Глеб Голубьов
Тайната на Хиреновата пирамида (18)

Глава XVII
Мумия в пясъка

Съвсем озадачен, въртях телеграмата в ръце и се опитвах напразно да разбера тайнствените думи. Кой е този незнаен Джон Кайрус, който ми изпраща някаква безсмислица от Дейтън, щат Охайо, САЩ? Какво е знаел той още преди четиринадесет години? Откъде изобщо знае, че сме намерили гробницата и как може тя да изчезне? И защо трябва да изливам на някакъв си загадъчен праг „вино мляко смесено с мед“? Глупава работа!

Телеграмата минаваше от ръка в ръка и накрая Женя изказа предположението:

— А дали това не е някой мистик, който ни поздравява и напътствува?

Веднага си припомних най-невероятните телефонни повиквания, с които ме бяха измъчили различни ентусиасти в Ленинград, след като по телевизията разказах за загадките на пирамидата и за загубените дневници на Красовски.

— Може би е вярно — съгласих се аз. — Но откъде пък е могъл да узнае в своя Дейтън, че тук сме намерили Хиреновата гробница? От задгробни духове на спиритически сеанс ли?

Но всичко стана ясно на следния ден, когато в далечината се вдигна прах и към нашия лагер с бясна скорост долетя един додж, натъпкан с кореспонденти. Веднага започнаха да ме атакуват с бележници в ръце, да пъхат под носа на всички ни микрофони, да щракат с кинокамери, заглушавайки нашите протести. Оказа се, че вестите за нашето откритие вече са успели по някакъв начин да се промъкнат в пресата — и, разбира се, неимоверно преиначени и приказно разкрасени.

„Сиянието на златото от Омагьосаната гробница“, „Фараонът Хирен — незаконният син на еретика Ехнатон“ — с ужас четяхме ние километричните заглавия във вестниците.

Наложи се набърже да затворим входа на гробницата със здрава желязна решетка и да поставим край нея истински караул от сътрудниците на експедицията. Мирният и делови покой на пустинята беше безнадеждно нарушен.

На другия ден пристигна нова група кореспонденти. Но затова пък с тях дойде и специалният представител на службата „Древни паметници“, комуто беше възложено да направи заедно с нас изследването на гробницата. Това беше известният египетски археолог Закария Шакур. С него се завърна и Толя Петров, вече съвсем здрав.

Подвижен и твърде делови, постоянно изричащ думичката „драги“, Шакур веднага се зае умело да въведе ред: разпореди се никой от кореспондентите да не се допуска на по-близо от сто метра до входа на гробницата, предложи им да напуснат територията на нашия лагер и да си уредят собствен настрани и — най-главното — избави ни от необходимостта да храним всичките тези неканени гости.

Сега можехме спокойно да пристъпим към работа.

На сутринта ние с доктор Шакур тържествено отворихме запечатаната врата на погребалната камера. Придружаваха ни само Павлик с двама работници египтяни и геологът Сабир.

… Изписано сандъче от черно дърво, целият му капак е покрит с многоцветна рисунка, превъзходно изработена: фараонът Хирен във вид на разярен лъв гази с лапите си своите врагове. Дървено ложе с резба, върху него някаква кръгла кутийка с инкрустации от слонова кост. Балдахин с украшения; навярно са го издигали над трона. Но всичко е изпокъсано, изпочупено, изпотрошено!

Засега нямаме време да разглеждаме отделни детайли. Фотографирахме камерата от няколко точки, после започнахме да съставяме точен план с указание къде именно, върху кое квадратче от пода се намира тази или онази вещ. При това всяка находка получи своя номер — накратко казано, започна онази плавна, прецизна работа, която именно съставлява основата на труда на археолога при разкопките. Едва след като я завършим, ще могат да бъдат изнесени от камерата намерените вещи и да се разгледат, както се следва — и чак след това ще се премине към подробно изследване на фреските и надписите по стените.

По настояване на Сабир трябваше да работим в специални защитни костюми, сигурно също тъй притесняващи движенията и неудобни, както средновековните ризници. Щом ги облечехме, веднага ставахме съвсем мокри от жегата.

Така работехме и си подхвърляхме откъслечни фрази:

— Това изглежда да е ритуален камшик, а?

— Запишете: хералдически камшик нехеху. Какъв е там следващият ни номер, драги?

А от време на време, вмъквайки се в нашите разговори, в камерата непрестанно се повтаряше все същият онзи печален полустон-полувъздишка…

Да си призная, тези звуци започнаха да ми действуват на нервите, макар и да се стараех да не се издавам. А какво ли им е било на суеверните грабители да ги чуват в пълен мрак?

Всеки път, когато отекваше зловещият вой, Сабир потръпваше, а Павлик започваше да се озърта настрани.

Но пръв не издържа доктор Шакур.

— Виж го ти, шайтанът, йесхатак! — изруга той. — Трябва да му запушим гърлото.

Едва го склоних засега да не оглежда стените, за да търси скрития източник на подлудяващите стенания. Първо трябваше да подредим вещите, разпръснати от грабителите из цялата камера, за да не ги стъпчем, без да искаме.

