Стефан Цвайг
Магелан (5)

Магелан се освобождава
1 юни 1512 — октомври 1517

Героичните времена не са и никога не са били сантиментални и плачевно малка е благодарността, която получават от своите крале ония смели конкистадори, които завладяха цели светове за своята Испания или Португалия. Колумб се връща в Севиля окован във вериги. Кортес пада в немилост, Писаро бива умъртвен, Нунес де Балбоа, откривателят на южното море — обезглавен, Камоенс, борецът и поетът на Португалия, бива наклеветен от дребнави и низки провинциални чиновници и прекарва подобно на своя велик събрат Сервантес месеци и години в един затвор, който твърде малко се различава от торните ями. Велика неблагодарност на откривателската епоха: като просяци и инвалиди, въшкави, мръсни и болни от треска скитат из пристанищните улици на Кадис и Севиля същите ония завърнали се назад моряци и войници, които завоюваха за испанското кралско съкровище скъпоценностите на Монтесума и златото на инките, и като проказани кучета биват безславно заравяни в земята малцината, които смъртта е пощадила в колониите. Защото какво значение има извършеният от тия безименни герои подвиг за царедворците, които никога не са напускали спокойния дворец, откъдето с ловка ръка са си присвоявали богатствата, що другите са завладявали в битките? Тия дворцови търтеи стават adelantados^[1], стават управители на новите провинции, те събират златото в торбите си и отблъскват настрана като дръзки нападатели на тлъстия им кокал колониалните бойци, фронтовите офицери от него време, когато те след години на самопожертвуване и изтощение направят глупостта да се върнат в родината си. Това, че се е бил при Кананоре, в Малака и в много други битки, че е поставил десетки пъти живота си и здравето си на карта за честта на Португалия, не дава на завърналия се Магелан нито най-малкото право на достойно занятие или подкрепа. Благодарение само на случайното обстоятелство, че е благородник и че по-рано още бе принадлежал към издържаните от кралския двор, той милостиво бива отново записан в листата на пенсионерите или по-скоро на получаващите милостиня и отначало дори в най-последната степен като Mozo fidalgo^[2] с просяшката дажба от хиляда райса на месец. Едва подир един месец и навярно след настоятелно искане той се придвижва с едно малко стъпало по-горе и става Fidalgo escudeiro^[3] с хиляда осемстотин и петдесет райса месечно (а според други сведения Cavalleiro fidalgo^[4] с 1250 райса). Във всеки случай която от тия пенсионерски титли и да е била истинската, нито първата, нито втората от тях е твърде тежка, защото никоя от тия тържествени титли не е давала право или пък е задължавала Магелан за нищо друго, освен лениво да блуждае из тремовете на кралския дворец. Един мъж, който има чест и честолюбие, сам не ще се остави задълго да му се заплаща една такава просяшка милостиня, и то за безделие. И затова никак не е за чудене, че Магелан ще използува първата, разбира се, не най-добрата възможност да се залови отново за военна служба и да утвърди себе си.

Магелан трябва да чака близо година. Но щом крал Мануел започна да приготвя през лятото на 1513 г. една голяма военна експедиция против Мароко, за да превие най-сетне врата на мавританските пирати, нашият индийски борец веднага се записва в армията — едно решение, което може да се обясни само като плод на недоволството му от принудителното безделие. Защото в една война по сухо Магелан, който почти винаги е служил на кораб и бе станал през седемгодишната си служба един от най-опитните мореплаватели на своето време, съвсем не би могъл да използува истинските си дарби. И ето че той е отново в голямата армия, която бива изпратена в Асамор, само като подчинен офицер без чин и без собствен команден почин. И отново името му стои, както в Индия, не в предния план на летописите, личността му обаче стои точно както в Индия — в предния план на опасностите. И тоя път Магелан бива ранен — за трети път вече — в ръкопашен бой. Един удар от копие в коляното му ранява нерва и левият му крак остава завинаги тежко подвижен и полухром.

Един хром човек, който не може да върви бързо, нито да язди, не е повече годен за фронтови служби. Магелан би могъл сега спокойно да се върне от Африка и като ранен да поиска по-голяма пенсия. Той обаче упорствува в желанието си да остане във войската, във войната, в опасностите — неговата истинска стихия; и ето го назначен заедно с друг един офицер да управлява тежката плячка от коне и добитък, която е взета от маврите. Но тук се случва едно произшествие от тъмно естество. Една нощ от грамадните стада изчезват няколко дузини овце и злонамерени люде разпространяват мълвата, че Магелан и другарят му са продали обратно на маврите една част от плячката или пък от небрежност са им дали възможност да си вземат добитъка нощем от кошарите. По някакво странно съвпадение това долнокачествено обвинение — увреждане на държавата чрез злоупотреба на доверие — е точно еднакво с онова, с което португалски колониални чиновници десетилетия подир това ще наклеветят и унизят другия знаменит мъж на Португалия — поета Камоенс; честта и на двамата тия мъже, на които през дълги години в Индия са се удавали стотици възможности да се обогатят от грабеж и които бяха се завърнали от Елдорадо бедни като просяци, бива опетнена чрез едно и също позорно подозрение.

