Стефан Цвайг
Магелан (7)

Една воля против хиляди пречки
22 март 1518 — 10 август 1519

При великите дела за опростяване на оптиката светът най-често вижда драматичните, живописните часове на своите герои: Цезар, когато преминава Рубикон, Наполеон на моста при Аркола. В сянка остават обаче не по-малко творческите години на подготовката, на пълното с търпение и организационна работа духовно възрастване на едно историческо дело; също и при Магелан художникът и поетът биха се изкушили да го представят в часовете на тържеството му, когато той преминава през открития от него проток. В същност обаче неговата несравнима енергия се проявява може би много по-величествено, когато работата се отнася до самото издействуване на флотата, до нейното построяване и съоръжаване през хилядите пречки. Досегашният „sobresaente“, непознатият войник, се вижда изведнъж изправен пред една Херкулесова задача. Защото тоя неопитен още в организиране мъж има да изпълни нещо съвсем ново и лишено от какъвто и да било пример: да съоръжи една флота от пет кораба за едно мореплаване, което няма никакъв образец пред себе си и за което всички досегашни времена и мерки не важат. Никой не може да даде съвет на Магелан в неговото предприятие, защото никой не познава неизвестните области, непреплуваните морета, в които той пръв ще се осмели да навлезе. Никой не може да му каже дори приблизително колко време ще продължава пътуването около неизмереното още земно кълбо, в кои земи, в какъв климат, при какви народи ще го заведе неизвестният път. Следователно флотата трябва да бъде приготвена и съоръжена за всички мислими възможности: за арктическия мраз и тропическата жега, за буря и безветрие, за една година, може би за две, може би за три години, за война и за търговия — и всичко това неизчислимо, неизвестно той трябва да го пресметне сам, да го извоюва, да го изтръгне, и то въпреки най-неочакваните съпротиви. И едва сега, когато задачата разкрива цялата своя трудност, излиза най-сетне наяве вътрешното величие на тоя затворен в себе си човек. Докато неговият съперник в световната слава — Колумб, тоя „Дон Кихот на моретата“, този наивен и чужд на света фантаст предпочита да предостави на другите пилоти всички практически работи около подготовката, Магелан се показва — в това той прилича на Наполеон — еднакво смел в общата идея, както и точен и изпълнителен в промислянето и в пресмятането на всяка подробност. Също и у него гениалното въображение е свързано с гениална практичност и както Наполеон дълги седмици преди своя светкавичен преход през Алпите е трябвало предварително да изчисли колко барут, колко чували ечемик ще трябва да чакат готови за похода в един определен ден, на едно определено място, също така и тоя покорител на моретата се вижда принуден при съоръжаването на своята флота да предвари чрез точна предвидливост за едно време от три години напред всяка мислима нужда и трудност. Чудовищно голяма задача за един-едничък човек: при едно такова безкрайно широко и необозримо предприятие да надвие хилядите пречки, които неизбежно се явяват при всяко превръщане на идеята в дело; само простото доставяне на корабите изисква вече дълги месеци борба. Наистина император Карл бе дал вече своята дума, че ще направи всичко необходимо, и бе заповядал на всичките си служби да дават на Магелан най-широко съдействие, но между една заповед дори когато тя е кралска, и нейното изпълнение винаги остава място за най-различни разтакания и пречки: винаги истински творческата работа трябва да бъде извършена от самия творец, ако той иска тя да бъде действително изпълнена, както трябва. И наистина: в подготовката на своя жизнен подвиг Магелан не е оставил другиму да извърши дори и най-нищожното нещо. В същото време, когато най-упорито преговаря и се бори с Casa de Contratacion, с учрежденията, с търговците, с доставчиците, със занаятчиите, той бди, съзнавайки отговорността си пред хората, които му поверяват живота си, върху всяка отделна подробност. Той изпитва лично всяка стока, изчислява всяка сметка, преглежда лично на борда всяко въже, всяка дъска, всяко оръжие; той познава всеки от петте кораба от върха на мачтата до дъното му като пръстите на ръката си. И както при възстановяването на Ерусалимските стени бойците са работили с лопатка в едната ръка и меч в другата, също така и Магелан е принуден, докато съоръжава флотата за похода към неизвестността, да отблъсква от друга страна недоброжелателството и враждата на всички ония, които искат с цената на всичко да попречат на неговото пътешествие — героична борба на един-едничък мъж на три фронта — срещу противниците отвън, срещу противниците в собствената страна и срещу съпротивата, която земният материал сам по себе си противопоставя на всяко предприятие, което се издига над обикновената мярка; винаги обаче едва общият сбор на всички преодолени съпротиви ни дава истинската действителна големина на делото и на човека, който го извършва.

