Майкъл Ян Фрийдман
Пришълците: Първороден грях (12)

Глава десета

Симони лежеше на леглото си, размишлявайки какво да включи от последните събития в дневника си, когато осъзна, че не е сам.

Завъртайки краката си, седна — и видя Рипли да стои в стаята точно до вратата, втренчена в него.

— Кога влезе? — попита той.

— Преди известно време — отговори тя.

Симони потръпна от мисълта, че тя е стояла там, без той да знае. Но беше прекалено заинтересуван от причината за посещението й, че да се притеснява за каквото и да било друго.

— На какво дължа честта? — попита.

— Чудеше се къде отиваме — каза тя, — и защо онзи кораб ни атакува. И дали има връзка между двете.

— Мина ми през ума — призна си той.

— Може би е време да разкажем на хората това, което знаем. Някой като теб може да им разкаже.

— Ако това е твоето желание — каза той, чувствайки се като умиращ от глад пред банкетна маса, — ще съм щастлив да ти помогна.

Рипли му се намръщи за момент. След това каза:

— Знаеш ли какво се случи на Ностромо?

„Ностромо?“ — помисли си той, изненадан, че тя го споменава. Това беше преди триста години.

— От забранените истории е — сам отбеляза това.

— Да — отвърна той, — помня. Приземили сте се на планета Ахерон в отговор на това, което сте помислили за сигнал за помощ. Група от вас, водена от Кейн, строевия офицер, тръгнали в търсене на източника на сигнала и се натъкнали на гнездо, пълно с големи, кожести яйца, подобни на които никой от вас не бил виждал.

— Кейн се спуснал измежду тях и бил нападнат от създание, което се криело в едно от тях — малко, сграбчващо нещо. Той изпаднал в кома с все още сключеното нещо върху лицето му. Когато се събудил, съществото било мъртво и Кейн изглеждал здрав като кон. Проблемът бил, че в него растял извънземен ембрион.

— Който накрая проби гръдния му кош — продължи Рипли, — разтрошавайки ребрата му на трески и убивайки го. Не можехме да се върнем в стазис с това нещо някъде из кораба, затова решихме да го проследим. Но междувременно то се беше развивало, назрявало. Скоро беше станало възрастно, способно да превърне човек в кървави парченца кости и парцалчета от плът.

— Малко по малко то отнемаше животите на екипажа на Ностромо. Първо Брет, след това капитан Далас, след това Паркър и Ламбер. И мен щеше да убие, но ми провървя.

Симони вдигна ръка.

— Чакай малко. Историята казва, че пришълецът е срещнал равностоен противник в твое лице.

Рипли се изсмя.

— Просто бях щастливка. Дори сега не съм равностоен противник за напълно развит пришълец. Никой не е.

— Но ти умееш да оцеляваш — каза той. — Така пише.

Тя сви рамене.

— Умрях, нали?

Щеше да й обърне внимание, че смъртта й е била само временно състояние, но не искаше да я отдалечава прекалено от разказа й.

— Да — каза той. — Продължи.

— Имахме доста лош късмет — каза Рипли, — че точно Ностромо беше прихванал сигнала за помощ. А късметът ни се влоши още повече, когато Кейн влезе в гнездото и му беше внедрено извънземното — което в крайна сметка се оказа на кораба ни, свободно да прави каквото иска.

— Поне така си мислех, когато колегите ми взеха да умират един по един около мен. Но после открих друго. Всъщност, цялото нещо е било част от внимателно нагласен план.

— Ностромо предварително е бил избран да бъде корабът, който ще кацне на Ахерон — защото някой е знаел, че там има гнездо с извънземни форми на живот. А когато изпратихме изследователската група според дадените ни заповеди, не е било случайно, че един от нас е бил заразен с извънземния ембрион.

Симони си помисли, че знае накъде отива всичко това.

— Морс твърди, че Уейланд-Ютани искали извънземните за биоинженерната си дивизия.

— Морс е бил прав — каза Рипли. — Но не е знаел цялата истина. Например не е знаел за Аш.

Симони поклати глава.