Но за щастие Магелан е направен от по-яко дърво, отколкото нежният Камоенс. Той и не мисли да се остави да го разследват подобни нищожества и цели месеци да обикаля затворите като Камоенс. Той не подлага смирено гърба си на враговете, както творецът на Луизиада, но, напротив, веднага щом се разпространява слухът и преди още някой да се е осмелил открито да го обвини, той напуща войската и заминава за Португалия, за да иска удовлетворение.

* * *

Че Магелан не се е чувствувал ни най-малко виновен в тая тъмна афера, показва обстоятелството, че той, едва пристигнал в Лисабон, иска аудиенция от краля, и то съвсем не за да се защищава, а, напротив: за да иска с пълно съзнание за заслугите си по-достойна служба и по-добра заплата. Той отново е загубил две години, отново е получил в открит бой една рана, която го прави почти инвалид. Но той налита на беда: крал Мануел не дава на енергичния си поданик време дори да каже исканията си. Предупреден вече от върховното командуване в Африка, че тоя необуздан капитан е напуснал войската в Мароко самоволно и без да иска отпуск, той се отнася към заслужилия ранен офицер като към обикновен беглец от бойното поле. Без да му позволи да заговори, той накъсо заповядва на Магелан да се върне веднага на поста си в Африка и преди всичко да се постави отново на разположение на своя по-горен началник. Дисциплината заставя Магелан да се подчини. Той се връща в Африка със следващия кораб. Там, разбира се, не става вече дума за разследване, никой не смее да обвини заслужилия войник и с изричното потвърждение на началството, че е напуснал с чест войската, с всички документи, които удостоверяват невинността и заслугите му, Магелан се връща за втори път в Лисабон — човек може да си представи с какво чувство на огорчение! Вместо отличия той е получил подозрения, вместо отплата — винаги само белези от рани; той дълго време вече мълча и стоя в тъмнината. Сега обаче на тридесет и пет годишна възраст той е уморен и няма сили да иска правото си като някаква милостиня.

Разумът би трябвало да посъветва Магелан — при такъв един неприятен случай, да не се явява веднага след завръщането си пред крал Мануел и отново да увисне на врата му със същото искане. Разбира се, по-добре щеше да бъде сега да се спотаи за известно време, да дири приятели и връзки в дворцовите кръгове, да проучи обстановката и да гледа да се понрави. Но ловкост и угодничество никога не са били работа за Магелан. Колкото и малко да знаем за него, все пак едно остава положително — тоя тъмен, малък, незабележителен и мълчалив човек никога не е притежавал нито зрънце от дарбата да се нрави на другите. Кралят, неизвестно защо, е бил през целия му живот враждебно настроен към него и дори верният му спътник, Пигафета, е принуден да признае, че офицерите са го мразели много. „Неговият вид помрачаваше лицата“, както казва Рахел за Клайст. Той не знаеше да се усмихва, да бъде любезен, приятен, никога не можеше да застъпи също и идеите си; мислите си със сръчност. Неразговорчив, затворен, винаги обвит в облака на самотата, тоя вечен самотник трябва да е разпръсквал около себе си една атмосфера от ледена сдържаност, неудобство и недоверчивост, защото малцина успяха да се приближат до него и никой не позна вътрешната му същност. Неговите другари несъзнателно усещаха в мълчаливото му стоене на заден план едно честолюбие от друг, по-тъмен вид, което честолюбие им се виждаше по-съмнително от онова на откритите ловци на тлъсто кокалче, що безсрамно и буйно се натискаха около копанята. Зад неговите хлътнали, малки, куршуменотвърди очи, зад неговата обраснала уста винаги оставаше нещо недостъпно скрито — една тайна, в която той не позволяваше да се погледне; който крие в себе си една тайна и има силата дълги години да я стиска зад зъбите си, става подозрителен за ония, които са по природа доверчиви и нямат тайни. Още от самото начало тъмнината на вътрешното му същество създава за Магелан външна съпротива. Не е било леко да бъде човек с него и за него и най-тежко е било навярно за тоя трагичен самотник да бъде така сам със себе си.

