Майкъл Ян Фрийдман
Пришълците: Първороден грях (11)

Глава девета

Симони се събуди и видя Рама, седящ в леглото си, говорещ нещо за Рипли. Поне смяташе, че е за Рипли. Паяжините на съня в главата му все още бяха прекалено дебели, за да разбере какво.

„Говори насън“ — помисли си Симони. Отново. Рама го правеше почти всяка нощ.

Само дето този път не завалваше думите си. Говореше бързо и точно. По едно време репортерът осъзна, че освен това някой му отговаря.

Беше Врайс.

— Ако питаш мен — каза малкият мъж, — крайно време беше. Дай да свършваме тази работа.

— И аз мисля така — отвърна Рама, отвивайки се. — Ей сега идвам.

— Какво става? — попита Симони.

— Имаме си компания — каза Рама, протегна се за панталоните, които висяха наблизо на една кука, и започна да ги обува, бързайки. — Стой тук. Ще те уведомя кога е безопасно да излезеш.

„Вече трябваше да ме е опознал достатъчно“ — помисли си Симони. „Кажи ми да стоя тук и аз ще се махна при първа възможност.“

Изчака Рама да отвори вратата и да излезе, след което скочи от леглото, мушна глава в коридора и видя посоката, в която се беше запътил инженерът.

Към пилотската кабина, сигурно. Симони събра дрехите си, навлече ги набързо и след това го последва.

Когато отвори вратата на кабината, трима души се обърнаха, за да го изгледат. Никой от тях не изглеждаше особено щастлив да го види.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита Врайс.

— Трябваше да си останеш в стаята — каза Рама, поглеждайки един набор инструменти зад пилотското място.

Симони надникна иззад рамото на Болеро. Видя червен радарен символ, движещ се от горния десен край към долния ляв, на екрана на централния монитор.

— Какво е това? — попита той — Кораб?

— Точно така — отвърна Болеро, макар че вниманието й беше фокусирано върху мониторите.

— Приятелски настроен? — зачуди се той.

— Едва ли — отвърна тя простичко.

Той усети тръпка да пробягва по гръбнака му.

— Какво искат от нас?

Болеро се завъртя в стола си, за да погледне друга част от инструментариума си.

— Това е въпросът, нали така?

„Не ми помагаш особено“ — помисли си Симони. От друга страна, тя едва ли целеше да му помага.

— Както и да е — каза той, — няма проблем, че не са приятелски настроени, нали? Ние имаме защита, нали?

— Някаква — потвърди Болеро. — Разбира се, най-добрата защита би била да отпрашим от тук.

— Значи ще бягаме? — попита Симони. Едва след като получи неодобрителен поглед от Врайс осъзна колко омаловажително го е казал. — Не, че има нещо лошо в това, де.

Болеро не отвърна. Просто продължи да наблюдава внимателно мониторите си, а тъмните й очи се местеха от един на друг.

Но не предприемаше маневри за бягство. Това беше ясно дори за Симони.

— Какво, по дяволите, става? — попита той.

Рама го погледна с изнервено изражение.

— Направи ми услуга — каза той — и млъкни най-сетне, става ли? Малко сме заети, в случай че не си забелязал.

— Съжалявам — отвърна Симони.

Но всъщност не беше така. Каквото и да ставаше, беше свързано с всичката тази потайност напоследък — това беше очевидно. А той беше решен да разбере какво става.

Единственото предупреждение, което получи Кал, докато разглеждаше един износен енергиен съединител в товарното, беше раздрусване, което едва не я събори на пода. След това вратите на товарното рязко се разтвориха като гигантска челюст — което беше лудост, защото от другата им страна трябваше да има само вакуум — и вътре влетя отряд от маскирани в черно фигури.

— Мамка му — промърмори тя.

Нямаше време да търси шокова пушка, затова хвана първото нещо под ръка — голям, покрит с карбон гаечен ключ. Когато един от нападателите я приближи, тя замахна в голяма дъга, опитвайки се да ги задържи всичките в товарното.

