Стефан Цвайг
Магелан (15)

Винаги мъртвите са виновни

На брега в Севиля се събира грамадна тълпа, за да (както пише Овиедо) „се диви на тоя единствен и многопрославен кораб, чието пътуване представлява най-чудното нещо и най-голямата тайна, която е виждана, откакто бог сътвори първия човек и света“. Покъртени гледат гражданите как осемнадесетте мъже напущат „Виктория“, как те като живи скелети стъпват един след друг на земята, люлеейки се, как се влачат напред, слаби, изтощени, уморени, болни, измъчени — тия безименни герои, всеки от които е остарял с едно десетилетие през трите безкрайни години. Обзема ги едновременно възторг и състрадание; предлагат на героите храна и питие, канят ги в домовете си, карат ги да разказват, да разказват, да разказват за своите приключения и страдания. Но моряците не искат. По-късно, по-сетне всичко това! Сега пръв дълг е да бъде изпълнен обетът, който бяха дали, когато се намираха в крайна, смъртна беда: изкупителното шествие до черквата Санта Мария де ла Виктория и Санта Мария Антигуа. С мълчаливо благоговение народът образува набожен шпалир, за да гледа как тия еднички оцелели осемнадесет души крачат към църквата боси и в бели смъртни ризи, всеки със запалена свещ в ръка, и отиват да благодарят богу на същото място, където си бяха взели сбогом, за неочакваната милост, че ги е спасил от толкова бедствия и върнал в родината. Отново гърми органът, отново свещеникът в тъмнината на катедралата издига над главите на коленичилите дарохранителницата като малко лъчезарно слънце. След като изказват на всемогъщия и на неговите светии благодарността си за своето собствено избавление, моряците навярно прочитат и една молитва за всички ония мъртви свои братя и другари, с които те бяха коленичили тук преди три години на обща молитва. Защото къде са те — ония, които тогава гледаха към Магелан, техния адмирал, когато той разви коприненото знаме, дадено му от краля и благословено от свещеника? Удавени в морето, убити от индианците, умрели от глад и жажда, изчезнали безследно или пленени. Само тях единствени, само тях избра съдбата в неизповедимата си воля, само тях благослови. И тъй осемнадесетте моряци прочитат с тихи разтреперани устни смъртната молитва за падналия вожд и двестата души мъртви на армадата.

А между това известието за тяхното благополучно завръщане се разнася с огнен размах над цяла Европа, като възбужда отначало безмерно удивление, а после безмерен възторг. От времето на Колумбовото пътешествие насам никое друго събитие не бе така развълнувало света. Сега вече е сложен край на всяка несигурност. Съмнението, тоя най-ожесточен враг на човешкото знание, е победено на географското поле. Откакто един кораб излезе от пристанището на Севиля и плувайки все направо, се върна отново в пристанището на Севиля, оттогава е вече необоримо доказано, че Земята е обло кълбо, което се върти около себе си, и че всички морета са едно-единствено свързано море. Окончателно е надмината космографията на гърците и римляните, веднъж завинаги е свършено с твърденията на черквата и с несложната басня за антиподите, които вървят по главите си. Установен е за вечни времена обемът на Земята и чрез това е спечелена най-сетне известна мярка за земния космос; други смели откриватели биха могли все още да допълнят някои подробности на земната картина, но основният й образ е даден от Магелан, неизменен до ден-днешен и до всички бъдни дни. Сега Земята е една ограничена област и човечеството завоюва тая област. В слава засиява от тоя исторически ден гордостта на испанския народ. Под тяхно знаме Колумб начена делото за откриване на света, под тяхно знаме довърши това дело Магелан. Само през един четвърт век човечеството научи повече за Земята, на която живее, отколкото през хиляди и хиляди години преди това. И поколението, което преживява щастливо и опиянено тоя преврат в пространството, станал в течение на един човешки живот, чувствува: започнало е едно ново време. Новото време.

