Стефан Цвайг
Магелан (9)

Напразното дирене
20 септември 1519 — 1 април 1520

На 20 септември 1519 г. Магелановата флота се отдели от сушата. Но в ония времена Испания вече бе започнала да се разпростира далече зад Европа; когато петте кораба спират шест дни по-късно на Канарските острови, за да попълнят в Тенерифе запасите си от прясна вода и хранителни припаси, те се намират все още в царството на Карл V. Още веднъж съдбата позволява на световните мореплаватели да походят с краката си по добрата твърда родна земя, още един път да подишат въздуха на родния си език, преди да продължат пътя си към неизвестността. Но скоро тази последна позволена почивка се свършва. Магелан иска вече да разгъне платната, когато една каравела пристига от Испания, като дава знаци още отдалече — тя му носи тайни известия от неговия тъст Диего Барбоса. Както се знае, тайно известие значи в повечето случаи лошо известие. Барбоса предупреждава своя зет, че е научил от сигурен източник за тайното споразумение на испанските капитани на борда да откажат по пътя подчинение на Магелан; глава на съзаклятието е Хуан де Картахена, братовчедът на бургоския епископ. Магелан няма основание да се съмнява в искреността и честността на това предупреждение; то потвърждава съвсем точно тъмната заплаха на шпионина Алварес — „има изпратени други с противоположни заповеди, за които той ще научи едва тогава, когато ще бъде вече много късно за неговата чест“. Но зарът е вече хвърлен и пред лицето на явната опасност Магелан става само по-решителен и по-твърд. Той пише гордо и спокойно в Севиля, че каквото и да става, той ще продължава да стои на поста си в служба на краля и като залог за това слага своя живот. Без да даде на когото и да било от борда да подозре какво мрачно и за жалост съвсем достоверно предупреждение му е донесло писмото, последното писмо, което той получава до края на живота си, Магелан заповядва да вдигнат котвите и след няколко часа върхът на Тенерифе се загубва в далечината. Повечето от участниците в тази експедиция виждат за последен път родната земя.

Най-тежката задача на Магелан посред всички мъчнотии на това пътуване се състои в това да държи постоянно в единна дружина петте платнохода, които имат съвсем различен тонаж и всеки — своя бързина. Защото загуби ли се само един, той е вече загубен за флотата всред грамадния незнаен океан. Поради това още преди тръгването Магелан изработва в съгласие с Casa de Contratacion една особена система, с помощта на която да се държи постоянна връзка между корабите. Наистина на корабните капитани и пилоти е съобщено общото направление, но на открито море ще се следва само заповедта: другите кораби просто да вървят след „Тринидад“, флагманския кораб, който ще плува начело. Денем това просто следване на „Тринидад“ не представлява никаква трудност; дори и при най-силна буря корабите могат да се задържат видими един за друг; обаче нощем за петте кораба е много по-трудно да останат в постоянен допир и една нарочно измислена система от светлинни знаци ще трябва да поддържа тяхната връзка. При настъпване на нощта върху задната част на „Тринидад“ се запалва факла във фенер, за да не загубват следващите кораби от очи адмиралския кораб, който дава посоката на движението. Бъдат ли запалени обаче на „Тринидад“ още два други фенера извън факлата, това ще значи, че другите кораби трябва да вървят по-бавно или пък да лавират поради неблагоприятния вятър. Три светлини значат, че се очаква буря, и препоръчват да се смъкнат долните платна, четири светлини — да се свият всички платна. Безпокоен огън на адмиралския кораб или топовни гърмежи предупреждават следващите кораби да бъдат предпазливи, понеже има опасност от плитки места или пясъчни прагове; по тоя начин е изработена една остроумна сигнална система за всички мислими случаи или беди.

Но на всеки знак, който дава тоя примитивен светлинен телеграф, от другия кораб ще трябва веднага да се отговори по същия начин, за да знае адмиралът, че неговите заповеди са разбрани и изпълнени; вън от това всяка вечер малко преди настъпването на тъмнината всеки от четирите кораба ще трябва да отиде до адмиралския кораб, за да поздрави адмирала с думите „Dios vos salve senor capitan general y maestre é buena compania“^[1] и да приеме заповедите за през трите нощни стражи. Чрез тоя всекидневен рапорт на четиримата капитани пред адмирала дисциплината изглежда осигурена още от първия ден; флагманският кораб води, а другите кораби го следват, адмиралът заповядва посоката, и другите капитани трябва да плуват по нея, без да питат и без да възразяват.

