Майкъл Ян Фрийдман
Пришълците: Първороден грях (14)

Глава дванадесета

Филипакос огледа лицата на колегите си. Явно бяха усетили безпокойството му, защото го виждаше отразено в очите им.

— Какво, по дяволите, става? — попита настоятелно Сайго.

— Аз също бих искал да знам — каза Коуди, макар и с по-спокоен глас.

Сърцето на Филипакос се сви. „Как да им кажа? Самият аз едва го вярвам.“

Реши, че няма смисъл да отлага.

— Илайджа е мъртъв.

— Господи — ахна Гоголак, а ръката й се качи пред устата като уплашена птица. — Как?

— Изглежда — продължи Филипакос, борейки се с всяка дума — нещото на лицето на Илайджа е имало някаква цел в крайна сметка — да вмъкне ембрион на извънземна форма на живот в коремната му кухина.

— Какво…? — каза Сайго, а цветът се изцеди от лицето му.

— Това е лудост — каза Гоголак.

Филипакос кимна.

— Знам.

— Видяхме нещо при сканирането — отбеляза Анджи с треперещ глас, — но не знаехме какво е.

— Когато извънземното се е развило достатъчно — продължи Филипакос, — е пробило гръдния кош на Илайджа, убивайки го на място. За нещастие, Коуди и Хендрикс са очевидци.

— Беше точно толкова ужасяващо, колкото звучи — каза Коуди на останалите.

— Е, къде е? — попита Гоголак. — Извънземното, имам предвид.

— Някъде в Купол Четири — отвърна Коуди.

— Не е задължително — отбеляза Хендрикс, привличайки вниманието на колегите си. — Вратите са настроени да пропускат Рекс, нали? Извънземното също може да минава през тях.

— Мамка му — каза Сайго, а очите му се разшириха, докато обмисляше казаното, — тя е права.

— Значи това нещо може да е навсякъде? — попита Гоголак.

— Общо взето — потвърди Шепърд.

— Колко точно е опасно? — попита Гоголак.

— Пробило е проклетия гръден кош на Пандор! — кресна Сайго, пръскайки слюнка.

Гоголак се втренчи в него.

— Имах предвид за нас.

— Изключително опасно — отговори й Шепърд. Обърна поглед към Филипакос. — Или поне така ни беше казано.

Сайго ги погледна.

— От кого?

— Добър въпрос — каза Филипакос.

Гоголак го погледна накриво.

— Ако се опитваш да ни успокоиш, Фил, не става така.

— Точно преди Илайджа да умре — каза Филипакос, — един кораб-превозвач се свърза с нас. Техният капитан изглежда знаеше за тези същества. Предупреди ни какво ще стане с Илайджа, но беше прекалено късно.

— Чакай малко — каза Сайго. — Разчитаме на някакъв си превозвач, за да получим информация?

— Имаш ли по-добра идея? — попита Шепърд.

— Да, по дяволите — каза Сайго. — Свържете се с военните. Или Правителството. Някой все някога се е натъквал на тези неща.

— За нещастие — каза Филипакос, приемайки неприятната мисъл, че отново е носителят на лоши вести, — комуникационната ни система не работи. Не можем да се свържем дори с превозвача.

— Супер — каза Сайго.

— И какво ще правим сега? — попита Коуди. — Не можем просто да си стоим в контролния център до края на живота си.

— Трябва да намерим нещото — каза Гоголак, — и да го убием. Какъв друг избор имаме?

— Шепърд има шокова пушка — опита се да помогне Хендрикс.

„Вярно“ — помисли си Филипакос. Това беше единственото оръжие на колонията. Допреди час беше изглеждало ненужно.

— Може да пробвам — каза Шепърд. — Трудната част ще е да го намеря.

— Има само дванадесет купола — каза Сайго. — Все в един ще да е.

— Много ти благодаря — каза Шепърд.

— Може би ти би искал да го придружиш? — предложи Коуди. — След като си такъв експерт относно плана на колонията.

Сайго се изчерви.

— Не съм аз офицерът по безопасността, нали?

Филипакос вдигна ръце, за да въдвори мир.

— Стига. Всички сме изнервени, но все пак трябва да мислим с главите си. — Обърна се към Шепърд. — Ако се налага, можем да заловим онова. Но първо искам да установя контакт с кораба-превозвач. Ако трябва да се лови нещо, онези хора вероятно ще го направят по-добре от нас.

