Глеб Голубьов
Тайната на Хиреновата пирамида (4)

Глава III
Хиреновата пирамида

Странно, че един случаен, подметнат между другото от Уудсток въпрос, в който собствено нямаше нищо особено, толкова ме разтревожи. Но той ми се заби като трън и Хиреновата пирамида сега не ми излизаше от главата. Дали пък защото аз все току се замислях за нея честичко и преди и сега въпросът на Уудсток отново разтревожи моите мисли?

Наистина ли всичко относно Хиреновата пирамида е така просто и ясно, както смятаха мнозина и както и аз се стараех да уверя себе си?

Пръв има щастието да открие тази пирамида в 1912 година нашият земляк, руският египтолог Василий Павлович Красовски. Може да се стори странно, че тя толкова дълго време е била неизвестна — та пирамидата не е игла. Но нея никой и не беше я търсил по тези места: всички пирамиди, отдавна открити и описани от археолозите, се намират в долното течение на Нил, близо до древните столици — Мемфис и Тива. А при това Хиреновата пирамида беше ловко замаскирана от строителите под един естествен хълм. Тя не е висока, само около петнадесет метра, и почти до самия си връх е засипана с пясък, пък и върхът й има неправилна форма, напомняща по-скоро скала, разрушена от вятъра. И едва Красовски пръв се заинтересувал от тази скала, стърчаща от пясъка, и за свое учудване открил, че такава форма са й придали несъмнено човешки ръце, и навярно съвсем не случайно, а именно за маскировка.

Тогава Красовски започнал да разкопава пясъчното възвишение и намерил под него истинската пирамида от грамадни блокове от местен пясъчник.

Това откритие поразило всички египтолози. Започнали спорове кой и защо именно е построил такава странна пирамида в далечно и затънтено място, сред пясъците на Нубийската пустиня. Кой е погребан в нея?

Всички тези въпроси дълго време оставали без отговор, защото Красовски изобщо не успявал да проникне в загадъчната пирамида. Тя нямала вход.

Според традицията, която здраво са спазвали древните майстори още от времето на легендарния Имхотеп, строител на първата стълбовидна пирамида, обикновено входа са правили откъм северната страна. Разбира се, опасявайки се от грабители, те се стараели по всякакъв начин да го замаскират. Той можел после да отведе в сложен лабиринт от лъжливи коридори и входове и трябвало внимателно да се оглежда всяка педя от стените, за да се открие другият, тайният вход. Строителите на пирамидите просто се усъвършенствували да измислят лъжливи ходове и капани, дебнещи грабителите из целия път към съкровената погребална камера. Но все пак входните врати на пирамидата трябвало да се търсят откъм северната й страна.

Красовски очистил от камарите ронлив пясък цялата северна страна на пирамидата, старателно изследвал едва ли не с лупа в ръка всички фуги между облицовъчните плочи, наложени една над друга така майсторски, че било невъзможно да се вмъкне между тях дори игла, и не открил никаква следа от вход.

Работниците започнали да разчистват западната страна на пирамидата. Минавало време. Оскъдните средства, с които разполагал изследователят, се топели значително по-бързо, отколкото се изгребвал пясъкът — вятърът отново упорито го навявал от безкрайната пустиня. И пак — нито следа от вход…

Тогава Красовски взел едно отчаяно решение: да се вмъкне в странната пирамида направо, да дълбае в нейната вътрешност нов вход. Той се надявал, че пробитият по такъв начин проход рано или късно ще пресече един от вътрешните коридори на пирамидата, който и ще го отведе към централната погребална камера.

Това се оказало тежка и твърде продължителна работа. Всеки сантиметър на придвижване напред се постигал с огромен труд. За да се пробива здравият пясъчник в тесния и задушен проход, се налагало всъщност да се използуват същите примитивни оръдия, с които са си служили и робите на древния Египет, построили някога тази пирамида. Красовски, който не се отличавал с крепко здраве, работел в прохода наравно със своите работници и на няколко пъти го изнасяли оттам полумъртъв, изгубил съзнание от умора и горещина.

