Глеб Голубьов
Тайната на Хиреновата пирамида (5)

Глава IV
Мракът на подземието

Разказах подробно цялата история, но някак си не съм уверен дали съумях да обясня защо тя толкова занимаваше моите мисли.

Пирамидата е празна. Всички кътчета на нейните подземни проходи беше претършувал и изучил покойният Красовски. По-късно, вече в тридесетте години, я изследва експедицията на англичанина Кокрофт, която не можа да прибави нищо към онова, което вече знаехме. Затова, когато разработваха плана за изследване на най-важните исторически паметници в зоната на заливането, не я включиха в списъците. И наистина няма какво повече да се търси в пирамидата, а да се пренася на ново, по-високо място, е безсмислено. За да се запази представата за нея, достатъчен е много точният и изящен модел, който се намира в музея в Кайро. По всичко изглежда, на загадъчната пирамида просто е съдено скоро да изчезне във вълните на разлелия се Нил и завинаги да отнесе със себе си своята тайна…

Но ето тъкмо мисълта за това и не ми дава покой. И въпреки че разбирам добре цялата безразсъдност и безсмисленост на моята постъпка, аз все пак не мога да се удържа и преди да тръгнем на разузнаване из пустинята, решавам да огледам пирамидата на Хирен. Защо? Е, макар и само за да се сбогувам с нея…

Прибирайки съдовете след закуска, Хануси внезапно ме запита:

— Вие искате да отидете там, в Дар-ал-Гул?

— Да, и какво от това?

Старецът многозначително поклати глава и промърмори:

— Това е лошо място, я хавага, много лошо! Не бива да се ходи там…

И като си тътреше краката, изчезна зад палатката.

Суеверните хора навсякъде ще намерят храна за своите мрачни пророчества. Така е и с нашия Хануси.

Хиреновата пирамида, кой знае защо, се ползуваше сред местните жители с лоша слава, макар че като че ли никакви причини нямаше за това. Дали пък само защото се издигаше на уединено място и изглеждаше доста мрачна, напомняща чудновато разрушена от вятъра скала, полузатрупана от пясъка?

А възможно е цялата причина да е в това, че в селището още помнят как беше заболял и умрял един от работниците на Красовски, наскоро след като той си заминал оттука? Така именно възникват мрачните легенди и поверия: работникът умрял, после започнал да боледува и умрял и Красовски…

Да, нали имаше и трети смъртен случай, който на времето си също свързваха с тази пирамида. Скоро след завръщането си в Англия загина при автомобилна катастрофа и другият изследовател на пирамидата — Кокрофт. И, разбира се, веднага неговата смърт приписаха на някакво мистично „проклятие на фараона“, тегнещо божем над пирамидата.

Колко са дълготрайни все пак тези примитивни суеверия! Какъв шум вдигнаха на времето си около гробницата на Тутанхамон, отзвуците от него не стихват и до ден-днешен. Току се появи във вестниците или списанията още някоя бележка и под някакво интригуващо заглавие като: „Проблемът Тутанхамон“.

Получи се така, че след разкриването на тази гробница един след друг умряха — разбира се, по разни причини — няколко души, които бяха ходили в нея. И започна!…

„Проклятието на фараона действува след тридесет века!“

Древните пирамиди с техните объркани подземни проходи, потайните гробници, в мрака на които векове са се съхранявали „нетленните“ мумии — всичко това отдавна даваше богата храна за всевъзможни суеверни измислици на любителите и поклонниците на свръхестественото. Постепенно науката развенча едно след друго техните мистични предположения. Но тези хора не се предаваха и се опитваха дори, така да се каже, да вървят в крак с времето и да придадат на своите суеверия известна „научност“: през последните години в много западни вестници се появиха например съобщения, че уж оръдие на отмъщението на фараон Тутанхамон се оказал някакъв си вирус, не по-малко тайнствен, отколкото привиденията от предишните небивалици.

Напразно Хоуард Картър, който със собствени ръце разкриваше гробницата на Тутанхамон и прекара в нея по-дълго време от когото и да било, доказваше, че всички тези смъртни случаи нямат никаква връзка помежду си. Те бяха резултат на съвсем различни причини, в които няма нищо загадъчно — пък и нали освен умрелите в гробницата са влизали хиляди хора и никой от тях не е хванал дори хрема.

Напразно Картър твърдеше на пресконференции:

— Здравият човешки разум трябва с презрение да отхвърли такива измислици. Няма на земята по-безопасно място от гробницата!…

Не му вярваха и суеверните измислици странствуват по света и до ден-днешен. Ето защо напълно разбираемо е, че след трите смъртни случая и пирамидата на Хирен започнаха да наричат Дар-ал-Гул — Свърталище на дявола — и да разказват за нея всевъзможни измислици.