* * *

Първият удар против Магелан иде от Португалия. От само себе си се разбира, че крал Мануел веднага научава за сключения договор; не би могло да му се съобщи по-лошо известие от това; монополът на подправките носи на кралското съкровище двеста хиляди дуката в годината, а неговите флоти току-що бяха успели да се доберат близо до същинската златна мина, до Островите на подправките. Каква катастрофа, ако испанците достигнат на Молукските острови откъм изток в дванадесетия час и ги заемат преди него: тази опасност за португалското кралско съкровище е толкова голяма, че крал Мануел ще трябва да тури в ход всички средства, за да осуети опасната експедиция. Поради това той натоварва официално своя посланик при испанския двор Алваро да Коста да счупи кукувичето яйце още в гнездото.

Алваро да Коста се залавя енергично с работата, и то от двата й края. Той отива най-напред при Магелан и се опитва — чрез мед и жило — едновременно да го примами и да го уплаши. Нима Магелан не съзнава какъв грях върши пред бога и своя крал, като служи на един чужд господар? Нима той не знае, че неговият крал дон Мануел тъкмо се готви да се ожени за Леонора, сестрата на Карл V, и че ако крал Мануел научи за неговата недобра постъпка, тая женитба ще трябва да се развали? Не ще ли бъде по-умно, не ще ли бъде по-честно и почтено той да се постави отново в служба на своя крал, който сигурно ще му се отплати за това в Лисабон, и то най-великодушно? Обаче Магелан, който много добре знае колко малко го обича кралят на родината му и с право предполага, че при едно завръщане там го очаква по всяка вероятност не пълна торба със злато, а някой удар от остър меч, заявява със съжаление, че вече е много късно. Той е дал вече думата си на испанския крал; тая дума ще трябва и да изпълни.

Магелан, дребничкият мъж, малкият и все пак опасен в дипломатическия шах селянин, не се оставя да бъде бит. Тогава Алваро да Коста се опитва смело да постави в „шах неговия крал“. Той иска аудиенция от испанския монарх и неговото писмо до крал Мануел показва с каква настойчивост той е действувал пред младия Карл V. „Що се отнася до случая с Фердинанд Магелан, един бог знае колко много сторих и колко труд положих. Говорих много енергично с краля за тая работа… Изтъкнах на вниманието му колко необичайно и некрасиво е това нещо — един крал да приеме на служба при себе си поданика на друг крал, с когото той е в приятелски отношения, и то въпреки изричната воля на тоя крал… Помолих го да вземе пред вид, че сега съвсем не е сгодно време да наскърбява Ваше Величество, и то за една толкова незначителна и несигурна работа. Той самият разполага с достатъчно собствени поданици и мъже, за да може да прави открития през всяко време, без да си служи с такива, които са недоволни от Ваше Величество. Изтъкнах му още колко много би се наскърбил Ваше Величество, ако узнае, че тия мъже са молили за позволение да се завърнат в родината си, и то не им е било дадено от Испания. Накрая аз го помолих за негово собствено добро и за доброто на Ваше Величество да направи по възможност едно от двете неща — или да даде на двамата мъже позволение за връщане в родината им, или пък да отложи за една година пътешествието.“

