Стефан Цвайг
Магелан (4)

Магелан в Индия
Март 1505 — юни 1512

Първите португалски кораби, които тръгнаха надолу по Тахо, служеха на откритията, вторите търсеха още мирна търговия с новооткритите области. Третата флота вече се въоръжава военно — неотклонно настъпва от тоя 25 март 1505 г. оня триделен ритъм, който ще владее през време на цялата настъпваща епоха на колонизацията. Столетия ще се повтаря сега един и същ случай: най-напред се устройва складът за стоки, а след него крепостта уж за защитата му. Най-първо се прави мирна търговия с туземните владетели, а после, щом като вече са пренесени достатъчно войници, чисто и просто се отнема на князете земята им и с нея всичката стока. Не е минало още едно десетилетие и Португалия вече забравя, опиянена от първите успехи, че първоначално не е искала нищо друго освен един скромен дял в източната търговия с подправки. В щастливата игра бързо изчезват добрите намерения; от деня, когато Васко да Гама слиза в Индия, Португалия веднага се залавя да отстрани от Индия всички други народи. Тя непоколебимо разглежда цяла Африка, Индия и Бразилия като свои собствени области. Никой друг кораб не може отсега нататък да плува по моретата от Гибралтар до Сингапур и Китай, никой не може да търгува върху половината от земното кълбо освен поданиците на най-малката страна в малката Европа.

Величествено е поради това зрелището от 25 март 1505 г., когато първата военна флота на Португалия, която трябва да завладее тая нова империя, най-голямата на Земята, напуща пристанището на Лисабон — зрелище, което може да се сравни само с онова, когато Александър Велики преминава Хелеспонт; също и тук задачата е така прекомерна, защото и тая флота тръгва да подчини не една-едничка земя, един-едничък народ, но един цял свят. Двадесет кораба стоят и чакат с разпънати платна заповедта на краля да вдигнат котвите и това не са вече, както по времето на Енрике, малки открити барки, а широки, тежки галеони с високи кастели отпред и отзад, мощни платноходи с три и четири мачти и многоброен екипаж. Наред със стотиците военнообучени моряци тук се тълпят на борда не по-малко от петстотин въоръжени и защитени с брони войници, както и двеста артилеристи; вън от това, натоварени са още и дърводелци и занаятчии от всички възможни видове занаяти, за да строят веднага на самото място, в Индия, нови кораби.

Още при пръв поглед всеки трябва да схване, че на една такава голяма флота трябва да е поставена и голяма цел: окончателно завладяване на Изтока. Ненапразно на адмирал Франсиско д’Алмеида е дадена титлата вицекрал на Индия, не е случайно това, че тъкмо първият герой и мореплавател на Португалия — Васко да Гама, „адмиралът на индийското море“, е избрал и изпитал въоръжението. Военната задача на Алмеида е проста и ясна. Алмеида трябва да срине и сравни със земята всички мохамедански търговски градове в Индия и Африка, да съгради крепости на всички сгодни опорни точки и да остави гарнизони. Той ще трябва да се укрепи и на всички изходни и пропускателни точки — за пръв път се подема политическата идея на Англия — да затвори всички морски теснини от Гибралтар до Сингапур и да изключи по такъв начин всяка чужда търговия. На вицекраля е заповядано по-нататък да унищожи морската сила на египетския султан, както и оная на индийските раджи, и така строго да държи под надзор всички пристанища, че от лято господне 1505-то никой кораб, който няма португалски паспорт, да не може да пренесе нито едно зрънце подправки. Ръка за ръка с тая военна задача върви и идеалистичната религиозна задача: да разпространи християнството във всички завладени страни; поради това военното заминаване има едновременно и церемониала на кръстоносен поход. Със собствената си ръка кралят предава в катедралата на Франсиско д’Алмеида новото знаме от бяла дамаска с извезан на него Христов кръст, който ще трябва да се вее победно над езическите и мавританските земи. Адмиралът го приема на колене, петстотинте участници, които са се изповядали и взели причастие, дават клетвата си за вярност към техния земен господар, краля на Португалия, както и към небесния си господар, чието царство ще трябва да въдворят в ония чужди царства. Тържествено като някаква процесия шествието минава през града на път за пристанището; след това проехтяват за сбогом топовете и корабите потеглят величествено надолу по Тахо към откритото море, което адмиралът им ще трябва да завладее за Португалия дори до другия край на Земята.