Реших да отида сам, за да не ми пречи никой да гледам и да мисля, пък и не биваше да се откъсват хората от многобройните грижи по вдигането на лагера и подготовката за път. На Павлик много му се искаше да ме придружи и той беше започнал да разсъждава за опасностите, изискващи при такива излети за сигурност да вземат участие няколко души. До известна степен той е прав: не бива да влиза сам човек в лабиринта от проходи с капани. Ала нали пътят беше отлично проучен. Аз разполагах с най-подробния план на Красовски, върху него е отбелязан всеки капан и е очертан най-краткият път към погребалната камера.

Тръгнах за пирамидата рано сутринта по хлад, но докато се добрах до нея, слънцето вече започна чувствително да припича. Приятно ми беше да се промъкна през тясната дупка, пробита някога от Красовски, и да почувствувам прохладата на влажния въздух на подземието, макар и мъничко застоял. Едва не ме докоснаха спусналите се срещу мене три изплашени прилепа.

Светнах със силния електрически фенер и по плана, който бях взел със себе си, още веднъж проучих предстоящия път. Първият участък от него не представляваше особени трудности — това беше един прав проход, пробит на времето си от Красовски.

Той се оказа тесен, налагаше се да напредвам почти на четири крака, а на места дори да пълзя. Понякога рязко се стесняваше: види се, работниците, които го бяха пробивали, по това време са били изморени или пък Красовски е нямал достатъчно пари, за да ги нахрани както трябва и да повдигне ентусиазма им. Така че не беше твърде удобно да се промъква човек по този пробой.

Доста бърже и без всякакви приключения аз се добрах до края на прохода, гдето той, за радост на Красовски, най-сетне пресякъл първия коридор. Древните строители са го прокарвали сериозно, без да бързат, по всички правила; и сега аз можех най-сетне с удоволствие да изправя гръб и да застана на краката си, макар и приведен. Навярно така е било и замислено от строителите на пирамидата: дори в покоите на мъртвия фараон трябвало да се влиза с робски преклонена глава.

Но сега трябва да бъда особено внимателен и предпазлив, за да не се вмъкна в задънен коридор или да не попадна в капан. Аз често се спирах и проверявах по плана.

И все пак на едно място се зазяпах и сбърках пътя. Тук коридорът се разклоняваше на два съвсем еднакви прохода. Единият водеше някъде нагоре, а другият постепенно се спускаше. Естествено беше да се тръгне по този коридор, той именно трябваше, струва ми се, да води към погребалната камера. Машинално така и постъпих и чак след като изминах по него около осем метра и отново погледнах плана, съобразих, че коридорът ще ме изведе далеч встрани и ще завърши със задънен проход.

Забелязах това навреме, защото, ако бях направил още няколко крачки, непременно щях да попадна в капана, отбелязан върху плана на Красовски с дебело червено кръстче.

От любопитство реших да проверя дали и досега той действува.

Като се придържах о стената с ръка и непрекъснато почуквах пред себе си по пода на коридора с дългата тояга с металически връх, която бях взел, аз направих една крачка, втора, трета… Сега бях някъде до самия капан. Но дори и след като приклекнах и внимателно огледах прашния под при ярката светлина на фенера, не можах да забележа никакви признаци на опасност.

Но щом бутнах с тоягата по пода малко по-далече и по-силно, част от него с леко шумолене пропадна някъде надолу. Из отворилата се за миг дълбока черна яма ме лъхна гробищна влага. Аз едва не загубих равновесие и се дръпнах назад, а плочата почти безшумно си застана на мястото. И пак беше невъзможно да се различи от другите.

Макар че бяха изминали тридесет и три века, капанът продължаваше да действува идеално. Само една погрешна стъпка — и аз щях да падна в каменния чувал и щях да загина в него като глупава мишка.

Да си призная, стана ми малко чоглаво. А аз знаех предварително за капана, бях подготвен за това, което ме чака. Какво ли пък са си патили онези древни грабители, които се промъквали по тези коридори напосоки и навярно в пълна тъмнина? И все пак те упорито са навлизали, пълзели са по тъмните коридори, опипвайки всеки камък. И, разбира се, мнозина от тях са пропадали ето в такива каменни чували и са загивали, но оцелелите не са оставяли пирамидата на мира, докато не са докопвали мечтаното злато.

Именно за защита от грабители са били измисляни всички тези хитри капани — и все пак нито една пирамида не се е запазила до наше време непокътната. Всички са били разграбени още в древността — понякога няколко месеца или дори няколко дни след погребението.