Осемнадесетгодишният монарх, който е крал едва от късо време, не е още твърде опитен в дипломатическите работи. Поради това той не може напълно да прикрие учудването си от дръзката лъжа на Алваро да Коста, че Магелан и Фалейро изобщо са искали да се завърнат в Португалия и че само испанският двор пречи на това тяхно желание. „Той беше толкова изненадан, съобщава да Коста, че и самият аз се смаях.“ Също и в другото предложение на португалския посланик — да се отложи за една година експедицията — той веднага вижда приготвената примка. Защото Португалия има нужда тъкмо от тая една година, за да може в това време да превари испанците със собствената си флота. Поради това младият крал студено отблъсква предложенията; нека посланикът поговори за това по-добре с кардинал Адриан фон Утрехт. Кардиналът от своя страна препраща случая на коронния съвет, коронният съвет — на бургоския епископ; благодарение на тоя начин на разтакане дипломатическият протест на Португалия тихо и незабелязано бива оставен към дело — при постоянните любезни уверения, че братовчедът Карл съвсем не мисли да причини и най-малкото затруднение на крал Мануел, на своя „muy caroè’ muy amado tio è ermano“^[1]. Алваро да Коста не успява да постигне нищо и дори нещо повече: ревнивата намеса на Португалия благоприятствува по един неочакван начин делото на Магелан. В съдбата на непознатия до вчера фидалго странно се кръстосват изведнъж стремежите на двамата големи господари на Земята. Едва в часа, когато Карл поверява цяла флота на Магелан, за крал Мануел неговият бивш малък офицер става важна личност. И, обратно: откакто крал Мануел иска на всяка цена да си го върне, той става твърде скъп на Карл. И колкото повече Испания се мъчи да ускори тръгването му, толкова по-ожесточено Португалия ще се опитва да му попречи.

* * *

Главната работа за по-нататъшното организиране на тоя таен саботаж на флотата Лисабон възлага сега на Себастиан Алварес, португалския консул в Севиля. Този официален шпионин постоянно снове около корабите, оглежда и преброява всеки товар, който се товари на борда; вън от това той завързва на пристанището близко приятелство с испански корабни капитани и видимо възмутен, иска да узнае наистина ли кастилски благородници ще трябва да слушат свирката и заповедите на тия двама португалски прибежници и авантюристи. Национализмът, както се знае от опит, е жица, която и най-несръчната ръка може да приведе в трептене без много мъка; скоро севилските моряци започват да бъбрят и да ругаят: Как? Значи, без да са направили нито едно пътешествие на испанска служба, само въз основа на техните лъжи на тия бежанци поверяват цяла флота и веднага ги произвеждат адмирали и рицари на Сантиягския орден? Обаче Алварес има нужда от нещо повече, а не само от тайно мъркане и недоволство край капитанските маси из кръчмите. Нему е потребен един истински народен бунт, който би могъл да струва на Магелан командуването и още по-добре! — дори самия живот. Сръчният агент-провокатор действително успява да инсценира много майсторски — това трябва да му се признае — един такъв бунт.

Във всички пристанища на света винаги има безброй празни скитници, които не знаят как да убият времето си. И ето че през един слънчев октомврийски ден една тълпа празни люде — няма нищо по-хубаво за един безделник от това да гледа как другите работят — се мотае около Магелановия флагмански кораб „Тринидад“, който току-що е сложен на брега, за да бъде начукан с кълчища и обкован. С ръце в джобовете, може би и с новата западноиндийска тютюнева трева между зъбите, дъвчат севилянците и гледат колко сръчно пъргавите моряци запушват всяка прозирка с чук и с чепове, със смола и кълчища. Но ето изведнъж един насред тълпата посочва с ръка към мачтата на „Тринидад“. „Какво безсрамие — вика той възмутен, — този дошъл от не знам къде си, Магелан развява тука насред испанското кралско пристанище на Севиля върху един испански кораб португалско знаме! Един андалусец не бива да търпи подобно предизвикателство!“ В първия миг тия ловко възбудени безделници съвсем и не забелязват, че пламенният патриот, който тъй буйно се възмущава за накърнената си народностна чест, съвсем не е испанец, а, напротив — тук консулът на португалския крал, сеньор Себастиано Алварес, играе роля на агент-провокатор. Във всеки случай те започват също силно да викат, а щом се чуват врявата и крясъците, от всички страни се притичват и други любопитни. Най-сетне работата свършва с това, че един предлага да не се оплакват само с думи, но просто да вземат и да смъкнат чуждото знаме и в същия миг цялата тълпи се спуща върху кораба.

