Стефан Цвайг
Магелан (3)

Navigare necesse est^[1]

В началото бяха подправките. От времето, когато римляните при своите пътувания и войни вкусиха за пръв път лютите, или упоителни, възбудителните, или замайващи, подправки на Изтока, Западът вече не може и не иска да мине в готварницата и избата си без „еспецериите“, без индийските подправки. Защото северното ядене остава невъобразимо блудкаво и безвкусно дори дълбоко в средновековието. Дълго време още трябва да мине, преди полските плодове, като картофите, царевицата и доматите, да добият трайно право на гражданство в Европа, лимоните почти не се използуват още за подкиселяване и захарта за подслаждане, а тънките тонически средства, като кафето и чаят, не са още открити; дори князете и болярите се принуждават да затрупват с тъпо претъпкване на стомасите си блудкавото еднообразие на своите гозби. Но, о чудо: само едно-единствено зърно индийска подправка, няколко гребки чер пипер, един сух мускатов цвят, на върха на ножа малко джинджифил или канела, прибавени и в най-дебелашката гозба, и небцето е вече приятно раздразнено от един странен вкус, който предизвиква охота за ядене. Между яркото Dur и Moll на киселото и сладкото, на силното и блудкавото затрептяват изведнъж прекрасни кулинарни обертонове и полутонове; и скоро все още варварските нерви на средновековието просто не могат да се наситят на тия нови възбудителни средства. Една гозба минава за добра само когато е лудо насипана с черен пипер и ужасно подправена; дори в бирата турят джинджифил, а виното сгорещяват със счукани подправки, додето всяка глътка започва да гори гърлото като запален барут. Но не само за готварницата си Западът има нужда от такива грамадни количества especeria^[2]; също и женската суетност непрестанно иска все повече и повече от новите благоухания на Арабия — сластния мускус, знойната амбра, сладкодъхното розово масло; тъкачи и багрилници преработват за жените индийските дамаски, златарите са принудени да наддават за белите бисери от Цейлон и синкавите диаманти от Нарсингар. Но още по-властно усилва употребата на източни произведения католическата църква — защото нито едно от милионите и милиардите кадилни зрънца, които клисарите люлеят в кадилниците на хилядите и десетките хиляди черкви в Европа, не е израсло на европейска земя; всяко от тия милиони и милиарди зърна трябва да бъде пренесено по вода и по суша и да измине целия необозрим път от Арабия до Европа. Също и аптекарите са постоянни купувачи на прославените индийски specifica каквито са опиумът, камфорът, скъпоценната гума, и те знаят от опит, че отдавна вече никой балсам и никое лекарство не изглежда на болните наистина лековито, ако на порцелановото гърненце не се чете, надписана със сини букви, магичната дума arabicum или indicum. Всичко източно неудържимо печели в Европа един хипнотичен чар поради далечния си произход, редкостта и екзотиката си, може би също и поради скъпата си цена. Арабско, персийско, индийско — тези названия стават в средновековието (също както през осемнадесетия век названието френско) еднозначни с великолепно, изтънчено, болярско, дворцово, прекрасно и скъпоценно. Никой търговски артикул не е така желан, както скъпите especeria, човек би могъл почти да сметне, че мирисът на тия източни цветове е упоил по някакъв магичен начин душата на Европа.