Но именно обстоятелството, че ръководството лежи така строго и самовластно в ръцете на един-единствен човек и че тоя мълчалив, побъркан от своите тайни португалец ги кара всеки ден да се явяват пред него сякаш са просто само негови слуги и ги освобождава веднага щом приемат заповедите му, разваля настроението на капитаните от другите четири кораба. Те се бяха надявали, без съмнение, трябва да се каже: не без основание, че в Испания Магелан бе държал така упорито в тайна целта на пътешествието и не бе давал никакви сведения, защото не иска да изложи на бъбривците и на шпионажа тайната си за протока; когато бъдат обаче на открито море, тази предпазливост ще бъде вече излишна и той ще ги събере на адмиралския кораб и ще им обясни най-сетне тоя тъй ревностно пазен досега в тайна план. Но вместо това те виждат Магелан да става още по-мълчалив, по-студен и по-недостъпен. Той не ги свиква на борда, той не ги пита за тяхното мнение, той не се съветва нито веднъж с някого от опитните капитани. На тях е предоставено само без разсъждение и послушно да следват денем знамето, а нощем светлините, както кучето следва господаря си. Няколко дни испанските офицери приемат като нещо съвсем естествено мълчанието, с което Магелан плува пред тях. Но когато адмиралът, вместо да кара направо на югозапад към Бразилия, взема направление силно към юг и дори до Сиера Леоне се държи близо покрай африканското крайбрежие, Хуан де Картахена поставя при вечерния доклад открито въпроса — защо се променя посоката противно на първоначално дадените нареждания?

Това открито запитване съвсем не означава някаква обида от страна на Хуан де Картахена (това трябва изрично да се подчертае, защото в повечето описания, за да снемат вината от Магелан, представят обикновено Хуан де Картахена като черен предател още от самото начало). Трябва да приемем като съвсем логично и справедливо, че тая „conjuncta persona“, специално назначен от краля, тоя капитан на най-големия кораб и veedor на испанската корона най-учтиво пита върховния комендант защо собствено се променя предопределеният път. Вън от това Хуан де Картахена е прав и в навигационно отношение, защото новата посока се оказва като напълно несгодна и поглъща четиринадесет излишни дни на експедицията. Какви причини е имал Магелан да измени пътя си, нам не е известно. Може би той е плувал по крайбрежието на Африка дълбоко до Гвинея, за да „хване истински пасат“ — една техническа тайна на португалските мореплаватели, която испанците не знаеха, — или пък се е отклонил от обикновения път, защото е искал да избегне корабите, които предполага, че крал Мануел Португалски е изпратил към Бразилия, за да хванат флотата му. Във всеки случай за Магелан би било съвсем лесно нещо да обясни по другарски и почтен начин на другите капитани причините за промяната на пътя. Но нему не е до тоя отделен случай, а до принципа. Не е въпрос за няколко мили югозападно или южно, но за установяване на един ред, който трябва да осигури още от самото начало дисциплината във флотата. Има ли действително на борда съзаклятници, както му съобщаваше неговият тъст, то той желае веднага да види лицата им. Съществуват ли действително двойни нареждания, които се пазят в тайна от него, те трябва да бъдат разкрити, и то за запазването на неговия собствен авторитет. Поради това за него е съвсем добре дошло, че именно Хуан де Картахена му поставя въпроса, защото сега ще трябва да се изясни дали този испански идалго е негов подчинен, или равен на него. В действителност отношението между чиновете на тия двама капитани е нещо двусмислено. Първоначално Хуан де Картахена бе изпратен от императора като veedor general и в това си качество, както и като капитан на „Сан Антонио“ той би бил подчинен на адмирала, без да има право да пита и да дава съвет. Обаче положението става по-друго, когато Магелан отстранява своя съдружник Фалейро и на негово място бива произведен за „conjuncta persona“ Хуан де Картахена, което значи, че той става горе-долу равен на него. И двамата могат да се позоват на един кралски документ, Магелан на своя, който ясно и недвусмислено му предава самовластното върховно командуване на флотата, а Хуан де Картахена — на „седулата“, която му повелява „да бди за в случай, когато се забележи някаква немарливост или пък другите не проявяват достатъчно предвидливост и съобразителност“. Но дали има право тая „conjuncta persona“ да иска също и сметка от адмирала? Магелан не желае да остави висящ нито за миг тоя въпрос. Поради това още на първото запитване от страна на Хуан де Картахена той веднага отговаря грубо, че „никой няма право да иска от него обяснения, а всички трябва просто да го следват“.