Запазен е един интересен документ — протокол на разпит, направен преди три хиляди години. Той е бил воден надве-натри, с бързопис — по всичко изглежда, писарят е бързал. Осем храбреци — измежду тях каменоделецът Хапи, селянинът Аменемхеб и робът нубиец Ахенофер — проникнали в една царска гробница. Заловили ги, изтезавали ги и писарят припряно записвал признанията на нещастниците:

„Саркофагът се намираше в камерата и беше покрит с каменен похлупак. Ние разрушихме всичко това и намерихме почиващите там цар и царица. Намерихме божествената мумия на царя и край него меч, талисмани, златни украшения за шията му. Главата му беше покрита със злато. Цялата свещена мумия беше покрита със злато и сребро и обсипана със скъпоценни камъни. Взехме златото, което намерихме върху мумията, талисманите и украшенията от шията и златото от ковчезите. Взехме също така и всичко, което намерихме върху тялото на царицата. След това изгорихме техните погребални сандъци и отнесохме всичко, каквото можеше да се отнесе, и го разделихме честно на осем части.“

Каква присъда е произнесъл фараонът над грабителите, не знаем. Но други вече са бързали да ги сменят…

Всички хитрини на строителите на пирамидите се оказвали напразни пред наследственото изкуство на грабителите. Така че всеки път, когато откриваш вече опустошена гробница, всъщност не знаеш дали да проклинаш изпреварилите те грабители, или да се възхищаваш от тяхното мъжество и находчивост.

Търсенето и ограбването на гробниците наистина станало своеобразно „изкуство“, което се предавало от поколение на поколение. На египтолозите е известно едно село, чиито жители се занимавали с грабителски поминък най-малко от тринадесети век и едва в края на деветнадесети най-сетне са били заловени с веществени доказателства!

Всичко започнало с това, че един археолог забелязал на пазара често да се срещат уникални статуетки и други ценни предмети от погребения, явно истински и от много древен произход. Успели да проследят, че всеки път ги продават хора, тъй или иначе, свързани с многобройното семейство на един местен жител, Абд-ал-Расул.

Но това още не можело да стане улика. Когато на Абд-ал-Расул предявили обвинението, че открил някакво тайно погребение и скришом го ограбва, той, разбира се, започнал всичко да отрича. За него се застъпили твърдо всички жители на селището и се наложило делото да се прекрати.

Ала археолозите, превърнали се в любители-детективи, не преустановявали тайното наблюдение над подозрителното семейство. И все пак никак не успявали да уличат ловките грабители. Една свада, избухнала внезапно в семейството на Абд-ал-Расул, помогнала да се изясни истината. Един от роднините се скарал с него за дележа на плячката и за да си отмъсти, отишъл в полицията и си признал.

Оказало се, че преди шест години Абд-ал-Расул имал щастието да намери едно съвсем уникално скривалище в скалите — в него още преди тридесет века били скрити от други, древни грабители, мумиите на четиридесет фараона и царски родственици!

Богатството, паднало се на семейството Абд-ал-Расул, се оказало толкова голямо, че не можело да бъде изведнъж изнесено и превърнато в пари. Тогава на семеен съвет решили да запазят всичко в пълна тайна. И шест години тези хитреци, когато имали нужда от пари, отивали в скривалището, за да изберат няколко подходящи нещица за продаване — съвсем както бизнесмените отиват в банката!

Но скъпо се придобивало това злато.

Наистина в дадения случай, както беше установил Красовски, грабителите явно са притежавали плана на Хиреновата пирамида, макар и да не са знаели главното: че е празна, иначе те просто не биха влизали в нея. Но все едно — да се скита из този лабиринт от опасни капани, беше твърде рискована работа, аз едва не се убедих в това със собствената си кожа…

Сега ми предстоеше да се върна обратно към раздвояването на коридорите и да намеря правилния път. Така и направих.

Онзи, който нито веднъж не е пълзял съвсем сам по безмълвни подземни проходи, където цари мрак като в рог, все пак никога няма да успее да си представи какви тревожни и странни усещания обхващат понякога човека из тия мрачни места.

Налага се постоянно да пълзиш на четири или дори по корем. Светлината на лампата понякога сякаш секва искри от стените, отразявайки се в мъничките кристалчета, а напред е непрогледен мрак. Сенки подскачат около тебе и побягват в тъмнината. Завивайки по ъглите, опипваш пода с ръце: да не попаднеш в някой капан. И през цялото време чувствуваш: ти си сам, над тебе има грамада от скали. Всеки миг може да те притисне, ще се заклещиш в някой процеп-капан — и кога ли ще намерят костите ти? Та вече тридесет века тук не са звучали човешки гласове…

Когато стигнах вече до самото разклонение, дочу ми се пред мен някакъв слаб шум, сякаш от падане на камък, търколил се под нечий крак. Спрях и се ослушах. Пълна тишина.

