Майкъл Ян Фрийдман
Пришълците: Първороден грях (18)

Глава шестнадесета

Шепърд не се беше паникьосал като останалите.

Не беше очаквал пришълците да преобърнат бричката им, или да бъдат толкова проклето големи, или че ще го запратят в един дънер, който да му изкара въздуха. Но колкото и смачкан да се чувстваше, той запази самоконтрол. Откри едно място, което да го скрива от всички страни и зачака, докато отново можеше да диша спокойно, след което тръгна да търси другите.

В крайна сметка, той беше офицер по безопасността. Трябваше да им помогне, ако можеше.

Първият, който откри, беше Хендрикс. Не беше трудно да я намери, тъй като тя цепеше с гръм и трясък през джунглата. Шепърд предприе такъв курс, че да пресече пътя й, след което бързо и тихо я повали.

Тя се бори само за момент. След което осъзна кой и какво беше той и се отпусна.

— О, боже — стенеше тя, а сълзи се стичаха по лицето й до устата, която беше покрила с две ръце. — О, боже мой…

— Тихо — прошушна той в ухото и. — Сега.

Хендрикс си пое дълъг, треперлив дъх и затихна.

Доволен, че няма да ги издаде, Шепърд избърса потта от челото си с опакото на ръката.

— Добре — каза той тихо, оглеждайки се за признаци за присъствие на пришълци. — Ще се оправим. Просто трябва да бъдем на себе си. Рипли и хората и са оцелявали след срещи с тези форми на живот. Значи можем и ние.

Хендрикс подсмръкна.

— Ние не сме тях. Ние просто отглеждаме цветя.

— Но имаме преимуществото на техния опит. Всичко, което трябва да направим, е да се доберем до контролния център. След това ще можем да се прегрупираме и да подходим към проблема по друг начин.

— Както кажеш — отвърна тя, но това не спря трупащия се в очите й страх.

Шепърд коленичи пред нея.

— Кълна се в Бога, че ще успеем. Вярваш ли ми?

Хендрикс обърса една сълза с кокалчетата на ръката си.

— Вярваш ли ми? — повтори настоятелно Шепърд.

Тя кимна.

— Добре — каза той и протегна ръка. — Ставай сега. Предстои ни известно ходене.

Сайго беше бягал колкото го държаха краката. Беше го правил толкова слепешката, без да го е грижа за посоката, без да може да спре, за да не би да го хванат пришълците и да откъснат крайниците му.

Защото това си представяше той, че ще му направят. И колкото и да се опитваше да махне тази картина от ума си, тя оставаше при него, разяждайки го отвътре.

Но не можеше повече да тича. Имаше чувството, че на гърдите му има смазваща тежест, а мускулите на краката му горяха, все едно бяха запалени.

Най-сетне се осмели да спре и да погледне зад себе си. И това, което видя, накара сърцето му да трепне обнадеждено.

Явно се беше въртял в проклет кръг, защото зад него беше обърнатата бричка. И доколкото можеше да види, все още беше годна за използване по предназначение.

Всичко, което трябваше да направи, беше да я обърне с правилната страна нагоре. Успя да се принуди да пробяга до нея, опря рамо в страничния й панел и натисна.

Бричката се клатеше все едно всеки момент щеше да се обърне, но в последната секунда се връщаше в първоначалната си позиция. „Прекалено е тежка“ — помисли си той, борейки се за въздух.

Но алтернативата беше да продължи да разчита на краката си, а той знаеше, че това щеше да доведе само до лошо. Затова отново опря рамо в бричката и натисна за втори път.

Тя отново се колебаеше на ръба, но Сайго беше решен да не я остави така. С мъчителен стон той заби здраво уморените си, треперещи крака — и успя да преобърне превозното средство.

Скърцайки в протест, то се удари в земята и подскочи веднъж — изглежда амортисьорите си вършеха работата. След което застана пред него, канеща го да влезе.

Но все още предстоеше да я запали. Ако не успееше, Сайго беше изхабил последните си сили за нищо. Довлачвайки се до шофьорското място, той натисна стартовия бутон.

Двигателят изстена, явно засегнат от ударите, които беше понесъл. В далечината се чу друг звук — също толкова висок. Но не беше ехо.

„Хайде“ — помисли си Сайго, а вътрешностите му се превърнаха в желе. — „Нямам никакво време за това.“

Изведнъж двигателят запали. С дълбока въздишка на облекчение, Сайго включи на скорост, завъртя кормилото и се запъти към вратата, която — сега като я погледнеше — беше даже по-близко, отколкото си спомняше.

