Стефан Цвайг
Магелан (6)

Една идея се осъществява
20 октомври 1517 — 22 март 1518

И тъй Магелан стои пред едно отговорно решение. Той има един план, и то толкова смел, че никой друг моряк на онова време не е носил в сърцето си подобен на него, и има още и сигурността, или смята, че я има, че благодарение на особените сведения, които притежава, тоя план безусловно ще го изведе до целта. Но как да осъществи едно такова скъпо и опасно предприятие?

Собственият му крал го бе отблъснал от себе си, а за подкрепа от страна на приятелите си — португалски корабопритежатели, едва ли би могъл да се надява, защото те не ще се осмелят да поверят командуването на корабите си на един човек, който е в немилост пред двореца. По такъв начин остава само един път: да се обърне към Испания. Там и само там може Магелан да се надява на подкрепа, само за тоя царски двор може да има стойност неговата личност, защото той не само носи скъпоценните сведения от лисабонската тайна архива, но предлага на Испания и нещо, което не е от по-малко значение за възнамеряваното предприятие: законното право на собственика. Неговият другар Фалейро бе пресметнал — пресметнал също така невярно, както невярно бе осведомен Магелан, — че Островите на подправките лежат отвъд португалската област — в дадената на Испания от папата част, и по такъв начин те са собственост на испанската, а не на португалската корона. Тоя малък португалски капитан предлага на Карл V като утринна манна най-богатите острови на света и най-късия път до тях; и ако би могъл поради това изобщо да намери някъде покровителство, той би могъл да го очаква само от испанския двор. Там и само там може той да осъществи най-висшата си задача, целта на живота си — разбира се, срещу най-тежка и най-болезнена цена. Защото, обръщайки се към Испания, Магелан знае, че ще трябва да смъкне от себе си като собствената си кожа своето рицарско, своето португалско име, че неговият крал ще го постави извън закона и че неговите съотечественици през векове ще го смятат за предател, за безчестен прибежник отвъд. Защото в действителност не е възможно да се сравнява Магелановото доброволно напущане на родината и отчаяното му преминаване на чужда служба с постъпките на един Колумб, Кабот и Кадамосто или Веспучи, които също така водиха чужди флоти по морето. Защото Магелан не само напуща родината си, но — това не бива да се премълчи — той я и уврежда, като поднася на най-ревнивия съперник на своя крал Островите на подправките, за които знае, че са вече заети от неговите съотечественици, и той постъпва повече от дръзко, постъпва дори съвсем непатриотично, като пренася отвъд границата мореплавателски тайни, до които се бе добрал само благодарение на достъпа си в лисабонската Тесорариа. Преведено на наш съвременен език, това значи, че Магелан в качеството си на португалски благородник и бивш капитан от португалската флота е извършил не по-малко престъпление от престъплението на един днешен офицер, който предава тайни генералщабни карти и мобилизационни планове на една съперничеща съседна държава. И единственото нещо, което придава известно величие на тъмния му простъпък, това е обстоятелството, че той не се промъква подло и страхливо през границата, а преминава при неприятеля с открито чело и с пълно съзнание за униженията, които го очакват.

Но творческата личност е подчинена на други, по-високи закони, отколкото обикновеният народностен човек. Който има да твори едно дело, който има да извършва едно откритие или един подвиг, които ще тласнат напред цялото човечество, негова истинска родина не е вече отечеството му, а делото му. В последна сметка той ще се чувствува отговорен само пред една-единствена инстанция — задачата, за която е роден; нему е позволено да презре по-скоро държавните, временните интереси, отколкото вътрешното задължение, което му налагат неговата особена съдба и особената му дарба. След много години на вярност към родината си Магелан в средата на живота си разбра своята задача. И понеже неговата родина му отказа възможността да я осъществи, той бе принуден да направи сега идеята си своя родина. И ние го виждаме решително да унищожава своето временно име и гражданската си чест, за да възкръсне и изгрее в своята идея и в едно безсмъртно дело.

* * *

За Магелан времето на търпението, чакането и кроежите е вече минало. През есента на 1517 г. неговото смело решение става дело. Оставяйки на първо време своя недостатъчно смел другар Фалейро, Магелан преминава Рубикона на своя живот — испанската граница. На 20 октомври 1517 г. той пристига в Севиля заедно със своя роб Енрике, който от години вече го придружава като сянка. Севиля не е в тоя миг столица на новия испански крал Карл I, когото ние наричаме като господар на двата свята Карл V; осемнадесетгодишният монарх току-що е пристигнал от Фландрия в Сантандер, отивайки във Валядолид, където смята да установи двора си от средата на ноември. Но Магелан не би могъл никъде другаде да прекара по-добре времето на чакането, отколкото в Севиля. Защото това пристанище е прагът към новата Индия — повечето от корабите тръгват за Запад от бреговете на Гуадалкивир и напливът на търговци, капитани, посредници е толкова голям, че кралят накарва да му се уреди собствена търговска къща — прочутата Casa de Contratacion, индийският дом „Domus indica“ или Casa del Oceano. В тая къща се събират и пазят всички книжа, съобщения и доклади на мореплавателите и търговците. Индийският дом е едновременно стокова борса и учреждение за мореплавателско посредничество и най-сполучливо бихме могли да го наречем морска търговска камара, място за сведения и съвети, където стават съглашенията между търговците, които финансират експедициите, и капитаните, които искат да ги водят. Във всеки случай оня, който възнамерява да предприеме някое ново мореплаване под испанското знаме, е задължен най-напред да се представи в Casa de Contratacion и да получи оттам позволение или подкрепа.