Магелан, който от три часа сутринта надзирава работата на корабостроителите, се явява бързо, за да обясни грешката на притеклия се заедно с тълпата алкад. На една случайност се дължи, че испанското кралско знаме не е издигнато върху главната мачта — току-що са го изпратили да бъде отново прерисувано. А другото знаме на мачтата съвсем не е португалското кралско знаме, но негов личен адмиралски флаг, който той е задължен да постави на своя адмиралски кораб. След като обяснява грешката с възможните най-учтиви изрази, Магелан моли алкада да очисти от палубата му по сила на своята власт всички тия разярени люде.

Но винаги е много лесно да възбудиш една тълпа или цял народ, отколкото отново да го успокоиш. Тълпата иска да изкара докрай своето забавление и алкадът застава на нейна страна. Чуждото знаме трябва да бъде смъкнато или те сами ще защитят правата си! Напразно доктор Матиенсо, най-висшият чиновник на Индийския дом, се опитва да посредничи на палубата. Алкадът между това е довел патриотична помощ — пристанищния капитан с многобройна полиция; той обявява Испания за обидена чрез постъпката на Магелан и дава заповед на своите хора да арестуват португалския капитан, понеже той е издигнал в едно испанско пристанище флага на португалския крал.

Сега обаче се намесва енергично доктор Матиенсо. Той предупреждава пристанищния капитан, че за един кралски чиновник е твърде опасно нещо да арестува един капитан, когото собственият на чиновника крал е облякъл чрез писмо и печат с най-висока служба. Но много късно. Екипажът на Магелан е вече в борба с пристанищната тълпа. Изваждат се мечове и само Магелановото присъствие на духа и непоколебимо спокойствие успяват да потушат тъй прекрасно предизвикания бунт от агент-провокатора, който с радост гледа отстрана. Добре, заявява Магелан. Готов съм да смъкна знамето и дори да напусна с хората си кораба и нека тълпата да прави каквото си ще с кралската собственост; отговорността за вредите ще падне, разбира се, върху кралските пристанищни чиновници. Сега вече на възбудения алкад става тясно около врата; обидените в народностната си чест се оттеглят, мърморейки, а немного дни подир това те изпитват и камшика на властта. Защото Магелан веднага пише на императора и се оплаква, че Негово Кралско Величество е обиден лично в тоя случай, и Карл V, без да се колебае, взема страната на своя адмирал: пристанищните власти биват наказани. Алварес преждевременно бе злорадствувал — неспъвана от нищо, работата отново поема своя ход.

* * *

Благодарение на Магелановото непоколебимо спокойствие хитрата примка позорно пропада. Но едва е закърпен на едно място шевът на това многостранно предприятие, ето че той се скъсва на друго място. Всеки ден носи нови неприятности. Отначало Casa de Contratacion прави пасивна съпротива и едва когато биват ударени по носа с един собственоръчно подписан от императора рескрипт, чиновниците се събуждат от своята упорита глухота. Но насред работата по съоръжаването на корабите ковчежникът заявява, че в касите на Casa de Contratacion няма пари, и отново изглежда, че цялото предприятие ще се отложи до безконечност поради тая липса на пари. Обаче несъкрушимата воля на Магелан преодолява и тая пречка; той убеждава двора да приеме в сделката платежоспособни граждански сътрудници. От осемте милиона мараведи, които армадата ще струва, с голяма бързина биват внесени два милиона от страна на един импровизиран веднага концерн на Христофор де Харо, който получава заради това и правото да се присъедини със същата част и при другите бъдни експедиции.

Едва сега, когато е уредена паричната страна на работата, може да се започне със съоръжаването на корабите, които трябва да бъдат направени наистина годни за мореплаване и снабдени с всичко необходимо. Петте кралски галеона нямат особено царствен вид, когато се появяват за пръв път в пристанището на Севиля. „Те са много стари и навсякъде закърпени“ — пише тогава в Португалия тържествуващ шпионинът Алварес. „Аз бях се ужасил само при мисълта за едно пътуване с тях дори до Канарските острови, защото ребрата им са меки като масло“ Обаче Магелан, който знае като опитен индийски мореплавател, че понякога се язди по-сигурно върху някоя стара кранта, отколкото върху млада кобилка и че здравата работа на майсторите може да направи годни за плуване и най-изхабените кораби, не пропуща нито миг и докато работниците подновяват и поправят по негови указания тия стари корита, той започва да събира потребния му годен екипаж.

