Глеб Голубьов
Тайната на Хиреновата пирамида (13)

Глава XII
Какво показва гайгеровият брояч

Няколко минути се взирах в Моргалов. После смутено промърморих:

— Но нима в онези години е имало лъчева болест?

Той се усмихна:

— Искате да кажете, защото тогава не е имало Хирошима ли? А радиоактивни минерали съществуват на земята от милиони години и през цялото това време непрекъснато излъчват своята смъртоносна еманация. Но ние узнахме за това съвсем неотдавна, в края на миналия век, след знаменитите опити на Анри Бекерел и съпрузите Кюри. И нима Мария Кюри в края на краищата не загина от облъчването, получено през време на тези опити, много преди Хирошима и първия атомен взрив?

Тук пред мисловния ми поглед внезапно изпъкна ясно една незабравима сценка, която толкова ме беше поразила на времето си на Световната изложба в Брюксел.

Там между другите експонати във френския павилион имаше в една витрина няколко листчета пожълтяла хартия, изписани със ситен бърз почерк — формули, неразбираеми за мен физически термини, някакви математически изчисления.

Това бяха странички от лабораторния дневник на Мария Склодовска — Кюри. Младият излъскан екскурзовод със заучени движения поднасяше към тях гайгеровия брояч… И веднага в стихналата зала се чуваше гръмко, сухо цъкане.

Броячът ловеше радиоактивните частици, излитащи от хартията. Изминали бяха повече от тридесет години, откакто загина прекрасната изследователка на съкровените тайни на микросвета, а невидимата смърт, която я беше погубила, все още се криеше в тези кратки странички, все още издаваше своя страшен, мърморещ глас!…

— Но къде е могъл Красовски да хване лъчева болест? — възкликнах аз. — Ами че той не се е занимавал с физика!

— По всичко изглежда, в пирамидата.

— Нищо не разбирам. Какво искате да кажете?

Моргалов ме хвана за ръка и ме повлече след себе си.

— Все пак да идем в стаята и да седнем. По всичко изглежда, че разговорът ни ще бъде дълъг.

Едва сега забелязах, че ние все още стоим в антрето.

Когато влязохме в стаята и седнахме край кръглата маса, Моргалов запуши, подаде ми цигари и пепелница и каза:

— По всичко изглежда, пясъчникът, от който е изградена пирамидата, съдържа в себе си радиоактивни минерали. Най-вероятно уран. Особено опасно е вътрешното облъчване, когато радиоактивните елементи попадат в организма с храната или при дишане. А Красовски нали е прекарал в пирамидата повече от година…

— Нима искате да кажете, че Хирен съзнателно построил своята фалшива гробница от такъв смъртоносен материал?

Моргалов вдигна рамене и се изкашля, разпръсвайки тютюневия дим.

— Не зная, това ще трябва вие да изяснявате. Възможно е строителите да са намерили случайно радиоактивния пясъчник. А може би такъв хитър капан да е бил замислен съзнателно. Съдейки по всичко, този ваш Хирен бил голям майстор на всякакви хрумвания.

— Но той не е можел да открие радиоактивността тридесет века преди съпрузите Кюри, нали? Вие сте физик, сериозен човек, а според мене започвате също да затъвате в някаква мистика, като преувеличавате познанията на древните.

— Защо пък мистика? — засмя се той. — Виж, да бях започнал да ви доказвам, че тридесет века преди Айнщайн Хирен е извел формулата Е = mc² или нещо в този дух — ето тогава вие бихте могли да извикате санитарите и да ме откарате в лудницата. Ала ние знаем, че природната радиоактивност съществува открай време и защо да не допуснем, че такъв изобретателен ум като Хирен, прекарал впрочем по-голямата част от живота си именно в онези краища, откъдето бил доставен този пясъчник, е забелязал пагубните му свойства и решил да ги използува, без изобщо да се опитва някак теоретически да обясни явлението, останало загадъчно до Бекерел и съпрузите Кюри? Вярно ли е?

Да, с такава логика трудно беше да не се съгласи човек. И все пак лицето ми, по всичко изглежда, е изразявало толкова явно съмнение, че Моргалов добави:

— От тежките болести понастоящем ракът е, който привлича всеобщото внимание. И, да речем, нашите медици се научиха да лекуват полиомиелита съвсем неотдавна. Или на това основание вие сериозно ще твърдите онова, което на смях беше казал известният хуморист Ликок, че „появяването на всички тези болести дължим на медицината“, а? Те измъчват човечеството много отдавна, макар и може би под други наименования. Но следи явно от ракови тумори намират и при изследванията на мумии, а на една древна египетска фреска, спомням си, медиците бяха открили изображение на момче, осакатено от полиомиелит.