* * *

Между петстотинте, които с издигнати ръце положиха клетва за вярност пред олтара, бе коленичил и един двадесет и четири годишен мъж с неизвестно досега име — Фернаон де Мажеляс. За неговия произход не се знае почти нищо повече от това, че е роден в 1480 година. Но вече родното му място е спорен въпрос. Указаното от по-късните хронисти място — Саброса, в провинцията Трашуш Монтиш — излезе според по-новите изследвания неистинско, тъй като завещанието, от което бяха взели това сведение, биде признато за чиста подправка; най-вероятно остава все още твърдението, че Магелан е роден в Порто. Също и за рода му не се знае повече от това, че е бил болярски, разбира се, само от четвъртата степен на болярството, от „fidalgos de cota de armes“; но, както и да е, тоя произход дава на Магелан правото да има собствен герб и да го предава на наследниците си, а също така да има достъп в кралския дворец. Някои твърдят, че още през юношеството си той бил служил като паж на кралица Леонора, с което нещо обаче в никакъв случай не се доказва, че когато и да било през ония анонимни години положението му в двореца е било особено завидно. Защото, когато тоя fidalgo постъпва на двадесет и четири годишната си възраст във флотата, той не е там нищо повече от един обикновен sobresaliente (резервен), един от петстотинте долни чина, които ядат, живеят и спят в общо помещение с екипажа и корабните прислужници — именно един от ония „незнайни войници“, които потеглят на хилядници в тая война за завладяване на света и гинат на хилядници, като от тях остават само една дузина, които се връщат живи от похода, и, както винаги, един-едничък, който грабва безсмъртната слава на общия им подвиг.

* * *

При тоя поход Магелан е един от петстотинте и нищо повече. Напразно бихме дирили името му в хрониките от индийската война и за всички тези години, говорейки честно, не би могло да се каже нищо повече от това, че те трябва да са били несравними учебни години за бъдещия мореплавател. С един долен чин началството не се отнася много нежно, той върши всякаква работа; той трябва да свива платната през време на оркана, да напада днес един град, а утре да бърка с лопатата пясък за градеж на крепостта. Той трябва да пренася стоки и да стои на стража при складовете, да се бие по море и по сухо, да знае да владее лота и меча, да знае да се подчинява и да заповядва. Но участвувайки във всичко, той се научава на всичко и става всичко в един образ: войник, моряк, търговец, познавач на хората, на земите, на морето и на звездите. В края на краищата съдбата намесва още отрано тоя млад човек в големите събития, които ще дадат световно значение на неговия народ и ще определят за десетилетия и столетия образа на Земята. След няколко малки схватки, които са по-скоро грабеж, отколкото честна война, Магелан получава истинското си бойно кръщение в морския бой при Кананоре (16 март 1506 г.).

Тоя морски бой при Кананоре представлява точка на решителен поврат в историята на португалските завоевания. Саморинът на Каликут (днешната Калкута) бе приел Васко да Гама при първото му пристигане (в 1498 г.) много приятелски и бе проявил готовност да търгува с тоя непознат народ. Но той скоро е трябвало да разбере, че португалците, които се върнаха подир няколко години с по-големи и по-добре въоръжени кораби, се стремят към открито господство в Индия. С ужас виждат индийските и мохамеданските търговци каква лакома щука е нахлула внезапно в тяхното езеро с шарани, защото чужденците завладяха с един замах всички морета. Никой кораб не смее вече да излезе от пристанищата, боейки се от тия дръзки пирати, търговията с подправки спира, керваните за Египет престават да пътуват; дори далече в Риалто, във Венеция се усеща, че някаква здрава ръка е прекъснала някъде връзката. Египетският султан, комуто изчезват налозите, се опитва отначало да си помогне със заплашвания. Той пише на папата, че ако португалците продължават да се разпореждат като разбойници в Индийското море, той ще разруши в отговор на това гроба господен в Ерусалим. Но вече нито папата, нито който и да било крал или император нямат власт над империалистическата воля на Португалия. По такъв начин на увредените остана само изходът — да се стегнат и своевременно да унищожат португалците в Индия, преди те да са се закрепили напълно. Нападението подготвя каликутският саморин, тайно подкрепян от египетския султан, а също и от венецианците, които — златото е винаги по-гъсто кръвта — му пращат на разположение в Каликут леяри на топове и стрелци. Християнската флота трябва да бъде нападната и унищожена с един-единствен удар.

