Майкъл Ян Фрийдман
Пришълците: Първороден грях (17)

Глава петнадесета

Анджи огледа червено-черната графика на компютърния екран.

— Това ли е то?

— Това е — отвърна баща й с нотка на триумф в гласа.

Бяха прекарали последните двадесет минути в ровене из множеството програми, които бяха деинсталирали през годините. Ранни версии на някои от тях все още ползваха, а други бяха изживяли времето си. Някои пък никога не бяха полезни.

Точно тази програма не беше използвана от повече от двадесет години. Но с малко късмет Анджи можеше да успее да я възкреси.

— Намерихте ли я? — попита Сайго.

Анджи го погледна през рамо, изтърпявайки дъха му на развалено мляко.

— Така изглежда.

— Това е добре — каза Коуди. — Сега трябва да видим дали можем да установим контакт с отдалечените сензори.

Всъщност точно това беше номерът. Не бяха поддържани с десетилетия. Анджи предполагаше, че може нито един да не откликне.

Баща й беше настроил системата от топлинни сензори преди още тя да стане достатъчно голяма, че да разбере какво е това. В онези дни той беше прекалено загрижен за опасността от пожар, тъй като майка й беше загинала в един — макар и на една минна колония, отдалечена на звездна система разстояние.

След което с придобиването на опит по време на работата си в куполите, Филипакос беше открил, че е много малко вероятно в тях да започне пожар и загрижеността му беше намаляла — а системата беше изключена. До този момент.

Защото беше достатъчно чувствителна, че да засича не само горене. Можеше да регистрира топлината, отделяна от живо същество — в случая, онова, която беше се развивало в Пандор.

То ги причакваше някъде. Знаейки къде точно, щеше значително да увеличи шансовете им за оцеляване.

„Проработи, моля те“ — помисли си Анджи, чакайки сензорите да й кажат действащи ли са или не.

Изведнъж на екрана взеха да се появяват червени точки. И продължиха да се появяват, всяка една от които представляваше различен сензор в различен купол. Тя се усмихна.

— Не мога да повярвам — каза баща й.

Нито пък Анджи. Но мониторът не лъжеше. Всеки един сензор изпращаше информация за състоянието си, демонстрирайки, че работи.

— Сега да видим къде е проклетото нещо — каза баща й. Говореше за пришълеца.

Анджи разгледа отчетите на системата от единия край на Куполите до другия, търсейки синия индикатор във формата на пламъче, който трябваше да посочи концентрация на термална енергия. Но докато получаваше данните, не видя това, което мислеше, че ще види.

Филипакос изпсува сподавено.

— Какво има? — попита Гоголак.

„Това не може да е истина“ — помисли си Анджи, а стомахът й се сви на твърд, болезнен възел. Но системата изглежда функционираше перфектно.

— Е? — попита Сайго.

Анджи беше тази, която отговори.

— Рипли каза, че трябва да се притесняваме за пришълец. Един. Но според системата не е само един. Навън има цяла глутница.

Сайго я избута настрани и се вгледа в монитора, където имаше толкова много сини индикатори, че се струпваха в тълпа. И само четири от тях можеха да се дължат на Шепърд, Кал, Рипли и Джонър.

— За бога — каза Сайго, поглеждайки иззад рамо към колегите си, — копелетата са навсякъде.

— Всъщност — каза Анджи, — са около дузина, равномерно разпръснати навсякъде из Куполите.

Затова без значение откъде щяха да минат, имаше висока вероятност да пресрещнат някое от тях.

— Чакайте малко — каза Гоголак. Обърна се към Коуди, после и към Хендрикс. — Вие бяхте там, когато Пандор загина. Защо не ни казахте, че има толкова много от тях?

Коуди се намръщи.

— Хендрикс й стана лошо и отиде до храстите. Аз отидох до нея, за да видя добре ли е. — Той сви рамене. — Може и да е имало повече, предполагам. Просто аз не съм ги видял.

— Рипли каза, че ги познава — каза Хендрикс с тънък глас, пълен с болка. — Тя каза, че се е срещала с вида им и друг път. Защо не ни каза, че ще има повече от едно?

Анджи поклати глава, без да има обяснение.

— Не знам. Може би Рипли не ги познава толкова добре, колкото си мисли.

Когато Рипли влезе в контролния център с Джонър след себе си, видя повишен страх по лицата на колонистите. Но в крайна сметка, тя беше виновна за него, тъй като им беше казала, че ще трябва да се притесняват само за един пришълец.

А се оказа, че имаше втори.