Това е грубо, но Магелан предпочита веднага да нанесе удара, вместо дълго време да заплашва или да преговаря. По тоя начин той казва ясно в лицето на испанските капитани (и може би съзаклятници): „Недейте се мами, аз ще задържа с желязна ръка кормилото у себе си.“ Но имайки нападателен, яростен и здрав пестник, Магелановата ръка не притежава някои необходими качества и преди всичко способността ловко да заглади по-сетне твърде тежките удари, които е нанесла. Магелан никога не е можал да се научи на изкуството да казва тежки неща по приятен начин, да се разбира сърдечно и открито с началниците или подчинените си. Така около тоя мъж, който бе първостепенен център на енергия, се образува една напрегната, враждебна, раздразнена атмосфера и скритото разномислие още повече се изостря, когато промяната на пътя, против която се опълчва Хуан де Картахена, излиза действително очевидна грешка на Магелан. Магелан не успява да хване попътния вятър; в продължение на две седмици корабите стоят и киснат в безветреното море. След това пък попадат в такива силни бури, че успяват да се спасят според романтичното описание на Пигафета само благодарение на това, че им се явява в светлина Корпо Санто — светото тяло на закрилниците свети Анселм, свети Никола и света Клара. Поради тази самоволна промяна на посоката от страна на Магелан са загубени четиринадесет дни и Хуан де Картахена не може и не желае най-сетне повече да се сдържа. Понеже Магелан не позволява съвети, понеже той не търпи критика, то нека цялата флота да види колко малко уважава той, Хуан де Картахена, тоя злополучен мореплавател. Наистина през тази вечер той приближава послушно своя кораб „Сан Антонио“ до „Тринидад“, за да даде доклада си и получи нарежданията на Магелан. Но за пръв път Хуан де Картахена не се явява лично на палубата на своя кораб, за да поднесе обичайния поздрав. Той изпраща на свое място домакина и той поздравява адмирала с думите „Dios vos salve senor capitan y maestro“

Магелан нито за минутка не се мами, че тоя погрешен поздрав не е без умисъл, че не е само случайна грешка. Щом като именно Хуан де Картахена накарва да се обърнат към него само с думите „capitan“, а не с „capitan-general“ (адмирал), то с това трябва да се каже пред цялата флота, че Хуан де Картахена не признава Магелан за по-висок началник от него. Той веднага накарва да съобщят на Хуан де Картахена, че се надява да бъде поздравяван в бъдеще по надлежния и правилен начин. Но и Хуан де Картахена вдига гордо глава. Той праща хладния отговор, че съжалява; тоя път той го е поздравил все пак чрез най-добрия си човек на кораба; това би могло да стане следния път дори чрез прислужника му. В течение на три дни „Сан Антонио“ пред очите на цялата флота преустановява всяко поздравление, за да покаже на всички, че неговият капитан не признава неограничената диктатура на португалския комендант. Испанският идалго хвърля по такъв начин съвсем открито — и това прави чест на Хуан де Картахена, който никога не е бил, както често са го представяли, коварен и скрит предател — желязната си ръкавица пред краката на португалеца.

Характерът на един човек се познава най-добре по неговото държане в решителни часове. Всякога едва опасността изкарва налице най-скритите сили и способности на човека. Всички ония потънали в сянка качества, които при обикновена температура лежат под повърхността на спокойствието, излизат наяве единствено в такива критични мигове. Пред лицето на опасността Магелан винаги постъпва по един и същ начин. Винаги когато работата идва до големи решения, той става зловещо мълчалив и студен. Той веднага замръзва в себе си. И най-грубата обида не може да предизвика пламък в неговите засенчени и скрити под рунтавите вежди зеници, нито да раздразни някой нерв около стиснатата му уста. Той държи здраво в ръцете си своя темперамент и леденото му спокойствие прави за него нещата прозрачни като кристал; през времето, когато е зазидан в мразовитото си мълчание, той най-добре обмисля и пресмята своите планове. Никога в живота си Магелан не е нанесъл някой удар прибързано или буйно; винаги преди да падне светкавицата, около него се набира като облак едно дълго, тъмно, глухо мълчание.

Магелан мълчи и тоя път; оня, който не го познава — а испанците още не го познават — би трябвало да си помисли, че той просто не е чул предизвикателството на Хуан де Картахена. А в действителност Магелан вече се приготвя за противоудара. Той знае, че не може да снеме със сила от поста му сред открито море капитана на един голям и по-добре въоръжен кораб. Затова — търпение, търпение! По-добре да се прави на глух, да си дава вид на безразличен! По такъв начин Магелан мълчи пред обидата така, както само той знае да мълчи: с ревността на фанатик, с упоритостта на селянин и със страстта на картоиграч. Моряците го виждат да се разхожда назад-напред по „Тринидад“, на вид напълно погълнат от всекидневните и най-дребни случки на кораба. Това, че вечерният поздрав и пожелание от страна на „Сан Антонио“ напълно престава, съвсем не изглежда да го дразни и с известна изненада капитаните забелязват у тоя загадъчен човек дори неочаквана склонност към примирително държане: за пръв път по повод на тежкия простъпък на един войник адмиралът свиква капитаните на съвет в своя кораб. Значи нему все пак е станало неудобно, веднага си мислят те, да бъде във вражда с всичките си другари. Явно е — той е разбрал, след като неговата посока излезе погрешна, че е по-добре да питаш старите опитни капитани, отколкото да се отнасяш към тях като към quantité négligeable^[2]. Също и Хуан де Картахена идва на борда на адмиралския кораб и понеже най-сетне му се представя дълго отказваната възможност за обяснения, той повтаря въпроса си: защо собствено Магелан е променил посоката на плуването? Магелан остава напълно хладен съобразно със своя характер и предварително обмисленото си намерение. За него може да бъде само добре дошло, ако Картахена, поставен пред неговото отрицателно държане, все повече и повече се разгорещява. Като най-висш чиновник на краля Картахена смята, че има право на свободна критика, и той трябва широко да се е възползувал от това; в края на краищата трябва да се е дошло дори до силно избухване, до един вид открито неподчинение. Но добрият психолог Магелан е бил пресметнал и е имал нужда за своите цели тъкмо от такова избухване и открито неподчинение. Защото сега той може да нанесе удара. Той веднага се възползува от правото си на безусловен съдия, с което го бе облякъл Карл V. Той хваща Хуан де Картахена за яката с думите: „Вие сте мой затворник!“, и заповядва на своя алгуасил (оръжейник и полицейски офицер) да затвори бунтовника.