Шепърд кимна.

— Има логика.

Филипакос знаеше, че офицерът е нетърпелив да тръгне на лов за онова нещо. Но работата му го задължаваше да се обръща към по-висшестоящия по чин, когато това бе възможно.

— Ей — каза Хендрикс, — къде е Бенедикт?

Стомахът на Филипакос се сви.

— Все още не е отговорил.

Спогледаха се.

— Това не значи, че не е тръгнал насам — отбеляза Коуди с надежда.

Филипакос се намръщи. Наистина беше възможно Бенедикт да беше тръгнал насам, но все още да не беше стигнал. Но по-вероятно да беше заспал някъде, без да знае, че опасно същество се скита из куполите.

— Аз ще го намеря — каза Шепърд отговорно.

Мисълта, че приятелят му може да е в опасност, разкъсваше Филипакос. Въпреки това вече беше решил.

— Придържаме се към плана — каза на Шепърд. — Нека се опитаме първо да оправим комуникационната система.

Анджи го погледна одобрително. За първи път баща й не беше обърнал специално внимание на Бенедикт.

Филипакос се надяваше да не съжалява за това по-късно.

Рипли се върна от товарното помещение смръщена. Симони и останалите ясно виждаха това — освен Болеро, която беше извикала Рипли в пилотската кабина преди няколко минути.

— Не изглеждаш щастлива — отбеляза Врайс.

— Не съм — каза Рипли. — Люкът към отсека за доставки е затворен отново. Освен това изгубихме контакт с колонията.

Симони видя, че Джонър прави гримаса.

— Шегуваш се, по дяволите. Мислех, че вече са решили.

— Може после да са решили друго — каза Врайс.

Кал поклати глава.

— Нещо намирисва. — Хвърли поглед към Джонър. — И без остроумни забележчици, моля.

Джонър вдигна ръце.

— Казах ли нещо?

— Мислите ли, че Локи са го направили? — обърна се Рама към Кал.

Кал сви рамене.

— Иначе е прекалено голямо съвпадение.

— Най-големият проблем в случая е — каза Врайс, — че не можем да влезем в колонията.

— Значи са прецакани — заключи Джонър.

— Никой не е прецакан — настоя Кал, — докато сме тук и можем да направим нещо по въпроса.

Джонър завъртя очи.

— Както кажеш, момиченце. Само не ми се цупи.

Рама поглади брадичката си.

— Значи трябва да се доберем до тях без достъп през товарен отсек.

Врайс се обърна към Рипли.

— Какъв е планът?

Симони вече беше свикнал на начина на работа на екипажа и не беше изненадан. Всеки член беше изобретателен по собствен начин, но Рипли без съмнение беше най-изобретателната.

Тя се загледа намръщена в космоса за момент, след което отиде до стената и натисна бутона за връзка с Болеро.

— Много ли е трудно да си пробием сами път навътре към някой купол?

Болеро обмисли въпроса за момент.

— Не особено. Но е повече от вероятно да се задейства автоматична защитна система, която да затвори достъпа до останалите куполи.

Джонър направи физиономия, за да покаже, че не е впечатлен.

— Нека. Кал може да се оправи с ключалките.

Симони си спомни, че Кал имаше талант в тази област. Не беше ли точно тя, която беше успяла да ги измъкне от Византия?

— Би ми отнело известно време — каза Кал, охлаждайки ентусиазма на Джонър. — А и всеки път, когато минаваме от един купол към други, ще унищожаваме средата вътре — включително тази в контролния център.

Рама присви очи.

— Няма проблем. Няма нужда да разбиваме купола. Можем просто да си срежем вход в него.

— А какво ще използваме, за да запушим дупката после? — настоя Джонър. — Задникът на Врайс?

— Или твоето лице — щракна със зъби Врайс в отговор.

Рама въздъхна.

— Приближаваме до него все едно е люк към док, създаваме херметизиран проход чрез модула за скачване, отваряме въздушния шлюз на кораба, срязваме си вход и влизаме вътре. А корабът остава там, докато не се върнем с това, за което сме дошли.

— Говориш така — изхихика се Джонър, — все едно има някакъв шанс да слезеш там долу с нас.

