Глеб Голубьов
Тайната на Хиреновата пирамида (7)

Глава VI
Среща в пустинята

Един ден, който също не донесе никакви открития, ние спряхме за нощуване по-рано от обикновено, когато слънцето беше още доста високо. Причината беше твърде прозаична, но съвсем неотложна: докато се скитахме из пустинята, всички бяхме порядъчно обрасли и не биваше да отлагаме повече генералното стригане. До най-близкия бръснар има около триста километра, но ние бяхме взели със себе си машинка и сега решихме да се самообслужим.

Никой от нас нямаше особен бръснарски опит, така че „сеансът на всеобщо взаимно стригане“, както го нарече Женя, протичаше твърде забавно, разбира се, за зрителите. Но щом един от зрителите ставаше поредна жертва, усмивката на устата му бърже застиваше и се сменяше с твърде недвусмислена болезнена гримаса. А това само още повече развеселяваше останалите.

Всички се бяхме увлекли в това зрелище и аз — тъкмо вътрешно съсредоточил се, за да се приготвя да премина от редовете на зрителите върху изтезателното място като поредна жертва — не забелязах веднага, че нашият водач ми прави някакви знаци, като се вдига на пръсти зад гърбовете на шегуващите се зяпачи. Промъкнах се към него.

— Трябва да очакваме гости, я устаз^[1] — тихо продума той.

— Откъде?

— Там върви автомобил, много бърже върви. — Азиз посочи с пръст някъде на югоизток.

Ние се отдръпнахме с него встрани и аз започнах да се взирам в далечината, но нищо не видях и въпросително го погледнах.

— Идва автомобил, също такъв мъничък като нашия — повтори той. — Скоро ще бъде тук.

Кой би могъл да идва оттам, из самото сърце на тези пустинни и диви предпланини? Доколкото ми е известно, никакъв път към бреговете на Червено море не минава оттук. Но аз бях свикнал да се доверявам на поразително острото зрение на нашия Азиз.

Налагаше се по-бързичко да привършим със стригането. Скоро се дочу тихо бучене на мотор.

Към нашия лагер стремително се втурна съвсем посивял от прах додж с вдигнат изпокъсан сенник и рязко спря. Отвътре някой ясно изруга на английски, след това вратичката се отвори и пред нас застана Лесли Уудсток, като си триеше удареното чело. В ръката си държеше корков тропически шлем и веднага замаха с него за поздрав.

Мен той дори ме прегърна и няколко пъти ме потупа по рамото като стар познат — при което по силната миризма разбрах, че днес е пил вече достатъчно и не бива да му се показват никакви бутилки през време на вечерята.

— Макар че отидохте толкова далеч в пустинята, ние все пак ви открихме — закачливо каза Уудсток, кой знае защо, заплашвайки ме с пръст. — Светът е малък, драги колега, светът е малък!

— Говорите така, сякаш сме се крили от вас — засмях се аз. — Но нали много добре знаете, че се готвехме да привършим разкопките в селището и да тръгнем на разузнаване? Така че лесно е било да ни намерите, щом у вас е възникнало такова желание.

— О, не мислете, моля ви, че ние ви преследваме за нещо в тази келява пустиня — прекъсна ме той. — И ние също сме предприели мъничко разузнаване…

— Но струва ми се, че вие сте отишли по-далеч от нас. Нали вече се връщате?

Навярно не беше много вежливо да се задават веднага такива досадни въпроси, но аз не можех да се удържа. При вида на този човек в мен отново трепна някаква необяснима тревога. И много ми се искаше да узная какво са търсили те там, в планините.

Но той нарочно не бързаше да отговори, като се престори, че не чу въпроса ми. Уудсток отстъпи настрана, обърна се — аз вече очаквах, че иззад гърба му както и първия път ще се появи дългата фигура на мълчаливия Атанасопуло.

Но сега пред мен застана мъничък и пълен човек с шарена риза, извадена навън, и оранжеви шорти. Неговото кръгло добродушно лице беше покрито с едри капки пот.

— Позволете ми да ви представя още един колега — учтиво каза Уудсток. — Професор Меро от Музея за човека в Париж.

Французинът ми хвана ръката и дълго я стиска и разтърсва, като повтаряше:

— Много се радвам… колега руски… Моля да ме извините, проклетата жега… И проклетата тлъстина също… Какво да се прави, обичам френската кухня… И източната също…

Накрай ми пусна ръката, извади от джоба си кърпичка и започна да си изтрива зачервеното лице.