Другите капитани испанци гледат смутени произшествието. Преди няколко минути те бяха още напълно на страната на Хуан де Картахена; също и сега, в себе си, те са все още за своя съотечественик и против чуждия властник. На бързината на удара, демоничната енергия, с която Магелан хваща своя противник и накарва да го затворят като престъпник, сковава волята им. Напразно ги призовава Хуан де Картахена да му се притекат на помощ. Никой не смее да направи нито крачка, никой не смее дори очи да издигне към набития, силен мъж, който за пръв път оставя да се покаже иззад зидовете на мълчанието му малко от неговата зловеща енергия. Едва когато повеждат Хуан де Картахена, за да го затворят, единият от тях се обръща към Магелан и го моли с всичката нужна подчиненост да не оковава в железа Хуан де Картахена, понеже той е испански благородник. Достатъчно е да бъде предаден като затворник на едного от тях срещу честна дума. Магелан се съгласява с това предложение, разбира се, само при условие, че Луис де Мендоса, комуто той поверява за надзор Хуан де Картахена, ще се задължи чрез клетва да го държи във всяко време на разположение на адмирала. С това всичко е свършено. Един час по-късно друг испански офицер, Антонио де Кока, командува кораба „Сан Антонио“; той поздравява от своя кораб навреме и без грешка капитан-генерала вечер и пътешествието продължава без по-нататъшни произшествия. На 29 ноември един вик от мачтата съобщава за появяването на бразилския бряг, който те виждат близо до Пернамбуко, но не спират там; най-сетне на 13 декември петте кораба навлизат след единайсетседмично непрекъснато плуване в залива на Рио де Жанейро.

* * *

Заливът на Рио де Жанейро, не по-малко прекрасен през ония отдавнашни дни в своята дивност, отколкото днес в градското си великолепие, трябва да се е сторил на изморения екипаж истински рай. Рио де Жанейро, кръстен така на името на свети Януариус, защото е бил открит на неговия ден по календара, и наричан отначало Рио, защото са предполагали, че зад мрежата от острови лежи устието на могъща река, се намира тогава в областта на португалските владения. Съгласно с дадените му нареждания Магелан не би трябвало следователно да спира там. Но португалците още не са построили никакво селище, никаква крепост не заплашва с оръдията си и пъстрият залив е в същност земя на никого; испанските кораби могат следователно да минат най-спокойно покрай вълшебните острови, които замрежват цъфналия бряг, и без всякаква пречка да пуснат котвите си. Щом като се приближават лодките към сушата, туземците се притичват из своите колиби и гори и посрещат с любопитство и без лоши подозрения бронираните войници. Те се оказват съвсем добродушни и доверчиви, макар че по-късно за свое огорчение Пигафета научава, че те понякога набучват убитите си врагове на копията си и като почтени човекоядци си режат от най-хубавите късове печено месо, сякаш си делят гергьовденско агне. Но по отношение на божествените бели чужденци гуараните не показват охота от тоя род. По такъв начин войниците са освободени от необходимостта да употребяват аркебузите и тежките копия.

След няколко часа започва вече жива разменна търговия. И тук добрият Пигафета е в истинската си стихия. През време на единадесетседмичното пътуване честолюбивият летописец не е намерил много нещо достойно за описване; записва само няколко дребни случки с акули и чудни птици. Арестуването на Хуан де Картахена изглежда проспано от него, но сега той едва намира достатъчно пера, с които да опише в дневника си всичките тия хубости. Разбира се, той не дава никаква картина на чудната сценична обстановка, което не може да му се вмени във вина, тъй като описанието на природата е било изнамерено три столетия по-късно от Жан Жак Русо; напротив, него го занимават необикновено много новите плодове, ананасите, „които са подобни на големи кръгли шишарки от бор, но са извънредно сладки и прекрасни на вкус“, после „бататите“, които той намира прилични на кестените, и най-сетне „сладката тръстика“ — захарната тръстика. Добрият момък просто не може да дойде на себе си от възторг — колко ужасно евтино им продава хранителни припаси тоя глупав народ: за една малка рибарска въдица меднокожите глупци дават пет или шест пилета; за един гребен — две гъски; за едно малко огледало — десет чудни, шарени папагала; за едни ножици — толкова много риба, че с нея биха могли да се нахранят цяла дузина мъже. За една-единствена дрънкалка (а ние си спомняме, че корабите носят със себе си не по-малко от двадесет хиляди) те домъкват цяла тежка кошница с батати; дори за един измърсен крал от стари карти за игра той получава пет пилета, като при това гуараните вярват, че са излъгали неопитния родоски рицар. За голяма радост много нисък е също и курсът на младите момичета, които, както Пигафета с тънко чувство пише, „имат косата си за единствено облекло“, за един нож и за един топор човек получава две или три момичета за през цял живот.