След като точно отбелязахме в какво положение се намират всички предмети, започнахме постепенно да ги изнасяме от камерата, да ги разглеждаме и опаковаме.

Това беше много сложна и къртовска работа. Измъквайки предпазливо по една вещ от натрупаната в безпорядък камара, ние сякаш си играехме на някаква изморителна игра на топчета. Ето сандали, обшити с везмо от мъниста. Опасно е дори да ги вземеш в ръка, веднага ще се разпаднат. Трябва още тук, на самото място, да се напоят с парафин и след това търпеливо да се чака два-три часа, докато той се втвърди.

А как да се изнесе от гробницата ето това ложе от черно дърво с гравирани фигурки на странни зверове по ъглите? Ще трябва да го разглобяваме, да го изнесем на части и отново да го сглобим на чист въздух.

— Открих! — внезапно завика Павлик. — Ето го гласовития дух на фараона!

Толкова се бях увлякъл в работата, че бях престанал да слушам зловещите стонове, свикнах вече с тях, както ковачите свикват с вечния грохот на своите чукове, и не разбрах изведнъж за какво говори той.

Павлик стоеше до каменния ястреб при възглавето на саркофага и се мъчеше да надзърне някъде в клюна на мрачната птица. Примъкнах се към него.

— Подреждах тази кошничка, а той като застена над самото ми ухо — бързо поясни Павлик. — Без съмнение звукът идва оттук. Послушайте!

Постояхме няколко минути в пълно мълчание. И изведнъж ястребът жално застена! Явно, звукът излизаше някъде от клона на каменната птица. Павлик закри клюна му с ръка — и стонът веднага пресекна.

Така успяхме най-сетне да установим източника на измъчилите ни тайнствени стонове и да се избавим от тях, като просто затъкнахме клюновете на ястребите с памук. Оказа се, че дълбоко в планината беше пробит тесен вентилационен кладенец, по който въздухът идваше до каменните фигури на птиците, застанали на стража край саркофага.

Още няколко дни продължихме да се занимаваме с подреждането и опаковането на находките, изнесени от погребалната камера. А Сабир пак започна с часове да обикаля из нея със своите уреди — сега, когато ястребите престанаха да оплакват печалната съдба на Хирен, той се чувствуваше тук много по-спокойно и можеше да завърши проучването на радиоактивната облицовка.

Андрюша Акуратов до късна вечер се заседяваше в палатката, определена за походна лаборатория. Приведен над неустойчивата масичка в неудобна, изморителна поза, с грубите си на вид, но удивително ловки пръсти той по сто пъти нареждаше и така, и инак мъничките парченца от инкрустацията, търпеливо ги снаждаше едно към друго, напояваше ги със заякчаващи разтвори, слепваше ги и постепенно от купчинката безнадеждна смет се възраждаше едно прекрасно ковчеже.

Помагаха му Женя Лавровски и Зиночка, но дълго не издържаха: гърбът изтръпваше, вратът се схващаше, ръцете започваха да треперят. Налагаше се да правят почивки, за да се поразтъпчат из лагера. Но Андрей продължаваше да работи, без да изправя гръб. А до него, замислено и меланхолично подсвирквайки си, Казимир Петрович също така неуморно рисуваше една находка след друга.

Сами по себе си тези находки бяха интересни, но за съжаление не изясняваха нищо относно съдбата на Хирен — обичайни погребални потреби.

Интересни може би бяха бойните колесници, за съжаление силно пострадали от ръцете на грабителите. Украсени с резба, леки, с високи колела, те, както изглежда, са развивали голяма скорост. Дъната им бяха изплетени от ремъци, покрити с кожи. Те са пружинирали много добре и по този начин напълно са заменяли ресорите, които египтяните още не са познавали.

Ветрила, красиви жезли с дълги огънати ръчки… Алабастрови съдове за благовония. Ковчежета и сандъци с дрехи, обувки. Грижливо са снабдили фараона за задгробния му път, от който, както сам той напомняше в своите стихове, вече няма връщане…

И ушебти, ушебти, ушебти безкрай на най-неочаквани места — и всичките с все същата навеки застинала усмивка, както и на голямата статуя на фараона в ъгъла на погребалната камера.

Върху нейния пиедестал се оказа един много интересен надпис:

„Аз вложих истината в себе си, аз чувствувам отврата към лъжата, защото зная, че синът на Атон Неферхеперура Уаенра се радва на нея“.

Неферхеперура Уаенра е тронното име на фараон Ехнатон!

Това говореше много нещо: значи, Хирен е почитал покойния реформатор, смятал го е за свой учител и наставник и по всичко изглежда, се е стараел да продължава неговите начинания.

Възникна един сложен проблем: как да се изнесе от гробницата тази великолепна статуя? Мястото й е в музея, а не тук, в подземието на пустинните и диви планини. Но първо трябваше да се подредят и изнесат всички останали вещи, да се очисти път за нея.