„Върви ми на чудаци!“ — помислих си аз и, изглежда, неволно издадох мислите си, като запитах веднага:

— И господин Атанасопуло ли е с вас?

— Не, папа Атанасопуло не обича екзотичните разходки — засмя се Уудсток. — Той остана в къщи. На нас, героите и мъчениците на науката, не ни се седи на едно място. Но той ме помоли да ви предам хиляди най-добри пожелания…

Сините му очички през цялото време си оставаха сериозни и дори печални и аз не разбирах добре подиграва ли се той с мен, или просто такъв му е навикът да разговаря.

Решил да не питам засега нищо повече, поканих гостите да вечерят с нас, като предварително се извиних, че не ще можем да ги нагостим, както се следва.

— У нас всичко е простичко като на поход. И при това за съжаление „сух закон“.

— Похвално е, похвално! Вие сте по-големи пуритани, отколкото ние англичаните — продума Уудсток и като ми намигна, измъкна от джоба си плоска сребърна манерка. — Вас няма да ви насилвам: разбирам, началникът на експедицията трябва да дава пример. Професорът се оплаква от бъбреци. Но за мен, вечния странник и мъченик на науката, надявам се, може, а?

Вдигнах рамене и нищо не отговорих. Уудсток и не чакаше моето разрешение. Седнал по турски с подвити нозе направо върху пясъка край брезентената покривка, той вече отметна глава и пое първата солидна глътка из своята манерка. Явно, трябваше да го приемаме такъв, какъвто си е.

Той пак почти нищо не хапна, само посръбваше от манерката и пиеше кафе чашка след чашка. Професор Меро изяде салатата, но от вечерята се отказа, като многозначително се потупа по закръгления корем. Изглежда, настана време да ги поразпитам.

Аз започнах да задавам на професора въпроси и той отговаряше на тях много охотно. Разказа, че неговият отред работел на разкопките край Акш — това е нагоре по течението при вторите прагове. Отпуснатите им средства били доста малко, така че те се обединили в съвместна експедиция с аржентински археолози.

— О, боже, дори аржентинците вече са се увлекли от египтологията! — насмешливо подхвърли Уудсток и отново сръбна от манерката си.

— Главният обект на изследванията — продължи професор Меро, като го стрелна — е неголемият храм, построен от Рамзес II. В него се е запазил интересен релеф на стената, изобразяващ двама пленени африканци пред фараона, и надписи — доста пълен, знаете ли, списък на племената, покорени от воините на Рамзес…

— Този храм, струва ми се, е набелязан да бъде пренесен на ново място? — позаинтересува се Павлик.

— Да, ние тъкмо готвим съответната документация. Но, боже мой, колко скучно е това!

— А в пустинята имахте ли късмет да намерите нещо интересно? — запитах аз.

Французинът вдигна рамене.

— О, това беше пътуване от чисто любопитство. Отдавна ми се искаше да погледам със собствените си очи онези места, където някога са бродили керваните със злато за великия Рамзес. Нали през тук е минавал пътят за рудниците? И ето, благодарение на любезността на мосю Уудсток имам тази възможност. — Той вежливо наклони глава към своя спътник, но веднага не без горчивина добави: — Ала ние профучахме през пустинята наистина с космическа скорост и дори не успях да забележа никакви древни паметници.

Уудсток се засмя и ме запита:

— Надявам се, на вас повече ви е потръгнало, а?

— Нещичко намерихме.

Помолих Павлик да донесе папката с естампажите на надписите и рисунките, копирани от останците. Французинът започна да ги разглежда с интерес. Уудсток лениво надзърташе през рамото му.

Аз седнах по-близо до тях и почнах да им разяснявам всяка рисунка. И изведнъж Уудсток тихичко ме запита:

— Ами гробницата на Хирен не успяхте ли да издирите?

Погледнах го и вдигнах рамене. Но той продължаваше изпитателно да ме гледа в очите и да се усмихва малко насмешливо. Под този поглед аз се почувствувах неловко: той сякаш не ми вярваше и ми приписваше тайни коварни намерения. Това започваше да ме озлобява и аз му отговорих може би малко рязко:

— Не. Ами вие — какво: препускате из пустинята с космическа скорост именно за да я издирите ли?