Докато по такъв начин Пигафета ревностно се занимава с описанията си, моряците прекарват времето си в ядене, ловене на риба и с любезните меднокожи момичета. Магелан мисли единствено за по-нататъшния път. За него е добре дошло обстоятелството, че екипажът се освежава, но той същевременно поддържа строга дисциплина. Не забравяйки своето задължение пред испанския крал, той забранява купуването на роби по дължината на целия бразилски бряг, както и всяко насилие, за да нямат португалците предлог и причина да се оплакват.

Това лоялно държане донася на Магелан още един особен успех. Понеже туземците не биват с нищо оскърбени, те загубват всеки страх от белите; на орляци се притичват добродушните и детски наивни племена всеки път, когато се отслужва тържествена литургия на брега. Те гледат любопитно особените церемонии и понеже виждат, че белите чужденци, които те смятат, че са им донесли отдавна желания дъжд, коленичват пред един издигнат кръст, но също и те падат на колене със скръстени ръце, нещо, което се чини на набожните испанци като сигурен знак, че те са вече несъзнателно приели в себе си тайнството на християнската вяра.

Когато след тринадесетдневно престояване флотата напуща към края на декември ширния незабравим залив, Магелан може да продължи пътя си с по-чиста съвест, отколкото всички други конкистадори на онова време. Защото, ако не му е възможно да завладее тук земя за своя император, то той спечелва като набожен християнин нови души за своя небесен господар. Никому не е причинена и най-малката неприятност през тия дни, никой от доверчивите туземци не е грабнат насилствено от земята и родината си. Магелан бе дошъл с мир, с мир си и замина.

* * *

Моряците напущат неохотно райската природа на Рио Жанейро, неохотно плуват те, без да смеят да спрат някъде покрай примамливите брегове на Бразилия. Магелан не смее да им даде повече почивка. Едно тайно пламенно нетърпение неудържимо тласка тоя външно тъй невъзмутим човек към оня „paso“, който той предполага на едно определено място съгласно картата на Мартин Бехайм и онова съобщение. Този проток би трябвало да се намира — ако разказите на португалските пилоти и отбелязаните върху Мартин Бехаймовата карта ширини са верни — непосредствено зад Кабо Санта Мария и поради това Магелан плува без да спира, право към тая цел. Най-сетне на 10 януари виждат да се издига из необозримата равна земя един малък хълм, който те наричат Монтевиди (днешният Монтевидео). Лошото време ги принуждава да подирят спасение в грамадния залив, който изглежда да се простира на запад до безкрай.

Грамадният морски залив в действителност не е нищо друго, а устието на реката Ла Плата. Но Магелан не знае това. Той гледа с вътрешно задоволство, което едва може да прикрие, че точно на мястото, което указваха ония тайни съобщения, грамадни маси вода текат към запад; това трябва да е бленуваният проток, който той бе видял отбелязан върху картата на Мартин Бехайм. Земята и положението напълно отговарят на ония описания, които той бе получил в Лисабон от своите непознати доверени мореплаватели; това е положително протокът, чрез който според „Newen Zeytung“ преди двадесет години португалците са искали да плуват на запад. Пигафета изрично потвърждава, както и всички други на борда са били единодушно с убеждението, че с тая безкрайно широка водна улица е намерен най-сетне бленуваният проток. Защото ширината на водата се простира тук до безкрай, несравнима със сънливите устия на Рейн, на По, на Ебро, на Тахо, където все пак може ясно да се забележат бреговете отдясно и отляво; един втори Гибралтар, втори Хелеспонт трябва да започва с тоя залив и свързва океан с океан. И вярвайки безусловно на своя вожд, те вече бленуват как ще преплуват за няколко дни тази нова улица и ще стигнат по такъв начин другото южно море, приказното „Mare del Sur“, което води към Индия, към Япония, към Китай, което води към Островите на подправките, води натам, натам към съкровищата на Голкондите и към всички богатства на Земята!