— Аш?

Рипли изглеждаше все едно е изяла нещо гранясало.

— Андроид първо поколение. Разбира се, капитан Далас не знаеше това, когато Аш беше назначен при него. Капитанът сметнал Аш за поредния офицер по научната част, изпратен от компанията.

— Човек на име Умбулу работил на Ностромо през последните му пет пътувания и Далас харесвал работата, която вършел. Затова Умбулу трябвало да дойде и на шестото пътуване. Но два дни преди излитането по разписание на кораба от Тедус, Умбулу изчезнал. Оставил бележка на капитана, на която пишело, че нещо спешно е изникнало.

— Това отворило място за Аш, избрания от Уейланд-Ютани заместник. Но той не беше там да се занимава с научни открития и наблюдения. Беше там, за да бъде сигурно, че ще донесем на компанията извънземно, което той наричаше енцефалопод.

„Интересно“ — помисли си Симони.

— И какво направи той?

Мускулите на челюстите на Рипли се стегнаха.

— Когато Далас и Ламбер донесоха Кейн обратно при кораба, аз отказах да им отворя люка. Бях загрижена, че организмът може да застраши средата ни. Аш пренебрегна поста ми на офицер на кораба, както и правилата за карантина на научната дивизия и пусна групата вътре.

— Първо си помислих, че е действал прибързано, защото е искал да изследва непозната форма на живот. След това той направи и каза неща, които ме накараха да мисля другояче. Например, Аш правеше медицински изследвания на Кейн през равни интервали от време — вероятно е видял ембриона, който се развива в него. Но не ни каза нищо.

— След като Далас беше убит, аз се добрах до кода за достъп на Аш, когато той не гледаше, и го използвах, за да се свържа с Майка, корабния компютър. Тя потвърди, че Аш е криел пришълеца от нас, за да не можем да го прихванем.

— Майка също спомена нещо, наречено Заповед девет-три-седем. Преди да успея да разбера достатъчно, Аш ме нападна — опита се да завре навито на руло списание в гърлото ми. Паркър го фрасна с един стоманен прът обезглавявайки го, иначе щеше да ме убие.

— По-късно свързахме главата на Аш към енергиен източник в търсене на отговори. Той ни каза, че според Специална заповед девет-три-седем е трябвало да осигури корабът да стигне до Ахерон, да разследва извънземната форма на живот и да донесе екземпляр за изследвания. Дискретно, разбира се.

— С други думи — предположи Симони, — без да ви осведомява за програмата си.

— Програмата е била на компанията — напомни му Рипли. — Аш беше просто тяхна марионетка.

Симони осмисли информацията и я свърза с това, което вече знаеше.

— Значи сигналът, който сте прихванали, също е бил пуснат от компанията?

— Не — отвърна тя. — Беше пуснат от извънземно. Но не от тези, за които си говорим.

Той усети, че се усмихва.

— Май ме изгуби. Че какви други има?

— Кейн не откри яйцата в пещера — каза Рипли. — Откри ги във вътрешността на кораб. Извънземен кораб, с извънземен пилот — чийто гръден кош беше експлодирал, давайки живот на енцефалопод.

Тръпка полази по прешлените на Симони.

— Искаш да кажеш разумно същество? От друг свят?

— Точно така. Беше около пет метра висок и покрит със слой извънземни остатъци, но нямаше грешка, че някога е бил мислещо същество.

„Майко мила“ — помисли си Симони.

— Ти всъщност видя ли го?

— Не и на живо — отвърна Рипли. — Но Далас го видя и прати снимка на Ностромо.

Репортерът се отпусна към стената.

— Знаеш ли от какво огромно значение е това? Друга разумна раса съществуваща някъде там, споделяща вселената с нас?

— Знам колко е значимо — каза Рипли.

— Добре — каза Симони, — значи сигналът… е дошъл от този извънземен пилот. Може би е имал някакъв технически проблем, затова е кацнал на Ахерон и е изпратил сигнал за помощ.