* * *

Всеобщ е възторгът от великото духовно придобитие на това пътешествие. Дори и търговските предприемачи, които съоръжиха флотата, Casa de contratacion и Христофор де Харо, могат да се чувствуват в добро настроение. Те бяха вече записали на леда осемте милиона мараведа, които изразходваха за петте кораба, и ето че сега неочаквано тоя един завърнал се кораб не само покрива всички сметки, но носи и непредполагани излишъци. Петстотин и двадесетте „квинтала“ (приблизително двадесет и шест тона) подправки, които „Виктория“ донася от Молуките, дават една чиста печалба от петстотин златни дуката над разноските; товарът на един кораб напълно ги обезщетява за загубата на другите четири кораба — разбира се, това е една сметка, в която загубата на двеста човешки живота е означена с нула.

Само една дузина мъже в целия свят чувствуват как изведнъж сърцето им спира от уплаха, когато чуват новината, че един от корабите на Магелановата армада е обиколил света и благополучно се е върнал назад. Това са разбунтуваните капитани и техният пилот, които бяха дезертирали със „Сан Антонио“ и бяха се завърнали една година по-рано в Севиля. Радостното известие звъни в ушите им като погребален звън. Те отдавна спяха с надеждата, че никога в Испания не ще се завърне един такъв опасен свидетел и обвинител, открито бяха подписали в съдебния протокол смъртния акт на Магелан. С такава сигурност бяха смятали те, че корабите и екипажът отдавна вече гният в океана, щото, без да се стесняват, славеха пред кралската следствена комисия своя бунт като патриотично дело и грижливо премълчаваха, че Магелан бе намерил вече протока в критическия миг, когато те го напуснаха. Те разказваха нещо само за един „залив“, в който бяха навлезли, и че диреният от Магелан път е безцелен и без полза. Но затова пък толкова по-тежко обвиняваха те отсъствуващия адмирал. Той бе коварно умъртвил доверените лица на краля, за да предаде флотата в ръцете на португалци, и те са спасили собствения си кораб само като са оковали натрапения им негов братовчед Мескита.

Разбира се, кралският съд не дава пълна вяра на показанията на бунтовниците и с едно безпристрастие, което трябва да му се признае, обявява и двете страни за подозрителни. Както разбунтуваните капитани и пилоти, тъй също и верният Мескита биват затворени, като в същото време властите забраняват на Магелановата жена — тогава тя още не знаеше, че е вече вдовица — да напуща града. Ще трябва да се дочака, бе решил кралският съд, докато се завърнат като свидетели и другите кораби и адмиралът: но когато изминава цяла година и почти още една без вест от Магелан, сърцата на бунтовниците отново добиват смелост. Обаче сега топовните поздрави, които известяват завръщането на Магелановия кораб, гърмят убийствено в съвестта им. Сега те са загубени. Магелан е успял в своето дело, той ще си отмъсти ужасно на ония, които го напуснаха подло, престъпвайки клетвата си и морското право, и оковаха във вериги верния му капитан.

Но каква въздишка на облекчение, когато те научават, че Магелан е мъртъв! Главният обвинител е ням. И още по-сигурни се чувствуват те, като чуват, че дел Кано е докарал „Виктория“. Дел Кано — но това е техният съучастник, съвиновник в бунта през оная нощ в залива „Сан Хулиан“! Ах, той не ще ги обвини, не може да ги обвини за едно престъпление, което и сам той бе извършил. Не против тях, а в тяхна полза ще свидетелствува той. И тъй — благословена да е Магелановата смърт, благословено да е свидетелствуването на дел Кано! И те излизат прави; наистина Мескита бива пуснат от затвора и дори обезщетен, обаче самите те благодарение на помощта на дел Кано излизат безнаказано от кашата и техният бунт бива забравен всред общата радост. Винаги живите излизат прави, мъртвите виновни.