Рама не захапа примамката. Просто погледна към Рипли.

— Да започваме — каза тя.

— Тя полудяла ли е? — попита Сайго, изразявайки гласно мислите на почти всички в контролния център.

Освен тези на Шепърд.

Той поклати глава докато гледаше в монитора, който показваше външната охранителна система на колонията. Комуникациите бяха извън строя, независимо от опитите на офицера по безопасността да ги пренасочи, но поне външната сигурност все още работеше.

— Всъщност — каза Шепърд, гледайки странната гледка на кацналия върху Купол Седем товарен кораб — въобще не е полудяла. Знае точно какво прави.

— И какво е то? — попита Коуди.

— Приготвя се да пробие купола — обясни Шепърд, — и да спусне част от хората си вътре, което значи, че съвсем скоро ще ги видим.

Ако казваха истината за това защо искаха да влязат в куполите. И ако извънземното, което беше излязло от Пандор, не се добереше до тях първо.

— А какво ще стане с екземплярите в купола? — попита Анджи.

Шепърд я погледна.

— Забрави за тях.

Преди години, това нямаше да го притеснява толкова много. Това бяха просто растения, все пак. Но тъй като беше работил с Филипакос и другите, усещаше мъката им.

— Трябва да има някакъв начин да ги спасим — каза Гоголак.

Шепърд се обърна към нея.

— Аз не се сещам. А ти?

Явно и тя не можа.

— Някой трябва да го каже — продължи Шепърд, — и изглежда това съм аз. Ако съществото е толкова опасно, колкото ни обясниха, може да се наложи да вземем мерки, които не ни харесват. Възможно е и други куполи да бъдат унищожени в процеса.

— Не мислиш ли, че малко прекаляваш? — попита Коуди. — Не, че искам да принизявам това, което се случи с Пандор, но това е просто едно животно. Трябва да има някакъв начин да се справим с него без да унищожим всичко, за което сме работили.

— Никой тук не е работил толкова, колкото аз — каза Филипакос, а гласът му беше тих, но твърд. — Никой друг не е дал толкова много от себе си на тези куполи. Но бих ги пожертвал до един, стига това да помогне на човешко същество да не умре.

Това ефективно приключи спора и то по начин, който Шепърд одобряваше. Имаше си причина за това, че той и Филипакос винаги се бяха разбирали.

— Знаете ли — неочаквано се обади Хендрикс, — Купол Седем винаги ми е бил любим.

Шепърд не знаеше какво да отговори на това — никой от тях не знаеше. Чувствайки се безпомощен, продължи да гледа монитора съсредоточено.

Кал натисна едно копче на интеркома и попита:

— Как се справяте там горе?

— Ще ти кажа след секунда — отговори Болеро, а гласът й ехтеше в товарното на Бети.

Обикновено тя просто би приближила Бети до мястото, на което щеше да акостира. В този случай нямаше тази възможност. Трябваше да заеме трудна позиция, състояща се в това задната част на кораба да седи на върха на купола, с нос, сочещ в обратната посока — изглеждаше като птица, която снасяше гигантско яйце.

— Готово — каза Болеро, с нотка на задоволство в гласа. — Вече можете да отворите вратите, когато си поискате.

Кал погледна към Рипли, която — с помощта на Джонър — беше свалила част от веригите за поддръжка, които обикновено висяха от тавана, и ги беше свързала една с друга. Само най-задната беше оставена да виси от здравата структура на товарното, действайки като котва.

— Отваряй — каза Рипли.

Кал можеше да отиде до контролното табло в задния край на товарното и да изпълни заповедта. Но Врайс имаше вградено в облегалката за ръка на количката си дистанционно, чрез което можеше да управлява част от действията на Бети.

С няколко бързи почуквания с пръсти, той накара вратите да се разтворят — едната потъна в жлеб в палубата, а другата се издигна в подобен такъв, намиращ се на тавана. От другата страна се намираше черната гъвкава, наподобяваща акордеон, структура, която позволяваше на Бети да се скачва с всякакви кораби, независимо от различията в моделите.

В случая, разбира се, Бети не се беше скачила с кораб, а с повърхността на купола, който изглеждаше като гигантско, немигащо око в края на акордеона.

— Как е? — попита Болеро.

— Добре — каза Кал.