Но тъкмо защото е толкова модна и желана, индийската стока е скъпа и продължава все повече и повече да поскъпва: едва ли би могъл човек днес да пресметне постоянно качващите се трескави криви на цените, защото всички исторически парични таблици остават нещо отвлечено — опитът ни доказва това; най-лесно би могъл човек да добие една оптическа представа за лудото поскъпване на подправките, ако си спомни, че същият чер пипер, който стои днес открито на всяка трапеза и който хората безгрижно разсипват като пясък в началото на второто хилядолетие бе броен от търговците зрънце по зрънце и по тежест бе почти равноценен на среброто. Толкова абсолютна и постоянна бе неговата стойност, че много държави, и градове калкулираха с чер пипер, като с някой благороден метал: с чер пипер, можеха да се купуват недвижими имоти и земи, да се изплащат зестри, да се откупува право на гражданство; мнозина князе и много държави установяваха в мерки чер пипер своите мита и когато в средновековието искаха да кажат, че някой има тежко богатство, хулеха го с прозвището „чувал с чер пипер“. Търговците теглеха канелата, хининовите кори и камфора на аптекарски и златарски везни, като при това затваряха грижливо вратите и прозорците, за да не би някое полъхване на вятъра да издуха няколко прашинки от скъпоценните отпадъци. Но колкото и абсурдно да изглежда в очите на днешните хора това надценяване, то става съвсем ясно и оправдано, щом като сложим в сметката мъчнотиите и опасностите на пренасянето. През ония времена Изтокът лежи тъй неизмеримо далеч от Запада и какви опасности и пречки имат да преодоляват из пътя си керваните и колите! Каква одисея има да изтърпи всяко отделно зърно, всеки отделен цвят, докато стигнат от зеления храст в Малайския архипелаг до продавницата на европейския търговец! Сама по себе си, разбира се, никоя от тия подправки не е някаква рядкост. Напротив, отвъд, в другата половина на земното кълбо, стърковете канела, карамфилите, мускатовите орехи и пиперовите шубраци растат в Тидор, в Амбоина, в Банда и в Малабар също така буйно и свободно, както у нас бодилите, и един квинтал от тях струва на Малайските острови не повече, отколкото в Европа една гребка с върха на ножа. Но през колко много ръце трябва да премине стоката, докато достигне през пустини и морета до последния купувач — потребителя! Първата ръка, както винаги, бива най-зле заплатена; малайският роб, който бере пресните цветове и ги мъкне към пазара върху бронзовия си гръб, завързани с лико на снопчета, получава като възнаграждение само солената си пот. Но неговият господар вече печели; един мохамедански търговец купува от него стоката и я пренася в мъничък, люшкан от вълните прао за осем дни, за десет дни, та и за повече време, и все под огъня на немилостивото слънце, от Островите на подправките до Малака (близо до днешния Сингапур). Тук вече стои в мрежата си първият паяк-смукач; господарят на пристанището, могъщият султан, иска от търговците данък за претоварването на стоката. Едва след като бъде изплатен тоя данък — едва тогава се дава позволение за претоварването на благоуханната жътва върху друга по-голяма джонка и тоя все пак малък плавателен съд отново се плъзга, тласкан от широки гребла или от четвъртити платна, нататък, от едно крайбрежие на Индия към друго. Месеци минават така в еднообразно плуване и безкрайно чакане при безветрие под безоблачното нажежено небе, а често и в бягане пред внезапните тайфуни и корсарите. Безкрайно мъчно и неизказано пълно с опасности е това пренасяне през две, през три тропически морета; от пет кораба почти винаги единият става по пътя жертва на бурите или на пиратите и прекупецът благославя бога, когато е заобиколил благополучно Камбагда и е достигнал най-сетне Ормузд или Аден, а с това и честитата Арабия или Египет. Но и новият начин на пренасяне, който начева оттук, съвсем не е по-малко мъчителен и по-малко опасен. В тия претоварищни пристанища чакат на дълги търпеливи редици хиляди камили, които коленичат послушно по даден от господаря им знак, чувалите с връзки чер пипер и мускатов цвят биват натоварвани един по един на гърбовете им и четирикраките кораби бавно се залюляват и понасят стоката през пясъчното море. В преходи, дълги по месеци, арабските кервани пренасят индийската стока — прозвучават имената от „Хиляда и една нощ“ — през Басора и Багдад и Дамаск за Бейрут и Трапезунд или през Джида за Кайро; от памтивека са тия дълги пътища през пустинята и те са познати на търговците още от времето на фараоните и бактрийците. Но за зла съдба те са познати не по-зле и на бедуините — тия пирати на пустинята; често пъти едно дръзко нападение унищожава с един удар плода на безбройни мъчителни месеци. Онова, което се отърве най-сетне благополучно от пясъчните бури и бедуините, попада пък в ръцете на други разбойници: от всяка натоварена камила, от всеки чувал емирите на Хеджас, султаните на Сирия и Египет искат налог, и то много изобилен; на сто хиляди дукати изчисляват онова, което е вземал годишно само единият от тия крайпътни разбойници — египетският султан, от налог за пропуск на подправки. Достигне ли стоката най-сетне устието на Нил близо до Александрия, там я очаква още един, най-последният, но не най-незначителният скубач — флотата на Венеция. След коварното унищожение на конкурентния град Бизанс малката република взе всецяло в свои ръце монопола на западната търговия с подправки; вместо да бъде препратена направо, стоката трябва най-напред да спре на Риалто, където за нея наддават немските, фландърските, английските търговски складове. Едва подир това същите тия цветове, които тропическото слънце бе родило и гряло две години, тръгват в тежки коли през снега и леда на алпийските проходи към европейския продавач и следователно — към потребителя.

Най-малко през дванадесет ръце — така пише меланхолично Мартин Бехайм в своето прочуто „Земно кълбо“ от 1492 г. — трябва да мине индийската подправка, преди да достигне последната ръка, до потребителя. Но макар че дванадесет ръце си делят печалбата, все пак всяка отделна ръка изстисква достатъчно златен сок от индийската подправка; и въпреки всички рискове и опасности търговията с подправки и лековити растения минава за най-доходната търговия на средновековието, защото при най-малък обем на стоката дава възможност за най-голяма печалба. Могат от пет кораба четири да потънат заедно със стоката си — Магелановият поход ни дава един образцов пример за това, — двеста от двеста и шестдесет и пет души да не се върнат — моряците и капитаните ще загубят наистина живота си, търговецът обаче все пак печели от играта. Завърне ли се след три години натоварен с подправки само един колкото и малък да бъде кораб от петте изпратени, товарът му покрива всички загуби и дава богата печалба, защото един-едничък чувал чер пипер струва в петнадесетото столетие повече от един човешки живот; затова при голямото предлагане на човешки живот и бясното търсене на скъпоценните подправки не е никак чудно, че сметката винаги излиза права. Палатите на Венеция, както и палатите на Фугерите и Велзерите са изградени почти единствено с печалби от подправки.