Но в тъмнината го дебне нова трудност! Макар че глашатаите кръстосват улиците на Севиля със своите барабани и че за целта са изпратени хора дори в Кадис и Палос, необходимите двеста и петдесет души не искат да се съберат. Трябва навярно да се е шепнало тук и там, че при това пътешествие не всичко е в ред и в безопасност, защото ония, които събират моряците, не са в състояние да обяснят ясно и разбрано накъде собствено отива експедицията; също и обстоятелството, че се вземат хранителни припаси за цели две години — един небивал досега случай, — изглежда на хората твърде подозрително. Поради това ония, които се явяват в края на краищата, облечени в изпокъсаните си дрехи, никак не приличат на почетна гвардия; при вида на тая пъстра тълпа от всички раси и народности човек неволно си спомня за бойците на Фалстаф: испанци и негри, баски и португалци, немци, англичани, кипърци, корфуанци и италианци — всички отчаяни до крайност люде, които биха продали живота си дори на дявола и със същата готовност или нежелание биха тръгнали на север или на юг, на изток или на запад, стига само да получат някоя пара и надежда за голяма печалба. Едва обаче екипажът е събран, ето че в колелото на работата попада нов прът. Casa de Contratacion протестира против начина, по който Магелан набира екипажа си, тя твърди, че той назначил твърде много португалци в испанската кралска армада и поради това тя не ще изплати нито един пукнат маравед на тия чужденци. Но по силата на договора с краля Магелан има неограничено право да избира своите хора съвсем свободно и по свое желание и той настоява на това свое право: и той — пак писмо до краля, пак молба за помощ. Тоя път обаче Магелан се докосва до един трънлив въпрос. Под предлог да не оскърби крал Мануел, а в действителност от недоверие и страх, че Магелан би могъл да придобие със своите португалци твърде голяма самостоятелност, Карл V нарежда на борда да има само пет души португалци. Но между това възникват нови мъчнотии: стоките, които биват поръчани за по-евтино в по-далечни области и дори в Германия, не пристигат навреме; разбунтува се после против адмирала и един от испанските капитани и го обижда пред екипажа. Отново трябва да се призовава намесата на двора, отново кралското масло трябва да отстранява търканията. Всеки ден носи нови пречки. Размяната на писма с учрежденията и краля за всяка дреболия се увеличава и разтака до безкрайност. Кралските рескрипти следват един подир друг; сто пъти вече изглежда като че цялата армада ще остане до брега, без да е напущала изобщо севилското пристанище. Обаче Магелан благодарение на своята будна енергия винаги успява да преодолее пречките. Ревностният консул на крал Мануел е принуден със загриженост да установи, че всичките му дребни хитрости за осуетяване на експедицията се разбиват в търпеливата и непоколебима воля на неговия противник. Петте кораба, снабдени с нови съоръжения и почти догоре натоварени, чакат вече заповедта за тръгване. Невъзможно изглежда вече да се устройват нови примки на Магелан. Но Алварес има в стрелника си още една скрита отровна стрела: той опъва коварно лъка и го насочва, за да удари с всичката си сила Магелан в най-уязвимото място. „Понеже бях на мнение“ — пише тайният агент на своя крал, — „че е дошъл часът да кажа онова, с което Ваше Величество ме натовари, аз посетих Магелан у дома му. Намерих го зает с нареждане на хранителни припаси и други неща в кошници и сандъци. От това заключих, че той е окончателно решен да изпълни лошото си намерение, и съзнавайки, че това ще бъде последният ми разговор с него, напомних му още веднъж колко често съм се опитвал като добър португалец и негов приятел да го отклоня от тежката грешка, която той е на път да извърши. Аз му изтъкнах, че пътят пред него крие толкова много опасности, колкото колелото на Света Екатерина и колко по-добре би било, ако той се върнеше в родината си и под благоволението на Ваше Величество, на чието великодушие положително би могъл да се надява… Той би трябвало да разбере, че всички високопоставени кастилци в тоя град постоянно говорят за него като за човек от долно произхождение… и че изобщо откакто е заел становището, противно на земята на Ваше Величество, хората го презират като предател.“