— Но преди някой да успее да отговори, гръдният му кош бил разкъсан и той умрял. А извънземното в него трябва да е било кралица, иначе Кейн едва ли щеше да открие яйца.

— Кралица — каза Рипли, — да.

— След това Ностромо се притекъл на помощ на сигнала — каза той, опитвайки се да навърже нещата.

— И Кейн бил заразен. А Аш пуснал групата на изследователите вътре в…

„Чакай малко.“

— Нещо липсва — каза Симони. — Уейланд-Ютани вече са знаели, че има извънземна форма на живот на Ахерон. Затова са ви събудили от криогенния сън. И затова са изпратили Аш с вас.

— Чули са сигнала — предположи Рипли подвеждащо — и са разбрали, че не е от човешки кораб.

Той обмисли идеята и я отхвърли.

— Аш е действал според онази заповед, която спомена ти. Ако беше тръгнал за пилота, щеше да намери начин да го пренесе на борда. Вместо това е оставил изследователската група да се върне без него.

— Значи — каза Рипли, — енцефалоподът е бил това, което е искал. Но как компанията е знаела, че такова нещо съществува? И откъде е знаел Аш, че организмът на лицето на Аш ще постави ембрион в него?

Симони се намръщи.

— Уейланд-Ютани е трябвало да знаят цикъла на развитие на пришълците преди да са разбрали за сигнала.

— Точно така — каза Рипли. — Което значи, че компанията е изпратила свой екип до Ахерон преди Ностромо.

Той поклати глава.

— Тогава техните хора са щели сами да вземат извънземен индивид. — Опита се да разчете изражението по лицето на домакина си. — Тоест Уейланд-Ютани никога не са изпращали екип. Научили са за наличието на извънземни там от някой друг.

— Като например?

— Не знам — каза Симони. — Военните?

— Не. Военните щяха сами да се занимаят с това. Кой е знаел, че корабът на извънземния пилот е кацнал на Ахерон?

— Само неговите си хора — предложи той спонтанно. След това осъзна какво намеква това. — Те са казали на Уейланд-Ютани какво има на Ахерон? Но това означава, че…

— Сме говорили с тях — каза Рипли. — Всъщност от известно време вече сме поддържали контакти.

Ставаше все по-добро и по-добро.

— Кои ние? Имаш предвид Правителството на Земята?

Тя поклати глава.

— Една организация, чиято единствена цел е да осъществи поредица от трансакции между расата на пилота и различни части от човешката цивилизация.

— Трансакции? — повтори Симони.

На човешката цивилизация не й липсваше нищо, за което можеше да се сети. Единственият й проблем беше да си набавя суровини от една планета или друга и да ги доставя на Земята.

— Оригиналната идея — каза Рипли, — била да се елиминират всякакви поводи за конфликт преди да могат те да прераснат в поводи за война. Но след известно време нещата се превърнали в нещо като обменно бюро. Ако ние искаме нещо, което хората на пилота могат да осигурят, сме го заменяли за нещо, което те не могат да си набавят сами и обратно.

— Голяма част от тези трансакции включвали кражба, робство или убийства. Но Правителството на Земята можело да си позволи да се дистанцира от всички тези неща.

„Невероятно“ — помисли си Симони.

— Как открихте всичко това?

— Кал го започна. Хакнала е главната мрежа на Правителството на Земята преди да напусне планетата за първи път и получила първите намеци за това още тогава. Но те били толкова леки, че й отне известно време да сглоби парчетата на пъзела в едно цяло.

— Тя нарече организацията Локи, по името на мрачен и неуловим бог от една от древните митологии на Земята. След време и останалите започнахме да използваме това име.

— Именно Локи са научили от народа на пилота какво има на Ахерон. И пак Локи са предали информацията на Уейланд-Ютани, подтиквайки компанията да внедри Аш в екипажа и да издаде Специална заповед девет-тридесет и седем.

— А какво получавали хората на пилота в замяна? — попита Симони.

— Човешка изследователска колония на свят на име Багреб, която те завладели без бой след година или малко повече.

— Извънземните са били толкова важни за нас?

Рипли изпръхтя презрително.