„Имам шанс“ — помисли си той. Всичко, което трябваше да направи, беше да стигне до резервния отсек и да чака хората от товарния кораб да го вземат оттам, след което можеше да остави този кошмар зад гърба си.

Но преди да успее да стигне до вратата, видя нещо тъмно и подобно на гущер да се опитва да му пресече пътя. И с темпото, с което се движеше, щеше да го достигне преди той да стигне изхода.

„Мамка му!“ — помисли си той.

Без да има друг избор, той завъртя кормилото на ляво, обръщайки бричката. След което пришпори двигателя и се запъти в обратна посока.

„Ще го загубя в джунглата“ — мислеше си той трескаво. — „След което ще обърна пак и наново ще тръгна към вратата.“

Изглеждаше като разумен план. Но, когато погледна назад, видя, че пришълецът не се предава. Все още беше по петите му, подскачащ из храсталака.

Не тичаше дори. Просто подскачаше, все едно имаше цялото време на света. Все едно беше само въпрос на време преди да се добере до това, което искаше.

„Проклятие“ — помисли си Сайго, а сърцето му биеше толкова бързо, че имаше чувството, че ще се пръсне, — „не искам да умра.“

От паника натисна още повече педала на газта, за да увеличи скоростта на бричката — знаейки, че това намалява времето, за което тя щеше да може да се движи. Но, ако пришълецът го настигнеше, нямаше да има значение колко време още можеше да продължи проклетото нещо.

Двигателят зави още повече и превозното средство ускори — и постепенно разстоянието между ловеца и плячката започна да се увеличава. Пришълецът губеше състезанието. Колкото и да беше бърз, не можеше да издържи на темпото.

„Господи“ — помисли си Сайго, — „ще успея.“

След което се обърна отново напред и видя издигащият се пред него дънер, носещ се към него прекалено бързо, за да бъде избегнат. Ботаникът изви рязко кормилото надясно, но беше прекалено късно. Бричката се удари в дървото с трясък и запрати Сайго във въздуха.

Свит на кълбо, той се стегна в очакване на чупещия костите удар, който със сигурност предстоеше. Но до такъв така и не се стигна. Вместо това забърса косо земята и се претърколи няколко пъти, спирайки сред туфа яркожълти цветя.

„Жив съм“ — помисли си той, едва вярвайки го.

След което се сети за пришълеца. Дали се беше отказал? Или все още тичаше към него, скъсявайки разстоянието с всяка крачка, нетърпелив да получи месото, което той досега му беше отказвал?

Прекалено уплашен, за да погледне назад, той започна да бяга през джунглата. Но не можеше да накара краката си да тичат така, както искаше, както му беше нужно. Те трепереха прекалено силно — страхът му и тежкото приземяване бяха взели своето.

„Трябва да се движа“ — помисли си той.

В същото време чу нещо — шумолене в джунглата зад него. Можеше да е вятърът в листата. Но със сърцето си Сайго знаеше, че е нещо повече.

Вътрешностите му се втечниха. „Не“ — помисли си той. — „Моля те, господи, не…“

В този момент краката му съвсем отказаха, изсипвайки го на тъмната, влажна земя. Опита се да стане, да се повдигне на крака, но не успя. Всичките му сили бяха свършили.

Известно време, което му се стори дълго, Сайго просто лежеше хленчейки. Сълзите се стичаха по бузите му и щипеха кожата му, докато чакаше края си като мишка в лапите на котка.

Но нищо не се случваше. И колкото повече продължаваше да диша, толкова повече се чудеше защо.

Накрая ботаникът намери сили да се извърне, за да се опита да види какво има зад него. Но не пришълецът видя там, наполовина скрит в сянка. Беше Рекс, с оплезен език, дишащ тежко, като да беше тичал известно време.

„Кучето“ — помисли си Сайго зашеметен. — „Просто проклетото куче.“

След това осъзна, че нещо се извисява зад животното…

Хендрикс спря до Шепърд, близо до пищна, покрита със сини цветове джакаранда, когато видяха входа към контролния център.

Беше на по-малко от петдесет метра, ограден от стръкове бамбук. „На един спринт разстояние“ — помисли си тя. Но отварянето на вратата щеше да отнеме няколко секунди, а докато го правеше, тя и Шепърд щяха да стоят в отвореното пространство.

За нещастие, нямаха друг избор.

Шепърд се обърна към нея, с капки пот по челото и посочи с палец по посока на вратата. Хендрикс кимна, показвайки му, че е по-готова от всякога.