— Гробницата на Хирен е достатъчно съблазнително нещо, струва си за него да отидеш дори в пъкъла, но не си струва заради него да се караме — каза той и отново се засмя. А след това стана и неочаквано добави: — Една минутка, ей сега ще донеса нещо…

С олюляваща се походка той отиде при своята кола, дълго рови в нея, ругаейки за нещо шофьора, а след това се върна при нас, като държеше в едната си ръка бутилка уиски, а в другата — банджо.

— Хайде да пийнем, колега — рече той и тежко се отпусна на пясъка. — Е, пък макар и за успокоението на душата на този хитрец Хирен, и за успеха на онзи гробокопач-щастливец, който ще намери най-после неговия гроб. Не искате ли?

— Аз вече казах: „сухият закон“ в нашата експедиция се съблюдава строго.

Меро бърже стана и започна да се сбогува.

— Нали пак ще се видим утре — казах му аз, ала нямах намерение да задържам гостите.

И без това бяхме се заседели много, а утре не ми се искаше да губя нито минута работно време. Защото скоро ще се наложи да се връщаме в селището, после — в Москва през време на летните горещини. А какво ценно намерихме?

Когато подадох ръка на Уудсток, той неочаквано ме хвана за лакътя и ме дръпна настрана. Ние се оттеглихме на десетина крачки от лагера и тогава, като се оглеждаше настрани, той изведнъж тихо ми каза:

— Хайде да работим заедно, а?

— Какво имате пред вид?

— Хайде заедно да търсим тази проклета гробница… Наполовина.

Вдигнах рамене и се готвех отново да му обясня, че търсенето на Хиреновата гробница съвсем не влиза в утвърдения план на нашите работи, но той нетърпеливо ме прекъсна:

— Не ме смятайте за толкова глупав. Аз много добре зная, че вас ви интересува именно гробницата на Хирен. Всичко останало е за замазване на очите…

— Ако действително така мислите… — започнах аз.

Но Уудсток не ме остави да се доизкажа, отново здраво ме хвана за ръката.

— Аз ще вложа като дял интересни документи, намерени от баща ми в Тел-ал-Амарн — зашепна той, като ми лъхаше на алкохол. — Ще направим всичко тихичко, ще оберем златния каймак, а после вече ще делим славата. Макар че — добави той с висок смях — славата ще ви отстъпя изцяло.

Това беше казано така естествено и делово, че аз дори веднага не съобразих какво да отговоря на едно толкова чудовищно предложение.

— Ама какво: предлагате ми да ограбим още неоткритата гробница на Хирен?! — накрай избухнах аз.

Лицето му, белеещо се под светлината на звездите, потръпна като от плесница.

— Трудно се говори с вас, много сте груб — каза той. — Аз просто ви предлагам да запазим най-ценните вещи за музеите в Америка и Европа. Ние имаме широки връзки, така че можете да не се опасявате, всичко ще бъде уредено напълно официално. Или пък ще продадем находките в частни колекции. Мнозина богати и могъщи хора сега се увличат от изкуството. Те ще дадат добра цена…

— Кои са те — същите „меценати“ ли, които откупуват откраднатите от музеите картини на Гойа и Рафаел?

Но той продължаваше, сякаш нищо не бе станало, като че ли изведнъж е съвсем оглушал:

— А египтяните просто ще вземат от вас всичко, като се ограничат с благодарност, макар и в писмена форма, на пергаментна хартия.

Много ми се искаше да го ударя в този момент и аз едва се сдържах.

— А как възнамерявате да изнесете тези откраднати ценности? Да ги скриете в къс глина, както направиха вашите колеги-грабители с бюста на Нефертити ли?

— Е, може да измислим и по-остроумни начини. — Той все още ме държеше за лакътя.

— Махайте се по дяволите, докато не съм ви предал на египетските власти! — избухнах аз, като се изтръгнах от силните му пръсти. — И това ми било колега! Сега виждам какъв археолог сте вие. Грабителите, откраднали бюста на Нефертити — те именно са „вашите колеги“. Не ви ли е срам пред паметта на вашия баща? Или той ви е дал първите уроци по ограбване на гробници? Какво бърборехте тук за някакви документи, които той укрил от науката?

Струва ми се, сега той искаше да ме удари, дори сякаш вече замахна. Но като скръцна със зъби, само махна с ръка, изруга, рязко се обърна и забърза към своята кола.

Не успях да дойда до лагера, когато автомобилът на гостите изрева и от място тръгна с голяма скорост. Но далеч не отиде, пък и докъде ли можеха да препускат из тази адска тъма?