Също и тоя втори път Магелан отива съвсем сам без покровител и водач на аудиенция при своя крал, като избира най-лошия път, който изобщо има в двореца: честния и правия. Крал Мануел го приема в същото помещение, може би и седнал на същия трон, от който някога неговият предшественик Жоаон I бе отблъснал предложението на Колумб: на същото място се възобновява една също историческа сцена. Защото малкият, широкоплещест като селяк, несъразмерно набит, чернобрад португалец, с дълбокия, скрит поглед, тоя мъж, който се покланя сега пред своя владетел и когото последният също така презрително ще отпрати, носи в себе си не по-малка мисъл от оня чуждоземец из Генуа. По смелост, решителност и опит Магелан дори превъзхожда своя знаменит предшественик. Никой не е бил свидетел на тоя съдбоносен миг, но водейки се по описанията на тогавашните летописци, ние бихме могли да проникнем през далечината на вековете в тронната зала: Магелан докуцва с повредения си крак до краля и с поклон му предава документите, които необоримо доказват несправедливостта на ония злонамерени обвинения. След това той поставя първата си молба: пред вид на повторното му раняване, което го прави негоден за строева служба, кралят да увеличи месечната му пенсия с половин „крусадо“ (около един сегашен английски шилинг). Сумата, която той иска, е смешно нищожна и твърде малко прилича на гордия, твърдия, честолюбивия мъж да превива коляното си за една такава просяшка милостиня. Но при това искане за Магелан има значение не една сребърна монета повече, половината крусадо, но чинът му, честта му. Височината на пенсията при тоя кралски двор, където всеки гледа да изблъска с лакти съседа си назад, изразява символично и степента, която благородникът има. Магелан, тридесет и пет годишен, боец от индийската и мароканската война, не желае да стои повече зад момци с жълто по устата, които са подавали тук на краля да пие или са му отваряли вратата на колесницата. Той никога не се е натискал напред поради гордостта си, но именно тая гордост му забранява да се остави по-долу от по-младите и по-незначителни люде. Той не иска да бъде ценен по-ниско, отколкото сам той оценява себе си и заслугите си.

Но крал Мануел гледа с мрачен и разсърден поглед към нетърпеливия молител. Също и нему, който е най-богатият монарх, не му е за нищожната сребърна пара. Него го дразни само подстъпът на тоя мъж, който, вместо да моли смирено, необуздано иска, който съвсем не желае да чака, додето той, кралят, го удостои с пенсията като с милост, а, напротив, твърдо и вироглаво настоява за повишение на благородническата си степен като за свое право. Е добре, ние ще научим тоя дебелоглавец на търпение и смирена молба! Послушал злополучния съвет на яда си, Мануел, иначе наречен el fortunado — най-щастливият, отблъсква Магелановата просба за увеличение на пенсията му, без дори и да подозира колко хиляди златни дуката ще бъде готов да заплати наскоро подир това заради тоя спестен половин крусадо.

В същност Магелан би трябвало сега да се оттегли, понеже заоблаченото чело на краля не дава никаква надежда за някакъв лъч на дворцово благоволение към него. Но вместо да се поклони роболепно и да напусне залата, Магелан, як в гордостта си, остава да стои спокойно пред своя монарх и излага втората си молба, която е в основата си същинското му искане. Той пита дали кралят няма някоя служба за него, някоя достойна работа за един свой служител; той се чувствува твърде млад и твърде годен за дейност и не може цял живот да остане в редицата на ония, които живеят от милостиня. По това време от пристанищата на Португалия всеки месец и дори всяка седмица се отправят кораби за Индия, за Африка, за Бразилия; нищо не би било по-естествено от това да повери командуването на някой от тях в ръцете на един човек, който познава моретата на Изтока, както никой друг. В столицата, пък и в цялата страна, като се изключи само старият ветеран Васко да Гама, няма друг, който би могъл да се похвали, че превъзхожда Магелан в опит и познания. Но на крал Мануел става все по-непоносимо да чувствува върху себе си твърдия, настойчив поглед на тоя неприятен просител. Той студено отблъсква молбата, му, без да утеши Магелан поне с бъдещето: не, той няма никаква служба за него.