Но върху голямата печалба неизбежно подобно на ръжда върху желязо се натрупва люта завист. Всяко предимство винаги се чувствува от другите като неправда и там, където една малка група хора се обогатява чрезмерно, от само себе си се образува коалиция на ощетените. Със завистливо око гледат отдавна генуезците, французите, испанците към сръчната Венеция, която е съумяла да отправи златния поток към Канале Гранде, и с още по-ядовито ожесточение извръщат те глави по посока на Египет и Сирия, където ислямът е поставил една непристъпна преграда между Индия и Европа. На християнски кораб не е позволено да плува по Червено море, никой християнски търговец не се допуща дори само да премине през него; всичката търговия с Индия минава неумолимо през турски и арабски търговци и ръце. Но чрез това не само се оскъпява безполезно стоката на европейския потребител и предварително се обира каймакът от печалбата на християнския търговец, не, това положение заплашва да прелее на Изток и всичкия излишък от благородни метали, понеже изнасяните там европейски стоки далеч не могат да достигнат по стойност внасяните скъпоценни индийски растения. Вече поради тоя чувствителен търговски дефицит в Запада трябваше да се появи възбуденото нетърпение и желание да се отърве от опропастителния и унизителен контрол и ето че най-сетне силите се събират. Кръстоносните походи съвсем не бяха (както често пъти ги представят твърде романтично) само един мистично религиозен опит да се изтръгнат из ръцете на неверниците светите места и божия гроб; тая първа европейска коалиция представяше едновременно първото логично и целесъобразно усилие да се пробие тази преграда към Червено море и да се направи източната търговия свободна за Европа, за християнството. И понеже тоя удар не сполучи, понеже Египет не можа да бъде изтръгнат от мохамеданите и по тоя начин ислямът продължаваше да държи затворен пътя към Индия, трябваше по необходимост да се роди желанието за намиране един друг, свободен, независим път към Индия. Смелостта, която накара Колумб да се впусне на Запад, Бартоломей Диас и Васко да Гама — на юг и Кабот — на север срещу Лабрадор, изникна на първа линия от целесъобразната воля да се открие най-после, най-сетне един свободен, един безмитен и безпрепятствен морски път от западния свят към Индия и да се обезсили чрез това позорната хегемония на исляма. Винаги при големи изнамирания и открития истинската окриляваща сила е една духовна, една морална подбуда, но в повечето случаи последният тласък за осъществяването се дава от материални подбуди. Несъмнено кралете и техните съветници са се въодушевявали от предложенията на Колумб и Магелан също и поради смелата им идея; никога обаче те не биха посмели да дадат необходимите пари за техните проекти, никога не щеше да им бъде действително приготвена и въоръжена от князете и спекулантите цяла флота, ако не съществуваше едновременно и изгледът да получат от тия походи за откриване нови пътища и земи хилядократно назад онова, което разходваха. Зад героите на тоя век на откритията стояха като двигателни сили търговците; също и походът на Магелан, тоя пръв героичен порив да завладее света, изхождаше от твърде земни сили — в началото бяха подправките.

* * *

Чудни са тези случаи в хода на историята, когато виждаме гения на един човек да се съчетава с гения на историческия час, когато един отделен човек схваща с погледа на ясновидец творческия копнеж на своето време. Между страните на Европа една не е могла още да изпълни своята част от европейската задача — Португалия, която успя да се изтръгне след продължителни героични войни от мавританското господство. Обаче веднъж извоювани победата и самостоятелността, прекрасната сила на един млад и страстен народ остава да лежи съвсем неизползувана; естествената воля за разширение, която живее у всеки възходящ народ, не намира на първо време никакъв отдушник. Цялата сухоземна граница на Португалия опира до Испания — един приятелски, един братски народ: по такъв начин малката и бедна страна би могла да се разширява единствено към морето, чрез търговия и колонизация. Но за нещастие Португалия има — или изглежда засега да има — най-неблагоприятното географско положение от всички мореплавателски народи на Европа. Защото Атлантическият океан, който хвърля откъм запад вълните си върху нейното крайбрежие, се смята според Птолемеевата география (едничкия авторитет на средновековието) за безкрайна и недостъпна водна пустиня. За не по-малко недостъпен обявяват Птолемеевите карти на света и южния път, който върви покрай африканското крайбрежие: невъзможно е да се обиколи с кораб тая пясъчна пустиня, защото тази негостоприемна и необитаема земя достига до южния полюс и е съединена с terra australis^[3] без какъвто и да било морски проток помежду им. Преценено според старата география, Португалия като лежаща извън единственото достъпно за корабоплаване море на средновековието — Средиземно море, имаше между другите мореплавателски страни на Европа най-лошото положение, което би могло да се измисли.

И ето че става жизнена задача на един португалски княжески син да направи възможно това привидно невъзможно нещо и смело да опита: дали все пак последните не могат да станат първи съгласно библейското изречение. Та що — ако Птолемей, тоя geographus maximus^[4], тоя папа на земезнанието, е направил грешка? Ако този океан, който понякога изхвърля откъм запад с могъщите си вълни любопитни и чудни дървета върху бреговете на Португалия (а тия дървета все пак трябва да растат някъде), съвсем не е безкраен, а води към нови и непознати земи? Ако Африка е обитаема отвъд тропика, ако всезнаещият грък е казал една недодялана лъжа с твърдението си, че тоя неизследван континент не може да се заобиколи по вода и че никакъв път не води покрай него закъм Индийското море? Тогава Португалия тъкмо защото лежи най-далече на запад, би станала отправна точка на всички открития, би била най-близкият от всички пътища за Индия. Тя би била значи не отхвърлена поради съседството си с океана, но, напротив, призвана за мореплаване, както никоя друга страна на Европа. Тоя блян — да издигне малката и безсилна Португалия в първа морска сила и да превърне Атлантическия океан, който до това време се смята само една преграда, в удобна морска улица, става in nuce^[5] цел в живота на Infante^[6] Енрике, когото историята справедливо и несправедливо нарича Хенрих Мореплавателят. Несправедливо: защото, като се изключи едно късо военно пътуване до Сеута, Енрике никога не се е качвал на кораб и няма ни една книга, ни един мореплавателен трактат, ни една карта от неговата ръка. Но все пак историята може да му признае с право това име, тъй като тоя княжески син посвети живота и богатството си на мореплаването и мореплавателите. Спечелил си още отрано име при обсадата на Сеута през мавританската война, бидейки и един от най-богатите мъже в страната, тоя син на един португалски и племенник на един английски крал би могъл да намери простор за честолюбието си в най-бляскавите служби; всички дворове го канят при себе си, Англия му предлага пост на върховен командир. Но тоя странен мечтател избира за поле на своя живот творческото усамотение. Той се оттегля в Кап Сагрес, някогашната свещена предпланина на древността. Оттам в продължение близо на петдесет години той подготвя морски поход към Индия и с това — голямото настъпление срещу Mare incognitum^[7].

