Глеб Голубьов
Тайната на Хиреновата пирамида (9)

Глава VIII
Следствие през вековете

Москва ни посрещна с ободряващата свежест на чудната априлска вечер. Зад още голата брезова горичка нежно розовее пролетната „омайна“ заря.

И изведнъж бреговете на Нил, по чиито крайбрежни улици скитах до тази сутрин, станаха някак си неправдоподобно далечни, сякаш никога не съм ги и виждал, само съм чел за тях в някакъв учебник, а след това съм ги видял насън.

Още с първите дни нахлуха нови грижи и нови тревоги, които измениха целия строй на моите мисли.

Трябваше да се търси помещение за подреждане на находките, плуващи някъде по Черно море. Този проблем се облекчаваше от обстоятелството, че започнахме да обработваме материалите точно по време, когато другите експедиции обикновено излизат навън.

Предстоеше да се отчетем пред счетоводителите за всяка изразходвана копейка и да съставим сметка за бъдещата експедиция, а за мен това беше може би най-сложното.

Но постепенно всички счетоводни разправии се уредиха, в това време нашите колекции благополучно пристигнаха в Москва и сега можеше да се пристъпи към работа.

От собствен опит зная, че у мнозина още съществува доста смътна представа за нашия труд. Някои смятат, че основната работа на археолога са разкопките и откритията се правят само на полето. А всъщност твърде голямо значение има и лабораторният анализ на находките, особено сега, когато през последните години така успешно започнаха да прилагат в археологията най-новите постижения на техниката и на много науки — от ядрената физика до математическата логика и теорията за вероятностите.

Какви ли не уреди няма да видиш сега в лабораторията на съвременния археолог! Тук има и чувствителни магнитометри, и масспектрографи, и рентгенови апарати за флуоресцентно анализиране, и гайгерови броячи за „ловене“ на радиоактивни частици и белязани атоми. И често вече тук, в лабораторията, успяваме с помощта на уреди да направим интересни открития, дори и находките на пръв поглед да не са предвещавали никакви изненади и загадки.

Ето и ние сега се заехме с подробно изследване на всяко намерено глинено чирепче, като се надявахме да се натъкнем на нещо, изплъзнало се от окото и криещо в себе си приятна изненада. Защото какво всъщност е всяко откритие, ако не подобна изненада. Заинтересован от него, започваш с вълнение да теглиш нишката, да размотаваш цяло кълбо от нови загадки, нови открития.

Но мен сега, разбира се, най-много от всичко ме интересуваше анализът на писмените находки; и като предоставих на Павлик и помощниците да баят в лабораторията над чирепчетата и древните мъниста, аз сам по цели дни прекарвах в библиотеката и в кабинета си, отрупан с дебели томове.

Преди всичко беше необходимо да се провери и обоснове предположението, че намерените от нас надписи се отнасят към времето на фараон Хирен, а след това са били подправени при Рамзес II. Но трудно беше да се установи точната „възраст“ на каменната плоча. Тука не можеха да ми помогнат нито радиоактивният анализ, нито методът на палеомагнетизма, който сега често с успех използуват археолозите — твърде малък беше промеждутъкът от време между управлението на тези двама фараони, за да можеш да го уловиш с помощта на уредите.

При това за мен беше необходимо и да докажа, че част от надписа, както и оня, който се беше запазил в пирамидата, е бил продиктуван от Хирен и че този надпис, тъй да се каже, носи отпечатък от личността на самия фараон — нима още Бюфон не забеляза: „Стилът — това е човекът“?

Но как да се установи това след тридесет и три века?

Кои текстове може да се смятат безспорно за принадлежащи на Хирен? Май че само надписът в погребалния покой на пирамидата. Може би не е изключено и онзи, в който той е наречен велик строител, сам Хирен да го е съчинил.

Планините от книги около мен постоянно растяха. Изразът: „Сине мой, мъстителю мой…“ май никъде другаде не се срещаше. Само в един текст ми попадна нещо много сходно: „Брате мой, мъстителю мой…“ Но този надпис се отнасяше към съвсем друго време, към епохата на Тутмос III, а той е управлявал повече от сто години преди Хирен.

Навярно хиляди пъти съм разглеждал през силна лупа всеки йероглиф, за да сравня надписа върху плочата, която намерихме, с текста, изсечен на скалата. Чинеше ми се, че те са направени от една и съща ръка: в йероглифа „ф“ има еднаква характерна извивка, а ето този знак — детерминатив на „свързвам“, е много индивидуален.