Съвършено. Решено. Но Магелан представя и една трета молба и тя не е в същност никаква молба вече, а само един въпрос. Магелан пита дали кралят би имал нещо против, ако той подири служба в друга някоя страна, където би могъл да се надява, че ще получи по-добра възможност за напредък. И кралят му дава да разбере с една оскърбителна хладност, че това му е напълно безразлично. Той може да заеме служба, където я намери и където му е воля. С това на Магелан дават да разбере съвсем ясно, че се отказват от неговите услуги в португалския двор, в какъвто вид и да бъдат те, и че ще продължават наистина да му признават и занапред благосклонно месечното подаяние, но ще бъдат и напълно съгласни, ако той обърне гръб на двора и страната.

Не е имало никакъв свидетел на тая аудиенция. Не се знае дали по тоя случай или при някой по-раншен или по-късен повод Магелан е успял да изложи на краля своя същински таен план. Може би нему съвсем не са му и дали възможност да развие идеите си, може би те са били най-студено отблъснати; във всеки случай и в тая аудиенция Магелан е дал още веднъж доказателство за желанието си да служи на Португалия и занапред, както досега, с живота и кръвта си. Едва суровият отказ го принуждава да вземе онова вътрешно решение, което неизбежно идва в живота на всяка творческа личност.

* * *

В мига, когато напуща двореца на своя крал като някой отблъснат просяк, Магелан знае: той не бива повече да чака и да се колебае. На тридесет и пет годишна възраст той е вече преживял и научил всичко, което може да научи един воин, един моряк по морето и на сушата. Четири пъти е обиколил той около Африка — два пъти от запад, два пъти от изток. Безброй пъти е стоял пред лицето на смъртта, три пъти е усещал в топлото си окървавено тяло студения метал на вражеското оръжие. Той е видял неизмеримо много свят, знае за източната част на Земята повече, отколкото всички прочути географи и картографи на неговото време. Той е усвоил чрез десетгодишен опит всички видове техника на войната, обучен е да държи меча и пушката, кормилото и компаса, платното и топовете, греблата, лопатата и копието. Той може да чете портолани, да управлява лота и да обслужва мореплавателските инструменти с не по-малка точност от един „учител по астрономията“. Онова, което другите четат с любопитство в книгите — безкрайно безветрие и многодневни циклони, морски боеве и боеве на суша, обсади и грабежи, нападения и корабокрушения, — всичко това той го е дейно преживял. В течение на едно десетилетие, през хиляди дни и нощи той е научил да чака сред безкрайните морета и после да използува светкавичната секунда на решителния час. Той е добре опознат с всички видове хора — жълти и бели, черни и мургави, индийци и негри, и малайци, и китайци, и араби, и турци. Той е служил на своя крал, на своята страна през всички годишни времена и на всички морски ширини, в мраз и под огнено небе. Но служенето е занятие за младостта и сега, близо до своята тридесет и шеста година, Магелан решава, че достатъчно вече се е жертвувал за чужди интереси и чужда слава. Като всяка творческа личност той чувствува в своята media in vita желанието да работи на своя отговорност и за своето самоосъществяване. Родината му го изостави, скъса връзките на службата и дълга — толкова по-добре; сега той е свободен. Както често става, пестникът, който иска да отблъсне един човек, го връща в действителност назад при същността му.

* * *

Никога у Магелан едно взето решение не се проявява веднага очебийно и самопроизволно. Колкото и малко светлина да пада върху характера му от описанията на съвременните му летописци, все пак всички фази на живота му стоят под знака на една съществена добродетел: Магелан знае чудесно да мълчи. Бидейки по природа търпелив и несъобщителен, стоящ незабелязан и настрана дори сред шума на войската, Магелан е обмислял своите планове сам със себе си. Той гледа далече в бъдещето, пресмята мълчаливо всички възможности и никога не излиза пред човечеството с един план или предложение, преди да почувствува, че идеята му е вътрешно узряла, обмисляна и необорима.

И тоя път Магелан чудно използува своето изкуство да мълчи. Друг на негово място след оскърбителното отхвърляне на крал Мануел навярно веднага би напуснал страната и би се предложил на друг владетел. Магелан обаче спокойно остава още една цяла година в Португалия и никой не знае с какво се занимава той. Най-многото, което забелязват — доколкото изобщо това би могло да представлява любопитно явление у един стар индийски мореплавател, — то е, че Магелан постоянно се събира с пилоти и капитани, и то главно с ония, които са пътували в Южното море. Но за какво друго могат да приказват ловци, ако не за лов, за какво могат да приказват мореплаватели, ако не за морета и за новооткрити земи? Също и обстоятелството, че той проучва в тайната архива на крал Мануел всички карти на крайбрежията, портоланите и дневниците на последните походи към Бразилия, книжа, които се пазят там като secretissima^[5] — също и това нещо не възбужда някакво подозрение; та какво друго би могъл да проучва в многото си свободно време един безработен капитан на кораб, ако не книгите и известията за новооткрити земи и морета?