Но точно преди да се затичат, челото на спътника й се сбърчи и той огледа джунглата около тях.

— Чу ли нещо? — прошепна той.

Хендрикс се заслуша. Нищо. Нито дори шумоленето на листата, движението от вятъра.

— Мисля, че не.

След това го чу — шумолящ звук някъде над тях, прекалено различим, за да бъде отхвърлен. Сърцето й се качи в гърлото, заплашвайки да я задуши.

Докато Шепърд бавно надигаше глава, за да погледне нагоре, тя си мислеше: „Може би греша. Моля те, нека греша.“

Лицето на Шепърд се изкриви.

— Мамка му.

Хендрикс успя някак да събере смелост да проследи погледа му и видя изтегнатия върху клоните над тях силует — нещо ръбесто и леко наподобяващо насекомо — при което вътрешностите й се вледениха.

Адамовата ябълка на Шепърд се качи високо в гърлото му, след което слезе отново, а оръжието леко се намести в ръцете му.

— Махай се от тук — каза й той.

Хендрикс усети как гърлото й се свива, отрязвайки й достъпа до въздух.

— Не мога — изскимтя тя.

Защото, ако просто останеше на място, имаше шанс нещото да си тръгне. Но, ако се затичаше, кошмарът щеше да започне наново.

Шепърд се обърна към нея, с широко отворени от решителност очи.

— Веднага! — отсече той.

С тих писък от страх, Хендрикс побягна.

Движейки се в настъпващия сумрак, на Анджи и се искаше като никога да не беше изоставяла баща си. Знанието, че го беше оставила да се изправи сам срещу пришълеца, болеше повече от огъня в гърлото й.

Но успяваше да игнорира болката, защото знаеше, че няма да трае дълго. Без план или посока, скоро тя самата щеше да стане храна за пришълците.

Докато си го мислеше, чу нещо — движение сред листата. Но не можеше да определи откъде идваше.

Обръщайки се бавно, впери поглед в тъмнината и сенките, нащрек за дори най-тънкия намек за беда. Точно, когато започна да се съмнява, че въобще е имало нещо, нещо я хвана за ръката.

Анджи погледна нагоре към него, а сърцето й слезе в петите — беше убедена, че гледа смъртта.

Но не в пришълец беше зяпнала. А в Рипли.

— Господи — издиша тя, а сърцето й удряше толкова силно, че изглеждаше, че ще й счупи ребро.

— Да вървим — прошепна Рипли.

— Накъде?

— Към Купол Седем — където е Бети. Вече нямаме лукса да използваме резервния отсек.

Анджи трябваше да се съгласи, че това е най-добрият им възможен избор, макар че не знаеше дали ще може да изкачи веригата. Но, когато погледна спасителката си в твърдите, черни очи, тя имаше нещо друго наум.

— Оставих баща си близо до бричката. Възможно е все още да е…

— Жив? — каза Рипли, карайки предположението да звучи абсурдно. — Вече не.

— Защо не?

Рипли внимателно огледа наоколо.

— Прекалено много време е минало. Забрави го.

— Той ми е баща, по дяволите.

— Беше ти баща. Освен, ако не искаш да свършиш по същия начин, предлагам да вървим.

За момент Анджи беше на ръба да настои отново. Но в крайна сметка се спря.

— Добре — каза Рипли. — Сега да вървим.

Тръгна през джунглата, оставяйки Анджи да я следва. Стъпките й бяха такива, че на ботаничката й беше трудно да поддържа темпото, но успяваше.

Докато не чу друг звук — нещо между песен и въздишка. Ромоленето на поток, може би? Не мислеше така.

— Чу ли това? — попита спътничката си.

Рипли не каза нищо в отговор. Вместо това спря и започна да се оглежда отново.

Анджи също започна да проучва заобикалящата я среда, надявайки се да не види отразената в извънземна плът отслабваща светлина. Не можа да различи нищо. А в момента и не чуваше нищо друго освен шумоленето на вятъра в листата. След това вятърът поспря за миг.

И тя чу как някой казва:

— Помощ…

Молбата беше слаба, но нямаше грешка в отчаянието в думите. Имаше някой там.

Не можеше да разбере кой. Или къде. Обръщайки се към Рипли, каза:

— Някой вика за помощ.

— Да — отвърна Рипли, а ноздрите й се разшириха. След което посочи с инжектора си:

— Натам.

Анджи не виждаше нищо в тази посока, но вярваше в сетивата на спътничката си.

