Глеб Голубьов
Тайната на Хиреновата пирамида (11)

Глава X
Нощно просветление

Някъде именно в този момент на своите напразни издирвания изведнъж ми хрумна мисълта, че те много напомнят онези истории, за които разказва в книгите си и говори по радиото Ираклий Андроников. Да си призная, по-рано смятах, че той май нарочно мъничко преувеличава неуспехите и изненадите, за да направи разказа за архивните издирвания по-значителен. Но ето сега при мене всичко ставаше точно както по неговите разкази.

И тогава реших да постъпя така, както постъпваше в подобни случаи Андроников. Отидох в студиото на телевизията и помолих да ми дадат възможност да разкажа на целия град за напразните търсения на личния архив на Красовски: ами ако някой е чувал нещо за него?

Като примижавах пред ярката светлина на прожекторите и разказвах за „тайнствената загадка на Хиреновата пирамида, намираща се в едно пустинно и диво място край далечните нилски брегове“, аз се чувствувах като някакъв мошеник от рода на Лесли Уудсток. Всичко това изглеждаше доста несолидно за един учен…

А незабавно след предаването хукнах към хотела, за да седна край телефона и да чакам дали някой няма да се обади на моя призив.

Не се наложи никак да чакам. Още когато отключвах вратата на стаята, чух как бясно звъни телефонът. Отворих вратата, втурнах се към него, грабнах слушалката и чух звънящо от нетърпение момчешко гласче:

— Чичко, моля ви се, записвате ли във вашата експедиция за търсене на диви фараони?…

И почна тя… Телефонът звънеше, без да престава, едва успявах да дигам слушалката. Звъняха деца, старци, студенти. Никой от тях не знаеше нищо за Красовски или за сина му Атон, но всички искаха непременно да вземат участие в експедицията за фараоните.

За да убия времето, аз отново разтворих на масата моите книжа и се опитах да размишлявам над тях. Но това не ми се удаваше. Пречеше ми звънът на телефона. И тогава пред очите ми попадна едно томче с приказките на Салтиков — Шчедрин, поставено на писалището от някой мой предшественик. Машинално отворих книгата и започнах да чета, като се откъсвах само за да дигна за лишен път телефонната слушалка.

Четях и се възхищавах, като се смеех на глас при най-забавните места: колко ловко е умеел гениалният старик да използува езоповския език! Уж хвали и царската цензура нямало за какво да се хване. А всъщност така е порицал, осмял и заклеймил навеки царщината! Изумително!

Накрай оставих книжката, готвейки се да си легна да спя. Всички нишчици се скъсаха. Утре трябва да се връщам в Москва.

И ето в такова именно душевно състояние очите ми, все още намиращи се под хипнозата на езоповските приказни образи на Шчедрин, машинално се спряха върху една отворена страница на „Горестното повествование“:

„Гледайте: началниците на страната се спасяват с бягство, нямат вече работа тук. Вече нищо не докладват на силните. Онзи, който беше изпращан вчера тук и там, сега сам изпраща вестоносци…“

Колко пъти съм препрочитал тези редове и отдавна ги бях научил наизуст, но защо ли изведнъж сега в тях така ясно зазвучаха не страх и ненавист, а ирония, която преди не забелязвах?

Забравил всичко на света, аз трескаво пробягах с очи няколко редчета по-горе, в самото начало на папируса:

„Наистина: благородните са тъжни, простите люде са радостни. Всеки град казва: Да прогоним богатите извън нашите стени!“

„Наистина: отворени са архивите, откраднати са списъците на задължените да плащат дан и робите се превърнаха в господари!

Наистина: сина на благородния човек не ще отличиш сега от сина на роба.

Наистина: свободните и заможните се сведоха сега над хромелите, а онези, които не виждаха преди сиянието на деня, излязоха сега на свобода…“

Нима това е насъскване срещу въстаналите, както всички ние досега смятахме?

„Гледайте: богат стана беднякът! Всички трябва да работят.

Гледайте: който преди нямаше хляб, владее сега житници. Онзи, който гладуваше, владее сега хамбари, а който взимаше жито назаем, сега сам го раздава.

Гледайте: онзи, който нямаше дори впряг бикове, владее сега стадо…“

Какво е това, донос или ловко замаскирана прокламация? Призив към смазване на въстаналите или, напротив, към метеж?

Колкото повече се задълбочавах в четене, толкова по-несъмнен ставаше за мен явно съчувственият тон на автора:

„Гледайте: в собствен дом живее оня, който не можеше да си построи дори колиба.