По-скоро би могло да направи впечатление едно ново приятелство, което Магелан завързва. Защото тоя мъж, Руй Фалейро, с когото той все по-тясно се сближава, е сприхав, нервен, лесно възпламенителен интелектуалец и с буйното си многоглаголие, с преувеличеното си самосъзнание и свадливата си природа е най-малко подходящ за приятел на мълчаливия, сдържан, непроницаем моряк и воин. Но дарбите на тия двама мъже, които скоро стават неразделни, раждат благодарение тъкмо на полярната им противоположност една хармония — по необходимост кратковременна. Каквато вътрешна страст са за Магелан морските приключения и практическото изследване на земния свят, такава също страст е за Фалейро отвлеченото земезнание и небезнание. Като чист теоретик, като истински кабинетен учен, който никога не се е качвал на кораб, никога не е напущал Португалия, Руй Фалейро знае далечните пътища на Земята и небето само от пресмятания, книги, чертежи и карти; в тая отвлечена област, разбира се, като картограф и астроном той минава за най-голям авторитет. Той не може да опъне едно платно, но е изнамерил своя собствена система за пресмятане на дължините, която, макар и погрешна, обгръща цялото земно кълбо и ще направи по-късно решителни услуги на Магелан. Той не може да управлява кормилото, но приготвените от него морски карти, портолани, астролаби и други инструменти са били, както изглежда, най-добрите мореплавателски помагала на времето си. От един такъв специалист идеалният практик Магелан, чийто университет са били единствено войната и приключенията, който знае от небезнание и земезнание само онова, което е научил при своите пътувания и чрез своите пътувания, може да извлече неизмеримо големи ползи. И тъкмо защото са съвършено противоположни в дарбите и склонностите си, тия двама мъже се допълват тъй изключително щастливо, както винаги изключително щастливо се допълват теорията и практиката, мисълта и делото, духът и материята.

Но към това се присъединява в тоя особен случай още и еднаквата им съдба. И двамата тия извънредни — всеки в своята област — португалци са дълбоко оскърбени в самочувствието си от техния крал, и на двамата е попречено да осъществят жизнената си задача. Руй Фалейро се стреми от години да заема поста кралски астроном и без съмнение никой в Португалия няма по-голямо право на тоя пост. Но както Магелан с мълчаливата си гордост, така и Руй Фалейро със своя буен, нервен, лесно оскърбяващ се и бързо избухлив нрав бе разсърдил, изглежда, царския двор. Неговите неприятели го наричат луд и за да се освободят от него чрез инквизицията, разпространяват дори слуха, че той си служи при своята работа със свръхестествени сили и духове и че е в съюз с дявола. По такъв начин и двамата — Магелан и Руй Фалейро — се виждат в родината си отблъснати назад от омразата и недоверието и тоя външен натиск от омраза и недоверие тласка Магелан и Фалейро към единение. Фалейро изучава Магелановите сведения и планове. Той им дава научната надстройка и неговите пресмятания потвърждават с точни изчисления онова, което Магелан предполага по пътя на чистия усет. И колкото повече сравняват сега теоретикът и практикът своите наблюдения, толкова по-горещо става желанието и решението им — също така задружно да осъществят един определен план, както задружно са го обмислили и оформили. И ето че теоретикът и практикът се задължават още и с клетва в името на честта си: до решителния миг на осъществяването да пазят в тайна от всички своето намерение и в случай на нужда да извършат, също и без родината си и против родината си, едно дело, което ще принадлежи не само на една-едничка страна, а на цялото човечество.