Кое е дало на самотния дързък мечтател смелостта да излезе против най-висшите космографски авторитети на своето време, против Птолемей и неговите тълкуватели и прерисувачи и да защищава убеждението, че Африка съвсем не е замръзнал за полюса континент, но наопаки, възможно е тя да бъде заобиколена с кораб и по такъв начин е истинският път за Индия — тая тайна едва ли ще може някога да се разгатне. Знае се обаче, че никога не е напълно заглъхвало преданието (отбелязано също и от Херодот и Страбон), според което през тъмните дни на фараоните една финикийска флота заминала от Червено море и след две години се завърнала неочаквано през Херкулесовите стълбове (теснината на Гибралтар). Може би князът е имал също и сведения от мавритански търговци на роби, че отвъд Libya deserta^[8], отвъд Сахара лежи една страна на богатствата, Bilat ghana, и действително още в една карта, която един арабски космограф направил през 1150 г. за нормандския крал Роджер II, днешната Гвинея се намира съвсем точно означена под това Bilat ghana. Твърде възможно е следователно княз Енрике с помощта на добра осведомителна служба да е бил по-добре осведомен за действителната форма на Африка, отколкото училищните географи, които се кълняха единствено в Птолемей и отначало отблъснаха като зле скроени лъжи и съобщенията на Марко Поло и Ибн Батута. Но истинското морално значение на Енрике лежи обаче в това, че той е схващал едновременно и величието на целта, и големината на мъчнотиите, че е разбрал с благородно примирение, че той самият никога не ще види осъществен бляна си, тъй като за подготовката на едно такова велико предприятие са нужни повече години, отколкото трае един човешки живот. Защото как ще се одързостиш през онова време да тръгнеш по море от Португалия за Индия без познания за морето и без кораби, годни за подобно мореплаване? Географските и мореплавателните познания на Европа по времето, когато Енрике започва своето дело, са невъобразимо първобитни. През тъмните векове на помрачението, което дойде след пропадането на Римската империя, средновековието забрави почти всичко, което гърците, финикийците, римляните бяха открили и установили при своите смели пътешествия. Невероятно като някаква приказка бе станало за ония времена на пространствено самоограничение, че един Александър отдавна бе проникнал до границите на Афганистан и дори дълбоко до Индия, загубени са отличните карти, световните карти на римляните, развалени са техните военни пътища, изчезнали километражните камъни, които достигат дори до Британия и Битиния, унищожена е тяхната образцова политическа и географска осведомителна служба, хората са се отучили от пътешествия, угаснала е жаждата за открития, изпаднало и бедно е мореплавателското изкуство; малки плавателни съдове без каквато и да било по-широка, по-смела цел, без истински компас и ясни карти се промъкват страхливо покрай бреговете, от пристанище на пристанище постоянно под страха, че ще бъдат изненадани от буря или от не по-малко опасните пирати. При едно подобно упадъчно състояние на космографията и с подобни жалки кораби твърде рано бе още да се мисли за покоряване на земните океани и завладяване задморските царства. Едно цяло поколение на пожертвованието трябва тепърва да навакса онова, което бе пропуснато през вековете на безразличие. И Енрике, в това е и неговото величие, бе решен да жертвува живота си за бъдното дело.

Само няколко порутени стени стърчат още от някогашния замък на Кап Сагрес, който княз Енрике бе съградил и който един крайно неблагодарен наследник на неговата наука Франсис Дрейк ограби и разруши. През сенките и булото на легендата днес е вече почти невъзможно да се установи подробно по какъв начин княз Енрике бе подготвил завоевателните планове на Португалия. Според повествованията (може би малко романтични) на летописците, негови съотечественици, той си доставил множество книги и карти от всички части на света, събрал арабски и еврейски учени и им заповядал да приготвят по-добри инструменти и табулатори. Всеки капитан, всеки моряк, който се връщал от някое пътуване, бивал разпитван, всички тия съобщения и познания бивали грижливо събирани в една тайна архива и едновременно с това се подготвяла цяла редица пътешествия. Изкуството да се строят кораби било неуморно тласкано напред; не минават много години и от първобитните „barcas“, тия малки, открити рибарски лодки с екипаж от осемнадесет души, израснали истински „naos“, широки кораби от осемдесет и сто тона, които могат да пътуват по морето и при лошо време. Този нов, годен за мореплаване вид кораб изискваше също и нов вид мореплаватели. Към кормчията се прибавя един „майстор по астрологията“, специалист по мореплаването, който знае да чете портолани, да определя отклонението и да отбелязва меридианите; теорията и практиката се обединяват в творческа треска и постепенно и систематично при тия пътешествия от обикновените рибари и моряци се възпитава и създава едно поколение от мореплаватели и откриватели, чиито дела зреят в бъдещето. Подобно на Филип Македонски, който оставя на сина си Александър неотразимите фаланги, княз Енрике завещава на своята Португалия най-добрите, най-модерните кораби на своето време и най-ударните моряци, с които тя ще завладее океана.