Мястото за „пробива“ в пирамидата, по всичко изглежда, било избрано не съвсем удачно, защото едва след три месеца, като пробил проход, дълъг дванадесет метра, Красовски най-после се добрал до една от вътрешните галерии.

Сега работата тръгнала по-бърже, но краят на изследванията не се виждал. Наложило се да се преодолеят няколко срутвания, на два пъти Красовски попадал в опасни капани, един от които едва не го погубил. Тунелът имал няколко лъжливи разклонения и за да се изследва всяко от тях и да се стигне до убеждението, че то не води доникъде и завършва със задънен коридор, също се губело време.

Но все пак неуморимият изследовател почувствувал, че по този забъркан лабиринт от тъмни коридори постепенно приближава към центъра на пирамидата, към мечтаната погребална камера. И тук, вече в последния коридор, който го довел направо до погребалния покой, археологът трябвало да изпита най-тежкото разочарование: той видял, че древни грабители отдавна го били изпреварили.

Оставала една надежда: обикновено грабителите се интересували от ценности, злато и може би благодарение на това са се запазили някакви малоценни предмети, от които те са се отвръщали. Или внезапно, за щастие на изследователя, в най-последния момент някой да е изплашил грабителите и те да са напуснали пирамидата, без да успеят да я ограбят докрай — подобни случаи са известни.

Но едва Красовски надзърнал в погребалната камера, и веднага разбрал, че последните плахи надежди напълно безвъзвратно се рушат.

При светлината на факлата археологът видял съвсем празна стая. Посред нея имало саркофаг от черен гранит. И той бил празен. Наблизо се търкалял на пода тежък гранитен похлупак. След като разгледал старателно саркофага, Красовски разбрал: грабителите също се оказали измамени. И те намерили саркофага съвсем празен. Това било кенотаф — лъжливо погребение.

Можем да си представим разочарованието и яростта на грабителите.

Но за Красовски това било, разбира се, слабо утешение. Ами че и неговите усилия и надежди се оказали напразни.

И все пак съдбата му оставила една-единствена награда.

В един ъгъл на погребалната камера, в куп смет, оставена още от строителите, Красовски намерил мъничка статуетка от червеникав пясъчник. Такива скулптурни фигурки на покойника обикновено слагали в ковчега заедно с тялото. Наричали ги „ушебти“ — ответници. Предполагало се, че те трябва да заменят умрелия, когато го извикат за тежка работа по полята на задгробното царство на Озирис.

Може би са оставили нарочно тази каменна фигурка в саркофага — за подигравка над онези, които с мъка ще проникнат в гробницата и ще я намерят празна. А разгневените грабители са захвърлили статуетката в купчината смет. Всеки случай тя оцеляла и сега се усмихвала върху дланта на Красовски с вкаменена загадъчна усмивка. И развълнуваният археолог прочел на нея името на фараона, който бил построил тази загадъчна пирамида и така хитро се надсмял над всички, които се опитат да проникнат в нея: „Хирен, Владетел на Горния и Долния, анх-уда-снеб“.

Сега трябва да се обясни защо пък това име толкова потресло Красовски, та и не само него. Нали разказвам тази история не за специалисти — за тях ние направихме отчет за нашите открития в специални списания. Така че надявам се читателите да ми простят едно малко отстъпление.

За да си представим по-добре историческата обстановка, ще трябва да започнем с фараон Ехнатон. Той управлявал от 1424 до 1388 година преди нашата ера и се прославил с най-грандиозната реформа, на каквато е бил подлаган някога древният Египет през цялата си многовековна история.

В древен Египет имало огромно множество всякакви богове — големи и малки. Из цялата страна били почитани Амон, Озирис, Тот. Но освен това всеки ном — отделна провинция — имал и свои собствени богове. И в чест на всяко божество се строели храмове, а в тях управлявали и преуспявали жреците. В столицата на страната, Тива, особено бил почитан бог Амон и неговите жреци се ползували с грамадна власт. Те владеели обширни поля, многобройни селища, чиито жители от раждането до смъртта си били обречени да се трудят, за да пълнят храмовата хазна. Богатствата на свещените храмове на Амон достигали приказни размери.