Но често пъти историята на столетия се решава от смелостта и енергията на някой страничен човек. Една щастлива случайност спасява португалците. По света в това време скита един смел, симпатичен еднакво със смелостта си, както и с бодрия си дух италианец-авантюрист на име Лодовико Вартема. Не алчност за печалба, не честолюбие тласка тоя млад човек по далечния свят, но една съвсем първобитна, изчезнала жажда за пътуване. Тоя роден скитник признава, без да се черви от лъжлив срам: „Понеже трудно схващах и понеже нямам склонност да уча от книги, реших се да опитам лично и със собствените си очи да видя различните места на света, тъй като видяното от един-едничък свидетел на самото място е по-ценно, отколкото всички брътвежи през трета ръка.“ Дръзкият Вартема е първият неверник, който успява да се вмъкне в забранения град Мека (неговото описание и досега е най-хубавото описание на Кааба) и достига след много опасности не само до Индия, Суматра и Борнео, където, тъй или иначе, Марко Поло бе вече ходил, но стъпва като пръв европеец (и това ще бъде от голямо значение за подвига на Магелан) и на много дирените Islas de la especeria^[1]. На връщане оттам, преоблечен като мохамедански монах, той пръв научава от двама християни — отстъпници от Каликут, за подготвяното нападение на саморина срещу португалците. От християнска солидарност той избягва сред най-големи опасности за живота си при португалците и неговото предупреждение идва за щастие навреме. Когато на 16 март двете стотици кораби на саморина потеглят, за да нападнат изненадано португалските 11 кораба, намират ги вече готови за бой. Това е най-тежкият бой, който вицекралят бе водил; португалците заплащат победата си с не по-малко от осемдесет мъртви и двеста ранени (едно грамадно число за първите колониални войни) — но това бе победа, която им осигури окончателно господството върху индийските крайбрежия.

Между двестата души ранени се намира и Магелан; както винаги, така и в тия тъмни години жребият му е да получава само рани и никакви отличия. Пренасят го отначало заедно с другите ранени в Африка; тук следата му се загубва, защото кой държи протокол за живота и смъртта на един долен чин? Изглежда, че е останал известно време в Софала, а после трябва да е бил по някакъв начин върнат в Европа — може би като придружвач на някой транспорт; по всяка вероятност в тая точка летописците си противоречат — той се връща в Лисабон през лятото на 1507 г. със същия кораб, на който е и Вартема. Португалия му се вижда вече чужда и късата му отпуска става само едно нетърпеливо очакване на следната индийска флота, която го отнася назад в неговата истинска родина — приключенията.

* * *

Тази нова флота, с която Магелан заминава отново за Индия, има особена задача. Неговият знаменит спътник Лодовико Вартема е направил без съмнение доклад в двореца за богатствата на град Малака и е дал подробни сведения за много търсените Острови на подправките, които той е видял като пръв европеец и християнин ipsis oculis^[2]. Благодарение на неговите известия в португалския дворец схващат, че завладяването на Индия би останало непълно и че цялото богатство не би могло да бъде спечелено, докато не се тури ръка върху съкровището на подправките — върху Islas de la especeria, това обаче изисква като предпоставка да бъде завладян най-първо ключът, който ги затваря — град Малака и теснините при него (днешният Сингапур, чието стратегическо значение не избягна от окото на англичаните). Но съгласно с изпитаната лицемерна система не изпращат веднага военна флота, а натоварват изпърво Лопес де Секейра само да се приближи предпазливо с четири кораба до Малака, да разузнае положението и да се покаже изключително под маската на мирен търговец.

Без особено забележителни произшествия малката флота пристига през април 1509 г. в Индия. Едно пътуване до Каликут, което само десет години преди това бе прославено в историята и поезията като героичен подвиг на Васко да Гама, може да бъде направено сега от всеки португалски капитан на търговски кораб. Сега моряците познават вече всяка скала, всяко пристанище от Лисабон до Момбаса, от Момбаса до Индия; не е потребен вече никакъв пилот, никакъв „учен по астрономията“. Португалските кораби навлизат отново в непознати области едва когато Секейра продължава пътя си от пристанището на Кохин на 19 август.

