Стефан Цвайг
Магелан (12)

Магелан си открива царство
28 ноември 1520 — 7 април 1521

Историята на това първо преплуване на безименния досега океан — „едно море, толкова широко, че човешкият ум едва ли може да го обхване“ — се казва в доклада на Максимилиан Трансилванус — е един от безсмъртните героични подвизи на човечеството. Пътуването на Колумб в неограниченото пространство бе смятано и през негово време, и през всички времена като несравнимо смело дело и все пак дори това дело в смисъл на самопожертвование не може да се сравни с победата, която Магелан нанесе на стихиите всред неизповедими лишения. Защото Колумб плува със своите три нови, снабдени с непобутнати въжета, добре съоръжени кораби всичко на всичко само тридесет и три дни и още една седмица, преди да спре до сушата, тревата по вълните на морето, чуждоземните дървета и птици му предсказват, че той се приближава до някакъв континент. Неговият екипаж е здрав и отпочинал, неговите кораби са така богато снабдени с хранителни припаси, че и в най-лошия случай и без да е свършено нещо, той може спокойно да се завърне назад. Само напред пред него лежи неизвестността, а зад гърба си той има родината като последен път и изход. Магелан обаче пътува съвсем в празното и той тръгва не от старата позната Европа, от своя дом и познатото пристанище, а от една чужда неприветлива земя — Патагония. Неговите моряци са изтощени от оскъдицата през дългите месеци. Глад и лишения лежат зад тях, глад и лишения вървят заедно с тях, глад и лишения стоят заплашително пред тях. Облеклото им е износено, платната разпокъсани, въжетата протрити. От много и много седмици те не са виждали никакво ново човешко лице, никаква жена, никакво вино, никакво прясно месо, никакъв пресен хляб и в душата си те навярно завиждат на своите дръзки другари, които навреме избягаха и се завърнаха в родината, вместо да бродят, изложени на бурите всред безкрайната водна пустиня. И тъй: трите кораба плуват двадесет дни, тридесет дни, четиридесет дни, петдесет дни, шестдесет дни — и все още никакъв знак и надежда, че се приближават към земя! И пак една седмица и още една седмица, още една, и още една, и още една — сто дни, три пъти повече от времето, през което Колумб преплува океана! Хиляди, и хиляди, и хиляди безплодни часове плува Магелановата флота съвсем в празното. Откакто на хоризонта се изгуби на 28 ноември Cabo deseado, „Желаният нос“, никаква карта, никаква мярка няма вече значение. Погрешни излязоха всички разстояния, които Фалейро бе изчислил. Магелан смята, че отдавна вече е минал покрай Япония, а в действителност едва е прекосил една трета част от непознатия океан, който той кръщава за вечни времена „il Pacifico“ — Тихия океан.

Но колко е страхотно това спокойствие, каква мъка е еднообразието на тая мъртва тишина. Морето е все така синьо, все така безоблачно и пламнало небето, все така ням и безмълвен е въздухът, все така широк и кръгъл е хоризонтът — един метален ръб между все същото небе и все същата вода, който ръб се забива бавно и дълбоко в сърцето. Непрестанно същото безкрайно синьо нищо около мъничките кораби, които са едничкото движещо се нещо всред тая страхотна неподвижност, непрестанно същата жестока остра светлина на деня, в който се вижда винаги същото, а нощем — все същите студени безмилостни звезди, които астрологът напразно пита. Непрестанно същите предмети в малкото пространство за хора, същите платна, същата мачта, същата палуба, същите топове, същите маси. Непрестанно същият сладникав, гнилостен мирис на разлагането, който излиза из утробата на кораба. Непрестанно сутрин, на обед, вечер и нощем се срещат все същите неизбежни лица, които се гледат втренчено в тъпо отчаяние, с тая само промяна, че тия лица от ден на ден пусталеят. Все по-дълбоко потъват очите в ямите си, все по-убит става с всяка безплодна утрин блясъкът им, все повече и повече хлътват страните, все по-бавни и по-слаби стават крачките. Като призраци блуждаят сега с изпити и бледни бузи хората, които само преди няколко месеца бяха свежи момци и смело се катереха нагоре-надолу по стълбите и стягаха корабните въжета през време на буря. Като болни се люшкат те сега насам-натам или лежат изтощени на постелите си. Всеки от трите кораба, които потеглиха за едно от най-смелите приключения на човечеството, е обитаван сега само от същества, за които човек едва ли би казал, че са моряци; всяка палуба е една плуваща болница, един блуждаещ дом на смъртта.