Той настъпваше вече бурно в мой терен и все пак не млъкваше:

— Ами нилската рибка мормирус. Слушали ли сте за такава рибка?

— Не, да си призная, не съм чувал.

— Е, как така! Та вие сигурно сте виждали нейното изображение върху древни фрески! С такъв смешен дълъг нос като тръбичка. Виждали ли сте?

— Сигурно съм виждал, но не съм обръщал специално внимание. А какво особено има в нея? Собствено аз не съм рибар…

— Аз също не се увличам твърде от риболова — засмя се Моргалов, — но сега като физик се интересувам от тази рибка.

— А какво отношение може да има тя към физиката? — Този интересен човек започваше все повече да ми се нрави.

— Ето, ако бяхте по-наблюдателен, сигурно щяхте да обърнете внимание на обстоятелството, че древните египтяни са изобразявали тази рибка непременно висяща вече на въдица. Други риби египетските художници са рисували всякак: и просто плуващи във водата, и омотали се в мрежа сред храсталаците на папируса, и вече сложени в кошници или в празнично блюдо. А ето че мормируса те са изобразявали винаги в едно положение: уловен непременно с въдица, на кукичка. Защо?

Въпросът ме намери съвсем неподготвен и аз можах само неуверено да вдигна рамене и замислено да измънкам:

— Е, как да ви кажа… египетското изкуство изобщо е твърде традиционно.

— Искате да кажете: канонът е бил такъв и художниците не са се решавали да го нарушат ли?

— Възможно.

— И всички така са мислели в продължение на тридесет века и са минавали покрай удивителното откритие, а то буквално е плувало пред носа ни. Цялата работа е там, че, както се казва, природата е надарила мормируса с един чуден… електролокатор, що ли? — не зная дори как да го нарека, защото нищо подобно техниката засега не знае. В основата на опашката на тази рибка има един особен електрически орган, нещо като батерия с напрежение от пет — шест волта. Излъчваните от нея електромагнитни трептения попадат във водата и се улавят със специален приемник, той се намира у мормируса в зоната на гръдната перка. Чувствителността на тази природна система е толкова силна, че дава възможност на рибката в мътната нилска вода по промяната на електрическото поле да открива своята плячка и всяко препятствие дори ако то не е по-дебело от найлонова нишка, от която плетат сега мрежите. В нашата лаборатория живеят понастоящем три мормируса, ние ги наблюдаваме. И тъй, повярвайте ми — достатъчно е само да се приближиш до аквариума и да почнеш да си решиш косата, за да реагират рибките твърде бурно дори на електрическото изпразване от триенето на гребенчето о косите.

— Май че вече съвсем не разбирам с какво се занимавате — прекъснах го аз. — Ту ми казвате, че сте физик, ту изведнъж — рибки… А разпръсвате съмненията ми с примери от египтологията.

Моргалов отново се засмя и лицето му стана лукаво и добродушно.

— Е, първо, самото време сега е такова, че не позволява да си останеш тесен специалист. Чували ли сте за бионика? Ето тя именно ни заставя нас, физиците, да се интересуваме и от рибки, и от много други неща. А пък моят интерес към египтологията е, тъй да се каже, наследствен. Изобщо старая се, както Херцен казваше, „да живея всестранно“.

Той отново запуши, замисли се за нещо си и добави:

— Да, та защо ви разправях цялата тая история с мормируса? Тука едновременно има две открития, ако щете: у рибката е констатиран извънредно интересен локатор, твърде съблазнително е да го копираме и ние в техниката, а, от друга страна, изяснява се, че древните египтяни са били много по-големи реалисти, отколкото сте предполагали. Те твърде точно изобразявали онова, което виждали. Просто невъзможно е мормирусът да бъде уловен с мрежа, а само с въдица, ако той поиска, така да се каже, доброволно да я глътне, привлечен от стръвта. И древните египтяни прекрасно са знаели това, макар че възможно е да са го смятали за някакво мистично чудо. Ето ви още един пример как между едно емпирично познаване на някакво природно явление и неговото научно обяснение напълно могат да минат тридесет века, та и повече. Нима не е твърде забележително, че всички големи уранови залежи са разположени в слабо населени, безлюдни места? По всичко личи, че хората отдавна са ги избикаляли, избягвали са да се заселват наблизо.

— Предавам се — отговорих аз. — Убедихте ме. Макар че засега само със своята желязна логика! Но дали самият вие не сте се излъгали в своите предположения? Защото засега няма никакви доказателства, че пясъчникът, от който е направена Хиреновата пирамида, е радиоактивен…

— Това може да се провери много лесно. Идете в Египет, поднесете към вашата пирамида гайгеровия брояч — и всичко веднага ще стане ясно.