Работата напредваше по-бавно, отколкото ми се искаше, защото твърде много ни досаждаха неканените гости. Освен кореспондентите появиха се дори туристи — някакъв предприемчив спекулант ги доведе с два автобуса от Асуан направо през пясъците.

Те пристигнаха тук като на пикник. Трупаха се край решетката, която закриваше входа на гробницата. На цели стада вървяха след всеки от нас, щракаха с безбройните си фотоапарати, молеха за сувенири: „Е, поне една радиоактивна песъчинка от гробницата!“

Накрая това омръзна на Шакур и той извика цял взвод от пограничната стража. Сега едрите стройни войници нубийци задържаха крещящата тълпа на прилично разстояние от гробницата.

Но като капак на всичко се появиха най-сетне и онези гости, чието пристигане аз отдавна очаквах и от което се опасявах: все на същия познат охлузен додж се довлякоха Уудсток и Атанасопуло.

Атанасопуло както винаги мълчеше, кланяше се и величествено си поглаждаше разкошните мустаци. Уудсток възхитено ахкаше, изпадаше във възторг от нашия успех, но очите му през цялото време си оставаха студени и тъжни. Отговарях му твърде сухо. Може би това изглеждаше дори невежливо, но, право да си кажа, нямах никакво желание да разговарям с тези нехранимайковци. Ако зависеше от мен, изобщо не бих ги допуснал близо до гробницата.

Но Уудсток съумя да очарова доктор Шакур с престорените си възторзи и с постоянното споменаване на бащиното си име. Той не само че им разреши да разгледат гробницата, но дори сам ги разведе по всички подземни проходи. Аз се отказах от тази чест и продължавах да работя.

Когато се завърнаха, Лесли Уудсток пийна с доктор Шакур по един коняк и стана още по-красноречив. Той продължаваше да се възхищава и учудва, изненадваше се от нашия невиждан успех, мъчейки се да вмъкне и мен в разговора. Но аз упорито му отговарях с мълчание.

Този навярно забавен отстрани, но за мен твърде противен разговор беше изведнъж прекъснат по най-неочакван начин.

В палатката внезапно се втурна един от работниците и викна:

— Там човек, я устаз! Там човек в пясъка!

— Какъв човек, насаб^[1]? — сърдито го прекъсна доктор Шакур. — Какво се втурваш като магнун^[2], драги?

— Извинете, я саадат бей. Там в пясъка мумия…

Колкото и чудна да беше новината, бях готов да се закълна, че, кой знае защо, повече от всички тя порази Уудсток и Атанасопуло. Аз тъкмо ги гледах в този момент и забелязах с какво изражение се спогледаха те. Защо ли?

Нямаше време да се замислям. След миг ние вече в надпревара се носехме към гробницата.

Като ни видяха, работниците, които разчистваха пясъчната купчина, радостно зашумяха, предвкусвайки традиционния богат „бакшиш“ заради рядката находка. Те се отдръпнаха и аз видях една стърчаща от пясъка сгърчена ръка, омотана в потъмнели от смола и благовония бинтове.

Приклекнах и започнах внимателно да разгребвам пясъка. Доктор Шакур ми помагаше от другата страна. Постепенно се показваше обвита в пелени мумия.

Царските знаци — ястребът Нехебт и свещената змия Буто — върху кърпата на главата, името на фараона в овален картуш…

— Това е Хирен! — възкликна Шакур.

Да, пред нас без съмнение лежеше мумията на фараона Хирен, която вече се бях отчаял, че ще намеря. Но сега ето я, тя е пред мен — и край на всички съмнения, колебания и смътни надежди, спотайващи се някъде в глъбината на душата ми.

Сега не оставаха никакви съмнения: ние действително бяхме намерили гробницата на Хирен — този път истинската, а не лъжливата — и напълно разграбена още в дълбока древност. Ето го неопровержимото доказателство — мумията на самия фараон. Грабителите бяха смъкнали от нея всички скъпоценности и после, сякаш за отмъщение, я бяха хвърлили в дълбокия кладенец — клопка, приготвена за тях от Хирен. Те все пак го бяха надхитрили.

Мумията беше лежала векове в пясъка, на дъното на кладенеца. И ето сега, изтребвайки пясъка, нашите работници случайно я намериха. Всичко стана ясно.

Уудсток — чак тогава забелязах, че той е изтичал с нас и стои зад гърба ми — внезапно каза нещо бърже на Атанасопуло на някакъв непознат за мен език. Последният му отговори кратко, с една дума.

— Доктор Шакур, чини ми се, че забраната да присъствуват странични лица при разкопките трябва да се отнася за всички без изключение — казах аз.

Археологът бърже закима и се обърна към неканените гости:

— Господа, длъжен съм да ви помоля да напуснете гробницата. Вие злоупотребявате с моето гостоприемство, драги.

Уудсток ме стрелна с очи, усмихна се изкриво и двамата с Атанасопуло тръгнаха към изхода.

Повече не ги видях този ден и вече се надявах, че никога няма да ги видя. Но оказа се, че те съвсем не са заминали и скоро отново ни се обадиха по най-предизвикателен начин.