Защото хранителните припаси страхотно намаляват през време на това неочаквано дълго пресичане на океана, страхотно се увеличава нуждата. Отдавна вече би трябвало да се нарича смет, а не храна онова, което ключарят на припасите разпределя всекидневно на моряците. Без остатък е изразходвано виното, което все още освежаваше отчасти устните и душите. А топлата вода, завряла от немилостивото слънце, станала негодна в замърсените бурета и мехове, издава такъв чумав мирис, че нещастниците са принудени да стискат с пръсти носа си, докато овлажняват пресъхналото си гърло с единствената глътка вода, която им се дава всекидневно. От своя страна и корабният сухар, който заедно с уловените риби е едничката храна, отдавна вече се е разпаднал на сив, мръсен прах, в който гъмжат червеи и който на всичко отгоре е замърсен и от изпражненията на плъховете, които, сами полудели от глад се нахвърлят върху последните жалки остатъци от храната. И ако те от своя страна са станали сега толкова желани, тия противни плъхове, и ако моряците отчаяно гонят по всички ъгли тия крадци на последните хранителни запаси, то това става не само за да бъдат те убити, но също, за да бъдат веднага продавани като гастрономическо лакомство; половин златен дукат се заплаща на сръчния ловец, който е хванал една от тия цвъртящи гадини, и щастливият купувач лакомо поглъща отвратителното печено месо. За да залъжат стомаха си, който болезнено се свива в ужасни спазми за храна, за да заблудят с какво да е задоволяване смъртния си глад, моряците измислят все по-опасни измами: смесват дървени стърготини с отпадъци от сухари, за да увеличат по тоя коварен начин оскъдната си дажба. Най-сетне бедствието става толкова голямо, че се изпълват страшните пророчески думи на Магелан: „дори и да трябва да ядем кожата, с която са обковани върлините за платната“; ние намираме у Пигафета едно описание как в своето отчаяние гладните се опитват да направят ядиво и онова, което не се яде. „Ние ядяхме най-сетне, за да не умрем от глад, също и късовете говежда кожа, с която е облечена голямата върлина, за да се предпазят въжетата от протриване. Изложени с години на дъжда, на слънцето и на вятъра, тия късове кожа бяха станали твърди като камък и ние трябваше всякога да ги държим потопени в морето четири до пет дни, за да поомекнат малко. Едва подир това ние ги слагахме за малко над въглените и после ги поглъщахме.“

Не е за чудене, че дори и най-издръжливите от тия желязно здрави, привикнали на страдания мъже не могат да понесат за дълго време подобна храна. Скорбут избухва като последствие от липсата на прясна (ние бихме казали съдържаща витамини) храна. Месото около зъбите на заболелите започва да се подува и после гноясва, зъбите се разклащат и падат. В устата се образуват отоци, в края на краищата небцето се подува така болезнено, че дори и да имат храна, нещастниците не са вече в състояние да я погълнат и най-печално погиват. Но гладът изсмуква и последните сили на ония, които остават живи. С гноясали или окуцели крака се влекат те насам-натам, подпирайки се с тояги, или седят изтощени в ъглите. Не по-малко от деветнадесет души, значи около една десета от наличния екипаж, погиват всред ужасни мъки през време на това гладно пътешествие: един от първите мъртъвци е бедният патагонски великан, когото бяха кръстили Фуан Гигантът и на когото моряците се учудваха преди немного време именно затова, защото глътваше на един дъх половин кошница сухар и гаврътваше цяло ведро вода, сякаш изпива една чаша. Всеки ден от това безкрайно пътуване намалява числото на годните за работа моряци и Пигафета с право подчертава, че с такива отслабнали човешки сили трите кораба в никой случай не биха могли да издържат една буря или лошо време: „Ако бог и неговата благочестива майка не биха ни дарили толкова хубаво време, ние всички бихме измрели от глад сред това безкрайно море.“