* * *

Между това бързият пратеник на дел Кано занася във Валядолидския дворец известието за благополучното завръщане. Император Карл току-що се е върнал от Германия; той прекрачва сега от един исторически миг към друг. На събора във Вормс той е видял с очите си как духовното единство на църквата бе завинаги разкъсано чрез решителната ръка на Лютер; а тук той научава, че в същото време един друг мъж е претворил картината на света и доказал с цената на своя живот пространственото единство на океаните. Нетърпелив да научи повече за славния подвиг, защото той лично бе съдействувал за тоя подвиг, който е може би и най-пълният, най-трайният успех, преживян от него, императорът изпраща още същия ден, 13 септември, заповед до дел Кано веднага да дойде в двореца с двама от най-интелигентните си и изпитани хора и да му донесе всички книжа, които се отнасят до пътешествието.

Двамата моряци, които Себастиян дел Кано взема със себе си във Валядолид, трябва действително да са били най-изпитаните и най-интелигентни моряци, а именно — Пигафета и пилотът Алваро; но затова пък твърде тъмно изглежда поведението на дел Кано към другото желание на императора — да му предаде всички книжа на флотата. Известно подозрение хвърля тук сянка върху неговите човешки постъпки, защото дел Кано не предава нито един ред, написан от ръката на Магелан (единственият написан от Магелан документ през време на пътешествието дължи своето запазване на обстоятелството, че попада в ръцете на португалците с „Тринидад“). А едва ли е възможно да се съмнява сериозен човек, че Магелан, тоя точен, фанатичен в дълга си мъж, не ще е водил, съзнавайки важността на мисията си, редовен дневник; само една ревнива ръка би могла да унищожи тайно тоя дневник. По всяка вероятност за всички ония, които се бяха възпротивили на своя вожд през време на пътешествието, изглежда твърде опасна възможността императорът да получи безпристрастно известие за ония лоши произшествия; по такъв начин след смъртта на Магелан мистериозно изчезва всеки ред, написан от неговата ръка, и не по-малко забележително е и загубването на оня голям дневник, който Пигафета води и чийто саморъчен оригинал той предава лично на императора при тоя прием. Защото тоя оригинален дневник в никакъв случай не може да бъде идентичен с по-късното, познато нам пътеописание, което очевидно е само едно общо извлечение от тоя дневник, и че тук действително имаме работа с две различни книги, доказва го докладът на мантуанския пратеник, който съобщава на 21 октомври изрично за една ден по ден водена книга на Пигафета, за да обещае след три седмици само едно късо извлечение от нея — значи именно това, което ние познаваме днес като описание от Пигафета и което се допълва твърде недостатъчно от бележките на различните пилоти, както и от писмото на Петер Мартир и Максимилиан Трансилванус. По какви причини е изчезнал така безследно тоя саморъчен дневник на Пигафета, ние можем само да предполагаме; трябвало е очевидно да се потуши всичко онова, което съобщаваше за съпротивата на испанските офицери срещу португалеца Магелан, за да се постави в хубава светлина тържеството на дел Кано, баскийския благородник. Също и тук, както много често в историята, националната суетност побеждава справедливостта.

Това съзнателно поставяне на Магелан в тъмнина изглежда, че е тежко разстроило верния Пигафета. Той усеща, че тук теглилките са разменени. Светът винаги възнаграждава последния, щастливеца, който завършва един подвиг, и забравя всички ония, които го подготвят и правят възможен чрез своя дух и своята кръв. Тоя път делбата е особено и просто възмутително несправедлива. Тъкмо оня, който искаше да попречи в решителния миг на Магелановото дело, бившият бунтовник против Магелан, Себастиян дел Кано, събира всичката слава, всичката чест, всичките почести. Едно по-раншно негово престъпление (поради което той бе, може да се каже, избягал при Магелановата флота) — продал бе на чужденци един кораб — бива тържествено обявено за опростено и императорът му дава доживотна пенсия от петстотин златни дуката. Вън от това императорът го въздига в рицарство и му дава герб, който символично го посочва като извършител на безсмъртния подвиг. Две кръстосани канелени вейки с мускатови орехи и карамфил изпълват средата на герба, а над него се издига един шлем, който носи земното кълбо с гордия кръгъл надпис: „Ти пръв ме обиколи“. И още по-безумна става несправедливостта чрез награждаването и на оня Естеваон Гомес, който дезертира в Магелановия проток и бе разправял пред съда в Севиля, че не е бил намерен никакъв проход, а само един отворен залив. Именно тоя Естеваон Гомес, който така дръзко бе отричал Магелановото откритие, получава благородническа титла за заслугата, че „като водач и главен пилот е намерил протока“. Всичката слава, целият подвиг на Магелан биват по някаква злоба на съдбата приписани тъкмо на ония, които най-ожесточено се бяха опитвали през време на пътешествието да попречат на неговото жизнено дело.