И ето против тези именно всесилни жреци решил да се опълчи младият фараон, комуто при раждането дали името Аменхотеп IV, това означавало — „Амон е доволен“.

Ако се съди по запазилите се документи и рисунки, той бил човек, тъй да се каже, от „кабинетен тип“, увличал се от религиозно-философски въпроси, от изкуство, дори сам писал доста интересни стихотворни химни, дошли до нас. За разлика от повечето свои войнствени предшественици и наследници Аменхотеп IV отделял много по-малко внимание на походите в чужди страни.

Толкова по-учудващи са решителността и енергията, с които той започнал да руши устоялия векове порядък. Новият фараон просто премахнал всички предишни богове, като не пощадил и най-почитания измежду тях — Амон. По негова заповед имената им биват изстъргвани, заличавани от всички надписи по зданията и обелиските. При това смелият реформатор не щади дори паметниците, въздигнати в чест на родния му баща — Аменхотеп III; от надписите върху тях също премахват ненавистното име на бог Амон.

В замяна на всички тези предишни богове и идоли фараонът заповядва да се почита във всички храмове едно-единствено слънчево божество — Атон. В негова чест той приема ново име — Ехнатон, което означава „Угоден на Атон“, и сам съчинява тържествени химни, които отсега нататък трябва да звучат навред:

Прекрасен е твоят възход на хоризонта,

о, живи Атон, оплодител на живота!

Кога се възземаш от изток на хоризонта,

изпълваш със своята хубост ти всяка страна,

защото прекрасен си ти и велик,

и блестящ над земята високо.

Лъчите ти всички страни, сътворени от теб, ще обгърнат;

със своята любов ти ги свързваш.

Макар и далечен, лъчите ти падат на земната гръд,

макар и високо, следите от твойте нозе е денят!

Сега — след тридесет и три столетия! — за нас, разбира се, не е лесно да си представим какви сътресения е преживявала страната през време на тази удивителна реформа, защото са се рушили всички предишни религиозни представи. Помислете си само: на мястото на многобройните богове, които хората от детинство били свикнали да славят и почитат, сега се поставял един бог, видим и разбираем от всички и навред — блестящият слънчев диск, плуващ величаво по небето. Не е за чудене, че обърканите жреци крещели в своите храмове, че настъпвал краят на света, започвало второ пришествие!

А Ехнатон неумолимо продължава замисленото.

През есента на 1419 година преди нашата ера фараонът и целият му двор се качват на специално приготвени кораби и напущат завинаги Тива. Огромната, проточила се надалеч флотилия, тръгва надолу по Нил. След като изминала триста километра, тя хвърля котва на пуст бряг. Отсега нататък тук ще бъде новата столица на страната. Име за нея предварително е избрано: Ахетатон — Небосклон на Атон.

И големият град израства с приказна бързина сред пустинята. Той се строи по единен план — прави улици, разкошни дворци и градини, грамаден храм — „Дом на Атон“, чиято фасада се простира почти на три четвърти километър, прекрасна библиотека, наречена „Дом на живота“.

Интересно, че втори град в чест на Атон бил построен в Нубия близо до третите прагове. Нарекли го Хематон. Той съществувал и тогава, когато Ахетатон отдавна се бил превърнал в руини. По всичко изглежда, че в Нубия преобразованията на фараона-еретик са оставили по-дълбока следа и са се запазили много по-дълго. Това е важно за нашата история!

Но да не се отвличаме.

При все че реформата на Ехнатон се отнасяла като че ли само до религията, тя оказала голямо освежително влияние върху целия живот на Египет. Сияещото, радващото всички слънчево божество комай приближавало човека към живота, към природата, заставяла го да цени по-високо този прекрасен и радостен свят, щедро залян от неговите лъчи.

Свежият полъх на новите течения оживил и изкуството. Скулпторите и художниците творили, намирайки се в плен на неизменящите се от векове строги канони — изведнъж сякаш за пръв път видели прелестта на окръжаващия ги свят. Във фреските, намерени при разкопките на развалините на Ахетатон, почти няма традиционните бойни сцени с глупаво замръзналите фигурки на воини и с монументалния фараон над тях. Вместо това обикновените, делнични картини от живота са предадени с вълнуващ реализъм: бикове, носещи се в галоп, играещи риби сред лотосови гъсталаци, ято патици над тихо езеро.