* * *

Три месеца и двадесет дни пътува самотният керван на тия три кораба през безбрежната водна пустиня, като търпи всички мислими мъки, без да му бъде спестена и най-ужасната от тях: мъката на разочарованата надежда. Както ония, които умират от жажда в пустинята, изведнъж виждат оазис — зелените палми вече се люшкат пред очите им, открояват се вече прохладните сини сенки всред ярката отровна светлина, която от дни ослепява гледците им, на тях им се струва, че чуват вече шуртенето на извор, но едва се привличат с последни сили напред и изведнъж видението изчезва и около тях отново лежи пустинята, още по-враждебна от преди — също така и хората на Магелан стават жертва на една подобна вълшебна фата моргана. Една заран от мачтата се чува изведнъж дрезгав вик — един моряк е съзрял земя, остров, за пръв път земя от толкова безпаметни дни! Гладните се спущат като луди, спущат се жадните на палубата, дори болните, които лежат отпуснати на пода като мокри парцали, се привличат напред. И наистина те се доближават до един остров. Бързо, бързо спущайте лодките — свръхвъзбудените чувства на моряците виждат вече бликащи извори, те бленуват вече за вода и хубава почивка под сенките на дърветата, те копнеят, след като са люлени дълги седмици по морето, да почувствуват най-сетне твърда земя под краката си, а не постоянно само люлеещи се дъски върху разлюлени вълни. Но горчива измама. Когато приближават тоя остров — а по-късно и друг един, който те в огорчението си наричат поради това Остров на нещастието, — той се оказва съвсем пуста скала, без живот и без възможност за живот върху нея, една пустиня без хора и животни, без извори и плодове. Напразно губене на време би било спирането дори само за един ден до тия негостоприемни скали! И пътешествието продължава все по-нататък и по-нататък през синята пустиня, нататък, нататък, нататък още дни и дни, и седмици и седмици продължава това може би най-страхотно и най-пълно с лишения мореплаване, което е записала вечната хроника на човешкото страдание и човешката борба за живот, която хроника ние наричаме история.

Най-сетне, на 6 март 1521 година — повече от сто пъти слънцето се е издигало над винаги празната, неподвижна синина, повече от сто пъти то е потъвало в същата празна, безмилостна синина, сто пъти денят е ставал нощ и нощта е ставала ден, откакто флотата излезе из Магелановия проток в открито море — и ето че отново прозвучава вик от мачтата: земя, земя! Беше вече време за това, крайно време. Още два дни, още три дни в празното и вероятно до поколенията не би стигнала ни следа от тоя героичен подвиг. С измрял от глад екипаж като блуждаещи гробища трите кораба биха се реели без кормило из океана и биха погинали най-сетне, връхлетени от буря или разбити о някой бряг. Но слава богу, тоя нов остров е населен с живи същества, той ще има вода за умиращите от жажда. Едва се доближава флотата до залива, платната и котвите не са още спуснати, а вече към корабите зловещо се стрелват бързи кану — малки шарени лодки, чиито платна са направени от съшити палмови листа. Ловки като маймуни се катерят съвсем голите и наивни деца на природата по корабите и на тях е така чуждо всяко понятие за морална условност, че те просто и чисто си вземат всичко, което виждат. В един миг като чрез магически фокус изчезват безброй различни предмети; дори малката лодка на „Тринидад“ бива изведнъж отрязана от въжата си. Весели и несмутени от никакво подозрение, че са извършили нещо лошо, те си заминават с хубавата плячка, засмени и радостни, че са спечелили неща, каквито никога не са виждали. Защото на тия наивни езичници им се вижда също така естествено и редно да запъхнат няколко бляскави предмета в косите си — голите хора нямат джобове, както на испанците, на папата и на императора изглежда естествено да обявят предварително всички тия неоткрити острови с техните хора и животни за законна собственост на най-християнския крал.