Но те бяха прекалено бързи за нея. Преди да успее да замахне в другата посока, един от тях я доближи и хвана за ръката. Докато се усети, гаечният ключ падна на палубата с дрънчене, а копелето беше извило здраво ръката й зад гърба й.

— Пусни ме! — изръмжа Кал.

Похитителят й не каза нищо. Просто я държеше така, докато колегите му минаваха покрай нея. Отвориха вратата, която водеше към централния коридор на кораба, и изчезнаха през нея.

— Кучи син — каза тя, а гласът й беше пълен с гняв. — Няма да се отървеш лесно след това.

Отново не последва отговор или поне не вербален. Изведнъж обаче дулото на пистолет беше притиснато в черепа й.

Съобщението беше ясно: не мърдай нито едно мускулче. Затова Кал остана така, както беше, тиха и неподвижна, и зачака да се случи каквото имаше да се случи.

Скрита под гъстата метална решетка, която служеше за под в инженерния сектор на Бети, Рипли виждаше как натрапниците ходеха над нея с черните си гумени ботуши.

„Двама“ — отбеляза си. Въоръжени с шокови пушки. Военно обучени, ако се съдеше по начина, по който ги държаха.

Ако издадеше дори най-малкия звук, нападателите щяха да разберат къде се намира и да я изпържат, а бидейки свряна в такова тясно пространство, тя нямаше да успее да избяга. Затова не издаде нито звук.

Изчака, докато не я подминаха всички, вдигна секцията от решетката, която я скриваше, и я постави на съседната секция. След това изпълзя от скривалището си както биха направили нейните извънземни предшественици — тихо и ефикасно.

И с огън в кръвта.

Не миризмата на топло, вкусно месо я движеше напред, нито нуждата да снабдява кралицата с тела-приемници за потомството, нито пък инстинктивното удоволствие от убийството. Но беше точно толкова целенасочена.

На територията й имаше натрапници, нарушаващи неприкосновеността на избраната от нея среда с порочността и арогантността си. „Развалят целостта на гнездото ми с присъствието си.“ И въпреки всичката човещина, която съдържаше в гените си, не можеше да толерира това.

Натрапниците бяха спрели пред инженерното табло, с цел или да изключат системата за придвижване на Бети, или да вкарат поредица от команди, които да взривят кораба. Това бяха единствените две възможности, които имаха смисъл.

Но Рипли нямаше да позволи нито едно от двете да се случи. С леки, търпеливи стъпки тя започна да скъсява разстоянието между себе си и натрапниците, които не даваха признаци, че я забелязват.

В крайна сметка бяха видели вратата да се затваря зад тях, значи бяха сами в коридора. Тази увереност им позволяваше да се концентрират върху инженерното табло без да обръщат внимание на почти нищо друго.

„Първата им грешка“ — помисли си тя.

Рипли изчака да скъси разстоянието между себе си и натрапниците до няколко оскъдни метра. След това каза с глас, неопетнен от преливащата враждебност, която чувстваше:

— На моя кораб сте.

Те се завъртяха веднага с вдигнати оръжия. Но докато успеят да стрелят, изпълвайки коридора с пращящи експлозии от електрическа енергия, Рипли вече не се виждаше.

Нападателите се спогледаха. Явно бяха озадачени от изчезването й. От друга страна, тя все пак знаеше всички тайни места на Бети — дори тези, които лесно се откриваха.

Щеше да й е лесно да накара копелетата да сърбат от собствената си електрическа попара и да гледа как полуобгорените им тела се гърчат до смърт. Но Рипли не беше ловувала отдавна. Нямаше желание да приключи с тях по лесния начин.

Изниквайки рязко иззад тях, тя хвана един от нападателите за глезена и го изви. Докато той падаше, извиквайки изненадано, тя се изправи срещу него и с удар в лицето отметна главата му назад. След това се претърколи на другата страна, за да избегне енергиен заряд, изстрелян от колегата му.