* * *

Сега обаче е дошло вече време да запитаме: какъв е собствено тоя тайнствен план, който Магелан и Фалейро крояха тайно като съзаклятници в сянката на лисабонския кралски дворец? Кое е в него новото, несъществуващото досега, кое го прави тъй скъпоценен, че те трябваше да се задължат с клетва в честта си да го пазят в тайна, и кое в тоя техен кроеж е толкова опасно, че те го държат скрито като някакво намазано с отрова оръжие? Отговорът на първо време ще ни разочарова, защото тоя нов план не е нищо друго освен оная именно мисъл, която Магелан донесе още от Индия и в която го насърчи Сераон: да стигне до скъпоценните Острови на подправките не както португалците по пътя към изток, около Африка, но като върви на запад, около Америка. Тоя план не изглежда на пръв поглед да има нещо ново в себе си. Още Колумб, както се знае, не бе тръгнал, за да открие (тогава неподозираната още) Америка, но за да стигне в Индия, и когато по-сетне светът разбра заблуждението му — самият той никога не го призна и до самата си смърт смяташе, че е слязъл в една област на китайския хан, — Испания съвсем и не мислеше да изостави достигането на Индия по тоя път само заради това случайно откриване. Защото първата радост скоро биде последвана от горчиво разочарование. Съобщението на прибързания фантаст Колумб, че в Санто Доминго и Хиспаниола златото лежи просто под почвата, се оказа празен брътвеж. Не намериха никакво злато, никакви подправки, нямаше дори и „черна слонова кост“, защото слабичките индианци не можеха да се употребят за роби. Докато още съкровищата на инките не бяха ограбени от Пизаро, докато не бяха още надушени сребърните мини в Потоси, откриването на Америка в търговско отношение бе един празен лотариен билет и алчните за злато кастилианци съвсем и не мислеха да се грижат за колонизуването и управлението на тоя нов континент, а, напротив, гледаха час по-скоро да го заобиколят и да стигнат в рая на безценните камъни и подправките. С неотслабваща енергия продължаваха по заповед на краля опитите да се обиколи по море тая новооткрита terra firma^[6], за да могат испанците да достигнат преди португалците в истинското съкровище на Изтока, в Островите на подправките. Експедициите следваха една подир друга, но скоро и испанците трябваше да преживеят същото разочарование в своя стремеж да намерят морски път към многожеланата Индия, каквото изпитваха преди тях португалците при обикалянето на Африка. Защото и тая нова част на земята — Америка, се оказва много по-голяма, отколкото те предполагат отначало. На север и на юг, навсякъде, където те се опитват да намерят с корабите си път към Индийския океан, пред тях се изпречва твърда земя. Навсякъде тоя дълъг континент, тая „пречка“ — Америка, лежи на пътя им като някаква широка преградна греда. Един след друг великите конкистадори напразно опитват щастието си да намерят някъде един проток, една морска улица. При своето четвърто пътуване Колумб тръгва на запад, за да се върне в Испания покрай Индия, и се натъква на преградата. Експедицията, в която взема участие Веспучи, също така напразно опипва цялото южно крайбрежие на Америка, за да стигне Островите на подправките — Молукските острови. Кортес изрично обещава на император Карл в четвъртата си „релация“ — да търси морския проход при Панама. Кортереал и Кабот достигат дори до Ледовитото море, за да дирят прохода на север, а Хуан де Солис плува нагоре по течението на Ла Плата, за да го открие на юг. Но напразно! Навсякъде, на север и на юг, в ледените области, както и в тропиците — все същата непреодолима стена от земя и камък! Започва вече да изчезва надеждата, че може от Атлантическия океан да се стигне другият океан, който Нунес де Балбоа пръв видя от височините на Панама; космографите рисуват вече в своите карти Южна Америка като сраснала с южния полюс, безброй кораби са загинали при това напразно търсене, Испания вече се е примирила с мисълта, че е съвършено откъсната от страните и моретата на богатия Индийски океан, защото никъде и никъде не може да се намери тъй страстно желаният и диреният проток.

И ето че неочаквано се изправя от безименността на своето съществуване тоя непознат малък капитан Магелан и заявява с патоса на абсолютната увереност: „Има проток между Атлантическия и Тихия океан. Аз го зная, зная точно мястото му. Дайте ми една флота, и аз ще ви го покажа, и като плавам от изток към запад, ще обиколя цялата Земя.“

* * *

Тук ние стоим пред същинската Магеланова тайна, която занимава от векове учени и психолози. Сам по себе си планът на Магелан в никакъв случай не беше нещо своеобразно и чудно — току-що посочихме това; в основата си той се стремеше към същото, към което се стремяха Колумб, Веспучи, Кортереал, Кортес и Кабот. Новото, с което изненадва неговото предложение, не е следователно самото предложение, а решителната сигурност, с която Магелан поставя твърдението, че е възможен един западен морски път към Индия. Защото още от самото начало той не казва скромничко като другите: надявам се, че ще намеря някъде един проток. Не, той казва с чистия тон на положителността: аз ще намеря протока. Защото зная, само аз зная, че има проток между Атлантическия и Тихия океан, и зная на кое място ще го намеря.