След триседмично пътуване, на 11 септември 1509 г., корабите се приближават до пристанището на Малака — първите португалски кораби в това пристанище. Още от далече те виждат, че честният Вартема не е преувеличавал и разправял басни, като разказвал, че в това пристанище „спират повече кораби, отколкото на което и да било друго място в света“. Платно до платно се тълпят в широкия залив големи и малки, бели и шарени барки и джонки и праове от малайски, китайски и сиамски произход. Защото теснината на Сингапур е насила предопределена чрез естественото си положение да бъде голям кръстопът на Изтока. Всеки кораб, който отива от изток към запад, от север към юг, от Индия за Китай, от Молукските острови за Персия, трябва да мине през тоя Гибралтар на Изтока. В това огромно стоварище става размяната на всички стоки: молукските карамфилови подправки и рубините от Цейлон, китайския порцелан и слоновата кост от Сиам, бенгалския кашмир и санталовото дърво от Тимор, арабските саби-дамаскини и черния пипер от Малабар, и робите от Борнео. Всички раси, всички цветове хора и всички езици гъмжат във вавилонско смешение из това главно тържище на Изтока, в чиято среда мощно се издигат над гъмжилото от ниски дървени къщи един бляскав дворец и една каменна джамия. В почуда гледат португалците от своите кораби могъщия град, жадни да имат в ръцете си тоя бял бисер на Изтока, който блести под ослепителната слънчева светлина и който ще трябва да украси като най-хубав скъпоценен камък индийската корона на владетелите-португалци. От своя страна и малайският княз също гледа от палата си учуден и обезпокоен чуждите и опасни кораби. Значи те са вече тук — необрязаните, нечестиви бандити, значи проклетниците намериха най-сетне пътя до Малака! Отдавна вече се бе разпространила през много хиляди мили мълвата за битките и кланетата на Алмеида и Албукерке; в Малака знаят, че тия ужасни чужденци не кръстосват морето, както японските и сиамските капитани на джонки, само за мирна търговска размяна, а, напротив, те коварно очакват първата възможност да се укрепят на брега и да ограбват всичко. Най-умното би било просто съвсем да не се допуснат тия четири кораба в пристанището, защото сложат ли си веднъж крадците крака на прага, тогава става вече късно. Но султанът има също и съвсем положителни сведения за действието на ония тежки топове, чиито черни безмълвни уста заплашително зеят върху кастелите на португалските кораби, той знае, че тия бели разбойници се бият като дяволи и никой не може да им противостои. Затова най-доброто е да отвърне на лъжата с лъжа, на лъжливата дружелюбност — с престорена гостоприемност, на измамата — с измама и по-добре сам да удари навреме, преди те да са издигнали лапата си за смъртоносен удар.

Затова султанът на Малака посреща прелюбезно пратениците на Секейра, с преувеличена благодарност приема подаръците. Той поръчва да кажат на португалците, че са добре дошли и че могат да търгуват свободно и според желанието си. Вътре в няколко дни той ще им достави черен пипер и всякакви други подправки толкова, колкото биха могли да вземат със себе си. Той любезно поканва капитаните на обед в палата си и макар че поканата поради многобройни предупреждения не бива приета, все пак моряците кръстосват свободни и весели чуждия гостоприемен град. Каква наслада да имаш най-сетне здрава почва под краката си, да се радваш на приятни жени, да не си принуден да спиш във вонящите каюти или в някои от тия мръсни села, където свините и кокошките живеят между голите човеци. Моряците стоят на разговор в кафенетата, купуват от пазарите, наслаждават се на силните малайски питиета и пресни плодове: откакто са напуснали Лисабон, те никъде не са намирали такъв сърдечен, такъв любезен прием. Малайците пък от своя страна отиват на стотици в своите малки бързи лодки с хранителни припаси при португалските кораби, катерят се ловко като маймуни по въжетата, чудят се на странните, никога невиждани от тях неща. Развива се една жива и весела размяна и екипажът с разочарование научава, че султанът е вече приготвил обещаната стока и е съобщил на Секейра да прати на следната заран всичките си лодки на брега, за да може да бъде натоварен огромният товар, преди да залезе слънцето.