Че и Магелан още от първия ден при вида на тия грамадни водни маси живее с непоколебимата вяра, че е намерил тук бленувания проток, показва упоритостта, с която той търси тоя „paso“ тук, именно тук. Той прекарва или по-скоро загубва цели четиринадесет дни в напразно търсене из устието на Ла Плата. Щом бурята, която ги връхлита веднага с пристигането им, поотслабва малко, Магелан разделя флотата си. По-малките кораби биват изпратени към запад (в същност нагоре по течението) по тоя мним канал. Едновременно с това двата големи кораба се отправят, водени лично от него, на юг, пряко устието на Ла Плата, за да изследват и в тая посока докъде собствено стига много диреният път. Бавно, грижливо изследва той цялата област на залива откъм юг, докато в това време другите кораби пътуват към запад. Но какво горчиво разочарование! След петнадесет дни тревожно плуване в „Монтевиди“ блясват най-сетне платната на завръщащите се кораби. Но на мачтите не се веят радостни знамена и капитаните донасят убийствено известие: великанската водна улица, която и те самите са смятали отначало за търсения от мореплавателите канал, не е нищо друго освен едно необикновено мощно и грамадно течение от сладка вода, което наименуват в памет на Хуан де Солис (който бе търсил също като тях пътя за Малака и вместо това бе намерил тук смъртта си) с името Рио де Солис (едва по-късно то ще бъде наречено Рио де Ла Плата).

Сега Магелан ще трябва отново да опне мускулите си като желязо. Никой от капитаните, никой от екипажа не бива да забележи какъв убийствен удар е претърпяла чрез това разочарование неговата вътрешна вяра. Защото адмиралът знае вече положително едно нещо: картата на Мартин Бехайм е невярна, съобщенията на португалците за открития проток са едно прибързано заблуждение. Лъжливи бяха сведенията, върху които той изгради целия си план за обикаляне на света, грешни всички изчисления на Фалейро, лъжливи собствените негови твърдения, лъжливо онова, което той обеща на испанския крал и неговите съветници. Ако изобщо протокът съществува — за първи път досега тоя твърдо убеден човек е принуден да си помисли „ако изобщо“, — то той ще трябва да лежи по-дълбоко на юг. Но да се плува на юг, това не значи вече да вървиш срещу топлината, а да се приближаваш към полярните области, тъй като експедицията отдавна бе преминала екватора. Месеците февруари и март не означават от другата страна на екватора, както в родината, край на зимата, а, напротив, начало на зимата. Ако следователно не се открие скоро път към отвъдния океан, ако не се намери напразно диреният тук „paso“, в такъв случай благоприятното време за обикаляне на Южна Америка е окончателно пропуснато и на експедицията остават само две възможности: или назад към по-топли области, или пък да презимуват някъде тук.

Тъмни мисли трябва да са легнали върху душата на Магелан от мига, когато корабите, изпратени за разузнаване, се завръщат разочаровани назад. И както е мрачно в сърцето му, така мрачен става и светът около него. Брегът става все по-неприветлив, все по-гол и пуст, небето все по-навъсено. Угаснала е бялата южна светлина, смрачен е в сиви тежки облаци синият простор. Няма ги вече тропическите гори с техния зноен и сладък мирис, който още отдалече галеше приближаващите се кораби! Изчезнаха завинаги красивите гледки на Бразилия и нейните разкошни дървета, отрупани с плодове, полюляващите се от вятъра палми, пъстрите животни, гостоприемните меднокожи мъже и жени! По голия пясъчен бряг се клатят насам-натам пингвини, които побягват плахо, щом човек се приближи до тях, по скалите се търкалят глупави и лениви тюлени. Вън от тях, надлъж и нашир, не се вижда никакво живо същество, хора и животни изглеждат измрели в тая потискаща сърцето пустиня. Един-единствен път по сушата пробягват в бесен бяг диви мъже, облечени цели в кожи като ескимоси. Тях не могат да ги примамят нито дрънкалките, нито шапчиците, които моряците им сочат. Те избягват враждебни и студени, щом човек иска да се приближи към тях, и всички опити да се намери някаква следа от жилищата им остават напразни.

Пътуването става все по-трудно, все по-бавно, защото Магелан непоколебимо се придържа о сушата. Всеки малък залив, всяка извивка на брега се оглежда най-основно и се изследва с лота. Магелан отдавна вече не вярва на оная мистериозна карта, която го подмами отначало да тръгне и после го предаде. Но може би все пак, все пак ще стане чудото и неочаквано там, където дори не предполагат, ще се покаже протокът и те ще могат да преминат в „Mar del Sur“ още преди началото на зимата! Явно се чувствува как разколебаният мореплавател се хваща за тази едничка, за тази последна надежда, че може би картите и ония португалци са сгрешили само в определянето на южната ширина и търсената улица лежи няколко мили по-дълбоко, отколкото те твърдят. Когато на 24 февруари флотата се приближава отново до един широк и необозрим залив, залива Сан Матиас, надеждата възпламва още веднъж като свещ, обхваната от буря. Магелан веднага изпраща по-малките кораби напред, за да видят дали не е именно тук бленуваният проток закъм Молукските острови. Но и тоя път нищо! И тоя път само един затворен залив! Също така напразно биват изследвани и други два залива — Бая де лос Патос, наречен така заради многото пингвини, и Бая де лос Трабахос (в памет на ужасните мъки, които претърпява слезлият там екипаж). Но моряците се завръщат назад полузамръзнали и носят само убити риби, наречени морски вълци, но не желаното известие.