В тежкото си положение Магелан твърде малко е склонен да се съгласи с това анексиране, което диваците извършват, без да ги е грижа, че нямат ни папски, ни императорски документ. За него е невъзможно да остави просто на ловките разбойници тая малка лодка, която според сметката в архивите в Севиля струва три хиляди деветстотин тридесет и седем и половина мараведа и която тук, на хиляда мили далече представлява незаменима скъпоценност. Поради това Магелан стоварва на следния ден четиридесет въоръжени моряци със задачата да вземат обратно лодката и да дадат един урок на нечестните туземци. Няколко колиби биват изгорени, но до действителна битка съвсем не може да се стигне, защото тия клети деца на природата са толкова невежи в изкуството за убиване, че когато неочаквано стрелите на испанците се забиват в разкървавените им тела, те дори не могат да разберат как така тия пернати предмети долитат от далечината и се забиват в месото им и после им причиняват такива ужасни болки. Те отчаяно дърпат и въртят стрелите и после избягват с див рев пред отвратителните бели варвари и се оттеглят в горите. Сега изгладнелите испанци могат най-сетне да донесат малко вода за полумъртвите от изтощение и да предприемат основен грабеж на хранителни припаси. Бързо и алчно те отмъкват от напуснатите колиби всичко, каквото могат да хванат — кокошки, свини и плодове; и след като двете страни са се така взаимно ограбили — туземците испанците и испанците туземците, — културните разбойници кръщават за наказание на вечни времена островите с позорното име: Острови на крадците — Ладронски острови.

Тъй или иначе тоя грабеж спасява полумъртвите от глад моряци. Три дни почивка, както и плячката от пресни плодове и месо и чиста освежителна изворна вода ободряват екипажа. Наистина през време на по-нататъшното пътуване умират от изтощение още няколко моряци, между които и единственият англичанин на борда, а така също и няколко десетки моряци продължават да лежат безсилни и болни. Но най-страшният ужас е минал и с нова бодрост корабите се отправят към запад. Когато след още една седмица, на 17 март, се появява отново очертанието на един остров и до него още един, Магелан разбира, че съдбата вече се е смилила над тях. Това трябва да са според неговите изчисления Молукските острови. Тържество! Тържество! Той е до целта! Но дори пламенното нетърпение да осигури колкото е възможно по-скоро успеха си не може да направи тоя човек прибързан или непредпазлив. Вместо да се спре на Сулуан — по-големия от двата острова, Магелан избра за спиране по-малкия (наречен от Пигафета Хумуну) именно затова, че той е ненаселен: адмиралът желае да избегне на първо време поради болния си екипаж всяка среща с туземците. Най-напред ще трябва да се възстановят силите на екипажа, та след това да се пристъпи към преговори или битка! Болните биват пренесени на сушата, освежени с прясна вода, заколват за тях една от свините, откраднати от Островите на крадците: засега само почивка и никакви приключения! Но не минава много време, още на другия ден следобед, откъм по-големия остров се приближава доверчиво една лодка с туземци, които приветливо махат. Те донасят плодове, които са съвсем нови за добрия Пигафета и на които той не може да се начуди, защото това са банани и кокосови орехи, чийто млечен сок чудодейно съживява болните. Започна бърза размяна: риба, пилета и палмово вино, портокали и всякакъв вид зеленчуци и плодове, всичко това изгладнелите европейци получават срещу няколко звънчета или пъстри стъкла. И за пръв път от седмици и месеци насам болните и здравите се наяждат до насита.