Не чуваше съсъка, който би ги предупредил, че не са добре херметизирани и че губят въздух във вакуума. В такъв случай щеше да затвори вратите и да помоли Болеро да опита отново.

Само в случай че свързването беше наистина лошо изпълнено, щяха да имат сериозен проблем. „Е, какво толкова“ — помисли си тя. „Може и да е забавно малко по малко да бъдеш изсмукан в космоса.“

Точно това се беше случило с човеко-извънземния хибрид на Орига. Кал все още можеше да види самотното, предадено изражение на лицето му, докато биваше издърпвано извън кораба от вакуума.

Пищеше нещо, звучащо доста като „Мама…“ А Рипли, която беше причината за унищожаването му по този начин, можеше единствено да го гледа — носейки вината, че е убила нещо, което й се е доверявало.

Чувайки стърженето на разтваряща се врата, Кал се обърна назад и видя Джонър, Краке, Рама и Симони да влизат в товарното един след друг.

Междувременно Врайс беше измъкнал луксозната си горелка Уол-Март 2000 от специалното й място, намиращо се отстрани на количката, и настройваше необходимия размер и интензивност на пламъка. Той беше ползвал горелката единствено за поправки досега, но тя имаше и други възможности.

Малкият мъж се придвижи към леко извитата повърхност на купола, след което запали горелката, в резултат на което от върха й излезе нажежен червен лъч, широк по-малко от сантиметър и дълъг колкото двадесет.

— И така, да почваме — каза.

Повърхността на купола съскаше и цвъртеше, съпротивлявайки се. На Врайс му отне почти минута да пробие подсилената сплав от пластмаси, създавайки миризлив, черен стълб пушек по време на процеса. След това придвижи лъча наляво, превръщайки дупката, която беше направил, в разрез, дълъг около метър.

— Няма ли начин да се ускори това? — попита Джонър.

— Защо? — попита Врайс, обърсвайки капка пот, която се беше стекла в очите му. — Някъде другаде ли имаш да ходиш?

— Да — каза Джонър. — Имам среща с майка ти.

Малкият мъж се изкиска и започна да реже прорез надолу.

— Провери си джобовете, като приключите. Мама разпознаваше глупаците още от миля разстояние.

Рипли не каза нищо. Просто стоеше и гледаше от сенките — хищник, чакащ плячката си.

Кал, за разлика от нея, се взираше отвъд горелката и пушещия й разрез в кичестия зелен свят, намиращ се в купола, който беше ориентиран под деветдесетградусов ъгъл спрямо нея и другите от екипажа. Беше странно чувство да гледа право напред в нещо, което всъщност се пада точно под нея.

Спускането в него щеше да е още по-странно.

Зачуди се в кой точно момент гравитационното поле на кораба отстъпваше на това на купола — в кой момент напред изведнъж щеше да стане надолу.

Най-сетне Врайс започна последния си прорез — вертикален, който щеше да свърши в точката, в която беше започнал. Изглеждаше като да му отнема повече време, може би защото имаше определена цел.

Кал се изкушаваше да попита същото, което Джонър беше попитал преди малко относно забързването на процеса. В крайна сметка, колкото повече време прекараха тук, толкова повече време имаше извънземното да се развие.

Но все пак куполът беше направен от изключително силен материал, иначе нямаше да може да издържи на огромното напрежение, породено от разликите в налягането между затворената в него атмосфера и вакуума отвъд. Единствено благодарение на уменията на Врайс щяха да успеят да се вмъкнат вътре.

— Готово — каза той, като деактивира горелката и я върна в стола. — Вътре сме.

Краке се приближи с вакуумна дръжка в ръка и я закрепи върху купола в средата между разрезите на Врайс. След това запъна крака и се напъна, издърпвайки със звук на стържеща пластмаса квадрат с широчина един метър от повърхността на купола.

Кал веднага усети топъл полъх от влажен въздух върху лицето си, изпълнен с букет от аромати на диви растения. Ако някога беше помирисвала нещо подобно през живота си, отдавна го беше забравила.

— Това място смърди — каза Джонър.

— За теб — каза Врайс, — всичко смърди.

Докато двамата си разменяха реплики, Краке пренесе парчето от купола в другия край на товарното и го остави в един неизползван ъгъл. Явно не беше толкова тежко, колкото изглеждаше. А беше удържало безвъздушната нощ на космоса десетилетия наред.

