Глеб Голубьов
Тайната на Хиреновата пирамида (6)

Глава V
„Сине мой, мъстителю мой!“

Тръгнахме на път рано, едва беше започнало да се зазорява. Но на пазарния площад вече седяха жени в черни торбести мелаи, наредили пред себе си простичката си стока: зеленчуци; връзки плодове, манго, кошници от тръстика — техните капаци бяха по форма също като древните бойни щитове, чиито изображения са се запазили по фреските. Дълбоката древност беше още жизнена и се чувствуваше на всяка крачка в тази старинна страна.

Минахме бостаните, след това една голяма пустош, проснала се около селището — тук още имаше поне някаква растителност във вид на хилави бодливи храсти и валящи се далеч една от друга диви дини, вътре празни като топки. А после пред нас се ширна истинската пустиня, мрачната й плоскост само подчертаваше смътно тъмнеещата се в далечината невисока верига на Нубийските планини.

Двата наши доджа пъргаво летяха по тази равнина без какъвто и да е път. Тук нямаше дюни и плътно слегналият се пясък много добре издържаше колите. Само вятърът подсвиркваше, отначало приятно прохладен, ободряващ, но постепенно се нажежаваше под лъчите на бърже издигащото се слънце и вече не носеше никакво облекчение.

За водач ние взехме един възрастен бедуин на име Азиз, един от нашите работници. Той беше пропътувал цялата пустиня на стотици километри наоколо и знаеше тук всяко камъче.

Пътувахме вече три часа, а планините все отстъпваха, оставаха си все такива далечни и неясни. Кой знае: може би именно там, в планините, е скрита истинската гробница на Хирен? Навярно той много добре е познавал родните си краища и за нея е избрал по-потайно местенце.

Набелязвайки маршрута на похода, аз се надявах все пак да попадна на някакви признаци за тази гробница. Древна керванска пътека, изоставени каменоломни, развалини на кладенец — всичко можеше да подскаже пътя към нея. Просто да се изследват още неизвестни древни паметници — и то вече би било ценно. Но дълбоко в душата си аз все се надявах на нещо повече…

Слънцето се издигаше все по-високо и удоволствието от бързото пътуване постепенно се изпаряваше. Нажеженият вятър пареше лицето и хилядите ситни песъчинки болезнено бодяха. Главата ми сякаш беше пълна с олово и започваше да звънти като телеграфен стълб в открито поле.

Първия престой направихме край една не твърде голяма скала, самотно стърчаща сред пясъците. Такива скали, разпукали се под слънчевите лъчи и покрити с безброй дупчици от ударите на песъчинките, носени от вятъра, се наричат останци. Забележими отдалеч, те от най-древни времена са служили като фарове в пустинята и обикновено всички кервани, минаващи покрай тези скали, са оставяли върху тях по някой знак за спомен.

Потръгна ни. Още при първия останец ни се удаде да съзрем йероглифи, изсечени малко по-високо от човешки ръст. Не беше съвсем лесно да ги разчете човек. Времето, слънцето и вятърът бяха разрушили много силно повърхността на скалата. Пък и най-малкото деформиране придава на условните знаци-рисунки вече съвсем друг смисъл.

Три часа спорихме, опипвахме с пръсти всяка извивка на рисунката, разглеждахме надписа под различни ъгли. Павлик дори се спусна с въже, прехвърлено през върха на скалата, и увисна, мъчейки се по-добре да разгледа писаното. Накрай дойдохме до общо съгласие и аз можах да запиша в бележника си първата разшифровка:

„Исида и Озирис, пазете Тактизамон, роден Зекарер, по трудния път към царските рудници…“

Значи, ние вървяхме по верен път: именно оттук е минавал в древността пътят към златните рудници.

След това Казимир Петрович сне отпечатък от всеки надпис и рисунка, като предварително очисти камъните от праха, намокри и положи върху тях листа от специална тънка и мека хартия. Потупвайки по хартията с твърда четка, човек успява да получи много точни копия на надписи. Такива отпечатъци — естампажи — по-добре от всякаква фотография предават не само най-малките детайли, но и жилките на камъка.

Приблизително след един час спряхме край друг останец. Но колкото и да го оглеждахме от всички страни, по него не намерихме никакъв надпис освен една едва забележима и детска примитивна рисунка, изобразяваща слон с вдигнат хобот. Като че ли това дори не е рисунка, а просто следи от своеобразната работа на вятъра.

— Откъде пък в пустинята ще се вземе слон? — горещеше се Женя Лавровски.

Да, гледайки тези пясъци, човек трудно можеше да си представи, че тукашните унили места съвсем не всякога са били пустиня. А някога и тук е зеленеела трева, текли са весели ручеи, шумолели са листата на храсти, сред които са бродели и слонове, и хипопотами, и жирафи. Но именно тези примитивни рисунки по скалите, направени явно от натура, свидетелствуват доколко се е изменил през вековете климатът.