Гледайте: велможите си намират подслон само в хамбарите. Онзи, който край стените дори не беше допускан, спи сега на собствено ложе.

Гледайте: началниците на страната се спасяват с бягство. Вече нищо не докладват на силните. Онзи, който беше изпращан вчера тук и там, сега сам изпраща вестоносци.

Гледайте: ето петима роби. Господарят ги е изпратил на път, а те говорят: «Върви сам по този път, ние вече достигнахме нашата цел. Сега ние сме господари!»“

И тъй, какво е това: осъждане или възхваляване на метежа?

Но как не можах да забележа това по-рано? Пък и не само аз?

Това произведение, написано на малко парче папирус, беше намерено при разкопките на некропола край Тива още в началото на миналия век. Папирусът се оказа на места много повреден, на другата му страна бяха направени с бързопис някакви домакински бележки. Пръв го беше изследвал и описал в 1872 година немският египтолог Лауф, който го беше взел за откъс от някакво „мистично пророчество“, обичайно за литературата на древния Египет. Но в 1903 година друг немски изследовател, Ланде, застъпи друго гледище. Той смяташе, че намереният откъс е посветен не на някакви отвлечени пророчества, а отразява съвсем реални събития. Скоро английският египтолог Гарднър подкрепи и подробно обоснова неговата теория и оттогава тя вече стана общоприета и почти у никого не предизвикваше съмнения.

А после моят учител, академикът Савелиев, посвети на „Повествованието“ много интересно изследване, като доказа обстойно, че то дава правдива картина именно на широки народни въстания, а не просто на дворцови смутове.

И всички смятаха, че „Повествованието“ е написано от някой измежду царските приближени, осъждащи метежа. Никой досега дори не беше забелязал, че неизвестният автор на „Повествованието“ умело използува езоповския език и всъщност прославя въстанието, а съвсем не го порицава!

А пък сатириците на древния Египет отлично са умеели да използуват езоповския език, това е отдавна известно. Измежду рисунките по стените на разкопаните дворци, по саркофазите и гробниците се срещат очебийни карикатури.

Както и легендарният Езоп, лукавите египетски художници ловко са използували всякакви животни от басните за осмиване на враговете. Ето магарето играе роля на съдия. Облечено с традиционната одежда на велможа, то гордо държи дълга тояга и съдийски жезъл. А пред него в почтителна поза се е привела престъпницата-котка, до нея като тъп паметник се извисява пазачът-бик. Опитайте се да се заядете, че пред очите ви се осмива „неправото правосъдие“!

На друга рисунка един ужасно изпусталял котарак, набразден от изпъкналите изпод кожата ребра, принася дарове на плъх, разположил се в кресло под пищно ветрило, без каквито не са се появявали чиновниците на фараоните.

Използувайки такива похвати, древните художници са се осмелявали да осмиват дори самите фараони.

Сега по-другояче зазвучаха за мен и онези злополучни редове, в които ми навираше носа Савелиев.

„Сине мой, мъстителю мой, към тебе се обръщам! Виж: племената на пустинята вредом се превръщат в египтяни. Нубийците стават опитни в занаятчийските работи на Делтата…“

Че, разбира се, авторът се радва, а не скърби! Та това е очевидно. И моята хипотеза съвсем не се опровергава от тези редове, а, напротив, получава нова, неочаквана подкрепа. Защо загадъчният автор на „Повествованието“ специално изтъква нубийците, а не хетите, сирийците или, да речем, либийците? Вероятно защото самият той е нубиец.

Тук аз съвсем ясно си представих моя крайно разярен учител как бясно се нахвърли върху мен: „Така. Значи, сега вие, млади човече, дори твърдите, че и «Горестното повествование» бил съчинил вашият вездесъщ Хирен?!“

Сега бях готов да се закълна за това. Но нали клетвата съвсем не е научно доказателство?

И все пак аз ще докажа моята правота и ще накарам да се убедят в нея не само Михаил Сергеевич, но и всички египтолози: и намереният от мен в пясъците надпис, и „Горестното повествование“, останало досега безименно, е съчинил и продиктувал на писарите свободомислещият Хирен!

Излиза, че той се опитвал да отиде дори по-далеч от своя учител Ехнатон, който се осмелил да си вземе за помощници в борбата срещу жреците хора незнатни, ала все пак заможни. А Хирен, за да доведе реформите докрай, се опитал да привлече най-широки кръгове от народа, дори безправни роби.

Изводът е много важен, но трябва тепърва да бъде доказан.

Подготвяйки се за бъдещите спорове с академик Савелиев и с други учени, аз до към три часа̀ през нощта възбудено се разхождах в хотелската си стая и трескаво записвах мярналите се в главата ми нестройни мисли.