„Вече не правят нещата както преди“ — помисли си Кал.

През това време Рипли беше изтеглила края на удължената верига до пробива. Навивайки я на кълбо, тя се засили и я хвърли през дупката, която Врайс беше направил.

Веригата се изви във въздуха докато не стигна до гравитационното поле на купола. Тогава се изви на дясно и падна тежко, както би се случило с всяка верига при пускането и от значителна височина, докато не изчезна в гъстия балдахин на джунглата и — ако бяха преценили правилно разстоянието — се нави на земята отдолу, намираща се извън погледа им.

Резултатът беше, че едната част от веригата слизаше от тавана на товарното почти право надолу до отвора в купола, а другата вървеше перпендикулярно на първата от отвора до пода на джунглата.

Кал се вгледа в закачения за Бети край на веригата. Изглеждаше като да се държи добре — важно условие, като се има предвид какво щяха да предприемат.

Разбира се, Рипли тръгна първа. Тя беше най-силната измежду тях, с най-изострени чувства и най-много опит, когато ставаше дума за пришълците.

„Три добри причини“ — помисли си Кал.

Всъщност Рипли би могла да се справи със слизането и без веригата, но щеше да се удари в множество клони докато падаше, а не искаше да стига до повърхността долу неподготвена.

Затова се хвана за веригата, уви крака около нея и се спусна през отвора. Веднъж преминала в купола, продължи да се хлъзга, но под различен ъгъл спрямо наблюдаващите я от кораба.

Преди да стигне до половината, Джонър я последва по веригата. Точно след като премина отвора, обърна глава към Кал и останалите:

— Диво.

След което продължи спускането си.

Кал беше трета. Макар че Рипли и Джонър караха спускането да изглежда лесно, андроидът откри, че не е така — беше й трудно да се захване за веригата и с крака, и с ръце.

Въпреки това стигна до върховете на дърветата без проблеми. Погледна нагоре към Бети — черно петно като че не на място в звездното небе. Закриваше слънцето, хвърляйки плътна тъмна сянка върху околността.

Краке преминаваше през отвора, осигурявайки тила. След като Кал видя, че се спуска без проблеми, тя продължи надолу през балдахина от листа.

Беше тъмно долу, неочаквано тъмно. Което беше логично, взимайки предвид, че клоните около нея бяха обилно покрити с листа, толкова гъсто едно до друго, че скриваха от поглед всичко наоколо.

Кал продължи надолу, игнорирайки ги. И след интервал от време, който и се стори прекалено дълъг, тя се появи откъм долната част на листака. Другите двама я чакаха на горския под, а краят на веригата се намираше навит между тях.

Нямаше и следа от пришълеца. Не, че беше очаквала да има. „Обикновено не ги виждаш“ — мислеше си тя, — „докато не е станало прекалено късно.“

— Време беше — каза Джонър. Оглеждаше се наоколо, а пушката му беше в готовност да бъде извадена при първи признак на беда.

— Съжалявам — каза Кал. — Поспрях се да разгледам наоколо. Не съм виждала дървета откак напуснах Земята.

Той изгрухтя.

— Все едно ме интересува.

Рипли не каза нищо. Не се оглеждаше. Просто си стоеше там, със съвсем леко присвити очи, а острите й като бръснач сетива бяха напрегнати до краен предел.

Мирисът на диви цветя и цъфнали дървета беше още по-силен. Кал получи възможност да го усети, докато измъкваше оръжието си от кобура, намиращ се на гърба й, чакайки Краке.

Той се появи след няколко секунди, тих както винаги, и премина последните няколко метра със скок. В момента, в който петите му удариха в земята, Рипли махна с ръка:

— Да вървим.

Кал я последва без коментар, нащрек като приятелите си. Но едновременно с търсенето на следи от извънземното, тя се наслаждаваше на красотата на мястото.

Защото доколкото знаеше, дърветата около нея съществуваха единствено в точно този купол. А след като Бети се отдръпнеше с изпълнена по един или друг начин мисия, щеше да остави отворена дупка, през която въздухът щеше да излезе — отнасяйки със себе си повечето растения и убивайки останалите.

„Жалко“ — помисли си Кал. — „Но няма как да направиш омлет, без да счупиш няколко яйца.“

Или поне така беше чувала.