Със скорост, която вероятно изглеждаше невъзможна, Рипли се хвърли към единствения останал прав натрапник. Достойно за уважение, той успя да изстреля още един заряд — макар и не добре насочен — преди да разбие черепа му в стената зад него.

Докато тялото му се свличаше на пода, Рипли клекна присвита, готова, в случай че някой е влязъл в последните няколко секунди, без тя да разбере. Но там нямаше никой и тя се отпусна.

След това, хвърляйки поглед към нападателите, тръгна нататък.

Не беше лесно за Кал да издържи да не погледне нагоре, но някак си успяваше. Достатъчно дълго, представяше си тя, за да може Краке да погледне иззад парапета на обслужващата пътечка второ ниво и да се прицели внимателно в похитителя на Кал.

„Всеки момент“ — каза си тя.

За нещастие инжекторите не бяха достатъчно точни, за да оперират ефективно от големи разстояния. От позицията на Краке имаше също толкова голяма вероятност да изпържи Кал, колкото и за нейния похитител.

Поради което той беше избрал да се въоръжи с друг вид оръжие — едно, което сам беше сглобил, изстрелващо неексплодиращи, пластмасови куршуми с обли върхове. Ако уцелеше мишената си, ударът щеше да е повече от достатъчен, за да повали някого в безсъзнание; ако пропуснеше, снарядът щеше да се разбие в металната повърхност без да я нарани.

Кал не знаеше откъде Краке се е научил да създава оръжия толкова добре, но беше благодарна за това му умение. Сега, ако най-сетне използваше проклетото нещо…

Но секундите си минаваха, а нищо не се случваше. По едно време Кал реши, че не може да чака повече. Обърна глава нагоре и погледна към Краке — и за беда си докара извиване на ръката още по-нагоре.

— Не мърдай — каза учудващо младежки глас зад нея — първото нещо, което чуваше от нападателя.

— Няма — обеща тя.

Непредпазливостта й вече й беше разкрила каквото искаше да разбере. Краке не можеше да се прицели, защото между него и мишената му имаше плетеница от висящи вериги. Единственото, което би могъл да направи, е да промени ъгъла, от който гледаше — а бидейки ограничен от перилата на тясната пътечка, нямаше как да направи това.

„Значи ще трябва да взема нещата в свои ръце.“

Андроидите бяха по-издръжливи от човешките същества по много направления, но бяха също толкова уязвими от електрически шок. Заряд от шокова пушка, например, можеше да разбърка електрическите вериги на Кал така лесно, както би разбъркал връзките в човешка нервна система — дори ако беше насочен към главата й, а не към главния й процесор, където съществуваше съзнанието й.

Но не можеше просто да седи така. Не беше заложено само нейното оцеляване. От нея зависеше и съдбата на приятелите й.

„И мисията ни.“ А това беше по-важно от всичко останало.

Изведнъж тя вкара лакът в ребрата на похитителя си. Въпреки че нейният модел не беше силен като предишното поколение андроиди, тя беше повече от силна, за да накара копелето да се свие и да залитне препъвайки се назад.

Кал се завъртя и видя как натрапникът се съвзе достатъчно, че да се прицели в нея. Въпреки че не беше демонстрирал желание да я наранява, сега изглеждаше готов да го направи, защото беше застрашила мисията му.

„Краке!“ — замоли се тя наум, страхувайки се, че това може да е последната мисъл, на която се наслаждава.

Но преди нападателят да успее да стреля, нещо го събори на пода. Като видя, че оръжието му падна на палубата, Кал се хвърли към него и се обърна, за да посрещне похитителя си.

Оказа се, че няма защо да бърза. Той лежеше неподвижен като труп. Кал погледна нагоре към Краке и вдигна палец одобрително. След това втъкна оръжието на натрапника в колана си, скри се зад едни контейнери и зачака.