Пигафета мълчи и си мисли. За пръв път тоя трогателно вярващ, тоя чудно верен момък усеща лъха на вечната несправедливост, която изпълва нашия свят. Той тихо се оттегля — „аз се махнах колкото бе възможно по-скоро оттам“. Нека дворцовите ласкатели премълчават Магелан, нека непризваните да се натискат, за да получат почестите, които се падат нему — Пигафета знае чия идея, чие дело, чия заслуга беше тоя безсмъртен подвиг. Тук, в двореца, той не може да говори, но в името на справедливостта той се заема да прослави пред поколенията великия забравен мъж. Нито с една дума не ще спомене той в своето описание на завръщането им името на дел Кано; само „ние пътувахме“, „ние решихме“, пише той, за да подчертае, че дел Кано не е извършил нищо повече от другите. Нека дворецът да награждава тоя случаен щастливец — само на Магелан принадлежи истинската слава, само на него, когото никакви други почести не могат вече да възнаградят. С трогателна вярност застава Пигафета на страната на победения и свидетелствува с красноречиво слово в полза на онемялото право. „Аз се надявам, пише Пигафета в посвещението на своята книга до Великия майстор на Родос, че славата на един тъй великодушен капитан никога не ще угасне. Между многото други добродетели, които го красяха, особено забележителна бе една, а именно тая, че той остана най-постоянният от всички дори и в най-голямото нещастие. Той понасяше глада по-търпеливо, отколкото всеки друг. По цялата Земя нямаше човек, който да разбира повече от него науката за картите и мореплаването. И че това е истина, вижда се от обстоятелството, че той откри неща, които никой преди него не бе имал смелост ни да види, ни да открие.“

* * *

Винаги едва смъртта разкрива последната жизнена тайна на една личност. Едва в последния миг, когато идеята му победоносно се осъществява, става явна вътрешната трагика на тоя самотен човек, комуто винаги бе съдено да носи товара на задачата и никога да не се радва на крайното й осъществяване. Съдбата бе избрала от масата на безбройните милиони тоя тъмен, мълчалив, зазидан в себе си човек, който бе непоколебимо готов да вложи за осъществяването на тая идея всичко земно, което имаше, и още и своя живот. Тя го повика само за изпълнение на една повинност, а не и за радост и като някакъв надничар го отпрати без благодарност и милост веднага след извършване на подвига. Други жънат славата на неговото дело, други прибират печалбата, други празнуват празниците, защото съдбата искаше да бъде строга към тоя твърд войник, както строг бе самият той във всичко и към всички. Тя му позволи да има само едно, онова, което той желаеше с всичката сила на душата си: да намери пътя около Земята. Но нему не е дадено тържеството на завръщането — блажената част от делото му. Нему е позволено само да види, да хване венеца на победата, но когато посяга да го сложи на главата си, съдбата казва „стига“ и покосява издигнатата му в копнеж ръка.