Но към трагичната съдба на предтечите винаги принадлежи и обстоятелството да умрат на прага, без да видят сами обетованата земя. Енрике не доживя нито едно от големите открития, които обезсмъртиха родината му в историята на светооткриването; в годината на неговата смърт (1460 г.) почти не се забелязва нищо особено във външната страна на работата, в областта на географията. Прославеното откриване на Азорските острови и Мадейра беше в действителност само едно повторно откриване (Портолано Лауренцио ги отбеляза още в 1351 г.). По западното крайбрежие на Африка неговите кораби не са достигнали дори до екватора; започнала е една малка, не особено славна търговия с бяла и главно с „черна слонова кост“: това ще рече масов грабеж на негри от сенегалското крайбрежие и продаването им на пазара за роби в Лисабон; малкото златен прах от тая търговия — това е нищожното начало, това е всичко, което Енрике е видял като плод на своето бленувано дело. Но в действителност решителният успех е вече извоюван. Защото не в постигнатия скок лежи тогава първото тържество на португалското мореплаване, но в моралната област и повдигането на жаждата за пътешествия, в унищожението на една опасна легенда. Дълги векове моряците лъжеха, че отвъд Кап Нон — на български „Нос, от който по-нататък не може“ — мореплаването е невъзможно. Веднага зад него започва „Зеленото море на тъмнината“ и тежко и горко на оня кораб, който се осмели да навлезе в тия области на смъртта. Морето в тия тропически места ври и кипи от огъня на слънцето. Гредите на кораба и платната му мигновено пламват, а всеки християнин, който се опита да стъпи в „Земята на сатаната“, която е пуста като поле от вулканична лава, веднага става негър. Толкова непреодолим бе станал чрез подобни басни тоя страх, че за да достави изобщо на Енрике моряци за първите му експедиции, папата се видял принуден да обещае на всички участници пълно опрощаване на греховете. Едва тогава било възможно да се съберат неколцина смелчаци за тия откривателски походи. Затова пък: какво тържество, когато Хил Еанес заобикаля през 1434 г. тоя уж непреодолим Кап Нон и може да съобщи от Гвинея, че прословутият Птолемей е разобличен като най-долнокачествен бъбривец, защото „тук се плава тъй лесно, както и по нас, и земята е извънредно богата и хубава“. С това е преодоляна мъртвата точка. Сега вече Португалия няма нужда да се грижи за събиране на моряци — от всички страни се притичват люде, жадни за приключения. Всяко ново успешно пътешествие прави плувците по-дръзки, изведнъж се появява едно ново поколение, за което приключенията са по-важни от живота. „Navigare necesse est, vivere non est necesse^[9]“ — старата моряшка поговорка отново добива власт над душите. А винаги когато за едно дело се залови едно ново решително и твърдо поколение, светът се преобразява.

Затова смъртта на Енрике означава само мигът на последното поемане дъх пред големия скок. Едва стъпва на престола енергичният крал Жоаон, и настава подем, който надминава всички очаквания. Онова, което е било досега нищожно пълзене на охлюв, става изведнъж бурен бяг и лъвски скок. Докато вчера бе отбелязано като грандиозно постижение преодоляването (в течение на двадесет години бавно напредване) на няколкото мили до Кап Бохадор и благополучното достигане (след нови двадесет години на бавно напредване) до Кап Верде, сега вече един скок от сто, от петстотин мили не означава нищо извънредно. Може би само нашето поколение, което преживява завладяването на въздуха, ние, които ликувахме, когато един аероплан можеше да измине по въздуха само три, само пет, само десет километра от Марсовото поле, и които видяхме едно десетилетие по-късно прелитането на континентите и океаните, само ние бихме могли може би да разберем напълно пламенното участие, трепетния възторг, с който цяла Европа придружаваше внезапния пробив и поход на Португалия в областта на неизвестното. В 1471 г. бива достигнат екваторът, в 1484 г. Диего Кам спира вече при устието на Конго и най-сетне в 1486 г. се осъществява пророческият блян на Енрике: португалският мореплавател Бартоломей Диас достига южните брегове на Африка, носа Добра Надежда, който той, разбира се, кръщава отначало поради бурите, които го посрещат там, Cabo tormentoso^[10]. Но макар че бурята му разкъсва платната и строшава мачтата, смелият конкистадор решително продължава да върви напред. Той е вече стигнал източния бряг на Африка, откъдето мохамеданските пирати лесно биха могли да го отведат до Индия — ето че се разбунтува обаче екипажът му: достатъчно е постигнато за тоя път. С наранено сърце е принуден да се завърне Бартоломей Диас назад, загубвайки по чужда вина славата да бъде първият европеец, който е покорил морския път за Индия, и един друг португалец — Васко да Гама, ще бъде чествуван за това геройско дело в безсмъртното стихотворение на Камоенса; както винаги, оня, който започва делото, трагичният предтеча, бива забравен заради щастливия изпълнител. Но както и да е: решаващият дял от работата е направен. За пръв път бива напълно установен географският образ на Африка, за пръв път показано и доказано против Птолемей, че свободният морски път за Индия е възможен. Блянът на Енрике биде осъществен от неговите ученици и последователи един човешки живот подир смъртта на техния учител.