Секейра, зарадван от бързото набавяне на скъпоценните стоки, действително изпраща всички лодки от четирите големи кораба на брега с многоброен екипаж. Той пък самият намирайки, че търговските сделки стоят под достойнството на португалския благородник, остава на борда и играе с един свой другар шах — най-умното нещо, което може да направи човек, който се намира на кораб през един досаден горещ ден. Също и другите три големи платнохода си стоят спокойно. Но едно обезпокоително обстоятелство прави впечатление на Гарсия де Суса, капитана на малката каравела, която придружава флотата като пети платноход: това, че около полуопустелите пет кораба се събират все по-голям рояк малайски лодки, и под предлог, че носят стоки на борда, все повече и повече от тия голи безделници се катерят по корабните въжета. В края на краищата минава му през ума съмнението, че тук се готви от страна на прелюбезния султан едно предателско нападение, едновременно на сушата и в морето.

За щастие малката каравела не е изпратила своята лодка на брега и де Суса натоварва своя най-доверен човек с най-голяма бързина да отиде на адмиралския кораб и да предупреди капитана. Тоя негов най-доверен човек не е никой друг, а долният чин Магелан. Той се отправя с бързи, енергични удари към кораба, намира капитан Секейра, разположен пред шаха. Но на Магелан не харесва обстоятелството, че мнозина малайци с винаги готовите си широки крисове на пояса стоят зад гърба на двамата играчи и си дават вид, че гледат играта. Той прошепва незабелязано на Секейра своето предупреждение. Капитанът запазва присъствие на духа и не прекъсва играта, за да не възбуди подозрение. Но той заповядва на един моряк да застане на мачтовата площадка и да наблюдава и сам, продължавайки играта, не снема ръката си от своя меч.

Предупреждението на Магелан бе дошло в последния, в крайния миг. Тъкмо в тая минута от султанския палат се издига стълб от дим — уговореният знак за едновременно нападение и на сухо, и в морето. За щастие морякът от мачтата дава навреме знак за тревога на кораба. Секейра мигновено скоква на крака и разблъсква със сабята си малайците, преди те да успеят да го нападнат. Веднага изсвирва сигнал, екипажът се събира на палубата. На всички кораби малайците биват изхвърлени през борда и напразно сега от всички страни върху корабите се спущат малайските праове, за да се закачат за тях и ги превземат. Секейра е вече спечелил време, за да може да дигне котвите, и неговите топове му отварят път с мощни залпове. Благодарение на бдителността на де Суса и Магелановата бързина ударът върху корабите не успява.

Много по-зле стои обаче работата с нещастниците, които са отишли с пълно доверие на брега — една шепа неприготвени, пръснати из улиците мъже срещу хиляди коварни врагове. Повечето от португалците биват веднага изклани, само на малцина се удава да избягат до брега. Но вече е много късно: малайците са завладели лодките и направили невъзможно всяко отстъпление към корабите; португалците падат един подир друг пред надмощието на врага. Само един-единствен, най-храбрият от всички, се брани още — Магелановият най-близък и най-доверен приятел Франсиско Сераон. Той е вече заграден, ранен, почти изгубен. Но в последния миг Магелан пристига с още един войник в една малка лодка, като излага безстрашно живота си за своя приятел. С няколко смели замаха на сабята си той успява да измъкне приятеля си, който е заграден от десетократно по-силен враг, дръпва го в малката лодка и му спасява по тоя начин живота. Португалската флота загубва при това нападение лодките си и повече от една трета от екипажа си, но Магелан си спечелва един кръвен брат, чието приятелство и доверие ще бъдат от решително значение за бъдния му подвиг.

* * *

За пръв път по тоя повод се проявява в още съвсем тъмния образ на Магелан една характерна черта: смелата му решителност. В неговата природа няма нищо патетично, нищо, което да се хвърля в очи, и съвсем ясно е защо летописците на индийската война толкова дълго време не го забелязват — Магелан беше през целия си живот човек на скромността. Той не знае изкуството да привлича вниманието на другите върху себе си, нито да печели обич. Но винаги когато му е поставяна една задача и още повече, когато той сам си е поставял някоя задача, тоя незабелязан и скрит човек действува с блестящо съчетание от ум и смелост. Никога обаче той не се е стремил подир това да използува заслугата си или да се слави с нея; тихо и търпеливо си отива той отново в сянката. Той знае да мълчи, знае да чака, сякаш предусеща, че съдбата му готви още много години на изпитания и поуки, за да може да изпълни делото, за което е предопределен. Наскоро след като взема участие в една от най-големите победи на португалската флота — боя при Кананоре, и в едно от най-тежките поражения — удара при Малака, на Магелан се пада да премине в тежкото си мореплавателско поприще през едно ново изпитание на храброст си: едно корабокрушение.