Поразителното откритие, направено по такъв необичаен начин, за известно време ме накара да забравя за пълния си неуспех с издирването на архива на Красовски. Едва когато си лягах да спя, си припомних за него и се омърлуших. Но нямаше какво да се прави, трябва още утре да се връщам в Москва.

А на сутринта ме разбуди нов телефонен звън. Взимайки слушалката, вече започнах да отговарям машинално:

— Експедицията е вече напълно комплектувана…

И чак тогава проумях онова, което слушах:

— Безпокои ви синът на Красовски…

— Атон Василиевич Красовски ли?! — закрещях аз.

— Да, Атон Василиевич, само че не Красовски, а Моргалов.

— Но вашето… моминско име Красовски ли е? — съвсем объркан промърморих аз.

Той се засмя:

— Трябва дълго да ви обяснявам по телефона. Ако имате време, отбийте се привечер към седем часа. Всичко ще ви обясня. — И той ми каза адреса си, а после добави: — Запомнете Моргалов, за да не се лутате…

Вие безспорно ще разберете в какво състояние очаквах вечерта. Радостта ми непрекъснато се сменяше с тревога: а дали пък не ме разиграва някакъв шегобиец? Защо синът на Красовски изведнъж се е превърнал в Моргалов? Та всъщност той не е момиче, за да си мени фамилното име, когато се ожени.

С такива силни съмнения се изкачих вечерта на седмия етаж в нова сграда на Василевския остров и с трепет натиснах копчето на звънеца.

Отвори ми възрастен пълен човек в домашна кадифена куртка. Посивелите му коси бяха късо подстригани и стърчаха като непокорен алаброс.

— Извинете, тук ли живее… — неуверено започнах аз.

— Здравейте, аз съм Моргалов — протегна ми той ръка. — Влезте, моля.

Той ме отведе в не много голяма стая и ме покани да седна в едно кресло край кръгла маса, върху която беше поставена красива глинена ваза с цветя. След това домакинът затвори вратата — отвъд нея някой старателно разучаваше на пиано гами — и седна срещу мен.

— Какво собствено ви интересува? — запита той. — Самият аз не видях вашето предаване, а жена ми не разбрала добре.

— Преди всичко, защо вие сте Моргалов? Иначе отдавна щях да ви намеря — неволно се изтървах аз.

Той вдигна рамене, извади от джоба си кутия цигари, поднесе ми, след това сам запуши и накрай отговори:

— Много просто. Красовски имал две семейства. Скоро, след като съм се родил, той изоставил моята майка, като се възползувал от факта, че не били венчани, и се оженил за Ана Карловна. Мария Павловна, моята майка, много го обичаше и всичко му прощаваше. Тя искаше да нося бащиното си име. Но преди революцията не разрешиха това, а после и самият аз не пожелах. Сърдит бях на баща си: той разби целия живот на моята майка. Така си и останах Моргалов, по майчино име.

— Ами документи, някакви документи, научни, разбира се, дали не сте запазили от вашия баща?

И веднага съобразих: след това, което ми каза Моргалов, надеждите са нищожно малки.

— Има негови дневници, разни записки. Майка ми ги е опазила, благодарете на нея, покойната. В деветнадесета година ги получи срещу картофи от младата вдовица на Красовски, когато се готвела да избяга в чужбина. И ги пазеше за спомен от баща ми.

— И тези книжа още у вас ли са?

Атон Василиевич кимна:

— А защо ви са? Едва ли ще имате някаква полза от тях.

Започнах да му разказвам за нашите издирвания и така се увлякох, че дори взех подробно да му обяснявам всички тънкости на вчерашната ми догадка. Той слушаше внимателно, но аз все пак си помислих, че навярно това не му е много интересно и побързах да „приключа“ разказа си.

— Ох, неговите книжа малко ще ви помогнат — вече решително каза Моргалов, като ставаше. — Мистика от край до край, на места изобщо някакво бълнуване…

— Да, представям си неговото състояние през последните години на живота му. Но може би поне нещичко ще успея да узная.

— Той умря в болницата — мрачно потвърди Моргалов. — В ръцете на майка ми, която някога беше изгонил. Но според мен…

Без да довърши фразата си, той ми кимна, излезе от стаята и веднага се върна, като носеше доста обемиста връзка книжа.

— Вие искахте нещо да кажете, Атон Василиевич? — запитах аз, като не откъсвах поглед от нея.

Той поклати глава, постави книжата върху масата и каза:

— Добре, после. Първом четете. Виждам, че нямате търпение.