Като се отдалечиха от нашия лагер на около половин километър, както можеше да се определи по звука, гостите, изглежда, също спряха за нощуване. Предпочитах да бяха се махнали по-далеч.

Павлик обезпокоено ме запита:

— Какво крещяхте вие там?

Но аз само махнах с ръка към него и побързах да си легна, макар да знаех, че няма да успея скоро да заспя.

Душеше ме злоба и мислите се въртяха в главата ми като пришпорени. За какъв ме е смятал този нехранимайко? Колега! А аз си мислех, че подобни типове вече са изчезнали. Макар че впрочем не бяха ли също такива „просветени грабители“ и неколцината археолози, които позорно откраднаха бюста на Нефертити — не току-така си припомних този случай в разговор с Уудсток.

Скулптурният портрет на жената на фараон Ехнатон, царица Нефертити, изваян с удивително майсторство от оцветен варовик, с право се смята за едно от най-великите произведения на световното изкуство. Тя наистина е прекрасна — мъничка главичка, леко отметната назад под тежестта на царската корона, върху тънка и гъвкава като стъбло на цветец шия. Лице замислено, прав тънък нос под тънки вежди — продълговати очи, пълни със затаена печал.

Скулптурата е оцветена така естествено, че започва да ти се струва, сякаш пред тебе е не камък, а живо човешко лице, по някакво вълшебство изведнъж окаменяло навеки.

Намерили я бяха съвсем случайно при разкопки в Тел-ал-Амарн, на мястото на отдавна разрушения и затрупан от пясъци Ахетатон. Според установения ред, като завърши работата на която и да е чуждестранна експедиция, винаги се прави така нареченият партаж — правителствени чиновници проверяват какви находки археолозите се готвят да отнесат в своите музеи. Естествено най-редките и ценни находки трябва да си останат в Египет, те му принадлежат по право.

Но тези археолози, като намерили бюста на Нефертити, постъпили като най-обикновени грабители. Те облепили статуетката с глина и я скрили от чиновниците, които правели проверката. А след това уникалното произведение на древното изкуство внезапно се появило в цялата си красота в един от европейските музеи. Избухнал световен скандал.

А пък аз си мислех, че тази позорна история е рядък, крещящ случай. Разбира се, измежду работниците, които всяка година се наемат на разкопките и в мнозинството си са малограмотни, и досега се срещат такива, които нямат нищо против да скрият някоя намерена ценна вещ и после тайно да я препродадат на богат турист. Може би дори да са останали и отделни хитреци, направили от разграбването на древните гробове професия, подобно на онова печално прославило се семейство на Абд-ал-Расул. Страстта към забогатяване е много силна. Ала все пак не очаквах, че с това позорно занятие могат да се занимават и хора, които се представят за учени и се прикриват с дипломи от знаменити университети.

Сега цялата тази „експедиция“, която от самото начало ми се стори подозрителна, изпъкна пред мен в истинската си светлина. Мустакатият „папа Атанасопуло“, както нежно го титулуваше Уудсток, по всичко изглежда, беше просто главатарят на тази шайка и навярно финансистът. А самият Уудсток е своего рода „научен консултант“.

От тях всичко можеше да се очаква. Ако преди, когато намирахме разграбени гробници, ние все пак се надявахме, че по липса на специално археологическо образование грабителите може би са оставили в тях поне някакви предмети, непредставляващи според тях особена ценност, то под „научното ръководство“ на такъв негодник като Уудсток всичко ще бъде напълно ограбено! Той безпогрешно ще определи стойността на всеки намерен предмет, не току-тъй старателно са го учили най-големите археолози на Европа, в това число и собственият му баща. Само че те не са знаели за какви гнусни цели ще употреби той придобитите знания.

Отдалеч, от посоката, където се установи на нощуване автомобилът с неочакваните гости, ветрецът донесе дрънченето на банджо. Види се, на Уудсток също не му се спеше. Ще има да си изпати клетият професор Меро, свързал се с такъв спътник!

А може би и той е от тази шайка?

Струва ми се, започвам да подозирам всички и всичко. Ала нали този проклет Уудсток спомена за някакви си тайнствени документи за Хирен, намерени уж от баща му при разкопките на Тел-ал-Амарн?

Въртейки се върху твърдия креват, аз неволно се ослушвах в далечните звуци на банджото и се мъчех да си спомня какво беше писал за Хирен покойният професор Уудсток в своите отчети. Комай нищо особено ново и забележително. Жалко, че нямам под ръка неговите трудове и не мога веднага да ги прелистя, да проверя. Възможно е след неговата смърт научният му архив да е бил заграбен от този нехранимайко, който сега твърде своеобразно продължава изследователската дейност на своя баща.