Джонър беше прекарал последните няколко минути в стаята, която делеше с Врайс, седейки на долното легло, което Врайс мразеше, с незапалена пура между зъбите и напълно заредена шокова пушка в ръцете.

Чуваше как нападателите проверяват стаите надолу по коридора, търсейки обитателите им. Разбира се, тъпаците нямаше да намерят никого.

А, ако всичко минеше добре, и Джонър нямаше да намерят.

Изведнъж чу как някой изпсува — и се усмихна на звука. „Музика за ушите ми“ — помисли си, изправяйки се.

След това излезе от стаята си през отдръпващата се плъзгаща се врата и видя облечените в черно фигури да се връщат към товарния отсек. Бяха прекалено заети, за да му обърнат внимание, но това щеше да се промени скоро.

Движейки се с лениви стъпки, Джонър последва групичката по коридора и видя как изчезнаха през вратата в края му, която се затвори след тях. Без колебание той натисна копчето, което щеше да я отвори отново.

Когато тя се плъзна настрани, разкри известен брой от нападателите — с един повече, отколкото Джонър беше проследил до там. Онзи жестикулираше към другите, обяснявайки да го последват към купчина подредени контейнери.

Джонър се усмихна на себе си, премести пурата от другата страна на устата си, след което стреля в средата на групичката. Пронизан от заряд синкавобяла енергия, най-задният кучи син се сгърчи и свлече на земята.

Тогава го забелязаха. Двама от тях приклекнаха и започнаха да го обстрелват с шоковите си пушки, изпълвайки входа с буря от синя енергия.

По това време Джонър вече се беше оттеглил и облегнал гръб на преграждащата стена. „Няма смисъл да си разрошвам косата“ — помисли си той, докато изчакваше.

След това чу някой да вика — може би двама или трима души, всъщност — и зарядите, които долитаха от входа, спряха. Той мушна глава в помещението и огледа.

Както беше очаквал, товарният отсек пулсираше от кръстосания огън с ярката светлина на заряди от шокови пушки. Кал беше от едната страна, стреляйки иззад камара контейнери. Нападателите — четиримата, които все още бяха в съзнание — бяха от другата страна, използвайки каквото прикритие намерят.

„Кофти шансове“ — помисли си Джонър с хихикане. Макар не и наполовина толкова кофти, колкото изглеждаха.

Възползвайки се от факта, че враговете са заети с Кал, той изстреля няколко заряда към тях. Двама от тях веднага се завъртяха и отвърнаха на огъня, принуждавайки го да се покрие отново.

Но след момент той се завърна, осветявайки помещението със зарядите си, което даде шанс на Кал да неутрализира един от тях.

„Трима към един“, каза си Джонър.

Но всъщност не беше така. Защото докато щурмува за пореден път прикритието им, видя как един от тях се обърна и откри огън към колегата си. Миг по-късно копелето се сгърчи в спазъм и падна.

„Предателство“ — помисли си Джонър. „Какво прекрасно нещо.“

Нападателят отсреща не мислеше така. Забравяйки за Кал за момент, той се обърна към предателя — което го остави нелепо уязвим. Джонър не беше сигурен чий изстрел свали проклетника на земята — неговия или този на Кал — но можеха да спорят за това по-късно.

Снижавайки пушката си, той тръгна из помещението, за да огледа клането. Само един от натрапниците все още беше в съзнание. И докато Джонър го гледаше, той свали екипировката на главата си, разкривайки русата глава на Краке.

— Отиват ти тия дрешки — каза му Джонър.

Както винаги, Краке се въздържа от коментар.

Но Кал, която излизаше от прикритието си, каза:

— Още не сме приключили, Джонър.

Като че да подчертае изказването й, Рипли влетя през отворената врата. Изглеждаше пламнала, но по положителен начин.

— Как беше ловът? — попита я Джонър. — Откъсна ли нечия глава?

Игнорирайки го, Рипли каза:

— Готови сме тук. Да вървим.