— Какво чакаме?

Рипли се вгледа в нея. След това, тиха и мощна като ловуваща лъвица, се понесе напред.

Анджи я следваше отблизо както преди — и не само заради безопасността. Искаше да открие викащия за помощ човек.

„Татко?“ — не можеше да не спре да си го мисли.

Не го беше видяла да умира, а Рипли беше казала, че няма надежда за него. Но докато не видеше доказателство със собствените си очи, Анджи не можеше да отхвърли възможността да е оцелял.

„Идвам“ — мислеше си. — „Моля, нека да си ти.“

Изведнъж Рипли спря и се огледа, като че да беше загубила дирята. След това явно успя да я намери отново и продължи напред, повеждайки Анджи през част от джунглата, която беше толкова гъста, че изглеждаше като да няма въздух за дишане.

Ако беше сама, ботаничката никога нямаше да успее да мине през нея. Но Рипли направи преминаването й възможно, като проправяше пътека пред себе си.

Най-сетне излязоха на място, където джунглата малко се отдръпваше. Рипли отново посочи с пушката си и каза:

— Там.

Анджи проследи движението й към едно канелено дърво. Стоеше между други от своя вид, демонстрирайки разхвърляните си жълти цветове и острите си черни плодове.

Имаше нещо на него, затъмняващо гладката тъмнокафява кора — нещо, което не трябваше да е там. И докато Анджи го гледаше в посивяващата светлина, опитвайки се да разбере какво е, част от него се раздвижи.

„О, господи“ — помисли си тя.

„Сайго. И е жив.“

Но пришълците го бяха закрепили за дънера на дървото с дълги, дебели нишки, състоящи се от нещо белезникаво и лепкаво. И здраво, щом не се беше освободил по-рано.

— Всичко е наред — каза Анджи, притеглена неудържимо от молбата му. — Ще ти помогнем.

Сайго ги погледна, а очите му бяха пълни с мъка.

— Моля ви — каза той, — преди да се върне…

— Трябва да го свалим от там — обърна се Анджи към Рипли. Хващайки се за най-високата нишка, която можеше да достигне, тя започна да дърпа.

— Има ембрион в него — каза Рипли.

— Не — каза Сайго, клатейки глава. — Просто ме оставиха тук. Свалете ме, моля ви…

— Има ембрион в него — настоя Рипли, — точно както е имало в Пандор. Което означава, че едно от извънземните е кралица.

— Моля ви — изплака Сайго, а сълзите се стичаха по бузите му.

Анджи погледна спътничката си.

— За бога, Рипли.

Рипли се намръщи. След това се приближи до дървото, при което вълна от благодарност и облекчение премина през Анджи. Толкова малко от тях бяха останали живи. Ако можеха да спасят Сайго, щеше да е поне малка победа.

— Благодаря ти — изхлипа той, когато Рипли спря пред него. — От дъното на сърцето си.

Думите едва бяха излезли от устата му, когато Рипли завъртя пушката в ръце, дръпна я назад и — със заслепяваща бързина — заби прикладата й в слепоочието на Сайго.

Чу се пукащ звук, от който на Анджи и се повдигна, след което главата на Сайго лежеше под невъзможен ъгъл на рамото му, а черепът му представляваше смесица от кръв, кости и сива каша.

— Неее! — изпищя тя, без да може да се спре, без да може повече да удържа страха и ужаса в себе си.

Усети как една ръка грубо запуши устата й, за да млъкне, а друга я хвана зад врата. За момент си помисли, че Рипли ще убие и нея.

При определени обстоятелства сигурно щеше да го направи. Но истеричният пристъп на Анджи се уталожи и тя усети как хватката на Рипли леко се отхлаби, докато накрая не я освободи изцяло.

— Лъжеше — каза Рипли, а погледът й беше яростен и непреклонен. — Имаше ембрион в него.

Вдишвайки безпомощно на малки глътки, Анджи кимна.

— Добре — каза тя. — Вярвам ти.

От друга страна, нямаше избор.

„Идва“ — мислеше си Хендрикс.

Поради адреналиновия пристъп в кръвта й, предизвикан от страха, тя беше бягала по-бързо от всякога — толкова бързо, че краката й едва докосваха земята. Беше трудно да си представи, че нещо може да бяга толкова бързо, че да успее да поддържа темпото й, камо ли да я хване.

Но пришълецът правеше точно това.

Чуваше как се движи през джунглата, шумолейки в листака. Като че ли не бързаше, но непрекъснато се приближаваше. Хленч излезе от устата й.