Но как е могъл Магелан предварително да знае — и тук е именно загадката — къде се намира тоя път, напразно търсен от всички други мореплаватели? Самият той при своите пътувания никога не се е дори доближавал до американските брегове, а също така и неговият приятел Фалейро. Следователно, щом като Магелан с такава положителност настоява за съществуването на тоя път, той би могъл да знае за него и за географското му положение само от някой свой предтеча, който е видял пътя ipsis oculis. Но ако пътят е бил видян от друг някой мореплавател преди Магелан, тогава Магелан съвсем не е бил — забъркано положение! — славен откривател, а само плагиатор и присвоител на един чужд подвиг. В такъв случай и Магелановият проток би се наричал на името на Магелан също така несправедливо, както несправедливо е наречена Америка на името на своя неоткривател Америко Веспучи.

Същинската тайна в историята на Магелан се изчерпва следователно с едничкия въпрос: чрез кого и по какъв път е имал тоя малък португалски капитан толкова положително известие за съществуването на проток между океаните, че може да обещае онова, което досега се е смятало за невъзможно, именно да обиколи Земята в едно непрекъснато пътуване по море? Първото насочване за това, въз основа на какви сведения Магелан се смята толкова сигурен в делото си, дължим на Антонио Пигафета, неговия най-верен спътник и биограф, който съобщава: дори когато входът на тоя път лежеше вече пред очите им, нито един-едничък човек от цялата флота не вярваше, че е възможно да съществува такъв проток, който да свързва двата океана. Единствено непоклатимо остана в тоя миг само убеждението на Магелан, защото той отнапред още знаеше положително за съществуването на един такъв скрит път, и то благодарение на една карта от прочутия космограф Мартин Бехайм, която той бе изровил на времето си в тайната архива на португалския крал. Това твърдение на Пигафета би било само по себе си съвсем приемливо, защото знаем, от една страна, че действително Мартин Бехайм е бил до смъртта си придворен картограф на португалския крал и, от друга — че мълчаливият търсач Магелан е можал своевременно да си издействува достъп в тайната архива. Но — играта на криеница продължава още по-любопитно — тоя Мартин Бехайм не е вземал лично участие в никакво приморско пътуване, та и той от своя страна би могъл да има удивителното известие за съществуването на един „paso“ само от някой мореплавател. И той значи трябва да има предшественици. И така въпросът отива по-нататък: кои са били тия предшественици, кои са били тия непознати моряци, кои са били следователно истинските откриватели? Действително ли други португалски кораби са стигали до тая тайнствена улица между Атлантическия и Тихия океан преди изготвянето на ония карти и глобуси? И ето, вижте: неопровержими документи установяват, че в началото на оня век много португалски експедиции (една с участието на Америко Веспучи) са изследвали бреговете на Бразилия и дори на Аржентина; само те единствени биха могли да видят протока.

Обаче винтът отива още по-дълбоко — нов въпрос: колко далеч са били отишли тия тайнствени експедиции? Действително ли са били стигнали до истинския проток, до Магелановия път? За твърдението, че други моряци преди Магелан вече са знаели за протока, дълго време изследвачите нямаха други опорни точки освен онова съобщение на Пигафета и един запазен и до днес глобус на Йохан Шьонер, който за наша изненада ясно показва още в 1515 г., значи много време преди Магелановото потегляне, един южен проток (разбира се, на съвсем невярно място). Но с това съвсем не се изяснява още от кого са получили сведенията си Бехайм и немският професор. Защото в оня век на откритията всеки народ се грижеше с търговска ревност резултатите на всяка експедиция да останат в строга тайна. Корабните дневници, записките на капитаните, картите и портоланите се криеха строго в Тесорарията в Лисабон и крал Мануел забрани с едикта си от 13 ноември 1504 г. под страх от смъртно наказание „да се дават сведения за корабоплаването отвъд течението на Конго, за да не могат чужденци да извлекат изгоди от откритията на Португалия“. Въпросът за това, кой има първенството, изглеждаше вече приключен като излишен, когато една неочаквана находка през един от по-късните векове обясни или изглеждаше, че обяснява, кому дължат Бехайм и Шьонер, и следователно и Магелан, своите географски сведения. Това, което откриха, беше само един хвърчащ лист на немски език, напечатан на най-лоша хартия, наречен „Copia der Newen Zeytung aus Presilg Landt“ (вън от това то е и първият „вестник“, който носи това име), но тоя лист се оказва един доклад, който някакъв ръководител на търговска кантора е отправил в началото на века до големите търговци в Аугсбург — Велзеровци. В доклада се съобщава на ужасен немски език, че един португалски кораб е намерил на около 40 градуса южна ширина един нос, съответствуващ на носа Добра Надежда, и го е обиколил и че зад него минава от изток към запад, към другото море, широк проток, подобен на тоя при Гибралтар, така че съвсем лесно е да се стигне по тоя път до Молукските острови — Островите на подправките; тоя доклад значи съвсем ясно твърди, че Атлантическият и Тихият океан са свързани — quod erat demonstrandum^[7].