— По времето, по което Ностромо се приземи на Ахерон, Правителството на Земята се бореше с политически вълнения в комплексите. Трябваше му биооръжие, за да ги разчисти.

— Правителството е щяло да пусне енцефалоподи в комплексите?

Това беше лудост.

— Правителството не разбираше с какво се захваща — каза тя. — Никой никога не разбира.

Симони вярваше на Рипли относно това. Никога не беше виждал пришълец, само беше чувал за тях от бивши военни, които бяха служили на Орига — или поне така бяха твърдели.

— А хората, които ни атакуваха?

— Локи — отговори Рипли. — Опитваха се да ни спрат да не се намесим в една от сделките им с народа на пилота. Имат средствата да премахват пречки като Бети и можеш да бъдеш сигурен, че Правителството ще извърти глава от случката.

— Тогава защо се качиха на кораба ни? Защо просто не го унищожиха от разстояние, приключвайки с цялата работа?

— Защото — отвърна тя, — искаха да разберат колко точно знаем и кой друг би могъл да знае. А единственият начин за това е да заловят нас и компютрите ни.

А когато се провалиха, се самоубиха. Трябваше да признае, че това показва изключителна нужда от потайност. Но в крайна сметка фанатици има навсякъде. Не ти трябва тристагодишен заговор, за да обясниш присъствието им.

— И в каква сделка ще се намесваме? — попита той.

— Правителството на Земята получава зелена светлина да колонизира свят, богат на минерали, който народът на пилота е обявил като свой преди известно време. В замяна получават колония, пълна с човешки приемници.

— Приемници? — повтори репортерът с дискомфорт. — В смисъла, в който ти си била приемник?

— Точно така — каза Рипли. — Народът на пилота се е сдобил с няколко яйца и изглежда нетърпелив да отгледа глутница пришълци. Не сме разбрали все още защо, но знаем къде — и смятаме да спрем това.

— Значи натам отиваме, така ли? — попита той. — Да спасим човешка колония?

— Натам отиваме — потвърди Рипли. — Е, Симони, как мислиш? Някаква надежда хората да ни повярват?

Той помисли малко, след което поклати глава.

— Никаква. Поне не и от първия път. Но след известно време историята ще започне да привлича привърженици.

— Не, че има значение — каза тя. — Локи са прекалено добри в това да действат в сенките. Но, ако поне малко ги притесни репортажът ти, ще бъде добре.

„И, ако ме направи известен“ — помисли си Симони, — „също ще бъде добре.“

В крайна сметка него не го беше грижа за Рипли или Кал, или пък човечеството. Грижа го беше за себе си. А репортаж като този щеше да го направи крал на журналистите, сега и завинаги.

Пандор започна да си припомня.

Спомни си кожестия овоид в криокапсулата, а след това призрачно бялото паякоподобно нещо във вътрешността му. Почувства наново изненадата си от начина, по който то се изстреля към него — и ужаса си, когато осъзна, че то ще го души до смърт.

Явно беше спряло малко преди това.

— Е? — каза Сайго, който седеше до него.

Пандор примигна и го погледна.

— Какво има?

— Помолих те да ми подадеш хляба, по дяволите. Три пъти.

— Не преувеличавай — каза Пандор, върна вниманието си върху масата и намери панера с хляб.

— Не преувеличавам — каза Сайго, докато поемаше постлания със салфетка червен пластмасов панер и взе от него малко меко хлебче. Погледна към другите, които седяха с тях на дългата, алуминиева маса в столовата. — Нали?

Коуди сви рамене.

— Аз не ви слушах.

— Нито пък аз — каза Гоголак.

— Дявол ви взел тогава — каза Сайго и обърна се към Шепърд. — Ти чу ли ме да го моля за панера?

Бенедикт, който седеше от дясната страна на Пандор, каза:

— Какво значение има? Получи си хлебчетата, нали?

Сайго се навъси към него.

— Това е проклет заговор. Всички се опитвате да ме изкарате луд.

— За бога — намеси се Гоголак, — става дума за панер за хляб. Преодолей го вече.