Ами ако така само ми се струва? И как да убедя другите в сходството на почерците?

Разбира се, аз препрочетох всички трудове на Красовски, като си отбелязвах онези места, където той разсъждава върху оригиналните черти на архитектурата на пирамидата — това можеше да ми помогне да намеря и истинската гробница на Хирен по определени признаци, тъй да се каже, по особеностите на неговия „строителен стил“.

Отново — за кой път вече! — започвах да проучвам всички документи, запазили се от бурната епоха между смъртта на Ехнатон и възшествието на Харемхеб. Разглеждах този откъс от историята като под микроскоп, стараейки се да открия в надписите и документите поне някакви косвени данни за Хирен, изплъзнали се може би от погледа на другите изследователи.

Реформата, започната от Ехнатон, разбира се, не е могла да се ограничи само в сферата на религията. Тя засягала интересите на различни слоеве от населението и предизвикала дълбок прелом в устоялите през векове отношения. В борбата си с тиванските жреци фараонът-еретик трябвало да се опре на някого и той решително започва да издига на придворни длъжности — предавани преди по наследство от баща на син — хора незнатни, неблагородни, никому неизвестни.

В развалините на Ахетатон се е съхранил интересен надпис, направен по заповед на един от тези „новоиздигнати“ — някой си Маи, военачалник, възхваляващ Ехнатон:

„Той умножи като пясък своите милости към мен. Аз съм глава на чиновниците на целия народ, моят господар ме възвиси, защото аз следвах неговите поучения и се вслушвам постоянно в думите му…“

Навярно също така бърже се е издигнал по онова време и нубиецът Хирен, който преди това не би имал достъп до придворна длъжност.

А новите порядки, разбира се, не се харесвали на представителите на старата аристокрация — и борбата с всяка изминала година се изостряла, въвличала в своя водовъртеж все по-голям брой хора. Дворцовите интриги и тайните заговори се превръщат в открити схватки и метежи. И наследниците на Ехнатон в борбата си за власт само раздухват пламъка на борбата.

След смъртта на Тутанхамон младата му вдовица Анхесенпаамон, както изглежда, не искала да отстъпи властта никому. До възшествието на престола на новия фараон тя имала на разположение два месеца, необходими според традицията за всички погребални церемонии. И царицата развива бясна дейност, отзвуците от която са долетели до нас през вековете.

Тя пише незабавно на царя на хетите, които живеели в Мала Азия:

„Моят мъж умря, а аз съм слушала, че ти имаш възрастни синове. Изпрати ми един от тях: ще се омъжа за него и той ще стане владетел на Египет.“

След две седмици при нея пристига таен вестоносец. Той донася твърде предпазливо ответно послание, пълно с изрази на съчувствие и тревожни въпроси.

„Къде е сега синът на покойния владетел? Какво се е случило с него?“ — запитва повторно твърде боязливият цар на хетите, явно страхуващ се да не изпадне в неудобно положение.

„Защо ще те мамя? — Отчаянието просто напира между редовете на едно ново писмо на овдовялата царица. — Аз нямам син, а моят мъж умря. Изпрати ми един от синовете си и аз ще го направя владетел!“

Вестоносецът лети обратно, но пътят е дълъг и пак ще отнеме не по-малко от две седмици. А времето минава — и на престола се възкачва Ейе.

Преписката прекъсва и навярно ние изобщо никога няма да узнаем какво е станало с жената, готова дори чужденец да направи владетел на родната страна, само и само да властвува и тя редом с него.

А какво е правил по това време Хирен, та той също е бил при двора, в самото сърце на интригите? Отново и отново разглеждам фотографията на онази единствена фреска, където той принася дарове на фараон Тутанхамон. За съжаление тя не е запазена добре, попукала се е силно на някои места, но все пак лицето на Хирен може да се разгледа. Високо чело, къдрави „негърски“ коси, гърбав нос — колко хубаво, че художникът си е оставал верен на реалистичната „амарнска“ традиция от времето на Ехнатон и се е стремил да подчертае неповторимата индивидуалност на изобразяваното лице! Сравнявам го с фотографията на статуйката-ушебти, намерена в празната гробница от Красовски — разбира се, това е същият човек.

Но на̀, странната постройка, която Хирен поднася на фараона, не мога добре да разгледам. Дали е модел на някакъв дворец, дали е машина, а може би пък да е кораб?