С това най-сетне загадката изглеждаше решена и Магелан окончателно установен като присвоител, като плагиатор на едно по-раншно откритие. Защото от само себе си се разбира, че Магелан трябва да е знаял поне колкото тоя пристанищен ръководител на търговска кантора постижението на тая по-раншна експедиция и цялата му световноисторическа заслуга би се ограничила тогава в това, че е можал да превърне една добре пазена тайна в познание, което има значение за цялото човечество. Изглежда следователно, че ловкостта, бързината и непоколебимостта в използуването на чуждия успех са цялата тайна на Магелан.

Но за наша изненада винтът се завърта още един последен път. Защото ние днес знаем съвсем точно онова, което Магелан не знаеше: ония моряци от непознатата португалска експедиция в действителност не са стигнали до Магелановия проток и техните съобщения, които Магелан, също както и Мартин Бехайм и Йохан Шьонер, прие с такава вяра като положителни сведения, са били в същност едно недоразумение, една лесно обяснима грешка. Защото какво са видели — и тук ние слагаме пръста си върху пулса на проблемата — тия пилоти близо до четиридесетия градус? Какво съобщава в същност докладът в „Newen Zeytung“ за видяното от очевидци? Нищо повече от това, че тия мореплаватели са открили приблизително на четиридесет градуса южна ширина един морски залив, навътре в който са плували в продължение на два дни, без да стигнат края му, и че са били отблъснати назад от бурята, без да успеят да намерят изхода му. Те значи не са видели нищо повече от входа на един морски път, който смятат — но само смятат, — че е много търсеният съединителен канал към Тихия океан. Но истинският проход лежи — това ние знаем от Магелан — насам, близо до петдесет и втория градус. Какво следователно трябва да са видели непознатите мореплаватели близо до четиридесетия градус? За това нещо ние имаме едно обосновано предположение. Защото само оня, който за пръв път се е дивил с очите си на чудовищните водни маси на широката като море повърхност, с която течението на Ла Плата се влива в морето, само той разбира, че заблуждението — да се сметне това великанско устие за един залив, за едно море — не е случайно, но е просто неизбежно. Нищо не е по-естествено от това, че тия непознати мореплаватели, които никога не са виждали в Европа река с такива великански размери, при вида на тая необозрима ширина прибързано тържествуват, че това непременно е много диреният път, който свързва двата океана. Че действително пилотите, на които се позовава „Newen Zeytung“, са взели великанската река за морски теснини, най-добре доказват изготвените по техните указания карти. Защото — ако те, тия непознати пилоти, бяха намерили вън от Ла Плата още и лежащия дълбоко на юг Магеланов проток — истински проход между двата океана, то в такъв случай те непременно щяха да нанесат на своите портолани, а Шьонер — на своя глобус също и Ла Плата, тоя великан между земните реки. Но ето че както Шьонер, така и другите карти от непознати нам картографи не отбелязват Ла Плата, а нанасят вместо нея на същата южна ширина митическия морски път между океаните. С това въпросът е напълно изяснен. Свидетелите, на които се опира „Newen Zeytung“, са се измамили по един най-добросъвестен начин. Те са станали жертва на едно очевидно и обяснимо заблуждение, а също и Магелан не е действувал нечестно, като е твърдял, че има автентични сведения за съществуването на един „paso“. Той е бил просто сам заблуден от една чужда самозаблуда, когато е излагал своя величествен план за обикаляне на Земята, имайки в ръка тия карти и съобщения. Една заблуда, една честно вярвана и честно предадена заблуда бе в края на краищата тайната на Магелан.

Но нека не подценяваме заблудата! И от най-лудата заблуда, когато тя бъде докосната от гения, когато бъде водена от случая, винаги може да произлезе най-чиста истина. Със стотици и хиляди се наброяват във всички области на науката важните изнамирания, които са били предизвикани от неверни хипотези. Колумб никога не би посмял да се впусне в океана, ако не беше оная карта на Тосканели, която изчисляваше абсурдно невярно обема на Земята и с това му даваше измамната надежда, че ще може да слезе в най-късо време на източния бряг на Индия. Никога Магелан не би могъл да убеди един монарх да му даде цяла флота, ако не бе вярвал с такава луда положителност в оная невярна карта на Бехайм и във фантастичните съобщения на португалските пилоти. Само вярвайки, че знае една тайна, Магелан можа да реши най-голямата географска тайна на своето време. Само защото се предаде с цялата си душа на една тленна заблуда, той можа да открие една нетленна истина.