Но всички тия заплашвания не правят никакво впечатление на Магелан. Онова, което Алварес му съобщава сега под маската на приятелството, не е никак ново за него. Никой не знае по-добре от него, че Севиля, че Испания е настроена враждебно към него, че кастилските благородници — негови капитани — му се подчиняват само със скърцане на зъби. Но нека да го мразят алкадите в Севиля. Нека завистниците и хората със „синя кръв“ да мъркат; сега, когато флотата стои готова за тръгване, никой, никакъв крал, никакъв император не може вече да го спре и да му попречи. Излезе ли веднъж в открито море, той е вече в сигурност. Той е тогава господар на живота и смъртта, господар на своя път, господар на своята цел и няма да служи никому освен на своята задача.

Обаче Алварес не е изиграл още своя последен, дълго пазен коз. Сега той излиза с него. За съвсем най-последен път, казва с престорено приятелство той, би желал да посъветва Магелан като „приятел“. Той „най-честно“ го предупреждава да не се доверява толкова лековерно на „медените“ думи на кардинала и дори на обещанията на испанския крал. Разбира се, испанският крал е произвел него и Фалейро за адмирали във флотата и с това им е дал привидно неограничено върховно командуване. Но сигурен ли е Магелан, че не са дадени същевременно тайни нареждания и на други люде, които нареждания тайно ограничават неговата върховна власт и които испанците държат в тайна от него, от Магелан? Магелан не бива да се мами и преди всичко не бива да се оставя да бъде измамен; въпреки писмения подпечатан договор неговото самовластно върховно командуване изглежда твърде неположително. Съществуват — повече от това той не смее да издаде на Магелан — различни тайни клаузи и нареждания за придадените към експедицията кралски надзорни чиновници, за които нареждания „той ще научи едва тогава, когато ще бъде вече много късно за неговата чест“.

„Много късно за неговата чест.“ Магелан неволно подскача. С това свое движение непоколебимият моряк, който винаги е знаел да потиска с желязна воля всяко свое вълнение, издава, че стрелата го е улучила на най-чувствителното място, и стрелецът може с гордост да съобщи: „Той беше до крайна степен учуден, че аз знаех толкова много.“ Но винаги самият творец най-добре знае скритата грешка на творението си и вътрешната му опасност; това, което Алварес му напомня, е отдавна известно на Магелан. От дълго време неговият поглед забелязва една двусмисленост в държането на испанския двор и много признаци го карат да се бои, че играта, която се играе с него, не е съвсем чиста. Не постъпи ли вече веднъж императорът против изрично уговореното в договора, като не му позволи да вземе повече от пет португалци на борда? Дали наистина в двореца не смятат, че той е в края на краищата таен агент на Португалия? И нима тия „веедори“, тия „контадори“, тия „тесорери“, които му слагат на врата, действително са само за надзор на сметките? Дали те не са поставени в края на краищата с цел тайно да го наблюдават и може би да изтръгнат из ръцете му върховното командуване? Отдавна вече Магелан усеща тоя хладен вятър от омраза и предателство зад гърба си; той не може да отрече, че в коварните думи на тоя добре осведомен шпионин има известна вероятност, и той, който е пресметнал точно цялото това пътуване, стои безоръжен срещу една опасност, която като всичко неизвестно е невъзможно да бъде пресметната, стои с неприятното чувство на човек, който е седнал на игралната маса сам с непознати люде и който, преди да посегне към картата, е вече объркан от подозрението, че насреща му стоят нечестни играчи и че те всички са в споразумение против него.

Онова, което Магелан преживява в тоя час, то е трагедията на Кориолан, прибежника в чужд лагер поради накърнена чест, трагедия, която Шекспир ни е представил по един несравним начин. Кориолан е също като Магелан един мъж, един патриот, който е служил дълги години предано на своята родина и когото родината несправедливо е отблъснала и накарала заради тая несправедливост да постави неизползуваната си сила в служба на противника. Обаче чистотата на убеждението никога не може да помогне на прибежника — нито в Рим, нито в Севиля. Подир него върви като сянка подозрението, че оня, който е напуснал едно знаме, може да предаде и второто, който е избягал от един крал, може да измени и на втория. Прибежникът е загубен, когато победи; загубен е и когато бъде победен; мразен е от едните, мразен и от другите; навсякъде той ще бъде сам и ще бъде сам против всички. Обаче всяка трагедия започва наистина едва в часа, когато нейният герой разбере трагичността на положението си; може би Магелан за пръв път е прозрял в тоя миг всичките беди, които го очакват.