Но тогава аз отново си спомних как цъкаха невидимите радиоактивни частици, излитайки от пожълтелите листчета с лабораторните записки на Мария Склодовска — Кюри, и го хванах за ръката:

— Чакайте, чакайте, няма защо да ходим в Египет, ние можем да проверим това сега, незабавно!

— Как!

Бързо му разказах за онова, което толкова ме беше поразило на изложбата. Съдейки по това, как се изменяше лицето на Моргалов, тази история произведе и на Атон Василиевич силно впечатление.

— Та как не съм се досетил по-рано! — промърмори той, като изслуша разказа ми, и взе в ръце папката с документите на Красовски.

Аз просто замрях: ето сега изведнъж ще се разясни всичко!

Но той сложи настрана папката и каза:

— Добре, още утре ще проверя.

— Защо утре?

Сигурно видът ми е бил толкова обезкуражен, а тонът ми толкова жален, че той ме погледна учудено и се разсмя:

— Но какво си мислите, че имам у дома си цяла лаборатория ли? И гайгерови броячи, и всякакви такива работи? Че потърпете до утре, аз рано-рано ще ви позвъня.

Отново дълго време не можах да заспя тая нощ. И пак в главата ми се мяркаха нестройни, луди мисли.

„Бях в пирамидата и се разболях, буквално се разболях, драги мой!“ — припомних си изведнъж думите на професор Меро. Те се оказаха пророчески!… Дали да му съобщя за нашите предположения? Но защо пък аз не съм се разболял? Или съм прекарал в камерата твърде малко време? Няма защо да се създава паника. Та това е само догадка засега, по-нататък лекарите сами ще се оправят.

Ако Моргалов е прав и пирамидата наистина е изградена от блокове радиоактивен пясъчник, може би ще ни се удаде да издирим каменоломните, където са го добивали. Макар че какво ще спечеля от това? Важното е да се намери истинската гробница на Хирен. Но щом е употребил такъв смъртоносен строителен материал съзнателно, сигурно го е използувал за защита и на истинската си гробница. Така че тя трябва да се търси по същия този признак на повишена радиоактивност.

Ушебти! Как забравих за нея. Ами че тя се намира тук, в една от залите на Ермитажа, и аз само преди няколко дни й се любувах. А статуетката е прекарала в радиоактивната пирамида тридесет и три века и сигурно притежава много по-силна радиоактивност, отколкото страничките от дневника на Красовски. Трябва и тя непременно да се провери!…

След това започнах мислено да преглеждам отново всички мои извадки от дневниците на покойния археолог и струва ми се, че продължавах да се занимавам с това вече дори и в съня си.

Моргалов ми позвъни сутринта към десет и нещо и лаконично каза:

— Цъка, макар и не силно. Не е убедително, може да се отнесе за сметка на природния фон.

Аз бързо му разказах за ушебти.

— Добре, хайде да проверим и нея — отвърна той. — Сега ще дойда в Ермитажа.

Сигурно никога досега тържествените зали на Ермитажа не са виждали такива необикновени изследвания. Всичко стана много бърже и просто. Моргалов поднесе гайгеровия брояч към статуетката и той веднага зацъка така, че се чуваше из цялата зала.

— Ето, това си е — сухо каза Моргалов, прибирайки уреда. — Ако ни дадете тази фигурка за един ден, ще можем точно да определим степента на радиоактивността.

— Представлява ли тя някаква опасност за посетителите? — тревожно запита придружаващият ни сътрудник на музея.

— Едва ли — вдигна рамене Моргалов. — Но не е лошо все пак да се провери по-точно. Изпратете ни я ето на този адрес.

Излязохме заедно с него от Ермитажа и тръгнахме по крайбрежната улица по посока към Лятната градина.

— Е, сега имате една нишчица, за която можете да се заловите — крачейки до мене, каза Моргалов. — Но вие, струва ми се, не сте много доволен, а?

— Просто съм обезпокоен…

— И вече мислено сте там в пустинята, а?

Засмях се.

— Не, засега още съм в Москва. Разработвам плана за по-нататъшните издирвания и се старая да увещая нахалството да ми утвърди сметката.

Моргалов кимна съчувствено. Известно време пак вървяхме мълчаливо, после го запитах:

— Кажете, Атон Василиевич, защо досега сте мълчали за своята хипотеза?

— А какво трябваше да направя? Да изпратя бележка някъде в списание „Вокруг света“ или в „Техника — молодежи“ ли? И да я озаглавя: „Радиоактивната гробница“, а? Това някак си не е сериозно за един физик. Пък и нали никакви конкретни данни нямах, само едни догадки, а така аз не умея да работя. Така че, сега вие сам се занимавайте със сензациите, а мен, моля ви, не ме намесвайте в тази работа.