В първото си увлечение Магелан смята, че е вече стигнал до истинската цел на своето пътешествие — Островите на подправките. Но ето че това съвсем не изглежда да са Молукските острови, защото иначе Енрике би трябвало да разбира туземния език. Това не са негови земляци и островите трябва да са някой друг архипелаг, на който случаят ги е докарал. Отново пресмятанията на Магелан, които го накараха да вземе направление през Тихия океан с десет градуса по на север, излизат съвсем погрешни. И отново неговата грешка донася едно откритие. С погрешното си направление Магелан стига твърде далече на север и вместо на Молукските острови спира на една съвсем неизвестна островна група, на един неспоменаван от никой европеец архипелаг. Търсейки Молукските острови, той открива Филипините и намира по тоя начин за император Карл една нова провинция, която свръх това ще остане във владение на испанската корона по-дълго, отколкото всички открити и завладени от Колумб, от Кортес, от Писаро земи. Но с това неочаквано откритие той откри също и за себе си едно царство, защото съгласно договора му с императора на него и Фалейро се пада правото върху два нови острова, в случай че той би открил повече от шест. Вътре в една нощ той, който е бил вчера беден авантюрист, отчаян и пред прага на гибелта, става adelantado на собствена земя, съдружник за вечни времена във всички печалби, които ще текат от тия нови колонии, а с това и един от най-богатите хора на Земята.

Чудотворен обрат през един-единствен ден след стотици и стотици мрачни и безплодни дни! Не по-малко от богатата прясна и здрава храна, която туземците докарват всекидневно от Сулуан в импровизираната природолечебница, съживява екипажа и прекрасно действуващият душевен елексир на сигурността. След деветдневно грижливо лечение на тоя тропически тих бряг почти всички оздравяват и Магелан може вече да вземе мерки за изследване на насрещния остров Масава. Разбира се, една неприятна случка едва не разваля в последния миг радостта на щастливия адмирал. Неговият летописец и приятел Пигафета се навежда при ловене на риба с въдица малко повечко и пада във водата, без никой да го забележи. Едва ли не е щяла да бъде отнесена от водите по тоя начин цялата история на това първо обикаляне на света, защото добрият Пигафета, по всичко изглежда, не е знаел да плува и е бил вече с намерение да се нагълта с вода и да се удави. За щастие обаче той се хваща в последния миг за едно повиснало от кораба въже и в отговор на неговите силни викове моряците измъкват отново на борда тъй необходимия ни летописец.

Весело се развяват сега платната. Всички знаят: ужасният, грамадният океан се свърши; страхотната пустош не потиска и не притеснява вече моряците. Сега те имат нужда само от няколко дни плуване още и вече отляво, отдясно започват да се появяват тъмните очертания на близки острови. Най-сетне, на четвъртия ден, 28 март, на великия петък, флотата спира на Масава, за да си почине още веднъж преди последния набег към тъй дълго и тъй напразно дирената цел.

* * *

На Масава, тоя мъничък, безразличен филипински остров, който може да се намери на обикновените географски карти само с увеличително стъкло, Магелан отново преживява един от величествените драматични мигове на своя живот; всред неговото тъмно и трудно съществуване постоянно проблясват като пламък, който се издига и угасва за една секунда, подобни щастливи мигове, които му се отплащат чрез вълшебната си сила за упоритото, тежко, жилаво търпение през безбройните самотни и пълни с грижи часове. Тоя път външният повод изглежда съвсем невидим. Щом трите големи чужди кораба се приближават с надути платна до брега на Масава, народът се събира приветлив и любопитен, за да посрещне чужденците. Но преди сам да слезе на брега, Магелан от предпазливост изпраща като посредник за мир своя роб Енрике, предполагайки с право, че туземците ще посрещнат с по-голямо доверие един мъж, който има тъмна кожа, отколкото един белокож, странно облечен и въоръжен брадат човек.