Фараонът бил смятан за земно въплъщение на божеството. „Той е издигнат измежду милионите“ — почтително съобщаваха надписите по стените на гробниците и храмовете. Забранявало се името на фараона изобщо да бъде изговаряно, както и името на бога, затова за него винаги говорели само алегорично: „Домът на великия е решил това и това…“ Каквото и да направел фараонът, писарите разказвали за това в множествено число: „Те били“ или: „Те тръгнали“.

Приближавайки фараона, всички падали ничком. Смятало се за светотатство дори да се целуне обувката на фараона — целували само праха под неговите нозе.

И изведнъж Ехнатон изисква да го изобразяват съвсем другояче: като земен, обикновен човек. И художниците понякога, изглежда, изпадат дори в натурализъм, като подчертават старателно, а не скриват както преди недостатъците на фараоновата фигура. На всички портрети виждаме слабо, хилаво тяло, удължено тясно лице и тънка шия, увиснал корем, хлътнала гръд. Той дори е уродлив и не скрива това. И на тези изображения го намираме не в парадните зали, а в обикновена домашна обстановка.

Колко ме потресе на времето си и до ден-днешен е пред очите ми една малка фреска: Ехнатон с жена си стоят край леглото на умиращата си мъничка дъщеря! Той изобщо не е фараон, а просто съсипан от скръб баща; жена му горчиво плаче, а Ехнатон меко е положил ръка на рамото й, за да я утеши…

А колко човешка красота има в знаменития скулптурен портрет на жена му Нефертити! Това наистина е едно от най-великите творения на световното изкуство, също така вечно и нестареещо, както строгите линии на Партенона и гениалните статуи на Праксител.

Но всичко това завършва тъй рязко, както и е започнало.

Ехнатон умира и всички негови реформи изчезват като дъждовен ручей в пустинните пясъци. И започва една страхотна въртележка!

Ехнатон бива сменен на трона от неговия зет Сакара, който също умира от загадъчно бърза смърт, за да отстъпи място на Тутанхатон — пак нещо като зет или не същ брат на покойния цар-еретик. Новият фараон е само на дванадесет години и, разбира се, жреците лесно го покоряват на волята си.

Столицата отново се връща в Тива, а пустинните пясъци бърже засипват запустелия „Небосклон на Атон“. Отново каменоделци поправят паметните надписи по стените на обелиските. Сега те заличават от тях ненавистното име на слънчевия бог Атон. А името на Ехнатон изобщо е забранено да се споменава. Само при крайна необходимост в официални документи смътно го наричат „престъпника от Ахетатон“.

А новият фараон Тутанхатон става Тутанхамон…

Но той умира рано, едва осемнадесетгодишен, и в страната настъпват размирици. Властолюбци се стремят към овдовелия трон — отначало Ейе, мъж на кърмачката на Ехнатон, който се провъзгласява изведнъж за някакъв „божествен баща“, след него други. Бърже се сменят тези временни управници — изскачат из неизвестността и също тъй стремително изчезват в пълна забрава. Имената им дори не успяват да се запазят на паметниците или в исторически документи.

А зад бясната въртележка на всичките тези временни узурпатори смътно се мярка фигурата на хитрия Харемхеб, станал държавник още при Ехнатон. Набирайки опит в придворните интриги, той търпеливо очаква своя час, за да се провъзгласи внезапно през пролетта на 1342 година за фараон и с твърда ръка да въведе най-после ред в страната — разбира се, угоден на тиванските жреци.

Бунтовете и вълненията през периода на това междуцарствие обхванали цялата страна и понякога, както изглежда, приемали характер на същински въстания. За това свидетелствува един интересен документ от онова време, известен под условното название „Горестно повествование“. Неговият неизвестен автор твърде красноречиво описва това въстание и се оплаква:

„Наистина: благородните са тъжни, а простите люде са радостни.