Ние направихме естампаж на рисунката, за да си довършим спора дома. Нямаше смисъл повече да се бавим край тази скала: денят вече клонеше към залез и трябваше да продължим пътя си.

Спряхме за нощуване пак край доста голям останец с раздвоен връх, приличащ на руините на крепостна кула, но не успяхме дори бегло да го огледаме, толкова бърже здрачът покри земята. Отложихме оглеждането до сутринта.

Басово забучаха походните примуси, примамно зазвъняха алуминиевите лъжици и купички и изведнъж всички почувствувахме колко много сме огладнели и сме се изморили този ден. Лицата на всички горяха от вятъра, в зъбите скриптеше вездесъщият пясък, а в уморените от слънчевия блясък очи плуваха многоцветни кръгове.

След вечеря с наслада се изтегнах на походния си креват, поставен край скалата направо под звездното небе. Дъжд тука не помнеха вече от около четиридесет години, а слънцето няма да попречи, и без това ще трябва да се става призори.

Лагерът бърже заспа и аз останах насаме с нощта, звездите и с моите мисли.

Не мога да опиша колко ми харесваха тези нощувания под открито небе в пустинята. При все че наоколо другарите спяха, в такива часове пустотата на дивите, първобитни простори, които ни окръжаваха от всички страни, ставаше физически осезаема. Нито стена, нито врата, нито таван те отделя от нощта, а ярките звезди над главата ти само подчертават безкрайността на света.

И колко прекрасно се мислеше насаме със звездите! Мислите отчетливо пробягваха в мозъка, едната дърпаше след себе си друга, те се блъскаха, спореха, за да се разтопят внезапно изведнъж, да се превърнат в смътни, откъслечни съновидения, а след това в пълен дълбок сън, вече без каквито и да било видения.

На сутринта пак ни потръгна. Час и половина след като бяхме започнали работа, оглеждайки един от върховете на останеца, край който нощувахме, изведнаж дочух вика на Павлик, който работеше при друга скала недалеч. Той ми махаше с ръка и ме викаше.

Побързах да отида при него.

— Какво намери?

Вместо отговор той приклекна и предпазливо докосна с пръст отломък от камък, стърчащ из пясъка. Наведох се и веднага разбрах, че това не е обикновен камък, както отначало ми се стори, а отломък от плоча, обработена от човешки ръце. Измежду цепнатините личеше някаква рисунка.

Започнахме да разгребваме пясъка и след половин час цялата плоча беше вече очистена и лежеше пред нас. Краищата й бяха неравни, отдолу беше отчупен, както изглежда, доста солиден къс.

Застанал на колене, обкръжен от всички притичали сътрудници, аз започнах припряно да разшифровам надписа.

Преди всичко се хвърляше в очи изображението на кръгъл диск с протягащи се надалеч лъчи. Те завършваха с мънички разтворени дланички! Без съмнение това беше слънцето. Точно така го изобразяваха на някои фрески от времето на Ехнатон: бог Атон, простиращ над света своите животворни ръце. Какъв успех!

— Гледайте, а някой се е опитвал да пресече тези лъчи — прошепна над ухото ми художникът.

Да, на много места се виждаха ясни следи от резец или друг някакъв остър инструмент; с него са се опитвали очевидно да изчегъртат от камъка рисунката.

„Седяща жена“… Така… „Сине мой“… А името на фараона в картуша^[1] явно е сменено! Пак жена, а това е малко пъдпъдъче… Мотиката — това е съчетанието „мр“. После кукумявка…

А Женя вече ми поднесе страничка от бележника си със своя превод:

„Сине мой, мъстителю мой, Рамзес-Усермар, да живее той вечно. Аз сияя от любов към тебе. Охраняват моите ръце членовете твои за защита на живота… Аз простирам твоята власт (и) ужаса пред тебе по вси страни, а страха пред тебе по пределите на небесните стълбове.“

„Сине мой, мъстителю мой…“ Къде съвсем наскоро срещах точно такъв израз? Но трябва най-първо да го дочетем докрай.

Под този надпис се виждаше изображение на човек, навел се за молитва, а пред него — втори надпис. Неговите йероглифи малко се различаваха от горните, сякаш ги беше изсякла друга ръка.

„Поставих, където заповяда великият цар, подател на живота Рамзес-Усермар, живот, здраве, сила, аз, царският пратеник, завеждащ сребърната и златната хазна, принасящ жертви на боговете, онзи, комуто той доверява всички свои намерения, началник над пазителите на книгите в «Дома на живота», на Планините на сина на Бакенамат, по пътя към хълмовете, в мястото…“

Долният край на плочата беше отчупен.

Отнесохме я в лагера, седнахме около плочата под сенника също като някакви идолопоклонници и започнахме да обсъждаме забележителната находка.