И с тези думи поведе към слабо осветената празнота отвъд отворените врати на товарния отсек.

Рама натисна върха на спринцовката си през плата на ръкава на натрапника, инжектира бързодействаща сънотворна отвара в мускула отдолу и изтегли иглата. След това, поставяйки я в найлоново пликче, висящо на колана му, стана и продължи към следващата фигура в безсъзнание.

Рипли го беше уверила, че тези, които е срещнала в инженерното, ще останат в безсъзнание за дълго. Въпреки това не беше в природата на Рама да поема рискове. Не обичаше да оставя нещата недовършени.

Това беше и причината да се причисли към екипажа на Рипли. Пречеше му да знае, че има заплахи, за които никога не е бил наясно, и изпитваше непреодолимо желание да ги премахне.

„Задник съм“ — помисли си, — „знам.“

Но именно вниманието на Рама към детайла го правеше такъв невероятен инженер, дори и сам да го казваше. Точно тази педантичност беше убедила Рипли да го включи в екипа си.

„Е, викайте ми задник. На кого му пука.“

Рипли също беше леко обсебена, що се отнасяше до това. Иначе нямаше да успее да постави такъв брилянтен капан и да обърне положението. Ако бяха я познавали по-добре, натрапниците едва ли биха повярвали, че ще успеят да отворят вратите към товарния отсек на Бети без капитанът да иска това да се случи.

Коленичейки до „пациента“ си, Рама измъкна друга спринцовка от колана си, натисна буталото и колкото от върха на иглата да излезе миниатюрна капчица от течността във вътрешността й, след което вкара иглата под ризата на натрапника и в плътта му. Той трепна лекичко и измърмори нещо.

Звучеше като „предупреждавам те“.

Рама се усмихна на себе си. Явно Рипли не беше толкова старателна, колкото си мислеше. Добре, че той проверяваше след нея.

Не можеше да се включи в набега и във вражеския кораб; това беше полето на действия на хора като Джонър и Краке, на които насилието идеше отръки. Обаче можеше да им помага като почиства каквато и бъркотия да бяха оставили след себе си.

Като тази, която очакваше Рама в товарния отсек. Свирукайки си избрана селекция от творби на Бетовен, той напусна инженерното помещение и се запъти по коридора към следващата задача, която си беше самоназначил.

Рипли разбра, че нещо не е наред, още като стигна до края на въздушния шлюз на вражеския кораб и сложи крак на палубата от другата му страна.

Беше прекалено тихо в пустото, немаркирано пространство, в което се озова. Прекалено ехтящо.

— Какво има? — прошепна Кал, която познаваше Рипли по-добре от всеки.

Рипли се смръщи.

— Няма никой тук. Или поне никой жив.

Джонър направи гримаса.

— Сигурна ли си?

— Да — отвърна Рипли.

Тръгна към вратата на пилотската кабина, която беше само на няколко големи крачки от нея и я отвори. След това видя защо мястото е толкова призрачно неподвижно. Двете фигури в кабината бяха маскирани и облечени в черно като колегите си. Но за разлика от тях те бяха безжизнени, странно хлътнали в седалките си.

— Какво, по дяволите, става? — попита Джонър настоятелно, с нотка на надигащ се гняв в гласа.

Рипли навлезе в кабината и свали маската на единия от мъжете. Имаше лунички и късо подстригана червена коса. Освен, ако Рипли не грешеше, още нямаше навършени двадесет и две години.

Напипа сънната му артерия и каза:

— Няма пулс. Няма и кървене. — Обърна се към другите. — Предполагам, че са отровени.

— Защо? — попита Кал. След това отговори на собствения си въпрос. — В случай че нещата не провървят по план, не са искали да ни оставят хора за разпитване.

— Ами ония идиоти на Бети? — попита Джонър.

Рипли поклати глава.

— И те ще са мъртви.

След това последва линията на мисълта си до мрачното и неминуемо заключение.