Всеки град казва: «Да прогоним богатите извън нашите стени!»

Гледайте: който преди нямаше хляб, владее сега житници. Онзи, който гладуваше, владее сега хамбари, а който взимаше жито назаем, сам сега го раздава.

Наистина: отворени са архивите, разграбени са списъците на задължените да плащат дан и робите се превърнаха в господари!“

И колко е неприятно, че ние почти нищо не знаем за този толкова интересен откъс от историята! Не знаем дори точно и до ден-днешен спорим колко години е продължавало това „смутно време“, толкова богато с всевъзможни драматични събития: четиридесет или десет?

Да си призная, мен винаги ми е неприятно, че за хората, които не се занимават специално с древния Египет, цялата негова многовековна история се слива в някакво смътно петно, дори комай мъничко петънце. А пък ето по своята продължителност този откъс от историята на човечеството представлява повече от четири хиляди години, докато от началото на нашата ера е изтекло два пъти по-малко време. Основателят на първата династия на фараоните Нармер бил за Ехнатон и Тутанхамон също такъв далечен прадед, както, да кажем, за нас е легендарен Александър Македонски или Вергилий.

Събитията от сравнително неотдавнашно време се възправят пред нас в доста правилна историческа перспектива. Ние имаме доста ясна представа колко много и най-различни събития са станали през последните сто години. Но с по-отдалечените времена става някакво разместване, своего рода „историческа аберация“ май. В училищния учебник цялата история на древния Египет се помества на две-три страници. А пък припомнете си само, че това са повече от четиридесет такива столетия като нашия век. И във всяко онова далечно от нас столетие хората също са се раждали, остарявали и умирали, радвали се и тъгували, преживявали всевъзможни трагични събития и опасни приключения.

Колко ли такива събития, засегнали и увлекли в своя водовъртеж хиляди човешки съдби, са станали в онзи бурен половин век на смутове и сътресения между смъртта на фараона-еретик Ехнатон и окончателното възстановяване на старите традиции при Харемхеб! А в трудовете на историците — празнина, зееща пропаст, същинско „бяло петно“, в чиято мъгла едва смътно се мяркат отделни бледи фигури.

И някъде си в същата мъгла, сред тези смътни фигури се крие загадъчният Хирен, който не ми дава сега покой.

Онова, което знаем за него, може да се преброи на пръстите само на едната ръка. Но всяка от тези откъслечни мънички вести, които с голям труд са изтръгнали от забравата няколко поколения египтолози, извиква огромно множество въпроси и ни кара да правим все нови и нови издирвания.

Да започнем с това, че Хирен, по всичко изглежда, е бил роден в Нубия — ето из самите тези пустинни краища, където аз сега стоя в размисъл пред неговата тайнствена фалшива пирамида. Името му се споменава в един от надписите от времето на Ехнатон и при това се казва, че той бил „велик и знаещ строител, наистина ново земно въплъщение на божествения Имхотеп“.

Живелият тридесет века преди него строител на първите пирамиди Имхотеп по онова време бил вече провъзгласен за бог и всички писари, пристъпвайки към работа, непременно извършвали жертвени възлияния в негова чест. Приписваните нему афоризми се почитали като безсмъртни.

И ето с този легендарен майстор сравнявали младия Хирен. Интересно!

А че в онези години той е бил още млад, доказва единственият запазен негов портрет.

На фреска, където са изобразени почетни гости, носещи дарове на новия фараон Тутанхамон, е нарисуван млад нубиец с набедрен пояс от леопардова кожа. С нисък поклон той поднася на младия фараон някакво странно съоръжение: нещо като детска играчка или може би модел на някаква машина.

Още преди време някои египтолози изказваха предположението, че нубиецът на фреската е Хирен. Всички съмнения отпаднаха, когато Красовски намери в пирамидата статуетката с името на Хирен: да, без съмнение това е едно и също лице.

Но кога пък Хирен е станал фараон? По всичко изглежда, след смъртта на Тутанхамон, в смутните времена. Как е станало това? Каква политика е провеждал Хирен, когато се качил на престола: дали се е опитвал да продължи реформите на Ехнатон, или пък, напротив, както и Тутанхамон е взел страната на жреците? А защо тогава управлението му не е оставило никакви следи в документите и върху паметниците от онова време?