И сега става неочакваното. Полуголите туземци заобикалят Енрике, като викат и бърборят — и изведнъж малайският роб се спира смаян. Защото той е разбрал отделни думи. Разбрал е какво му казват тия хора, разбрал е какво го питат. Той — откраднатият преди много години от родината си — за пръв път чува отново думи от майчиния си език. Забележителен незабравим миг, един от най-великите мигове в историята на човечеството — за пръв път, откакто Земята се върти в небесното пространство, един жив човек, обикаляйки цялата Земя, стига пак в родните си области. Няма значение, че това бе един незначителен роб — величието лежи тук не в човека, а в съдбата му. Защото тоя нищожен малайски роб, за когото ние не знаем нищо повече от робското му име Енрике, той, който е бил подкаран с камшик от остров Суматра и пренесен през Индия и Африка в Лисабон, в Европа, той пръв от милиардите човеци, които са живели на Земята, се връща през Бразилия и Патагония, през всички океани и морета отново в областта, където говорят неговия език; той е минал покрай стотици, покрай хиляди народи и раси и племена, които учленяват в устата си всяка дума за едно понятие по друг начин, и се е върнал пръв около въртящото се земно кълбо пак при единствения народ, който той разбира и който го разбира.

В тая секунда Магелан знае: целта е постигната, неговият подвиг е извършен. Той отново, идвайки от изток, минава границата на малайските говори, които бе напуснал преди дванадесет години, отплувайки на запад; скоро той ще може да отведе своя роб здрав и читав назад в Малака, където го бе купил. Дали това ще стане утре или по-късно, дали друг някой вместо него ще стигне обетованите острови, това е безразлично. Защото същността на неговия подвиг е вече постигната в оня миг, доказващ за пръв път и на вечни времена положението, че който плува непрекъснато по морето, било срещу слънцето или подир слънцето, ще се върне на мястото, откъдето е тръгнал. Онова, което най-мъдрите предполагаха от хиляди години насам, за което бленуваха учените, то е станало сега положителна истина чрез смелостта на един човек: Земята е кръгла! Защото — вижте: един човек я обиколи.

* * *

Дните в Масава са най-блажените и най-спокойните дни през цялото пътуване. Магелановата звезда е в зенита си. След три дни, на връх Великден, ще се изпълни година от злощастния ден, когато той трябваше да се защити с меч и насилие от съзаклятието в залива „Сан Хулиан“, и оттогава насам колко още беди, колко мъки, колко лишения! Зад него лежи безграничен ужас. Страшните дни на глада, на лишенията, бурните нощи всред чуждите морета. Зад него лежи мъката на всички мъки, ужасната несигурност, която разкъсваше душата му в течение на месеци и месеци, изгарящото съмнение дали не води по погрешен път поверената му флота. Сега обаче жестоката вражда в собствените редове е завинаги погребана — искрено вярващият Магелан може да празнува на тоя Великден един истински празник на възкресението и извършения подвиг, след като облаците на опасностите са отминали, сияе всред нетленен блясък. Безсмъртното дело, за което душата му години наред жадно копнееше, е осъществено. Магелан е намерил западния път към Индия, напразно дирен от Колумб, Веспучи, Кабот, Пинсон и безброй други мореплаватели. Той е открил земи и води, които никой преди него не е виждал, той е преплувал благополучно като пръв европеец, като пръв човек през всички времена един нов величествен океан. Той е достигнал в земното пространство по-далече от всеки друг смъртен преди него. Колко малко, колко дребно, колко лесно в сравнение с тоя славно постигнат успех, с това победоносно дело му се вижда онова, което още му остава да извърши: само още няколко дни със сигурни пилоти към Молукските острови, най-богатите острови на света, и обещанието, което той бе дал на краля, ще бъде всецяло изпълнено. Тогава той ще прегърне там с благодарност приятеля си Сераон, който го насочи по този път и подбуди смелостта му, а след това ще напълни бързо коремите на корабите с подправки и: хайде назад по познатия му път през Индия и нос Добра Надежда, път, чиито пристанища и заливи са тъй точно запечатани в паметта му! Назад към Испания през другата половина на Земята като победител, като богат човек, като „аделантадо“ и губернатор с неувяхващ лавров венец на главата, с венеца на безсмъртието!