По-нататък трябваше да се върви по онзи коридор, който подмамващо се изкачваше нагоре. Той извеждаше към стълбата, която изведнъж се спускаше доста стръмно пет-шест метра. В плана на Красовски две от стъпалата й бяха отбелязани със същите онези тревожни червени кръстчета. За щастие акуратните участници в последната експедиция на Кокрофт предвидливо бяха оставили тук дълга и здрава дъска. С помощта на тази дъска аз успях доста леко да се прехвърля през предателските стъпала.

Стълбата ме отведе в мъничка и съвсем празна стаичка с нисък таван. За да премина от нея по-нататък, трябваше пълзешком да се промъкна през тясната цепнатина, зееща в единия ъгъл. По думите на Красовски това също беше капан: при непредпазливо движение каменният блок трябва да пропадне и смъртно да смаже нарушителя на вечния покой на пирамидата. Но още сам Красовски я беше обезопасил, като забил от двете страни на цепнатината здрави клинове.

Наистина по този начин цепнатината е станала съвсем тясна и се оказа трудно да се провра през нея. Чувството, с което пълзях, съвсем не беше от най-приятните: кой знае, може пък клиновете отдавна да са изгнили и тъкмо в този миг да изпукат под тежестта на блока?

И отново, озовал се за известно време пак в тяхната „кожа“, аз помислих за грабителите: нали не биха могли да се промъкват през тази каменна смъртоносна бездна, без да разузнаят предварително нейната тайна? При все че, общо взето, те са имали, разбира се, по-голям опит в такива начинания, отколкото аз. Ами Красовски как се е решил на това?…

Отвъд цепнатината ме очакваше отново широк коридор. След като преминах по него три-четири метра, видях черна дупка, зееща насред пода.

Сърцето ми трепна. Това именно беше входът за погребалната камера, пробит някога от грабителите.

В стената стърчеше кука, забита още от Красовски: на нея археологът е прикрепял въжена стълба и се е спускал по нея в гробницата. Аз нямах стълба, а само едно здраво въже на възли. Единия му край вързах за куката, а другия спуснах в тъмния зев на отвора.

Фенерът се поклащаше на шията ми, така че около мен от всички страни танцуваха сенки, които ми пречеха да видя далече ли е до пода. Поради това попаднах право в отворения саркофаг!

След като излязох от него, вдигнах над главата си лампата и се огледах.

Саркофагът се намираше точно в центъра на стаята и до него лежеше гранитният похлупак — всичко беше така, както го е видял за пръв път Красовски.

Бавно обходих цялата стая, за да огледам стените. Това не беше асуански гранит с неговата топла възрозова отсенка, а някакъв друг, със зловещи петна в наситен кадифеночерен цвят с клонести зеленикавокафяви жилчици. Светлината на лампата сякаш открояваше, подчертаваше неговата мрачност.

Неволно раменете ми потръпнаха, като си помислих, че в този каменен чувал Красовски е прекарал много дни в доброволно заточение. По тавана от лампата или от факела, с който си е служил той, беше останало голямо петно от мазни сажди.

Черните стени, надвисналият таван — аз почти физически усещах неговата тежест, макар да бях прекарал тук само няколко минути. И тази пълна, абсолютна тишина, от която звънтеше в ушите ми… Не е чудно, че Красовски е мръднал, станал е суеверен и затворен, след като е поживял в тази гробница.

За да се отвлека от мрачните мисли, отново започнах внимателно да оглеждам стените. Това беше празно занимание — всяка цепнатинка между плочите Красовски беше изследвал преди мен.

Той намерил само един надпис върху стената и рисунка върху капака на саркофага: чакал над деветима пленници, застанали на колене. Но такива рисунки са обичайни в древните египетски гробници. Те са служили като че ли за предупреждение към грабителите, заплашвайки ги с вездесъщата мъст на покойния фараон.

Разбира се, на мене ми потръгна не повече, отколкото на Красовски. И все пак аз приседнах на ръба на саркофага и си прерисувах в бележника единствения надпис, изсечен на стената — сам не зная защо, та нали той беше публикуван от Красовски и отдавна на всички е известен. Навярно само защото ми се стори вече твърде обидно да се връщам в лагера с празни ръце.