И защо е решил да строи своята гробница именно тук, на края на пустинята? Защо е замислил това лъжливо погребение? А къде е истинската му гробница — може би тя е запазила за нас някакви допълнителни сведения за този странен фараон — „велик и знаещ строител“, и за онова „смутно време“, когато е живял.

Всички тези въпроси сигурно са измъчвали Красовски, когато е стоял съвсем объркан пред празния саркофаг. И отговор на тях нямало. Гробницата била празна и само една мъничка фигурка от червен камък подигравателно и тайнствено се е усмихвала право в лицето на археолога…

За да възнагради поне отчасти своите напразни, както той е смятал, усилия, Красовски решил старателно да изследва цялото вътрешно устройство на пирамидата. Ето защо той намислил отново да мине по онзи път, по който били проникнали в нея грабителите, и да узнае дали са успели да намерят тъй ловко скрития вход за пирамидата.

Красовски се настанил просто в погребалната камера и поставил походния си креват край празния саркофаг. Тук, в мрачното подземие, озарявано само от светлината на мъждукащия фенер, дишайки застоялия въздух, прекарал повече от една година!

Стъпка по стъпка възстановявал пътя на грабителите и все повече се възхищавал от смелостта и находчивостта на тия храбреци, промъкнали се на времето си в погребалната камера през един заплетен лабиринт от коридори, където на всяка крачка ги дебнели смъртоносни капани. Не по-малко се възхищавал и от поразителното майсторство на фараона-строител, който, изглежда, сам лично е разработил сложния план на пирамидата.

Да започнем с това, че погребалната камера изобщо нямала вход. А как е попаднал в нея саркофагът? Красовски установил, че са го спуснали в камерата отгоре, а после това отверстие са затворили с тежък блок от пясъчник; по такъв начин таванът като че служил за сигурно затворена навеки „врата“ на камерата.

Коридорът, който минавал над тази таванска плоча, продължавал по-нататък и завършвал със задънен край. Как обаче грабителите са се досетили на кое именно място трябва да пробиват отвор, за да влязат през тавана в камерата? А те са проникнали там именно по този път и Красовски — по техните следи.

С факла в ръка, Красовски се промъквал по коридорите, отвеждащи го до задънен край, катерел се по стълби, всяко стъпало на които можело всеки момент предателски да се срине под краката му и да го хвърли в дълбок кладенец-капан със съвършено гладки стени… Като се съблякъл гол и си намазал тялото с масло, той пълзял под каменни блокове, висещи на някакво тайно „косъмче“ и готови при най-малко непредпазливо движение да се сринат и да го смажат. Но грабителите минали оттук преди много векове и той само повторил целия техен път.

Накрай Красовски намерил и мечтания вход за пирамидата. Оказало се, че строителят го скрил въпреки всички традиции не на северната, а на южната страна.

И грабителите също по някакъв начин узнали за това: те проникнали в пирамидата именно от юг. А може би някой предварително им е разкрил тайните на пирамидата?

Красовски прекарал повече от година в мрака на омагьосаните подземни проходи, като съставил точен план за тях. Нито една пирамида май не е била още изследвана тъй пълно и обстойно.

Но доброволното заточение в древната гробница не минало даром. Здравето на Красовски било подкопано.

Завърнал се в родината си, той се увлякъл от всевъзможни мистични „теории“, твърде модни в онези години преди Първата световна война, започнал да търси някакъв „съкровен смисъл“ в цифрите, определящи височината на пирамидата, размерите на коридорите и погребалната камера. След това започнал да пише несмислени статии за „душата на Хиреновата пирамида“.

Някои от неговите научни изводи били подложени на критика, впрочем без това науката не би могла да върви напред. Но Красовски приемал всяка критика много болезнено, като считал всяка забележка за лична нападка.

Бодели му очите вестникарските статии със злоради заглавия:

„Той копа Две години и Нищо не намери!“

А в 1914 година Красовски умрял самотен и забравен от всички.