Кал се обърна към Рипли, а синтетичните й очи бяха пълни с безпокойство. Без съмнение се беше опитвала да намали нарастващата вълна от паника.

След това Рипли видя, че безпокойството не беше само у Кал. Имаше още нещо. Нещо се беше случило в нейно отсъствие.

— Имаме си по-голям проблем, отколкото предполагахме — каза й Кал.

— По дяволите, определено си имаме — сопна се мъжът с острите черти и посочи към Рипли. — Вие определено не ни помагате чак толкова, колкото си мислите.

— Те въобще не са задължени да ни помагат — каза Филипакос, преди Рипли или някой от хората й да успее да каже нещо. — Затова нека се успокоим и да разберем какво става.

— Какво трябва да разбираме? — попита Рипли.

Жената, която изглеждаше като момиченце, се приближи към нея. За първи път Рипли забеляза приликата между Филипакос и това, което вероятно беше дъщеря му.

— Пандор не е дал живот само на едно или две извънземни — каза жената с детския си глас. — От него е излязло цяло котило. — Посочи с палец зад рамото си. — Установих местоположението им с помощта на системата от термални сензори — на всичките дванадесет.

Кал кимна.

— Проверих данните. Всичко е точно.

Рипли поклати глава, спонтанно отричайки информацията.

— Нещата не стават така.

„А тогава откъде се е взело второто?“ — запита се тя. Беше се измъчвала с този въпрос откак Кал й беше съобщила за съществуването му.

Очевидният отговор беше, че е имало второ яйце и втори приемник. Но в Куполите живееха само шепа хора. Изглеждаше малко вероятно някой да беше дал живот на пришълец, без другите да знаят за това.

— Дайте ми по-добро обяснение — каза дъщерята на Филипакос.

Едновременно раждане на няколко пришълеца…?

Това беше извън обсега на опита и знанията на Рипли. Кейн беше дал живот на едно-единствено. Както и Първис, миньорът от Орига. Оставаше тя самата.

Никога не и беше хрумвало, че е възможно да има няколко в един приемник. Но с помощта на Рен и останалите учени от Орига, „дъщерята“ на Рипли беше родила жив хибрид, пропускайки необходимостта от яйцето с грабливия паразит.

„Коя съм аз да казвам кое е възможно и кое — не?“

Освен това теорията се допълваше от анатомията на пришълеца, с който се бяха преборили. Различен ембрионен период, различно раждане, различен пришълец.

— Друга порода е — отговори Рипли малко неубедително, както усети.

Но откъде беше дошла? И защо никога не беше я срещала досега, след всичките си срещи с този вид в Уейланд-Ютани, военните и самите пришълци?

Рипли изгаряше от нетърпение да узнае. Но засега трябваше да се фокусира върху задачата да изведе останалите от тук.

— Няма да ви лъжа — каза тя на колонистите. — Броят пришълци навън ще има влияние върху шансовете ни за оцеляване. Но установихме, че резервният отсек функционира. Ако успеем да стигнем до него, моите хора ще ни отведат от тук.

— Какво предлагаш? — попита жената с пясъчнорусата коса. — Да се опитаме да прекосим колонията с всички тези чудовища навън ли?

— Имаме ли избор? — попита Шепърд.

— Не и доколкото знам аз — каза Филипакос.

Рипли кимна.

— Да вървим тогава.

— Сега? — попита мъжът с острите черти.

— Сега — отговори Рипли. Погледна през един от екраните за наблюдение, който и показа отслабващата светлина в един от куполите. — Преди да е станало тъмно.

„Това не може да се случва“ — помисли си Симони, а дъхът му представляваше уморени, парцаливи вдишвания и издишвания. „Не може.“

Ако беше знаел, че развиващото се извънземно, скитосващо из Куполите, беше достатъчно напреднало, че да атакува Рама по този начин, никога нямаше да последва Рипли надолу. Щеше да си стои горе като едно добро момче и да чака, докато тя не се върне.

Но дори след като Симони видя какво се беше случило на Рама, все още вярваше, че ще оцелее. Всичко, което трябваше да направи, беше да стигне преди пришълеца до контролния център. А той дори нямаше да го преследва, докато не приключеше с Рама.

За пореден път репортерът усети, че си представя смъртта на Рама. Със сигурност имаше много кръв. И писъци, заглушени от околния листак. И тихият, засмукващ звук, който издаваха вътрешностите на Рама, докато биваха изваждани от него.

„Не“ — помисли си Симони, принуждавайки се да не мисли за това. — „Не трябва да мисля за това.“

В крайна сметка, ситуацията се беше променила. Вече не беше просто въпрос на стигане до контролния център преди пришълеца — защото малко по-рано, докато Симони приближаваше мястото, беше видял още един пришълец пред себе си.