Преведен, надписът звучеше така:

„Сине мой, мъстителю мой! Излез из небитието, о, нижеположени!… Да надвиеш враговете си, да възтържествуваш над онези, които действуват против тебе…“

Това е всичко. Нямаше повече какво да се гледа. А оная ушебти, изобразяваща фараона Хирен, отдавна почива в една от залите в Ермитажа, където толкова пъти съм я виждал още като студент, увличайки се от загадката на празната пирамида с лъжливото погребение. Сега бях проникнал в самото сърце на тази пирамида, със собствените си очи видях и черните стени, и празния саркофаг, но ни най-малко не се приближих до разгадката.

А пък тя би трябвало да бъде някъде наблизо — разгадката на тайната! Та можел ли е Хирен да избере място за своята истинска гробница някъде в Тива или Ахетатон, а пък да направи тук, на стотици километри оттам, фалшива, за да отвлече вниманието? Това беше пълна безсмислица. Не, неговата истинска гробница също трябва да е скрита някъде в тукашните пустинни краища, може би съвсем наблизо. И тя би могла да бъде открита, както през 1922 година намериха в отдавна-отдавна изследваната Долина на царете по чудо запазилата се гробница на Тутанхамон. И нали съвсем неотдавна египетският археолог Мохамед Гонейм намери дори цяла пирамида, скрита много векове под пясъците, недалеч от Кайро!

„Ами ако Хирен е загинал в бой или при някое дворцово клане и изобщо не е имал гробница?“ — помислих си аз.

Не. Това все пак е малко вероятно: фараоните обикновено са били погребвани тържествено. Някъде сигурно има негова гробница!

Но тук край празния саркофаг явно аз няма какво повече да правя. И без това вече тази обстановка беше започнала да действува на нервите ми. Прекарах в камерата не повече от час, а вече започна да ме обхваща някакво странно безпокойство. Трябва по-скоро да се измъкна оттук. Обратния път изминах много по-бърже и без всякакви произшествия. Само ми се стори, че дъската, по която бях се прехвърлил през стъпалата-капани, като че лежеше не така, както преди. Но веднага пропъдих тази глупава мисъл: кой би могъл да помести дъската в този скрит коридор на съвсем празната пирамида! Дори чакалите едва ли стигат толкова далеч.

И все пак, когато приближих до процепа, пробит от Красовски, стори ми се, като че ли пред мен се мярна някаква сянка…

Да, явно нервите ми са се поразклатили. Съвсем малко прекарах в пирамидата, а вече започнаха да ми се привиждат какви ли не чудесии. Само това ми липсва още — и аз да стана суеверен по печалния пример на Красовски и стареца Хануси. Макар че, да си призная честно, сега като че ли разбирах учения. В такава обстановка не е чудно да станеш и нервно болен.

Последния откъс от пътя по прохода нарочно преминах, без да бързам. Но все пак, няма да си кривя душата, изпитах явно облекчение, когато видях пред себе си ослепителната слънчева светлина и след като се измъкнах от отвора, с наслаждение вдъхнах горещия, нажежен, но затова пък толкова чист въздух на пустинята.

Мъничко бях закъснял за обяда. Но за щастие и обядът беше закъснял, така че упреците се паднаха не на мен, а на готвача.

— Какво става с вас, Хануси? — учудих се аз. — Та вие винаги сте толкова точен, часовника дори да си сверява човек.

Старецът разпери ръце, поклони се и смирено каза:

— Наминах преди тръгване да навидя един стар приятел, я хавага. Моля да ме извините. Това вече няма да се повтори, я хавага.

Пак упорито ме титулува „чуждестранен господар“, виж го ти, дяволския старец!

През време на обяда набелязахме маршрута на разузнавателното пътуване и състава на отреда. Не мина без спорове. В колата можеха да се съберат не повече от шест души. Реших да взема със себе си освен водача, Павлик, нашия художник Казимир Петрович, Женя Лавровски, както и Хануси, за да не губим време за готвене на храната. На другите предстоеше до нашето завръщане да завършат опаковането на находките.

Взехме със себе си и приборите за електроразузнаване. Но в навечерието Зина си беше навехнала крака, пък и без това пътуването щеше да бъде тежко и изморително — реших да оставя момичето в базовия лагер заедно с Андрей Акуратов. А пък с апаратурата, как да е, ще се справим сами: един от неписаните експедиционни закони гласеше, че всеки трябва да владее основните навици от специалността на другаря си, за да може при нужда винаги да го замести.

Към моето решение Андрей се отнесе философски, къртовската лабораторна работа му беше по вкуса. Но Зиночка се обиди и за отмъщение не говори с мене през цялата вечер; в гордо усамотение седеше тя край брега.