Само това единствено нещо, само то е позволено на Магелан, само подвигът, но не и неговата златна сянка, не и временната слава. Поради това няма нищо по-покъртително в тоя миг, когато неговият жизнен блян е станал действителност, отколкото да се препрочете още веднъж завещанието на Магелан. Съдбата му отказа всичко онова, за което я бе молил в часа на заминаването си. Нему не се пада нито едно от нещата, които той успява да извоюва за себе си и за своите в договора с императора. Нито едно-единствено — наистина и буквално: нито едно-единствено! — от всички ония разпореждания, които той прави с толкова предвидливост и разум в своята последна воля, не ощастливява след геройската му смърт живота на неговите потомци, жестокосърдечно е отблъснато всяко негово дори и най-чисто и най-набожно желание. Магелан бе определил да бъде погребан в катедралата на Севиля, а неговото тяло гние на чужд бряг. Той искаше да бъдат прочетени над ковчега му тридесет литургии — вместо това около безсрамно осакатеното му тяло реве в диво тържество ордата на Силапулапу. Трима бедняци трябваше да бъдат облечени и нахранени в деня на неговото погребение, а нито един-едничък не получава обувки и сива дреха и храна. Никой не бива призован, дори най-нищожният просяк, за да „се моли за спасението на неговата душа“. Сребърните реали, които той завещава за светия кръстоносен поход, милостинята за затворниците, даренията за манастирите и болниците — те не биват изплатени. Защото няма нищо и няма никой, който да изпълни последната му воля, и ако другарите му бяха донесли в родината неговото тяло, те не биха намерили налице нито един маравед, за да му купят смъртен саван.

Но не станаха ли поне Магелановите наследници богати хора? Не получиха ли според договора неговите потомци една пета част от всички печалби? Не стана ли неговата вдовица една от най-богатите жени в Севиля? Не станаха ли неговите синове, неговите внуци и правнуци adelantados не станаха ли наследствени управители на новооткритите острови? Не, никой не наследява нищо от Магелан, защото никой от неговата кръв не е вече жив, за да търси наследство от него. През трите години умират след него и Беатрикс — жена му, — и двамата му невръстни синове. Нито брат, нито племенник, нито какъвто и да било кръвен роднина няма налице, за да носи герба: никой, никой, никой! Напразна бе грижата на благородника, напразна грижата на съпруга, на бащата, напразно бе набожното желание на вярващия християнин. Единствено Барбоса, неговият тъст, е още жив, но колко трябва да е проклинал той деня, когато тоя тъмен гост, тоя „летящ холандец“ престъпва прага на къщата му! Той взе дъщеря му и тя умря, той заведе със себе си в пътешествието сина му и не го доведе вече назад. Страшна атмосфера на нещастието цари около тоя мъж! Оня, който му бе приятел и помощник, него той завлече със себе си в тъмния си жребий, оня, който му се довери, трябваше жестоко да плаща за това. На всички, които бяха около него и за него, неговото дело изсмука като вампир щастието и живота. Фалейро, бившият му съдружник, бива хвърлен в тъмница веднага щом стъпва в Португалия; Аранда, който му проправи пътя, бе привлечен под позорно съдебно следствие и загуби парите, които изразходва за Магелан. Енрике, комуто той обеща свобода, бива веднага след смъртта му наново обърнат в роб; Мескита, неговият братовчед — три пъти окован във вериги, защото му бе останал верен, Барбоса и Сераон биват сполетени след три дни от неговата участ и намират смъртта си и само един, оня, който бе против него, Себастиян дел Кано, взема всичката слава на верните, на мъртвите, и всичката печалба.