Поради това безполезно е да се бърза, излишно е всяко нетърпение! Нека най-сетне се насладим от почивката, от чистото щастие, от осъществяването на великия блян след дългите месеци на скитане и страдание. Победоносните аргонавти си отпочиват мирно в благословеното пристанище. Околността е прекрасна, климатът — райски. Туземците са дружелюбни — те живеят още в своя златен век, миролюбиви, безгрижни и лениви. Но вън от леността и спокойствието тия първобитни деца на природата обичат още, и то много, яденето и пиенето и по такъв начин — това е като в приказка — изгладнелите моряци, които вчера тъпчеха в присвитите си от глад стомаси дървени стърготини и месо от плъхове, попадат изведнъж в обетована земя. Изкушенията на вкусните пресни гозби примамват тъй неотразимо, че дори и набожният Пигафета, който никога не забравя да благодари на света Богородица и всички светии, изпада в тежък грях. Защото денят, когато Магелан го изпраща при краля на острова, е не само петък, но на това отгоре и Велики петък, а Каламбу (тъй се казва царят) го завежда с голяма тържественост в посланическата колиба от бамбук и там ври в котела чудно крехко и тлъсто свинско месо. От учтивост към главатаря, а може би също и от лакомия извършва сега Пигафета греха: той не може да противостои на изкушителния мирис, яде от това прекрасно месо на връх Велики петък, най-строгия от всички постни дни, и пие здравата палмово вино. Но едва е завършено угощението, едва изгладнелите и непривикнали на изобилие пратеници на Магелан са напълнили стомасите си, царят ги кани вече на второ угощение в собствената си колиба от колове. Гостите сядат пак на пиршеството с подгънати кръстосани крака — „като шивачи при работа“, разказва Пигафета, и веднага започват да пристигат блюда, пълни до връх с печени риби, подправени с пресен джинджифил, и палмово вино, и грешникът продължава да греши. И нещо по-лошо дори! Едва Пигафета и неговият другар свършват това второ пиршество, иде синът на главатаря, поздравява ги и също ги кани и за да не се покажат неучтиви, те трябва да пиршествуват за трети път и на неговата трапеза. Тоя път поднасят за разнообразие варена риба и ориз с подправки и гостите пият тъй здравата, че другарят на Пигафета, за да му мине филипинското опиянение, трябва да бъде сложен на една бамбукова рогозка. Можем да бъдем сигурни, че там той е сънувал рая.

Но и туземците са не по-малко очаровани от своите гладни гости. Какви чудни хора дойдоха от морето, какви прекрасни подаръци донесоха те — лъскави стъкла, в които човек може да види собствения си нос със собствените си очи, бляскави ножове и тежки топори, които отсичат с един удар цяло палмово дърво! Колко прекрасни са огненочервената шапка и турската дреха, с която се разхожда гордо техният главатар: невероятна е тая лъскава чудна броня, която прави човека неуязвим! По заповед на адмирала един от моряците влиза в това стоманено облекло и туземците удрят и стрелят със своите жалки костени стрели върху железния човек и слушат как неуязвимият войник се смее и ги подиграва. Какво вълшебство! Например тоя Пигафета, той държи в ръката си едно дърво или перо от някакво пернато животно и когато човек говори нещо, той дращи с перото черни знаци върху бял лист и по-късно може да ти повтори съвсем точно онова, което си му говорил преди два дни! И какво прекрасно зрелище приготвят тия бели богове в неделя, която те наричат Великден! Те построяват на брега едно странно нещо, някакъв скрин, който наричат олтар, и над него блести на слънцето един кръст. А след това идват всички, двама по двама, адмиралът и петдесет мъже в своите хубави дрехи, и в мига, когато те коленичат пред кръста, от корабите внезапно изскачат светкавици и при ясно небе над морето се разнася гръм.