С удивление и завист обръща сега цял свят очите си към тоя малък и забравен морски народ в най-крайния кът на Европа. Докато великите европейски държави Франция, Германия, Италия разкъсваха месата си в безумни войни, Португалия, тая Пепеляшка на Европа, разшири мястото си за живот на земята хиляди и десетки хиляди пъти; никакво напрежение не може вече да я достигне в неизмеримата преднина, която е взела. Вътре в една нощ Португалия стана първи морски народ в света, тя си осигури чрез своите дела не само нови области, но и цели нови светове. Още едно десетилетие само и тоя най-малък измежду европейските народи ще изяви властно стремежа си да притежава и управлява повече световно пространство, отколкото Римската империя дори през времената на нейното най-голямо разширение.

От само себе си се разбира, че един такъв чрезмерен империалистически стремеж при опита за неговото провеждане твърде скоро ще изтощи силите на Португалия. Всяко дете би могло да пресметне, че една такава мъничка страна, която изцяло не брои повече от милион и половина жители, не ще може продължително сама да заема, колонизира, управлява или дори само търговски да монополизира цяла Африка, Индия и Бразилия и най-малко от всичко — да ги защищава на вечни времена от ревността на другите народи. Една-едничка капчица масло не може да изглади повърхността на цяло развълнувано море, една страна, голяма колкото върха на игла, не може да подчини окончателно сто хиляди пъти по-големи от нея земи. Погледнато от гледище на разума, безграничната жажда на Португалия за разширение представя следователно истинско безумие, представя една донкихотщина от най-опасен вид. Но героичното е винаги ирационално и антирационално и винаги когато един човек или един народ дръзне да поеме върху себе си задача, която надвишава собствената му мярка, то и неговите сили се повишават в никога неподозиран размах: никога може би един народ не се е съсредоточавал в един-едничък победоносен миг по-величествено, отколкото Португалия в края на петнадесетото столетие. Тя си създаде внезапно не само своя Александър и своите аргонавти в лицето на Албукерке, Васко да Гама и Магелан, но също и своя Омир в лицето на Камоенса, своя Ливиус в лицето на Бароса. Учени, строители, големи търговци изникват за една нощ: както Гърция през времето на Перикъл, Англия през времето на Елисавета, Франция през времето на Наполеон, португалският народ осъществява в универсална форма най-съкровената си идея и я слага пред света като видимо дело. В течение на един незабравим час от историята Португалия беше първият народ на Европа, водачка на човечеството.

Но всяко голямо дело на един отделен народ винаги бива извършено за всички народи. Те всички чувствуват, че тоя пръв пробив в незнайното е преобърнал същевременно наопаки всички общоприети досега мерки, понятия, усети за пространство и затова във всички дворци, във всички университети следят с трепетно нетърпение най-новите известия от Лисабон. Благодарение на едно забележително ясновидство Европа схваща творческата страна на това португалско дело, което разширява света. Тя схваща, че мореплаването и откритията скоро ще изменят света по-решително, отколкото всички войни и тежки топове, че една хилядагодишна епоха — средновековието, изживява своя окончателен край и че започва едно ново време, което ще мисли и твори в други, в много по-големи пространствени мерки. Тържествено издига гласа си за прослава на Португалия флорентинският хуманист Полициан като вожд на мирния разум и в неговите думи трепти благодарността на цяла културна Европа: „Тя не само остави зад себе си Херкулесовите стълбове и надви един яростен океан, но и възстанови разкъсаното досега единство на обитаемия свят. И какви още нови възможности и стопански изгоди, какви възвисявания на знанието, какви потвърждения на старата наука, които досега биваха отхвърляни като невероятни, можем сега да очакваме! Нови страни, нови морета, нови светове изплуваха из вековната тъма. Португалия е днес предният пост, стражът на един втори свят.“

* * *

Една голяма изненада прекъсва тоя грандиозен устрем на Португалия към Изтока. Вторият свят изглежда вече достигнат, короната и богатствата на Индия изглеждат вече осигурени за крал Жоаон, защото след заобикалянето на нос Добра Надежда никой вече не може да надпревари Португалия и никоя от европейските държави не смее дори да я следва по тоя отдавна завладян от нея път. Защото още Енрике Мореплавателят предвидливо бе си издействувал от папата едно писмо, според което всички земи, морета и острови, които биха били открити зад нос Бохадор, ще принадлежат единствено и само на Португалия и трима други папи бяха потвърдили това чудновато „дарение“, което предава на дома Визеу с едно драсване на перото целия още непознат Изток с милионите му жители като правомерно добита коронна собственост. Всички нови светове са следователно предварително дадени на Португалия и само на Португалия. С подобна неприкосновена сигурност в ръцете си човек няма изобщо голяма склонност към несигурни сделки и поради това съвсем не бе така чудно и странно, както най-често го представят историците a posteriori, че крал Жоаон II, тоя beatus possidens^[11], посрещна с твърде слабо любопитство малко объркания проект на един непознат генуезец, който настоятелно искаше една цяла флота, за да достигне до Индия откъм запад. Наистина месер Кристофоро Коломбо бива изслушан любезно в двореца в Лисабон, никой не му казва рязко не. Но хората си спомнят твърде добре, че досега всички експедиции към приказните острови Антили и Бразилия са свършили най-печално. И най-сетне: защо да се жертвуват сигурни португалски дукати за един крайно несигурен път към Индия, когато току-що е намерен след дългогодишен труд и мъка истинският път и корабостроителниците на Тахо работят вече ден и нощ за построяването на голямата флота, която ще замине право за Индия покрай африканския бряг?