— Трябва да се махаме оттук.

Внезапно мъртъвците взеха да потъват в седалките си, а кожата на червенокосия потъмня и започна да увисва.

— Какво по…? — каза Джонър, надничайки в кабината.

Рипли не знаеше колко време имат. Избута Джонър назад и излая:

— Веднага!

На Джонър не трябваше да му се потретва. Нито пък на Кал или Краке. Четиримата се втурнаха назад през кораба към въздушния шлюз, а Рипли хвърли поглед назад към мъртвите, които все още се виждаха през отворената врата на пилотската кабина.

Мъже, готови да умрат за нещо — уважаваше това.

Тя самата го беше направила преди няколко века.

Докато влизаше в помещението отвъд въздушния шлюз се зачуди колко време имат преди вражеския кораб да се самовзриви. Минута? Две? Ако врагът е готов да жертва човешки животи, за да запази тайните си, със сигурност би пожертвал и кораб.

А ако корабът на Рипли беше все още прикачен към другия, Бети също щеше да бъде унищожена.

— Кал — каза тя, когато преминаха в товарното, — затвори вратите.

Спря до решетката на интеркома на една стена и натисна бутона, който активираше връзката.

— Болеро, трябва да ни измъкнеш от тук веднага щом вратите се затворят.

— Все още сме прикачени към вражеския — докладва пилотът.

— Ами направи нещо по въпроса тогава! — отсече Рипли.

Междувременно вратите на товарния отсек започнаха да се затварят. Щяха да се херметизират в рамките на секунди.

— Дръжте се! — извика Рипли, знаейки, че каквото и да направеше Болеро, щеше да е бурно.

— Държа се! — извика в отговор Джонър, чиято свободна ръка се беше увила около плетеница от висящи вериги. — Какво, по дяволите, чакаме?

Беше прав. Вратите бяха плътно затворени.

Рипли натисна бутона на интеркома отново.

— Болеро!

— Стой спокойно! — беше развълнуваният отговор.

Изведнъж Бети се наклони рязко настрани, събаряйки Рипли на пода. Тя се заплъзга безпомощно за момент, след това се хвана за протегнатата ръка на Джонър.

— Това е само предястието! — обяви Болеро по интеркома.

Спазвайки думата си, тя върна кораба в нормално положение, след това пак го извъртя настрани, карайки приятелите си в товарното да се мятат като кукли на дебели метални конци. Но на Рипли, която също беше сграбчила част от веригите, й се струваше, че все още влачат вражеския кораб.

„Хайде, де!“ — помисли си, знаейки, че всеки момент може да им бъде последния.

Не, че Рипли толкова отчаяно искаше да продължи да живее. Но след всичко, което бяха направили и видели през последните няколко години, те бяха станали прекалено важни, за да умрат.

— Проклета Болеро — изрева Джонър.

Точно в този момент корабът заподскача още по-дивашки от преди, подлагайки Рипли и сграбчилите вериги приятели на момент на безтегловност. След това изкуствената гравитация се възстанови и Рипли почувства ръката си полуизвадена от рамото.

Но продължи да се държи. А инстинктите й казваха, че са успели да откъснат другия кораб от задната част на техния.

Съвсем навреме, при това. Защото момент по-късно усети как силна вибрация разтресе товарното помещение — ударната вълна от самоунищожаването на врага.

— Бум-бум — каза Джонър.

Рипли отпусна захвата си и погледна към екипажа си. Всички изглеждаха сравнително непокътнати.

— Някой да викне Рама — каза им тя, — и му кажете да не се притеснява. Пациентите му няма да се събудят скоро.

Беше разочарована. Ако беше опазила нападателите живи, можеше да открие нещо повече за организацията и издадените им заповеди. В сегашната ситуация тя и хората й бяха опазили единствено себе си.

„Можеше и да е по-зле“ — предположи Рипли. Но освен това можеше да е много по-добре.