Магелан е вече определен да придружава един от редовно завръщащите се с мусона транспорти от подправки, когато галеоната засяда на тъй наречения Падуа праг. Не загива ни един човешки живот, само корабът се разбива о кораловия риф и става на стотици късове и понеже целият екипаж не може да се събере на малкото лодки, една част от хората трябва да останат. От само себе си се разбира, че капитана, офицерите и благородниците искат първи да бъдат прибрани в лодките и това предпочитане ожесточава простите моряци. Опасната междуособица е вече на прага, но ето че Магелан се отделя от благородниците и заявява, че ще остане заедно с моряците, ако капитаните и благородниците дадат честна дума веднага след пристигането си на суша да се върнат с друг кораб и ги вземат.

Изглежда, че това негово храбро държане за пръв път обръща вниманието на горното началство върху него. Защото, когато късо време след това, през октомври 1510 г., Албукерке, новият вицекрал, пита „капитаните на краля“ как да се предприеме обсадата на Гаос, и Магелан е отбелязан между поканените. С това най-сетне простият войник и моряк след петгодишна служба бива произведен в офицерски чин и като такъв бива придаден към флотата на Албукерке, която трябва да отмъсти за позорното поражение, което Секейра претърпя в Малака.

По такъв начин Магелан отново се отправя след две години към Далечния Изток. Деветнадесет кораба — една отлична бойна флота — се нареждат заплашително през юли 1511 пред пристанището на Малака и започват ожесточен бой с коварния домакин. Шест седмици трае борбата и Албукерке успява най-сетне да сломи съпротивата на султана. С това в ръцете на грабителите пада една плячка, каквато те не са спечелвали дори и в благословената Индия. Със завладяването на Малака Португалия държи в ръката си целия източен свят. Най-сетне главната артерия на мохамеданската търговия е завинаги прерязана, няколко седмици още и всичката кръв изтича. Всички морета — от Гибралтар, наречен Херкулесови стълбове, до теснината при Сингапур, са вече само един португалски океан. Гръмовният отзвук от тоя решителен удар, какъвто ислямът не бе претърпял от незапомнени времена, достига далече нагоре дори до Китай и Япония и се връща тържествуващ назад към Европа. Пред събраните вярващи папата изказва публична благодарност за прекрасното дело на португалците, които дадоха в ръцете на християнството половината от Земята, и Рим преживява зрелището на едно тържество, каквото тоя Caput mundi^[3] не бе виждал от времето на Цезарите насам. Едно посланичество, водено от Тристаон де Кунья, донася от плячката на победителите в завладяната Индия коне със скъпоценни юзди и седла, леопарди и пантери. Най-главното и най-любопитното нещо е обаче един слон, който португалски кораби бяха донесли жив и който коленичи три пъти пред светия отец сред ликуванията на целия народ.

Но дори и тоя успех не може да задоволи необузданата империалистическа воля на Португалия. Никога в историята една голяма победа не е насищала някой победител; нали Малака е само ключът към съкровището на подправките. Държейки тоя ключ в ръцете си, португалците искат сега да се приближат до това съкровище и да завладеят приказно богатите Острови на подправките — Зундския архипелаг, островите Амбоина, Банда, Тернат и Тидор. Три кораба биват въоръжени и поставени под командата на Антонио д’Абреу и някои от тогавашните летописци споменават и името на Магелан между участниците в тоя поход към най-далечния през тогавашните времена източен кът на Земята. В действителност обаче индийското време на Магелан се свършва вече в оня час. Стига! — казва му съдбата. Достатъчно видя на изток, достатъчно неща преживя! Сега по нов път, по собствен път! И тъкмо тия приказни Острови на подправките, за които той ще бленува през целия си живот, към които вече ще държи прикован като омагьосан вътрешния си поглед, тъкмо тия острови Магелан никога няма да види със собствените си земни очи. Нему не е съдено да сложи крака си на тия обетовани острови, те ще останат за него само един блян, неговия творчески блян. Но благодарение на приятелството му с Франсиско Сераон тия никога невидени острови му са близки и познати, като че ли е живял на тях, и чудната Робинзониада на приятеля му го насърчава да предприеме най-големия поход на своето време.