Като камък, хвърлен през прозореца, прозвучава поради това в лисабонския дворец неочакваното известие, че оня големодумец, генуезкия авантюрист, действително е преплувал под испанско знаме Атлантика, бурния Oceano tenebroso^[12], и само за някакви си пет седмици е стигнал до земя на запад. Станало бе едно чудо. Изпълнило се бе за една нощ мистичното пророчество в „Медея“ на Сенека, което пророчество дълги години вече бе вълнувало душите на световните мореплаватели:

„Venient annis

saecula seris, quibus Oceanus

vincula rerum laxet et ingens

pateat tellus, Typhisque novos

detegat orbis, nec sit terris

Ultima Thula.^[13]“

Да, наистина изглеждаше, че са дошли „дните, когато след столетия океанът ще открие тайната си и ще се появи една непозната земя, когато аргонавтският кормчия ще открие нови светове и Туле не ще бъде вече най-далечната страна на нашата земя“. Наистина Колумб, новият „аргонавтски кормчия“, не подозира, че е открил нова част от света. До самия край на живота си тоя упорит фантаст се затваря непоколебимо всред зидовете на безумното си твърдение, че е достигнал вече сушата на Азия и би могъл, плувайки на запад от своята „Испаниола“, да стигне за няколко дни при устието на Ганг. Но точно това нещо е и смъртният страх на Португалия. Защото какво ще помогне на Португалия папското писмо, което й обещава за пътуването към изток всички земи, щом като Испания ще я изпревари чрез по-късия западен път тъкмо преди последния скок и ще заеме Индия в последния миг? По тоя начин петдесетгодишната работа на Енрике, четиридесетгодишният труд от неговата смърт насам ще станат безсмислени, Индия ще бъде загубена за Португалия поради смелото до лудост приключение на нечестивия генуезец. Иска ли Португалия да отстоява и по-нататък своето предимство и своето право над Индия, не й остава никакъв друг път, освен да вдигне оръжието срещу неочаквано нахлулия съперник.

* * *

За щастие папата отстранява надвисналата опасност. Португалия и Испания са любимите чеда на сърцето му, защото те са единствените страни, чиито крале не са се никога вироглаво противопоставяли на духовния му авторитет. Те се бяха борили с маврите и прогонили неверниците, те изтребваха с огън и меч всяка ерес в земята си, никъде папската инквизиция не намира такава готовност и съдействие в борбата си срещу маврите, мароканците и евреите. Не, неговите любими деца не бива да се скарват, решава папата, и поради това той се залавя чисто и просто да раздели всички още непознати области на света между Испания и Португалия, и то да ги раздели не както се казва на нашия модерен лицемерен дипломатически език като „сфери на интереси“, а, напротив: подарява открито и честно по силата на своята власт като наместник на Христа всички тия племена, страни, острови и морета — подарява ги само на двата народа. Той взема земното кълбо като някоя ябълка и го разделя вместо с нож със своята була от 1 май 1493 г. на две половини. Разделителната линия минава на сто leguas (стара мярка за дължина) от островите при Зеления нос. Които неоткрити земи върху земното кълбо лежат на запад от тая линия, ще принадлежат занапред на любимото му чедо Испания, които лежат на изток от нея — на любимото му чедо Португалия. Отначало двете благодарни чеда се съгласяват с хубавия подарък. Но скоро Португалия се почувствува обезпокоена и моли да се отмести граничната линия още малко на Запад. Това нещо става с договора в Тордезилас на 7 юни 1494 г., когато граничната линия бива установена на двеста leguas по̀ на запад (чрез което по-късно на Португалия действително ще се падне неоткритата още по него време Бразилия).

Колкото и чудовищна да изглежда на пръв поглед една подобна „щедрост“, която подарява с един замах на перото почти целия свят на два само народа, без да държи сметка за другите народи, все пак ние трябва да изкажем възхищението си пред това мирно разрешение, което е едно от редките разумни дела в историята, когато един конфликт бива изгладен чрез мирно разбирателство вместо чрез сила. За дълги години и за десетилетия колониалната война между Испания и Португалия е действително избягната благодарение на тоя договор в Тордезилас, макар че постановленията му останаха в същност неприложими. Защото когато човек разрязва напълно една ябълка с нож, линията на разреза; трябва да излезе и на другата, невидима част от повърхността й. Но в чия половина лежат сега много търсените, скъпоценните Острови на подправките? Източно или западно от линията на разреза върху другото полукълбо? В дела на Испания ли, или в дела на Португалия? Това не могат да предскажат в тоя миг нито папата, нито кралете, нито учените, понеже никой още не е измерил обиколката на Земята и, от друга страна — черквата не желае на никаква цена да признае открито кръглата форма на космоса. Но докато дойде крайното решение, двата народа имат пребогата работа с поглъщането на грамадните залъци, които съдбата им бе подхвърлила: малката Испания да погълне великанската Америка, а нищожната Португалия — цяла Индия и Африка.