В този момент вратата на стаята се плъзна настрани, разкривайки осмоъгълен коридор от другата си страна. Филип стоеше на прага, държейки поднос, пълен с димяща храна.

— И така — каза той, а товарът му изпълни стаята с апетитните аромати на доматен сос с подправки и запечени сирена. — Буон апетито на всички.

Беше четвъртък вечер. Винаги ядяха италианска храна в четвъртъците.

Остави подноса на края на масата и свали от него три големи бели керамични съда — купа, пълна със салата Цезар, плато, покрито с патладжани с пармезан и тава с печени макарони. „Всичко — домашно произведено“ — помисли си Пандор. Не, че имаха друг избор.

— Без месо — отбеляза Сайго. — Пак.

— Както знаеш — каза Филип, — месото е в оскъдни количества, докато не дойде следващият кораб за доставки.

— И аз така чувам — отговори Сайго сухо.

— Въпреки това — продължи Филип, — изнамерихме нещичко за любителите на морска храна измежду нас.

Докато изговаряше думите си, вратата се приплъзна отново и Анджи влезе, изглеждайки още по-мъничка заради подноса в ръцете й.

— Калмари маринара! — обяви тя с най-добрия италиански акцент, който можеше да докара — което значеше не особено добър.

Пандор усети, че се усмихва. Калмарите бяха любимата му храна, както никоя друга.

— Къде ги намери?

— Зад морковената торта — каза Анджи, поставяйки таблата на масата. — Дори не знаех, че са там, до преди тази сутрин.

Филип потупа Пандор по рамото.

— Точно от това се нуждаеш, за да се възстановиш, нали?

— Не проумявам как можете да ядете тази гадост — каза Сайго, подсилвайки думите си с погнусена физиономия.

— Ето така — каза Бенедикт, сипвайки купчина големи, напоени със сос калмари в чинията си. — И после така. — Вдигна с пръсти едно голямо, месесто кръгче от калмар и го лапна. След това задъвка, а на лицето му бе изписано преувеличено удоволствие.

Сайго завъртя очи и погледна на другата страна. Но Хендрикс се изкиска, както правеше обикновено на лудориите на Бенедикт.

— Двамата сте като деца — каза Гоголак на Сайго и Бенедикт, — и при това гадни деца.

Бенедикт подаде лъжицата на Пандор и каза, дразнейки Сайго:

— Хапвай, Илайджа. Вкусна партида е. Крехки, ароматни… трябва да изпратя поздравленията си на лазерния размразител.

— Благодаря — отвърна Пандор, взимайки лъжицата, и се зае да сипва калмари в собствената си чиния.

Докато го правеше, зърна няколко калмарени пипала, подаващи се от червения сос, което го накара да спре по средата на движението си. Не изглеждаха ли така крайниците на онова същество малко преди да се впият в лицето му?

— Какво има? — попита Анджи.

Пандор усети погледите на другите върху себе си.

— Нищо — отвърна, усмихвайки се, за да ги успокои. — Наистина.

Зарови вилицата си в калмарите и бутна няколко в устата си.

Бенедикт беше прав. Беше много вкусно. И с известно усилие успя да изтика образа на съществото от ума си.

В крайна сметка мъчителната случка беше приключила и той се възстановяваше добре — поне така казваше Анджи. Гърлото вече не го болеше и не се чувстваше дехидратиран. Освен в моментите на лека отпадналост, появяващи се от време на време, човек не можеше да познае, че е бил в кома преди няколко дни.

Цялото нещо беше толкова странно, толкова различно от всичко, което беше чувал. Но беше вече история.

Шепърд беше отишъл до продоволствения отсек втори път, за да уталожи страховете на Сайго, и не беше намерил нищо. Нямаше признаци да е имало други овоиди или — по-важното — каквито и да било други същества. Каквото и да се беше захванало за Пандор тогава, явно беше дошло само.

Разбира се, все още чакаха отговор от Куполи Гама относно произхода на съществото. Изглеждаше малко вероятно Мураками умишлено да отглежда такива същества. Тогава къде бяха намерили овоида? И имаше ли други, криещи се някъде из Гама, чакащи да се закачат за някой неподозиращ нищо ботаник?