И още по-трагично: дори подвигът, за който Магелан пожертвува всичко това и самия себе си, дори и той изглежда при повърхностен поглед напразно извършен. Магелан искаше да спечели за Испания Островите на подправките и действително ги спечели с цената на своя живот, но онова, което той започна като героично предприятие, биде свършено като жалка посредническа сделка: император Карл продава на португалците Молукските острови за триста и петдесет хиляди дуката. Пътят към запад, който Магелан намери, едва ли ще бъде повече използуван, улицата, която той отвори, не носи ни злато, ни печалби. Също и след смъртта му — нещастието преследва всички ония, които се доверяват на Магелан; почти всички испански флоти, които поискват да повторят неговия смел моряшки подвиг, погиват в Магелановия проток; скоро моряците започват страхливо да избягват тоя път и испанците предпочитат да влачат своите стоки с дълги кервани през теснината при Панама, вместо да се излагат на опасност в мрачните фиорди на Патагония. В края на краищата Магелановият проток, чието откриване цял свят поздрави с такава радост, остава поради опасността си с толкова малко значение за мореплаването, че бива забравен още през живота на същото поколение и става отново мит, какъвто е бил до преди. Тридесет и осем години след Магелановото преминаване в прочутото стихотворение на „Araucana“ намираме съвсем открито казано, че Магелановият проток не съществува вече, че той не може да се намери, нито да се премине, защото е затворен или от някоя планина, или от някой остров. Той бива така забравен, става толкова из областта на приказките, че дръзкият пират Франсис Дрейк го използува след половин столетие като сигурно скривалище, че той може да излита от него като ястреб и да напада нищо неподозиращите испански колонии по западния бряг и да ограбва корабите със сребро — едва тогава испанците си спомнят отново за съществуването на тоя проток и бързо изграждат една крепост, за да не позволят преминаването на други морски разбойници. Но нещастие преследва всекиго, който върви по следите на Магелан. Флотата, която Сармиенто повежда през теснината по заповед на краля, загива, крепостта, която той изгражда, остава жалка развалина и името й — „Гладно пристанище“ — страхотно напомня за гладната смърт на нейните колонисти. Оттогава насам през протока минават сегиз-тогиз само отделни китоловци, само някой смел платноход минава през улицата, за която Магелан бленуваше, че ще стане най-големият търговски път от Европа за Изтока. И когато през един есенен ден на 1913 г. председателят Уилсън натиска във Вашингтон електрическото копче, което отваря шлюзите на Панамския канал и с това свързва завинаги двата океана — Атлантическия и Тихия, Магелановият проток става съвършено излишен. Той е напълно победен и остава вече само едно историческо, само едно географско понятие. Тъй дълго диреният „paso“ не става път за хиляди и хиляди кораби, не става най-близкият и най-къс път до Индия, Испания не става чрез неговото откриване по-богата, Европа — по-могъща; сред всички годни за обитаване области на света крайбрежието между Патагония и Огнена земя се смята и досега за едно от най-пустите и най-бедните на Земята.

Но никога в историята практическата полза не определя моралната стойност на едно дело. Само оня обогатява трайно човечеството, който умножава неговото знание за самото себе си и повишава творческото му съзнание. В тоя смисъл обаче Магелановият подвиг надминава всички подвизи от онова време и особена слава сред славата му е в нашите очи обстоятелството, че той не пожертвува за своята идея, както повечето вождове, живота на хиляди и стотици хиляди хора, а само своя собствен живот. Незабравима ще остане поради това действително героично самопожертвуване прекрасната смелост на тия пет мънички, слабички, самотни кораби, които тръгнаха на свещена война против неизвестността, незабравим ще остане и самият той, който пръв има смелостта да помисли за обикалянето на света, което неговият последен кораб преодоля. Защото с напразно търсената от едно хилядолетие мярка за обема на нашата Земя цялото човечество за пръв път спечелва една нова мярка за своята мощ, с големината на преодоляното световно пространство то за пръв път съзнава с нова жажда и нова смелост своето собствено величие. Винаги един човек само тогава дава най-възвишеното нещо, когато дава пример, и ако има някой подвиг, това е именно почти забравеният Магеланов подвиг, който доказа за вечни времена, че една идея, окрилена от гений и понесена решително напред от страстно желание, излиза по-силна от стихиите на природата, че винаги един-едничък човек може със своя малък тленен живот да превърне онова, което е било само блян за стотици поколения, в действителност и нетленна истина.

Околосветското пътуване на Магелан