* * *

Това забележително частно приключение на Франсиско Сераон, което ще има такова решително значение за Магелан и за неговото по-сетнешно плуване около света, представя един благотворно успокояващ случай сред кървавата хроника на португалските боеве и кланета; образът на тоя незнаменит капитан заслужава да бъде отличен с един особен поглед между всички ония знаменити капитани. След като си взема в Малака сбогом със заминаващия за родината побратим Магелан, Франсиско Сераон се отправя заедно с капитаните на другите два кораба към приказните Острови на подправките. Без особени трудности и злополуки те стигат до зелените брегове и намират там неочаквано дружелюбен прием. Защото мохамеданите не са още проникнали до тия далечни кътища нито с културата си, нито с войнствеността си: населението живее още в естествено състояние, голо и мирно; то не познава още парите, не се стреми към никакви особени печалби. За няколко дрънкалки и гривни наивните островитяни домъкват грамадни товари карамфил и понеже португалците успяват да напълнят до връх корабите си още на първите два острова — Банда и Амбоина, адмирал д’Абреу решава да не ходи на другите острови, а да се върне веднага с всичките си съкровища в Малака.

Може би от алчност корабите са били претоварени, може би причината да е била друга — но един от тях, именно оня, който Франсиско Сераон командува, се удря в една скала и се разбива; претърпелите корабокрушението успяват да спасят само живота си. Те скитат изоставени по чуждия бряг и вече са пред опасността да загинат най-печално, когато на Франсиско Сераон се удава с помощта на хитрост да завладее една пиратска лодка, с която се връща назад в Амбоина. Също така любезно, както и по-рано, когато бяха дошли като големци, ги приема тамошният владетел и великодушно им предлага подслон; португалците са просто смаяни и не знаят как да изкажат благодарността си. Разбира се от само себе си, че щом като екипажът му се съвземе и отпочине, войнишки дълг е на капитан Франсиско Сераон незабавно да се върне с някоя от многото джонки, които постоянно заминават за Малака, при своя адмирал и да поеме отново португалската кралска военна служба, към която го задължават клетвата и заплатата му.

Но райската природа и топлият благотворен климат доста съмнително разслабват у Франсиско Сераон чувството за военна дисциплина. И изведнъж на него му става съвсем безразлично дали някъде, на хиляди мили далече, в лисабонския палат, някакъв си крал се мръщи и се сърди и го заличава от листата на своите капитани или пенсионери. Той знае, че е направил достатъчно за Португалия, че достатъчно е изкарвал за нея кожата си на пазар. Сега вече той, Франсиско Сераон, иска да започне най-сетне да се наслаждава също така спокойно и безгрижно на живота си, както всички други, лишени от дрехи и грижи люде в този блажен остров. Нека другите моряци и капитани продължават, ако искат, да браздят моретата, да изкупуват с потта и кръвта си чер пипер и канела за чуждите посредници, нека продължават да служат като послушни глупци всред опасности и боеве само за да може Алфандата в Лисабон да получава повече налози в касите си — той лично, Франсиско Сераон, ci-devant^[4] капитан от португалската флота, се е наситил вече на войни и приключения и сделки с подправки. Без голяма тържественост храбрият капитан се оттегля от света на героите в света на идилията и решава да живее занапред като частно лице, и то по същия съвършено първобитен и прелестно ленив начин на живот, както тоя дружелюбен народец на острова. Високата длъжност на велик везир, с която го дарява кралят на Тернат, твърде не го обременява с работа; само веднъж при една малка война той има да върши службата на военен съветник при господаря си. Като награда за това той получава обаче една собствена къща с роби и слуги и вън от това — една хубава мургава жена, която му добива две или три деца.

Дълги години остава Франсиско Сераон един втори Одисей, който е забравил своята Итака, в прегръдките на тъмнокожата си Калипсо и никакъв ангел на честолюбието не може да го прогони от тоя рай на dolce far niente^[5]. Девет години до самата си смърт тоя доброволен Робинзон, тоя пръв беглец от културата не напуща Зондските острови — той е без съмнение най-малко героичният от всички конкистадори и капитани на португалската героична епоха, но по всяка вероятност е най-умният, а също и най-щастливият.