Беше тъмен и изглеждаше хлъзгав, точно като онзи, който беше впил зъбите си в Рама. И беше голям колкото напълно развитият пришълец от забранената книга на Морс.

Снишавайки се, за да се скрие, със сърце толкова силно биещо, че му беше трудно да диша, Симони усети, че си мисли, че не е честно. Не трябваше да се намира в каквато и да било опасност.

Трябваше да има само един пришълец. Един, по дяволите. И не се предполагаше да се е развил достатъчно, че да бъде смятан за заплаха.

Сега, след като беше имал известно време, за да разбере положението, в което се намира, откри, че се чувства малко по-уверен. Сърцето му все още биеше прекалено силно, а дрехите му бяха подгизнали от пот, но беше създал известно разстояние между себе си и второто извънземно.

Поне за момента беше добре. Беше жив и — доколкото можеше да разбере — сам.

Сега най-големият му проблем беше, че не знаеше къде отива. В паниката си се беше обърнал и загубил от поглед Бети, а сега не знаеше как да намери купола, над който тя се носеше.

Нито пък знаеше как да стигне до контролния център, дори да нямаше пришълец по пътя му. „По дяволите“ — помисли си той, потискайки прилива на паника, — „не знам нищо.“

Всичко, което можеше да прави, беше да продължава да се движи и да се надява да види кораба-превозвач преди извънземните да видят него. Това беше единственият му шанс да оцелее.

„А не е и чак толкова малък шанс“ — продължаваше да се самоубеждава Симони. Куполите не бяха чак толкова големи, а и имаше ограничен брой от тях. Все някога Бети щеше да се покаже, а когато това станеше, той щеше отново да е в добро настроение.

За негово нещастие едва ли щеше да получи особено топло посрещане, когато се завърнеше на кораба. Врайс и Болеро харесваха Рама. Нямаше да бъдат щастливи, като научеха, че въпросният е загинал, защото е последвал репортера.

„Тогава не се налага да разбират“ — помисли си той.

Това беше очевидният отговор. А Симони беше станал добър в лъжите, развивайки това си качество, докато беше търсил Рипли от една гранична станция на друга — достатъчно добър, че да може да се измъкне от всякакви ситуации, дори в най-грубите обкръжения.

Щеше да се справи с Врайс и Болеро. А когато Рипли и останалите се приберяха, щеше и с тях да се справи.

Симони мислеше за това, когато чу как нещо пука в джунглата зад него. „Съчка?“ — помисли си той, усещайки как нещо студено премина по гръбнака му.

Какво можеше да накара една съчка да изпука така в място като това?

„О, господи“ — помисли си и се завтече през джунглата в обратна посока. Но чуваше как нещо бърза след него, издавайки съскащ звук, когато се отъркваше в листата, настигайки го все повече с всеки оглушителен удар на сърцето му.

Изведнъж, как да излъже Врайс, се оказа последната му грижа.

Филипакос усети жегване, когато видя как Шепърд направлява бричката през гъстия листак на африканската дъждовна гора, оставяйки сигурността на контролния център зад гърба си.

Поглеждайки през рамо, видя Коуди на кормилото на другата бричка. Коуди не беше толкова добър шофьор, колкото Шепърд, но правеше възхитителни усилия да поддържа темпото.

А Рипли? Тя се беше настанила на седалката до Коуди с шокова пушка в ръце, а косата й се вееше назад. Филипакос се чувстваше добре, знаейки, че тя е там.

Не е ли странно? Преди не толкова отдавна беше се съмнявал в мотивите й, беше отказал да отвори станцията си за нея. А сега бе готов да остави живота си в нейни ръце.

Той се поправи: не просто готов. Нетърпелив.

Екипажът й изглежда се чувстваше по същия начин. Като че ли тя беше нещо повече от човек за тях, нещо повече от плът и кръв. Някои хора оставяха такова впечатление.

Те поемаха бреме, което други не биха, изправяха се пред проблеми, пред които други не биха. И заради това получаваха уважение.

Филипакос не беше толкова различен от нея в това отношение. Десетилетия наред се беше нагърбвал с отговорността за колонията, беше опазил хората си здрави и продуктивни.

Но в интерес на истината, не се беше борил с никакви чудовища, нито пък имаше желание да го прави. Този вид отговорност беше повече от щастлив да остави на Рипли.