* * *

Щастливото дело на Колумб възбужда в Европа отначало безгранична почуда. След това обаче настъпва едно опиянение и жажда за приключения, каквито нашият стар свят никога не е виждал: винаги от успеха на един-единствен човек израстват смелост и ревност за цяло поколение. Всичко, което е недоволно в Европа от положението и службата си, всеки, който се чувствува оставен назад и няма търпение да чака, по-младите синове, незаетите офицери, незаконните деца на големците и тъмните личности, които правосъдието дири — всички искат да отидат в другия свят. Князете, търговците, спекулантите въоръжават всички кораби, които имат, със сила трябва да бъдат спирани авантюристите и изселниците, които се борят с нож в ръка, за да бъдат пренесени първи в златната земя; докато по-рано Енрике трябваше да измоли опрощение на греховете за всички участници в пътешествията, за да може да има на корабите най-необходимите моряци, сега цели села се отправят към пристанищата и капитаните на корабите не знаят как да се спасят от наплива на тълпите. Експедициите следват една подир друга и като че ли наистина се бе вдигнала една преграда от мъгла — навсякъде, на север, на юг, на изток, на запад, се появяват нови острови, нови земи, едни сковани в ледове, други покрити с палми; в течение на две, на три години няколкото стотици малки кораби, които тръгват от Кадис, Палос, Лисабон, откриват повече свят и повече непознати земи, отколкото преди това цялото човечество през стотиците хиляди години на съществуването си. Несравним, незабравим календар на онова откривателско време: в 1498 г. Васко да Гама достига — „в служба на бога и за полза на португалската корона“, както гордо съобщава крал Мануел — Индия, и слиза в Каликут, през същата година Кабот като капитан на английска служба се натъква на Нюфъндлънд и с това на северните брегове на Америка. Минава още една година и едновременно и независимо един от друг Пинсон под испанско знаме и Кабрал под португалско откриват (в 1499 г.) Бразилия, докато Гаспар Кортереал стъпва след петстотин години на Лабрадор като приемник на викингите. И откритията продължават удар след удар. През първите години на новото столетие две португалски експедиции, една от които се придружава от Америко Веспучи, бродят покрай бреговете на Южна Америка и стигат близо до Рио Плата; през 1506 г. португалците откриват Мадагаскар, в 1507 — Маврициус, през 1509 достигат, а през 1511 завладяват вече Малака и имат по тоя начин ключовете на Малайския архипелаг в ръцете си. В 1512 г. Понсе де Леон открива Флорида, в 1513 г. от височините на Дария Нунес де Балбоа вижда като пръв европеец Великия океан. От тоя час за човечеството няма вече непознати морета. В късия откъс от сто години европейското мореплаване увеличи постиженията си не само стократно, но хилядократно. Докато през времето на Енрике достигането на първите барки до Мадейра бе предизвикало почуда и възхищение, през 1518 г. португалски кораби спират вече — сравнете на картата двете разстояния! — в Кантон и Япония; скоро едно плуване до Индия ще почне да се смята вече за по-малка смелост, отколкото в близкото минало пътуването до Кап Бохадор. Окрилена от един подобен устрем, картата на света се изменя и разширява от година на година, от месец на месец. Ден и нощ стоят в работилниците си в Аугсбург картографите и космографите и работят, но не могат вече да насмогват на поръчките. Още влажни, още неоцветени, гравюрите биват изтръгвани от ръцете им, а в същото време печатарите не успяват да изнесат на книжния пазар достатъчно пътни известия, всичко иска сведения за „Mundus novus“^[14]. Но едва космографите са успели да начертаят чисто и точно картата си според последните съобщения, ето че пристигат нови съобщения и нови описания. Всичко се преобръща надолу с главата, всичко трябва отново да се работи, защото онова, което се смяташе за остров, излиза, че е било полуостров, което пък изглеждаше, че е Индия, се оказва нов континент. Нови реки, нови брегове, нови планини трябва да се нанасят, а едва гравьорите привършват новата си карта, ето че трябва да започват друга, поправена, подобрена, разширена. Никога преди това, никога след това географията, космографията, картографията не са преживявали такъв опиянителен, такъв победоносен устрем и напредък, както в течение на тия петдесет години, през които за пръв път, откакто живеят, дишат и мислят хора, биват окончателно установени обемът и формата на Земята, когато за пръв път човечеството опознава кръглата звезда, върху която се върти във вселената от предвечни времена. Но цялото това великанско постижение е плод от усилията на едно само поколение; неговите мореплаватели надвиха всички опасности, за да разчистят пътя на всички по-сетнешни плувци; неговите конкистадори отвориха всички пътища, неговите герои разрешиха всички или почти всички задачи. Само едно дело е останало още — последното, най-трудното, най-красивото: да бъде обиколено с един и същ кораб цялото земно кълбо и да се измери и докаже по тоя начин срещу всички космолози и теолози на миналото кръглата форма на Земята — това ще бъде жизнената идея и съдба на Фернаон де Мажеляс, когото историята нарича Магелан.