Това романтично бягство на Франсиско Сераон от света не изглежда на пръв поглед да има някакво отношение към живота и подвига на Магелан. В действителност обаче тъкмо тоя отказ от света на един малък съвсем неизвестен капитан е упражнил най-решително влияние върху живота на Магелан и с това — върху историята на световните открития. Защото въпреки грамадната пространствена далечина двамата кръвни приятели остават в постоянна връзка. Всеки път, когато му се удава възможност да изпрати от своя остров до Малака и оттам до Португалия някое известие, Сераон пише изчерпателни писма, които възторжено хвалят богатствата и хубостите на новата му родина. Той пише буквално: „Аз намерих тук един нов свят, по-богат и по-голям от света на Васко да Гама.“ Съвършено запленен от магията на тропиците, той настоятелно кани приятеля си да напусне неблагодарната Европа и малко доходната служба и по-скоро да иде при него. И едва ли може да има съмнение, че Франсиско Сераон е бил оня, който пръв е довел Магелан до мисълта дали при далечното източно положение на тия острови не ще е по-добре да стигне до тях по пътя на Колумб (като се върви на запад) вместо по оня на Васко да Гама (като се върви на изток).

Колко далече са отишли преговорите между двамата приятели, ние не знаем. Във всеки случай двамата трябва да са уговорили нещо определено, защото след смъртта на Сераон между книжата му е било намерено едно писмо от Магелан, в което той тайнствено обещава на приятеля си в най-скоро време да дойде в Тернат, и то „ако не през Португалия, по друг един път“. И намирането на тоя нов път е станало цел в живота на Магелан.

Мисълта за тоя път, няколкото белега от рани върху мургавата му снага и най-сетне един малайски роб — тия три неща са, може да се каже, всичко, което Магелан донася в родината си след седемгодишна фронтова служба в Индия. Но каква изненада и навярно неприятна изненада е за преминалия през битките войник, когато слиза най-сетне на брега в 1512 г. и вижда един съвършено друг Лисабон, една съвършено друга Португалия, коренно различни от ония, които той бе оставил преди седем години. Той е удивен още при навлизането в Белем. Вместо старата нисичка черквица, която на времето си бе благословила потеглянето на Васко да Гама, сега се издига, завършена най-сетне, мощната великолепна катедрала — първи видим знак на грамадното богатство, което неговата родина придоби със завладяването на индийските подправки. Всеки поглед наоколо показва промени. По реката, тъй оскъдно оживявана по-рано, сега се тълпят платно до платно, в корабостроителниците покрай брега чукат работниците и бързат колкото е възможно по-скоро да построят нови, колкото е възможно по-големи флоти. В пристанището гъмжат мачта до мачта домашни и чуждестранни кораби, брегът е отрупан със стоки, хранилищата са задръстени, хиляди и хиляди хора бързат и шумят по улиците, между новоизникналите дворци. В търговските къщи, в разменниците на чужди пари и в посредническите кантори гъмжат всички езици на Вавилон — благодарение на ограбването и използуването на Индия от малък град Лисабон вътре в едно десетилетие е станал един световен град, един град на лукса. Жените на благородниците показват в открити колесници индийските си бисери, грамаден рояк великолепно облечени придворни ходят надуто из двореца и завърналият се в родината разбира: неговата проляна в Индия кръв и кръвта на другарите му благодарение на някаква тайнствена химия се е превърнала тук в злато. Докато те се биеха под неумолимото слънце на Юга, докато те страдаха, живееха в лишения и губеха кръвта си, Лисабон бе станал чрез тяхното дело наследник на Александрия и Венеция, а Мануел — e fortunado^[6], най-богатият монарх в Европа. Всичко в родината се е променило, всичко в стария свят живее по-богато, по-разкошно, по-разсипнически, всичко се наслаждава по-буйно на живота, сякаш завладените подправки, спечеленото злато са опиянили чувствата. Само той се връща назад същият като „незнаен воин“, никой не го очаква, никой не му благодари, никой не го приветствува. Като в някаква чужда страна се завръща в родината си след седем години лишения в Индия португалският войник Магелан.