Никога нямаше да го надбяга. Никога.

Трябваше да има друг начин. И, когато едно кичесто старо дърво капок се извиси пред нея, изглеждащо призрачно в полумрака, тя разбра, че го е открила.

Имаше разклонение на приблизително метър от земята, а най-ниските му клони бяха съвсем малко по-нависоко. Ако можеше да се хване за един от тях и да се изтегли до разклонението, оттам насетне щеше да има достатъчно достъпни клони.

И здрави. От типа, които биха издържали теглото на жена, за неопределен период от време, ако се налагаше.

Хендрикс щеше да има само един опит. Ако се забавеше прекалено много с покатерването до разклонението или протягането за горния клон, пришълецът щеше да я хване.

А не можеше да си представи какво щеше да стане тогава. Не искаше да си представя.

„Направи го както трябва от първия път!“ — нареди си тя.

Когато дървото беше точно пред нея, тя се хвърли. Но когато го направи, отскочи от грешния крак, поради което скокът й беше измъчен и изглеждаше, че няма да успее да достигне клона, който и трябваше.

„Не!“ — помисли си тя. — „Господи, моля те, не!“

Някак си успя да хване друг клон — по-нисък от този, за който се беше надявала. Не й помогна колкото беше искала, но заби крак в дънера и успя да се изтегли до разклонението.

Стенейки от страх, тя се протегна към друг клон, за да се издърпа на по-високо. Тогава осъзна, че е заклещила крака си в най-тясната част на чатала. А когато погледна назад, видя, че пришълецът пристигаше — размахвайки свободно крайници като куче, с тази разлика, че никое куче не беше толкова жадно да убива.

То идваше, а тя беше заклещена и ако останеше така, щеше да я разкъса и да изяде мозъка от кървавия й разбит череп. Трябваше да се размърда и да освободи крака си.

Но пришълецът приближаваше, беше толкова близо, че можеше да види гнусната му лигава черна глава, капещите от челюстите му слюнки и отблясъка на големите му смъртоносни зъби.

С вик на болка, Хендрикс успя да освободи крака си. След това продължи да се катери с треперещи ръце и крака, сигурна, че се движи прекалено бавно и че пришълецът ще я изненада в гръб.

Засега не го правеше.

Тя продължи да се изкачва все по-високо и по-високо по дънера, докато не достигна до по-тънките и податливи клони в горната част на дървото. Благодареше се, че е все още жива, но не смееше да мисли отвъд това. Просто продължаваше да се катери.

Накрая Хендрикс събра кураж да погледне надолу. Пришълецът стоеше в тревата долу, източило врат така, че безоката му глава да гледа към нея.

Но не я следваше. Инстинктът й да се покачи на дървото се оказа добра идея. „Не е катерач“ — помисли си тя опиянена.

Изведнъж нещото се присви. И преди Хендрикс да успее да реагира, подскочи нагоре, хващайки се за дървото.

„Не“ — помисли си тя трескаво, а гърлото й се смали толкова, че я болеше да диша. — „Не може да ме хване. На безопасно съм, по дяволите.“

Пришълецът избра този момент, за да скочи втори път. Беше толкова близо, че почти успя да я хване за глезена. Устата му се отвори алчно, разкривайки по-малката му челюст.

Пищейки с цяло гърло, Хендрикс отново се втурна нагоре по дървото. Но този път беше по-трудно, клоните, които намираше, бяха по-нестабилни, по-слаби.

Собствените й крайници бяха почти безполезни, смазани от необичайните изисквания, които им беше поставила. Усети как страхът се свива като юмрук около сърцето й, по-твърд и настоятелен от преди.

„Все още мога да успея“ — повтаряше си тя.

Но в същия момент усети нещо да се затваря около прасеца и — нещо достатъчно остро и силно, че да пробие кожата й. Крещейки, тя задърпа крака си с колкото сила имаше.

И се освободи. Но свободата й си имаше цена.

Усети, че пада, а клоните я шибаха, докато профучаваха покрай нея — прекалено бързо, че да се хване за някой. Едва имаше време да си представи колко силно ще се удари в земята, когато се разби в нея, а дъхът избяга от дробовете й.

Докато лежеше задъхана, с дробове, надигащи се като мяхове, усети, че е още жива — макар и едвам. Не усещаше единия си крак, а другият лежеше в прекалено странен ъгъл, за да не е счупен.

Но не това беше най-големият й проблем, защото виждаше, че пришълецът се спуска надолу по дървото…