Експедицията продължава своя път все по-натам покрай брега, под намръщеното небе. Пустинята става все по-страхотна, дните все по-къси, нощите все по-дълги. Корабите не се плъзгат вече, носени нежно от леките топли ветрове, ледени бури раздърпват сега платната им с дива стръв. Снегът и градушката ги обсипват с бели зърна, морето се надига сиво и опасно. Флотата употребява два месеца, докато успее да си пробие след тежки борби с враждебните бури път от Ла Плата до Сан Хулиан. Екипажът има да се бори почти всекидневно с оркани, с прочутите в ония области „pamperos“ с внезапните удари на вятъра, който троши мачти и разкъсва платна, времето става все по-студено, все по-мрачно от ден на ден, а все още го няма, все още го няма протокът. Пропуснатите седмици си отмъщават сега жестоко. Защото, докато флотата изследваше всички ъгли и заливи, зимата бе успяла да я превари. И сега пред тях стои най-злият, най-опасният неприятел и затваря пътя им с бури. Минала е вече половин година и Магелан чувствува, че и сега той не е по-близко, до целта си, отколкото през оня ден, когато потегли от Севиля.

* * *

Лека-полека екипажът започва да проявява безпокойството си; те по инстинкт усещат, че не всичко върви в ред. Нима в Севиля при събирането им на тях не се разказваше, че експедицията тръгва за Островите на подправките, за слънчевия Юг, за един райски свят? Нима робът Енрике не им бе описал своята родина като обетована земя, където човек може просто да се наведе и без мъка да бере от земята най-скъпите подправки? Нима не им бяха обещали богатства и скорошно завръщане? Но вместо това тоя мрачен мълчаливец ги води към все по-студени и по-бедни пустини. През облаците понякога се промъква безсилно жълто слънце, което описва малки къси дъги по небето, а през повечето дни просторът е изцяло забулен, въздухът има вкус на сняг. Вятърът грубо бръсне бузите им със студените си удари и ги боде с ледени ножове през разкъсаните дрехи; ръцете им започват вече да замръзват, когато хванат заледените въжа, и дъхът дими пред устата им. И при това — каква пустиня наоколо, каква страхотна безутешност! Дори и човекоядците са избягали от този студ. Спрат ли на брега, не намират животни, ни плодове, а само миди и морски вълци: живите същества тук живеят по-скоро в ледената вода, отколкото на пустия, бичуван от бурите бряг. Къде ги заблуди тоя луд португалец? Накъде ще ги води? Не ще ли ги заведе най-сетне на южния полюс?

Напразно се опитва Магелан да успокои негодуващите моряци. Те не бива да се плашат от малкото мраз, убеждава ги той, и веднага да загубват смелост. Бреговете на Норвегия и Исландия лежат в много по-високи ширини и въпреки това през пролетта покрай тях се плува също тъй леко, както в испанското море. Нека издържат храбро само няколко дни още. В случай на нужда ще може най-сетне да се презимува тук и после при по-благоприятно време да се продължи пътуването. Но екипажът не се успокоява от празните думи. Не, това с нищо не може да се сравни. Плуването в такива ледени области не е било предвидено от техния крал и ако адмиралът сега им брътви нещо за Норвегия и Исландия, то това е вече съвсем друга работа. Там хората са привикнали на студа още от деца и вън от туй имат успокоението, че винаги пътуват само осем или четиринадесет дни далече от дом и родина. Нас обаче ни домъкнаха в една пустиня, където никога не е стъпвал християнин, където не живеят дори езичници и човекоядци, дори мечки и лъвове. Какво правим ние тук? Защо да се плува по тоя тъй отдалечен път, когато друг един път, източноиндийският, води удобно към Островите на подправените, без да минава през такива ледени пустини и области на смъртта? Така отговарят високо и открито моряците на успокоенията от страна на Магелан. Но помежду си, когато са сами под защитната сянка на корабното помещение, те без съмнение негодуват още по-силно. Отново се събужда старото подозрение, което се шушнеше още в Севиля — дали тоя дяволски португалец не играе двойна игра? Дали той, за да си възвърне благоволението на своя португалски крал, не иска да погуби пет добри испански кораба заедно с целия им екипаж?

С мълчаливо задоволство наблюдават испанските капитани растящото негодуване на екипажа. Самите те не се присъединяват към него; те избягват да говорят с адмирала, стават дори очебийно по-мълчаливи и по-неми. Но тяхното мълчание е по-опасно, отколкото словесното негодуване на моряците. Понеже те разбират повече от мореплавателското изкуство, от техния поглед не ще е убягнало обстоятелството, че Магелан е бил заблуден от неверни карти и че отдавна вече не е сигурен в своята „тайна“. Защо ако тоя човек действително е знаел точното място на предполагаемия проток с географските му дължини и ширини, защо тогава изпрати безполезно и безсмислено корабите цели петнадесет дни нагоре по Рио де Ла Плата? Защо и сега постоянно продължава да губи ценно време, като кара да изследват всеки нищожен залив? Или Магелан е излъгал краля, или пък сам се е излъгал със своето твърдение, че знае мястото на протока, защото сега вече е ясно — той само търси път. Той не го знае предварително. С едва прикрито злорадство те наблюдават как той при всяка вдлъбнатина на сушата гледа с втренчен поглед към нарязания бряг. Нека, нека продължава да води флотата нататък в мраза и далечината! Не е нужно вече да му се противят, не е нужно да се оплакват. Скоро ще дойде сам по себе си часът, когато той ще трябва да признае: не мога, не зная повече. С това ще дойде и мигът сами те да поемат командуването и окончателно да превият врата на тоя надменен мълчаливец.