Надяваше се единствено, когато това приключеше, когато неговите и нейните хора бяха избягали вече от колонията, да има начин да се отърват от пришълците, които я бяха нападнали. Не беше сигурен, че ще може да убеди Правителството на Земята да отдели необходимите средства, но щеше да се опита.

Филипакос беше казал, че не би пожертвал човек заради стотиците хиляди квадратни метри от редки растения, капсулирани в куполите, и беше прав. Но все пак обичаше трепетликите, палмичките и канелените дървета и нямаше да ги остави без битка.

„Всичко по реда си“ — помисли си той. Трябваше да стигнат до резервния отсек преди да си правят каквито и да било други планове.

Поглеждайки към извитата повърхност над себе си, Филипакос прецени, че са преполовили разстоянието до там и то по най-прекия възможен път. Засега добре. Освен това не бяха видели и следа от пришълците.

Термалният скан, който извърши дъщеря му, не беше показал наличието им в този и следващия купол. Ако бричките срещнеха нещо, най-вероятно беше това да се случи в Купол Три или следващите.

Не, че пришълците не можеха да се преместват. Според Рипли можеха да са светкавични, когато пожелаеха.

Докато мислеше за това, Шепърд изви бричката рязко на дясно, карайки пътниците й да се блъснат в другата й страна. Изненадан, Филипакос се обърна към него.

— Входът е право напред, Шеп.

— Знам — каза офицерът по безопасността. — Но от тук е по-добре.

Филипакос щеше да възрази, но видя, че избраният от Шепърд път даваше повече пространство от двете страни на превозното средство. Липсата на клони, които да бият по бричката, веднага се отрази в повишаване на скоростта, от което се нуждаеха силно.

— Разбирам — каза администраторът.

— Знаех си, че ще го направиш — отговори Шепърд без да се обърне.

Филипакос прехапа устна. „Понякога си голям идиот“ — помисли си той. Да се разхождаш из куполите е едно. Да ги патрулираш всеки ден — съвсем друго.

Известно време, което им се стори дълго, цепеха през джунглата, подминавайки тамариндови дървета, кола-орехи и маслени палми, облени от нежната отслабваща светлина. Накрая през обсипаните с червени цветя клони на едно африканско дърво-лале, Филипакос зърна входа към следващия купол.

Кимна.

— Браво, Шеп.

— Още не сме излезли от гората — каза Шепърд.

Филипакос щеше да му отвърне обратното, когато нещо адски голямо и тъмно изскочи на пътя им. Чу се предупредителен вик и Шепърд изви рязко на дясно, но беше прекалено късно.

Бричката се удари в онова и се преобърна, изхвърляйки човешкия си товар. Филипакос се стегна за потенциално смъртоносен удар, но не беше чак толкова лошо, колкото очакваше — не по-лошо, всъщност, от падане от леглото.

Лазейки, той се опита да се съвземе, но беше изблъскан първо от един опитващ се да се спаси свой колега, после от друг, което отне чувството му за посока.

Нещото, в което се беше блъснала бричката, явно беше ранено — но не фатално, тъй като беше започнало да се освобождава от тежестта на превозното средство. И ако това не беше достатъчно лошо, Филипакос видя как още един сенчест гигант тичаше тежко по пътеката зад тях.

Трескаво се заоглежда за дъщеря си, но от нея нямаше и следа. Изведнъж осъзна отчаян, че тя все още беше в бричката, опитвайки се да излезе преди онова да я обърне и тежестта да я смаже.

— Анджи! — изкрещя Филипакос.

Ботаничката точно успя да се освободи от бричката, когато въпросната се издигна в целия си ръст и падна с трясък на задната си част. Но до тогава тя и баща й си имаха по-лоши неща, за които да се притесняват.

Невъобразимо по-лоши.

Защото съществото, в което се беше блъснало превозното средство бавно, но сигурно изпълзяваше отгоре му, за да се добере до Анджи. Филипакос я хвана за ръката и я издърпа по-далеч от нещото.

Но преди да успее да се отдалечи достатъчно, някой се блъсна в него — отхвърляйки го с гръб към ствола на едно дърво, където той осъзна, че вече не държи ръката на дъщеря си. И докато се опитваше да си я възвърне, другото същество се втурна между тях.

Това не беше ранено или замаяно. Беше бързо, нащрек, готово да удари — а Анджи беше бягащото парче месо, което беше привлякло вниманието му.

„Не“ — помисли си Филипакос, предчувствайки обезсмислянето на света от загубата на дъщеря му.

Но преди нещото да я достигне, беше опържено от заряд от кипяща, бледосиня енергия. Гърчещо се в прегръдката му, бе принудено да се отдръпне.