Явно името на Рамзес в двата надписа е било вмъкнато по-късно. Но чие име е било в картуша преди, така старателно изчегъртано с остър резец? От друга страна, съдейки по изображението на слънчевото божество, плочата е била поставена не по-рано от управлението на Ехнатон. Значи, тя принадлежи тъкмо към тази епоха, която сега най-много от всички ме интересува. Ами ако са я поставили по заповед на…

Трескаво започнах да прелиствам бележника си. Да, не съм се излъгал: „Сине мой, мъстителю мой…“ — точно така започва надписът, който бях прерисувал в гробницата на Хирен!

Нима изтритото име на фараона в картуша е било Хирен?!

„Стоп — прекъснах се аз. — Това тепърва трябва да се докаже. Може би е съвсем случайно повторение на някакъв традиционен обрат на речта, нищо повече.“

— А кой ли пък в такъв случай се обръща към Хирен? „Сине мой, мъстителю мой…“? Дали покойният Ехнатон? — запита Павлик.

— Не, това е май че твърде свободно тълкуване — засмях се аз.

— Към неизвестния нам фараон, в когото ние засега само подозираме Хирен, се обръща, разбира се, сам бог Атон — неговият покровител — каза Женя Лавровски. — Но и такова доказателство е много важно, ако плочата наистина е поставена по нареждане на Хирен. Тогава тя доказва, че Хирен се е опитвал да продължава реформите на Ехнатон и да възстанови поругания по негово мнение бог Атон, да отмъсти за него.

— Но всичко това тепърва трябва да се докаже — добавих аз, като станах, — а, значи — трябва да се търси, да се търси по-нататък! Може поне отчупения къс да намерим.

Вдъхновени от находката, сега работехме така старателно, че бяхме готови май да пресеем през собствените си пръсти целия пясък на пустинята.

Опитахме да приложим електрическото разузнаване. То дава добри резултати при търсенето на стари ровове, гробове и обикновени ями по местата на древните селища, дори и да са отдавна затрупани и съвсем незабележими. Този метод е доста прост: на определени места в земята забиват стоманени прътове-електроди и пускат през тях ток. Според изменението на специфичното съпротивление на различните участъци може да се съди дали в земята не се намират някакви археологически паметници.

Наистина работата малко се усложнява от естествените пречки, създавани от геологичната структура на отделни земни пластове. Нужен е известен навик и опит, за да проумее човек добре показанията на приборите. Затова ние се мотахме с измерванията доста дълго — чувствуваше се все пак отсъствието на Зиночка. Но в края на краищата ни се удаде да открием една яма, съвършено затрупана от пясък.

Разкопахме я, но това се оказа изоставен окоп от времето на въстанието на Махди. На дъното й се въргаляха няколко позеленели гилзи от английски пушки.

Продължихме пътуването край предпланините. Ставахме призори, набърже закусвахме, след това се отправяхме на път, като спирахме край срещнати останки. Внимателно оглеждахме всяка скала, но нищо друго особено забележително не ни се удаде да открием. Попаднаха ни само два надписа от времето на вездесъщия Рамзес II, тоест от една по-късна от времето на Хирен епоха, и още едно изображение на щраус, както изглежда, преди около шест хиляди години.

Можехме да работим само в утринните часове и привечер, когато малко спадаше жегата. А денем лежахме под сенника, обливайки се в пот, и мъчително очаквахме вечерта. Нощем пък беше толкова студено, че понякога трябваше да се покриваме с второ вълнено одеяло.

Работата беше много еднообразна и като свикнахме с нея, ние я изпълнявахме вече с някакъв привичен автоматизъм. Това се чувствуваше особено много вечер, когато всеки изведнъж и без излишни думи започваше в строго определен ред да изпълнява своята част от работата по устройване на лагера. Най-напред трябваше да се извадят от колите бидоните с вода и да се закопаят в пясъка, след това да се проверят, докато е още светло, всички фенери и да се напълнят с газ. И накрай всички се заемаха да си приготвят постелята, докато Хануси постилаше на пясъка брезентената „покривка“ за вечеря, за чието приближаване възвестяваха с тържественото си бръмчене примусите.

След вечеря започваше известно различие в заниманията в зависимост от навиците на всеки. Ние с художника веднага си лягахме — понякога с книга в ръка, като примъквахме по-близо към себе си фенер. Останалите седяха още известно време край брезента, който ни заместваше „кръглата маса“, и разговаряха — най-често за това, колко хубава е нашата руска зима и колко приятно би било сега да се попързаляш със ски нейде из гората край станция Опалиха… А после Женя Лавровски, който обичаше повечко да си поспива, се примъкваше по-близо до светлината и започваше предварително да се бръсне, за да не губи време сутрин и да се поизтяга още петнадесетина минути. При това той постоянно изпускаше парченцето огледало, което ни заместваше истинско огледало, и после дълго време с проклятия шареше из пясъка, мъчейки се да го намери.

А на сутринта лагерът бърже и в също такъв строго определен порядък се вдигаше, ние се качвахме в колите и продължавахме нататък, а след няколко часа горещият пясък вече заличаваше нашите следи.

Но скоро този отмерен порядък на походния живот беше нарушен…