* * *

По-ужасно положение от положението на Магелан през ония седмици не би могло да се измисли. Защото Магелан, откакто неговата надежда да намери протока на два пъти жестоко пропада — първия път при устието на Ла Плата, втория път при залива Сан Матиас — не може повече да крие от себе си, че свещената му вяра в картата на Бехайм и в твърде леко взетите за истински твърдения на ония непознати пилоти е била заблуда. Дори и в най-благоприятния случай, че тоя предполагаем „paso“ действително съществува — то той може да лежи само по-дълбоко към юг, следователно по-близо до антарктичната област, и в тоя най-благоприятен случай възможността за минаване през него тая година е пропусната. Зимата го настигна и унищожи всичките му изчисления; преди пролетта флотата с нейните похабени от пътуването кораби и недоволен екипаж не би могла вече да използува търсения път дори и да бъде той открит. Изминали са девет месеца, а Магелан още не е стигнал на Молукските острови, както прибързано бе обещал. Неговата флота все още блуждае в безпътица и се бори за живота си с най-ужасните бури.

Най-благоразумното би било да признае сега истината. Да събере капитаните, да им заяви, че картите и ония съобщения са го заблудили и че едва през пролетта би могло да се подеме отново диренето на протока. Затова ще бъде по-добре флотата да се върне назад, да избяга от бурите, да плува пак покрай брега, да плува към Бразилия, към приветливата топла страна и там да прекара в благоприятния климат зимата: да се използува това време за поправяне на корабите, като се даде възможност на екипажа да си отпочине, преди да тръгнат през пролетта отново към юг. Това би било най-ясният път, най-човешкият начин на действие. Но Магелан се бе осмелил да отиде твърде далече, за да не може да се връща вече назад. Твърде дълго време беше мамил другите той, който сам бе измамен, като бе твърдил, че знае нов, по-къс път към Молуките. Твърде тежко бе наказал той ония, които се бяха осмелявали да се усъмнят дори и най-малко в неговата „тайна“; той бе обидил испанските офицери, той отне поста на най-високия кралски чиновник от флотата и се отнесе с него като с престъпник. Всичко това може да бъде извинено само чрез един голям, решителен успех. Защото нито една минута не биха му оставили по-нататък командуването на флотата капитаните и екипажите, ако той само би дал да се разбере — не дори да признае, — че съвсем не е тъй сигурен в пътя си, както бе твърдил в Испания пред императора; и най-последният корабен юнга би отказал тогава да му отдава чест. За Магелан няма вече връщане назад; в мига, когато би заповядал да обърнат кормилото към Бразилия, той не ще бъде вече повелител над своите офицери, а техен пленник. Поради това той взема едно смело решение. Подобно на Кортес, който през същата година изгаря зад себе си корабите, за да отнеме на своите войници възможността за отстъпление, Магелан решава да задържи сега корабите и екипажа в едно толкова отстранено място, че те дори и при желание от тяхна страна да не могат да го принудят към връщане назад. Намери ли после през пролетта протока, то всичко е спечелено. Не го ли намери — всичко е загубено: за Магелан няма вече среден път. Само упорството може сега да му даде сила, само смелостта — да го спаси. Отново тоя неизповедим, съобразителен мъж се въоръжава мълчаливо за решителен удар.

А между това от ден на ден бурята налита все по-дива и по-ледена върху корабите на флотата. Те едва могат вече да се движат напред, цели два месеца биват прахосани в борба със стихията за нищожния път от дванадесет градуса към юг. Най-сетне на 31 март върху пустото крайбрежие се очертава отново един залив. Едновременно първи поглед на адмирал и поглед на последната надежда: дали заливът не е отворен, дали той не ще е бленуваният „paso“? Не, заливът е затворен. Въпреки това Магелан заповядва да влязат в него. И понеже още при първия оглед се оказва, че тук не липсват водни извори и риба, той дава заповед: спуснете котвите! И за свое учудване и може би за свой ужас капитаните и екипажът научават, че техният адмирал (без да съобщи някому и без да пита когото и да било) е решил да прекара зимата тук, в Сан Хулиан, в тоя непознат, безлюден залив, на четиридесет и девет градуса, южна ширина, на едно от най-мрачните и самотни места по цялата Земя, на едно място, където никога не е стъпвал кракът на европейски мореплавател.