С чувството, че това, което тия мъдри и могъщи чужденци извършват тук, трябва да е нещо чудодейно, туземците плахо и благоговейно подражават на техните движения. Те също коленичат и целуват кръста. И досегашните езичници благодарят с радост на адмирала, когато той им заявява, че ще накара да им направят подобен кръст, и то толкова голям, че да може да се вижда далеч от морето. В течение на малко дни европейците постигат два успеха: главатарят на този остров става не само съюзник на испанския крал, но и брат-християнин. Спечелена е не само една земя за короната, но и грешните, безгрижни души на тия деца на природата са спечелени за католическата черква и спасителя.

* * *

Чудни идилични дни са дните на тая седмица в Масава! Но стига вече почивка, Магелане! Моряците са освежени и отпочинали, поведи ги пак напред! Защо да се бавиш повече, какво значение има за тебе, че ще откриеш още някой малък остров, когато ти направи най-голямото откритие на своето време? Сега остават още Островите на подправките и след това твоята задача е осъществена, обещанието ти изпълнено, и тогава — назад в родината, където те очаква една жена, за да покаже на бащата неговия втори, роден след заминаването му син! У дома — за да изобличиш бунтовниците, които те подло клеветят! У дома — за да покажеш на света какво може да направи смелостта на един португалски благородник, какво може да извърши решителността и търпението на испанските моряци! Не оставяй да те чакат по-дълго твоите приятели, не ги оставяй в неизвестност! Назад, Магелане, назад в родината!

Но винаги геният на един човек е същевременно и неговата най-голяма вътрешна опасност; а Магелановият гений беше търпението, силата да чака, великото мълчание. Чувството на дълга го вдъхновява по-силно от желанието да се върне тържествено и да получи благодарност от господаря на двата свята. Всичко, което той беше предприемал досега, бе започвано грижливо и основно довършвано. Също и тоя път Магелан не иска да напусне открития от него архипелаг на Филипините, преди да е отчасти изследвал новата провинция на император Карл и преди да бъде тя осигурена за Испания. Неговото строго чувство на дълг не може да се задоволи само с присъединяването на едно малко островче; понеже няма достатъчно екипаж, за да може да остави тук представители и търговци, той иска да сключи и с по-силните царе от другите острови договори, подобни на тоя с незначителния главатар Каламбу, и да издигне над целия архипелаг кастилианското знаме и католическия кръст като траен знак за присъединяването им към царството на испанската корона.

На неговото запитване главатарят отговаря, като посочва Себу (Зубу) като най-голям от островите на архипелага, и когато Магелан помолва тоя цар на туземците да му даде водач за там, главатарят смирено моли за честта да го придружи самият той. Тая висока чест на царско пилотиране отлага наистина тръгването, защото при жетвата на ориза храбрият Каламбу така преяжда и препива, че флотата има възможност да се довери на тоя пантагрюелски пилот едва на 4 април. Но, както и да е, тоя ден корабите напущат благословения бряг, който ги спаси от крайна беда. Те плуват по тихото море, покрай много острови и островчета, които ги поздравяват приветливо, и вървят право към едничкия остров, който Магелан сам бе избрал, защото — това пише със скръб Пигафета — „тъй искаше злата му съдба“.