— А, не, ще ни се наложи и по-нататък да разрешаваме загадките заедно — шеговито го заплаших с пръст. — Впрочем и ще ми помогнете да разработя методиката за проверка на радиоактивността за бъдещата експедиция, тук вас по̀ ви бива. Какви уреди ще ни трябват, как да се ползуваме от тях…

— Ако знаех, че сте такава драка, щях да премълча за радиоактивността. А сега колко грижи си навлякох на главата. Е добре, от мен да мине, ще ви изпратя методиката, дайте си адреса.

Записах му всички мои московски координати. Той грижливо сгъна бележката, сложи я в джоба си и ми протегна ръка:

— Хайде, пожелавам ви успех. А на мене ми донесете един мормирус, ако, разбира се, успеете да уловите. — Той лукаво ми смигна.

Ние се сбогувахме и вече исках да си тръгна, когато изведнъж Моргалов смутено ми подвикна:

— Слушайте, Алексей Николаевич, имам и още едно предложение… За това ваше „Повествование“, помните ли, вие ми разказвахте?

— Да, и какво?

— Не бихте ли могли да ми оставите или да ми изпратите от Москва фотокопия на всички текстове, които безспорно принадлежат на Хирен, и онези, при които само подозирате неговото авторство.

— Защо?

— Искам да опитам физиката още веднъж да се притече на помощ на египтологията. Или по-точно, този път кибернетиката…

— Нищо не разбирам! Обяснете ми по-добре какво сте намислили, изненадващ човек сте вие! — помолих се аз.

— Тогава елате да се отбием в Лятната градина и да седнем нейде настрани, защото вече започваме да правим впечатление на хората.

Избрахме си една празна пейка в странична алея и седнахме.

— Доколкото разбрах, за вас е важно да докажете въз основа на стилистичен анализ, че Хирен е автор и на „Повествованието“, и на надписа, намерен от вас в пустинята, така ли?

— Да, но какво общо има тука физиката?

— Не физиката, а кибернетиката. Искам да използувам за анализирането на вашите текстове електронноизчислителната машина, имаме такава в института. Чували ли сте как американците с помощта на такава машина са установили неотдавна авторството на няколко анонимни памфлета, приписвани на Хамилтън, един държавник от края на осемнадесети век?

— Не, да си призная, не съм чувал.

Моргалов с укор поклати глава.

— Ето, видите ли, излиза, че ние, физиците, повече се интересуваме от вашите работи, отколкото вие от нашите.

— Добре. Ще взема под внимание вашите поуки и също ще се постарая „да живея всестранно“. Нали Херцен така съветваше?

— Херцен. Харесва ли ви неговият съвет?

— Много. Но продължавайте, Атон Василиевич, не ме измъчвайте с отстъпления.

— Запазили са се, струва ми се, двадесет анонимни памфлета. Едни изследвачи приписваха авторството им на Хамилтън, други — на неговия литературен съперник Джеймс Мелисън, тогавашния президент на САЩ. И ето, предложили арбитър в научните спорове да стане електронната машина. Просто казано, накарали я да сравни анонимните памфлети с други документи, принадлежащи безспорно както на Хамилтън, така и на Мелисън. Разбира се, след като предварително са ги зашифровали по определен начин и са съставили специална програма. И ето, въз основа на стилистичния анализ, по честотата на повторенията на „ключови“ думи и други признаци машината установила, че единадесет памфлета от дванадесетте несъмнено принадлежат на Хамилтън…

— И вие мислите, че също такъв експеримент може да се повтори и с предполагаемите текстове на Хирен? — с пресеклив глас запитах аз.

— А, ето че вече започнахте да се вълнувате. Не бива така. Според мен, струва си да се опита, но честно казано, надеждите за добър резултат са малки. Първо, вие имате един-два документа — и толкова, почти няма какво да се сравнява.

— А, второ, всички те са написани не от самия Хирен, а от различни писари, на които той е диктувал в различно време — добавих аз веднага с печален глас.

— Вярно, това усложнява положението. И на всичко отгоре машината ще има работа — или по-точно, не машината, а ние, когато започнем да съставяме програмата — не с обикновен текст, а с йероглифи. Но нали именно по съчетанието на някакви предпочитани йероглифи, по честотата на тяхното повтаряне в надписите се опитвате да установите, тъй да се каже, „стила на Хирен“? Така че струва си да се опита. Изпратете всички фотокопия, които намерите.

Аз му стиснах силно ръката.

— Чудесен човек сте вие, Атон Василиевич! Толкова ми помогнахте и толкова нови идеи ми подарихте, че наистина не знам как да ви благодаря…

— Е хайде, дребна работа. Нали и за самия мен е интересно. И така: очаквам материалите и ви желая успех.