, когато тялото му се отпусна и очите му се извъртяха назад.

Рипли погледна към Анджи, която стоеше до нея, втренчена в Симони. Ботаничката изглеждаше като закована.

Изправяйки се на крака, Рипли каза:

— Да вървим. Или всички ще лежим някъде с извадени черва.

Думите едва излязоха от устата й, когато чу как нещо се приближава — нещо си проправяше път през шумака, за да ги достигне. Обръщайки се рязко, тя насочи оръжието си по посока на шума и се стегна.

Но не беше пришълец. Беше една от бричките, с изгасени фарове, с Кал зад волана и мрачния Джонър с пушка в ръце.

Рипли прокле тихо.

— Време беше да се появите.

Джонър посочи към Симони с шоковата си пушка.

— Какво му се е случило?

Рипли се намръщи.

— Той беше герой. Има ли значение?

Джонър сви рамене, докато Рипли се качваше на бричката.

— Просто реших да попитам.

Когато бяха на път с всички на борда, Кал хвърли поглед към Рипли.

— Резервният отсек също е набелязан. Отиваме към Бети.

— Ние също — каза Рипли, когато се гмурнаха с главата напред в джунглата, — следователно всичко е точно.

Чувайки, че вратата се отваря, Болеро погледна през рамо — и видя един от ботаниците.

„Коуди“ — помисли си тя.

— Надявам се нямаш против, че дойдох тук — каза той. — Но повече не мога да седя в столовата, а ми се завива свят да гледам към купола от този ъгъл. Или комплект от ъгли, би могло да се каже.

— Стига да напуснеш, когато кажа, че тръгваме — каза му тя.

Ботаникът отвърна:

— Става — седна до нея и се загледа в инструментариума й. — Знаеш ли — каза, — едно време исках да съм пилот. Дори се обучавах известно време.

— Браво — каза Болеро, — но да не ти хрумва, че е позволено да пипаш каквото и да било. Това е деликатна операция. Едно подхлъзване и сме прецакани.

— Не се притеснявай — отвърна Коуди. — Последното, което бих искал, е да помогна всичко в купола да умре малко по-бързо.

— Растенията ли имаш предвид? — попита тя.

— Явно. Няма особено много други неща там.

— Странно — каза Болеро. — На твое място бих се притеснявала повече за колегите си.

— И при мен е така — каза Коуди с блясък на възмущение в очите. — Кой не би бил? Но ние няма да убиваме колегите ми, ще убиваме това, което е в купола.

— Само по необходимост — напомни му тя.

Той се намръщи.

— Виж, знам, че това не ни е приоритет, но дали е възможно да има и друг начин? Нещо, което да може да направим, така, че дърветата долу да не бъдат изсмукани в космоса?

— Бихме могли да останем тук — каза Болеро, — като момчето с пръста в бента. Но това няма да го бъде. Хората, които са организирали това малко купонче, по някое време ще наминат да проверят как е минало, а ние отдавна ще сме се изпарили до тогава.

— Жалко — каза Коуди. — Много усилия сме вложили в тези растения. Да ги загубим ще е като да загубим част от себе си.

— Знаеш ли кое е истински жалко? — попита Болеро. — Фактът, че ще те помоля да напуснеш пилотската ми кабина.

Той я погледна изненадан.

— Казах ли… нещо, с което да те обидя?

— Тръпки ме побиват от теб — отвърна Болеро. — А това е достатъчно. Не мога да си позволя тук да има някой, който не подкрепя на сто процента това, което правим. Ако бях на твое място, щях да отида да занимавам Врайс.

— Извинявай — каза Коуди. — Не исках да…

— И преди да ти хрумнат разни идеи — добави тя, — мога да извадя инжектора си по-бързо, отколкото ти можеш да си помислиш да ми скочиш.

Вдигайки ръце в знак на примирие, ботаникът стана от мястото си.

— Няма нужда от това. Отивам си, виждаш ли?

Но преди да тръгне накъдето и да било, гласът на Врайс изпълни кабината.

— Болеро? Рипли току-що мина през дясната врата на купола. Не мога да определя колко хора има с нея.

Това означаваше, че щяха да излитат след няколко минути, в зависимост от това колко колонисти трябваше да бъдат избутани нагоре по веригата. Болеро започна да активира необходимите системи, извръщайки вниманието си от Коуди.

Което, както се оказа, беше грешка.

Беше сбъркала — не можа да извади инжектора си по-бързо, отколкото Коуди можеше да й скочи. Още повече, той беше изненадващо силен — толкова, че когато я издърпа от седалката й, тя изхвърча като сигнална ракета.

— Врайс! — извика тя по това, което се надяваше да е все още отворена комуникационна връзка и изрита Коуди в топките.

Доколкото успя да прецени, той дори не усети. А преди да опита каквото и да било друго, я блъсна в стената, карайки зъбите й да се разтракат.

Зашеметена и с вкус на кръв в устата, Болеро се осъзна навреме, за да види, че Коуди прави нещо по инструментарното табло. Някак си успя да се надигне и скочи на гърба му. Но той продължи да работи, все едно тя не беше там.

Чувайки съскане зад себе си, пилотът се обърна през рамо — и видя Врайс с пушка с твърди муниции в ръце. Погледите им се срещнаха за момент, давайки да се разбере, че един грешен изстрел би направил на кабината това, което бяха замислили за купола — дупка, през която всичкият въздух щеше да бъде изсмукан в космоса.

Но Болеро знаеше, че няма по-добър избор. Смъквайки се от гърба на ботаника, тя залегна на палубата.

— Коуди! — излая малкият човек.

Коуди не се обърна. Просто продължи да прави това, което правеше, оставяйки Врайс без избор. Надигайки пушката си, той изстреля един куршум в гърба на ботаника.

Което нямаше видим ефект. Проклинайки, Врайс изстреля още един куршум в Коуди, прицелвайки се малко по-нагоре. Този път ботаникът се извъртя и задра с ръце по гърба си, все едно можеше да измъкне куршума.

След това нещо бяло и кашесто започна да изтича от устата му и той падна на палубата до Болеро. Но не остана да лежи — гърчеше се и се извиваше, като че ли преживяваше някакъв нервен шок.

— Той е андроид! — изтърси Врайс.

„Като Кал“ — помисли си Болеро. Това обясняваше начина, по който я беше подхвърлял, и защо първият изстрел на Врайс не беше постигнал нещо.

Присъствието на андроид измежду колонистите надигна въпроси, на които Болеро нямаше време да отговаря сега. Ако Рипли щеше да достигне товарното след няколко минути, Болеро трябваше да довърши подготвянето на необходимите системи — и да се оправи с каквито и забавяния да беше създал Коуди с действията си.

В този момент Гоголак вкара глава в пилотската кабина. Поглеждайки Коуди, очите й се разшириха.

— Той е…

— Андроид — каза Болеро, — знаем вече. — Изправяйки пребитото си тяло на крака, тя хвана Коуди под мишниците и го завъртя, докато главата му не сочеше към Гоголак. — Сега го разкарай оттук.

Вцепенена, Гоголак се наведе да се заеме със задачата. Извлачи го извън кабината, а Врайс отиде с нея, за да се увери, че Коуди не й създава проблеми — и, разбира се, за да бъде сигурен, че самата Гоголак не представлява такъв.

А Болеро се отпусна пред инструментариума си, борейки се със замайването, за да направи това, което трябваше.