И внезапно мислите ми взеха съвсем друг обрат.

Щом този грабител с научен диплом е решил така цинично и открито да ми прави толкова подло предложение, значи, той се опасява, че бих могъл да намеря гробницата на Хирен по-скоро от него! Иначе би мълчал. И, разбира се, съвсем не случайно се оказа в пустинята именно из тези места. Гробницата е някъде недалеч, той е уверен в това, макар и да не знае, също както и аз, точното й място.

Тази мисъл ме накара да скоча и седна на кревата. Всичко наоколо спеше. Стихнаха и звуците на банджото в далечината. Пустинята беше обляна със студената слаба светлина на безбройните звезди. Сред тази пълна първична тишина се дочуваше само едно безспирно слабо шумолене. Нощният вятър търкаляше песъчинки, като неуморно продължаваше да засипва нашите дневни следи, изоставени кладенци, древни гробове.

Ето така засипва с всеки изминал час и скритата гробница на Хирен. Нима изобщо й е съдено да остане ненамерена и завинаги да изчезне във вълните на новото море, което скоро ще се разлее тук?

Не, ние трябва да я намерим на всяка цена! Трябва да издействуваме да включат в нашия план за изследване търсенето на гробницата и старателно да преровим цялата околност. Гробницата трябва непременно да бъде спасена за науката!

С мисълта за това незабелязано съм заспал. И струва ми се, че веднага се събудих, защото някой предпазливо, но настойчиво дърпаше одеялото ми.

Аз се приповдигнах, като триех очи. Беше още тъмно, само мека пепелява светлина се разливаше по пустинята от изгряващата на изток зора.

Пред мен стоеше Уудсток. Лицето му изглеждаше уморено, посърнало, под очите му бяха подпухнали тъмни торбички.

— Какво искате? — грубо го запитах, като с досада си помислих, че сега, при такива „съседи“, не е излишно да оставяме нощно време дежурни за охрана на лагера. Изведнъж пустинята стана тясна и пълна с тревога от появата на тази шайка в нея.

— Не се сърдете — меко каза той и се запъна: явно много му се искаше да ме нарече „колега“, но все пак не се реши. — Не спах цяла нощ. Повярвайте ми, вчерашният ни разговор толкова силно ми подействува… И особено фактът, че споменахте името на баща ми… Аз много го обичах…

Той замълча, силно присви очи, после отново ги отвори и ме погледна в лицето:

— Това е подло, разбирам… Да го забравим. А в знак на помирение… — Той трескаво извади нещо от джоба си и ми го подаде. — Ето, моля ви да го приемете… Това е спомен от баща ми.

Върху дланта на Уудсток лежеше старомоден часовник с оръфана каишка. Цифрите бяха покрити с някакъв синкав емайл, тук-таме вече изтрит. По края на циферблата с мънички, маниерно засукани буквички беше написано на английски: „Докато гледате часовника, времето минава“.

— Не мога да приема такъв подарък — решително казах аз. И като видях как той се намръщи, бърже добавих: — Нека си остане у вас и по-често да ви напомня за вашия баща. Той беше голям учен, когото, вярвайте, аз много уважавам. А в знак на помирение…

Протегнах му ръка, макар и не без известно вътрешно колебание. Той мълчаливо я стисна, мушна часовника в джоба си, рязко се обърна и се отдалечи. Аз дълго гледах след него, докато мъничката фигурка се изгуби от очи сред сивите пясъци.

— Лош човек, я устаз — внезапно каза някой тихо зад гърба ми. — Или е насаб, или магнун…

Обърнах се. До мен стоеше нашият водач Азиз.

— Защо мислиш, че е или луд, или мошеник?

— Днес не спах като гафир^[2]. Той сякаш се прокрадваше към тебе — уклончиво отвърна бедуинът с такъв тон, че веднага разбрах: слушал е и нашия вчерашен разговор.

Само това липсваше! Някакъв детектив започва да подслушва нощем. Защо ни е следил? Дали у него просто се проявява вековното недоверие към чужденците или с някаква друга цел?

Там, накъдето отиде Уудсток, загърмя мотор, отдалечавайки се.

Аз се ослушах и отново се обърнах към водача, за да продължа разговора, но него вече го нямаше. Той изчезна тъй безшумно, както и се беше приближил към мен.