— Вратата! — изрева Рипли, която беше произвела изстрела. Стоеше на мястото до шофьора в другата бричка, с лице наклонено към пушката. — Тръгвайте към вратата!

Филипакос много искаше да последва съвета й. Но дъщеря му бягаше в обратната посока.

— Анджи! — извика той след нея, надявайки се да я спре.

Но тя явно не го чуваше. Продължи да бяга, несъмнено вярвайки, че зад нея има пришълец. И момент по-късно изчезна в прегръдката на гората.

Филипакос изпсува, след което наведе глава и се впусна след нея.

Решението на Рипли бе избрано вместо нея, когато видя как колонистите се разпръснаха из дебрите на джунглата.

— Тръгвай! — изръмжа на Коуди. След това скочи от бричката, претърколи се и се затича с инжектора в ръце.

Кал и Джонър знаеха какво искаше тя — да закарат Коуди и Гоголак в резервния отсек, ако можеха. Едва тогава, когато двамата бяха в безопасност, Рипли щеше да одобри приятелите и да се върнат.

За нещастие, не беше сигурна дали щеше да има останало нещо, което да намерят.

Пришълците имаха невероятен инстинкт относно това къде се намира месото — и когато осъзнаеха колко много от него има в този купол, щяха да се съберат там. След минути, всичките дванадесет щяха да дебнат човешките си жертви, гладни за човешка плът.

И колкото бяха големи — по причини, за които Рипли нямаше време да мисли — щеше да бъде трудно да им бъде отказано това, което искаха. Някои биха казали невъзможно.

Но проклета да беше, щеше да опита.

— Анджи! — извика Филипакос, осъзнавайки, че така би могъл да привлече вниманието на пришълците. — Анджи, спри!

И тогава я видя. Не беше толкова далеч напред, но между тях имаше много гъста, тъмна джунгла.

— Анджи! — изрева той, решен да я накара да го чуе.

Така и стана. Видя как тя се обърна и се вгледа през гъсталака от клони към него, с очи широко разтворени от страх.

— Анджи — каза той, пробивайки си път през пречещия му листак, — спокойно. Идвам.

След малко Филипакос беше при нея, с ръце обвити около момичешката й фигура, шепнещ успокояващи думи, в които не беше ни най-малко уверен. Усещаше как дъщеря му трепери, а мъничкото й телце изглеждаше още по-малко от преди.

— Мислех, че ще ме хване — каза тя със сподавен глас, макар че се виждаше, че се опитва да си възвърне самообладанието. — Рипли беше права. Те са чудовища.

— Спокойно — каза Филипакос. — Ще се оправим. Всичко, което трябва да направим, е…

Преди да довърши, нещо се подаде от джунглата зад Анджи. Беше голямо, черно и наподобяваше насекомо по стойката. Докато се движеше, използваше предните си лапи, за да си пробива по-лесно път.

Нямаше очи, доколкото виждаше Филипакос. За сметка на това имаше паст, пълна с остри като бръсначи зъби.

— Татко…? — каза Анджи, поглеждайки в очите му.

След това се завъртя и видя пришълеца. Пое си рязко въздух, но този път не избяга. Просто стоеше така, а ръката й се намери в неговата.

Той притвори своята около нейната, за да я увери, че е с нея, въпреки че жестът беше безполезен и той го знаеше.

Пришълецът напредваше към тях бавно, с капещи от устата му лиги, като че не искаше да ги стигне прекалено бързо. Като че искаше да се наслади на лова до възможно най-висока степен.

И наистина нямаше защо да бърза. Беше машина за убийства, а пред него стояха две от най-безпомощните жертви, които можеше да намери в Куполите.

Не, че на Филипакос толкова му пречеше да умре. Беше живял живота, който беше искал. Нямаше никакви оплаквания относно това, никакви съжаления.

Но не можеше да понесе идеята чудовището да убие Анджи. Тя беше неговото малко момиченце, неговото дете. Ако тя умреше, все едно вселената да спре.

Филипакос трябваше да попречи това да се случи, каквото и да му струваше. Но не знаеше дали има силата. Беше просто един стар мъж и при това дебел, стар мъж.

И това беше причината сърцето му да бие толкова бързо.

— Тръгвай — каза той на дъщеря си.

— Татко! — изплака тя.

— Бягай! — изрева той.

И Анджи побягна.

На Филипакос му се искаше да има някакъв начин да се увери, че тя ще е в безопасност. Щеше да почива в мир, знаейки, че тя е оцеляла, независимо какво друго се случеше.

Но се съмняваше да оцелее достатъчно дълго, за да разбере.