Но да бъдеш герой значи да се бориш и против една непредотвратима съдба. Магелан решително отблъсква изкусителя. Не, въпреки всичко той няма да влезе в съглашение с крал Мануел, дори ако испанците му се отблагодарят зле за неговата служба. Като човек на честта той държи вярно за клетвата си, за поста си, за император Карл. Алварес е принуден да се оттегли с развалено настроение; той вижда, че само смъртта може да пречупи волята на тоя железен мъж, и завършва поради това доклада си за Лисабон с набожното си пожелание: „Дано на всемогъщия бог бъде угодно те да направят едно такова пътешествие като кортереаловци“ — това ще рече, дано Магелан и неговата флота изчезнат също така безследно в незнайното море, както смелите братя Кортереал, чийто гроб и чиято гибел са забулени от тайна. Изпълни ли се това негово набожно пожелание, потъне ли благополучно Магелан при това пътешествие на морското дъно, тогава, „Ваше Величество, бихте могли да бъдете съвсем без грижа и да останете и занапред предмет на завист за всички князе на тая земя.“

* * *

Стрелата на коварното предупреждение не поваля Магелан, нито пък го накарва да избяга от задачата си. Но нейната отрова, огнената отрова на недоверието, ще кипи отсега нататък в душата му. От тоя час самотният Магелан знае или смята, че е винаги обграден на собствените си кораби от тайни неприятели. Обаче това чувство на несигурност съвсем не го прави слаб, а, напротив, то още повече укрепва волята му за едно ново решение. Оня, който вижда, че иде буря, той знае, че само едно може да спаси кораба и екипажа: ако капитанът държи с желязна десница кормилото и преди всичко, ако само той го държи.

И тъй — поврага всичко, което още сковава свободната му воля! С пестник и лакът трябва да бъде изблъскан всеки, който стои на пътя му! Тъкмо откакто чувствува зад гърба си тия „веедори“ и „контадори“, Магелан е решен на крайна самостоятелност и безогледност. Той знае, че една-единствена воля трябва да води и решава във върховния час: командуването на флотата не бива поради това да остане и по-нататък разделено между двама капитан-генерали, между двама адмирали. Един трябва да стои над всички и ако е нужно — против всички. Поради това той не иска вече да тръгне на едно тъй опасно пътешествие с такъв истеричен и свадлив съкомендант като Руй Фалейро — преди флотата да напусне пристанището, тоя баласт трябва да бъде изхвърлен през борда! Отдавна вече астрономът е станал за него излишен товар. През всички тия тежки месеци на творчество теоретикът не е извършил нищо, защото не е работа на един звездоброец да събира моряци, да съоръжава кораби, да избира хранителни припаси, да изпитва мускети и да установява служебни правила; да го вземе със себе си, това би значило да окачи на врата си воденичен камък, а Магелан има нужда от свободна ръка наляво и надясно — против опасностите пред себе си и съзаклятието зад гърба си.

Как успява Магелан да проведе тази последна изкусна игра за отстраняване на Фалейро, не ни е известно; казват, че Фалейро сам си е съставил хороскоп и намерил, че не ще се върне от това пътешествие, и доброволно се оттеглил. От външна страна, разбира се, тоя с памук изтръгнат отказ бива дори украсен с един вид повишение; един кралски едикт произвежда Фалейро за единствен комендант на една втора флота (която има само на книга платна и мачти); в замяна на това Фалейро предава в ръцете на Магелан своите карти и астрономически табели. Така е отстранена и последната от стотиците пречки и Магелановото предприятие отново става това, което е било от самото си начало: негова собствена идея и негово собствено дело. Сега върху него единствен лежи всичко — товар и мъка, отговорност и опасности, но също и най-висшето духовно щастие на една творческа личност: носейки отговорност само пред себе си, да изпълни доброволно избрания си жизнен подвиг.