Бенедикт прекъсна мислите на Пандор с доволно пухтене.

— Не знаеш какво изпускаш, Сайго.

— Остави го на мира — каза Гоголак.

— Аз просто му показвам хубавите неща от живота — отвърна Бенедикт. — Това не е престъпление, нали?

— Ти просто го дразниш — отвърна му Гоголак, впервайки поглед в Бенедикт. — И то безпричинно.

— Ти можеш да четеш мисли? — попита Бенедикт. — Не знаех. — Обърна се към Филип. — Ти знаеше ли?

— Трис — каза администратора с помиряващ тон, — това е…

— Ненужно? — прекъсна го грубо Бенедикт. — Непредизвикано? Или пък просто всички тук са прекалено чувствителни?

— Стига — каза Шепърд.

— Защо? — попита Бенедикт. — Защото ти казваш ли? Ти си офицер по безопасността, не надзорник на вечерята.

— Прав е, Трис — каза Филип, подкрепяйки Шепърд като никога. — Трябва да се успокоиш малко.

Пандор точно щеше да се съгласи, когато усети някакво напрежение в гърдите си, точно зад слънчевия сплит. Все едно нещо напираше да излезе от него. Отначало беше просто леко неприятно, но бързо се превърна в нещо повече.

„Боли“ — помисли си той.

Този път всички бяха прекалено фокусирани върху Бенедикт, за да забележат изражението на лицето на Пандор, което едва ли беше приятно. Натискайки гръдния си кош с юмрук, той се опита да облекчи натиска, но това не помогна. Болката ставаше непоносима.

Пандор погледна надолу и видя малко червено петънце на ризата си. Беше сос маринара, петно, което не беше забелязал по-рано — нали? Но много му приличаше на кръв.

Все едно беше прободен. И по дяволите, чувството беше точно все едно някой го пробожда. Но не отвън, а отвътре.

— Илайджа — каза някой.

Изведнъж всички се обърнаха към него. А той не можеше да ги успокои както преди, защото този път имаше чувството, че можеше и да е в беда. Гримасничейки, усети как натискът се натрупва в нещо гърчещо се, нещо, което не можеше да понесе седейки.

— Илайджа! — някой извика, този път по-високо от миналия път.

Докато ставаше, продължавайки да натиска с юмрук гръдния си кош, чу стърженето на столове по пода и бързото издаване на заповеди. Изведнъж колегите му го наобиколиха, хванаха го за ръцете и тръгнаха да го извеждат от столовата.

По средата на разстоянието до вратата, Пандор усети как нещо излиза от него — най-шумното, дълго и изключително неприлично оригване, което някога беше правил през живота си.

Но изведнъж напрежението в него изчезна. Заедно с, както изглеждаше, тревожното чувство, обхванало колегите му.

— Какво по дяволите…? — каза Коуди.

Анджи се разсмя. Беше красив звук, като от малки звънчета.

— Добре ли си? — попита Шепърд.

Пандор кимна, а бузите му бяха червени от срам.

— Добре съм — явно имам малко газове.

— Какви сме късметлии — отбеляза Бенедикт.

Гоголак се обърна към него:

— Млъквай, става ли?

— Мисля, че — започна Анджи, все още подсмихвайки се леко, — храносмилателната ти система все още се възстановява. Не си ял нищо известно време, а сега се натъпка. Очакваше се да има известни… аномалии.

Пандор успя да се усмихне.

— Така ли им викаш?

Сайго промърмори нещо под носа си и се върна на масата. Разменяйки си облекчени погледи, другите го последваха — включително Пандор. Но когато разговорът започна наново, не беше чак толкова изострен. Слава богу, помисли си Пандор.

Откри, че апетитът му не беше никак намалял от обезпокоителната случка. Всъщност сега в храносмилателната му система се беше разчистило още място, поради което беше още по-гладен.

Което направи пренебрегването на пипалата по-лесно.