И ето какво е интересно: ако Хирен е бил толкова талантлив строител, достоен да бъде сравняван с легендарния Имхотеп — а справедливостта на тези славословия нима не се доказва от така майсторски построената пирамида с фалшивата гробница? — то защо гробницата на Тутанхамон е строил не той, а Ейе? За това е запазен специален надпис върху нейната стена.

Странно, нали?

Навярно тогава Хирен е бил, кой знае защо, в немилост. Защо? Дали не защото — както оскъдно се говори в друг дошъл до нас документ — „той превърна боговете в хора и в храмовете не се принасяха жертви“?

Именно този много важен надпис, както се изясни, е намерил покойният професор Уудсток при разкопките на древната Тива. Но за какво ли друго намекваше неговото непрокопсано и вечно пияно синче?

„Превърна боговете в хора“ — това било вече по-късно, когато Хирен сам станал фараон. Впрочем може би и по-рано той се е опълчвал срещу всички, които се опитвали да възстановят старите порядки, така решително разклатени от еретика Ехнатон — и срещу отстъпника Тутанхамон, и срещу качилия се след него на престола самозванец Ейе. Това, изглежда, се потвърждава и от текста, намерен от нас върху плочата със слънчевия диск…

Колебливи, несигурни доказателства и аз продължавам търсенията, като се старая да възстановя истината и да си представя епохата, психологията на борещите се хора по откъслечни и неясни възгласи, проникнали през вековете.

„Прогони го, убий го… Изчегъртай името му, унищожи привържениците му, изкорени спомена за него и за неговите привърженици, които го обичат…“ — По-нататък надписът, намерен в развалините на Ахетатон, се прекъсва. За кого ли е казано това, може би тъкмо за Хирен — от неговите врагове? Ние не знаем. Но изглежда, че борбата е била бурна.

А ето това явно е продиктувал на писаря набързо един от временните узурпатори, които в онова „смутно време“ са се докопвали за кратко време до престола и чиито имена дори не са се запазили, не са могли да попаднат в документи.

„Това се случи вече след вечеря, когато настъпи нощта. Аз полегнах за малко да отдъхна и спях на своята постеля. Бях много уморен и сърцето ми беше започнало да дреме. И изведнъж сякаш се чу звън от оръжие и като че ли нечии гласове питаха за мен. И тогава се почувствувах подобно на змия в пустиня. Скочих, отпъдих от очите си съня, за да встъпя сам в боя, и забелязах, че между моята охрана е станала ръкопашна схватка. Тогава бърже грабнах в ръка оръжието си и прогоних нахалника. Но няма такъв човек, който да бъде силен нощем, и няма възможност да се бориш сам, когато всички около тебе са ти изменили…“

А колко красноречиви са редовете на „Горестното повествование“, с каква ненавист и страх изобразява неговият неизвестен автор картината на народното въстание:

„Наистина: свободните и заможните се сведоха сега над хромелите, а онези, които преди не виждаха сиянието на деня, излязоха сега на свобода…

Гледайте: велможите си намират подслон само в хамбарите. Онзи, който край стените дори не беше допускан, сега спи на собствено ложе…“

Всичко това има за цел, изглежда, да подбуди фараона към решителни действия против „бунтовното простолюдие“.

„Гледайте: началниците на страната се спасяват с бягство. Вече нищо не докладват на силните. Онзи, който беше изпращан тук и там, сега сам изпраща вестоносци.

Гледайте: ето петима роби. Господарят ги е изпратил на път, а те говорят: «Върви сам по този път, ние вече достигнахме нашата цел. Сега ние сме господари!»“

Жарко временце е било! Борбата, чието начало положил със своите реформи Ехнатон, отдавна вече била излязла извън стените на дворците и храмовете. Тя обхванала целия град, дори и безправните роби.

Мъча се да се ориентирам в тези откъслечни отзвуци от тайните кървави интриги, заговори, нощни схватки, стараейки се сега, след тридесет и три века, да открия поне някакви следи от загадъчния човек, за когото ние толкова малко знаем. И отново чета и препрочитам до болка в очите всички запазени документи, сравнявам рисунките на йероглифите и своеобразните заврънкулки на ератическото^[1] писмо, което са използували за по-голяма бързина писарите.

Като ученик пред изпит мърморя текстовете на надписите и стихотворните редове, приписвани на Хирен.

Прекарай деня си радостно, друже,

вдъхвай дъха на благовония и масла…

Остави всяко зло зад гърба си.

Мисли само за радости — докато

не идеш в страната, възлюбила мълчанието.