Нищо не доказва по-добре извънредната способност на Магелан да се сдържа, неговия особен гений да може да мълчи и да чака, както обстоятелството, че той не предприема прибързано тая необходима стъпка. Никога фантаст, никога разпуснат оптимист или суетен самоизмамник, а, напротив, винаги точен пресметвач, психолог и реалист, Магелан претегля предварително изгледите си за успех и ги намира твърде незначителни. Той знае, че трябва да пристъпи през прага на Casa de Contratacion едва когато други ръце му поразслабят предварително дръжката на вратата. Защото какво е самият той тук? Кой го познава? Обстоятелството, че е пътувал седем години на Изток и че се е сражавал под командата на Алмеида и Албукерке, не значи много в един град, чиито кръчми и таверни гъмжат от авантюристи и отчаяни мъже, стоварени от корабите, и където са още живи капитаните, които са плували по моретата, водени от Колумб, Кортереал и Кабот. Не особено го препоръчва също и обстоятелството, че той иде от Португалия и неговият крал не е пожелал да го използува за нищо, че е емигрант и строго казано, дори прибежник. Не, кралският Индийски дом не ще го посрещне с никакво доверие, него — непознатия, отхвърления от родината си; поради туй Магелан засега изобщо не прекрачва прага на тоя дом. Той има достатъчно опит, за да знае какво е нужно в подобен случай. Както всеки, който има да предлага някакви проекти, той трябва най-първо да се сдобие с „връзки“ и „препоръки“ трябва най-първо да има зад себе си власт и пари, преди да пристъпи към преговори с господарите на властта и парите.

Една връзка от подобен, неизбежно потребен характер далновидният Магелан, изглежда, е завързал още от Португалия. Знае се, че той веднага бива приет сърдечно в дома на Диего Барбоса, който също като него се е отказал преди години от португалското си поданство и от четиринадесет години заема на испанска служба важния пост alcad^[1] на арсенала. Ползуващ се с голямо уважение в целия град и бидейки рицар на Сантиягския орден, той представя от себе си една идеална препоръка за новодошлия. Според някои сведения Барбоса и Магелан са били роднини по кръв; обаче това, което свързва двамата мъже още от първата минута по-тясно, отколкото каквото и да било далечно братовчедство, то е обстоятелството, че Диего Барбоса сам е бил индийски мореплавател много години преди Магелан. От него наследява и синът му — Дуарте Барбоса, своята любов към приключенията. Също и той е плавал надлъж и нашир по индийските, персийските и малайските морета и дори е написал една много ценена в онова време книга с пътни бележки „O livro de Duarte Barbosa“. Тия трима души веднага сключват приятелство. Защото, ако дори и до днес колониални офицери или войници, които са се били през време на войната на един и същ откъс от фронта, образуват за през целия си живот тясно сдушени дружества, колко повече пък би трябвало да се чувствуват близки и сдружени в ония времена няколко дузини морски ветерани, които са се върнали по някакво чудо живи и здрави от убийствените пътувания и опасности! Барбоса най-гостоприемно кани Магелан да живее в къщата му; не минава много време и неговата дъщеря Барбара се влюбва в тоя тридесет и седем годишен енергичен и внушителен мъж. Още преди да изтече годината, Магелан ще може да се нарече зет на високия сановник и с това той добива котва и опора в Севиля. Лишеният от гражданство в Португалия става по такъв начин испански гражданин. Отсега нататък той не е вече бежанец, а местен севилски жител. Облечен с доверие чрез приятелството си с Барбоса, укрепен от зестрата на жена си, която възлиза на 600 000 мараведи, той може сега да прекрачи без колебание прага на Casa de Contratacion.

За преговорите, които той е водил там, както и за приема, който е намерил, липсват каквито и да било достоверни сведения. Ние не знаем колко от своя проект е изложил пред комисията Магелан, който е бил свързан от клетвата си към Руй Фалейро, и твърдението, че комисията е отблъснала грубо неговите предложения или че дори ги е осмяла, е измислено по всяка вероятност само като недодялана аналогия с посрещането на Колумб. Положително остава само това, че Casa de Contratacion не е пожелала или не е могла да се съгласи на своя отговорност и риск с предприятието на тоя непознат човек. Специалистите са принудени по силата на занятието си да бъдат недоверчиви към всичко извънредно и по такъв начин и тоя път едно от най-великите дела в историята бива осъществено не благодарение подкрепата на съответните власти, но, наопаки — без тях и против тях.

* * *

Индийският дом, най-важното учреждение, не дава никаква подкрепа на Магелан. Още първата от многобройните врати, които водят в приемната стая на краля, не се отваря. Това трябва да е бил един черен ден за Магелан. Значи напразно е пътешествието, напразни са препоръките, напразни са изчисленията, които той представя, напразни са красноречието и страстта, която го надвива навярно въпреки съпротивата на волята му: всички негови документи не смогват да накарат тримата мъже, тримата специалисти да се отнесат с доверие към проекта му.

Но често пъти през време на война един пълководец се смята победен и се готви вече за отстъпление, готви се да очисти бойното поле и ето че пристига един пратеник с ангелски уста и съобщава, че неприятелят се е оттеглил и му е оставил местосражението, а с това — и победата. Тогава минава една минута, една-единствена минута и блюдото на везните бързо се изкачва от мрачната дълбина към върха на щастието. Една подобна минута преживява сега за пръв път и Магелан, когато неочаквано получава известието, че единият от тримата членове на комисията, които заедно бяха изслушали — както той си мислеше: намръщени и с вид на отрицание — неговия проект, е бил лично извънредно много развълнуван от неговия план. Хуан де Аранда, „факторът“, ръководителят на Casa de Contratacion, би желал твърде много да чуе по частен ред повече върху тоя крайно любопитен и по негово мнение много надежден план: нека Магелан се постави във връзка с него.

Онова, което изглежда на Магелан като някаква намеса на небето, е в действителност твърде земна случка. Хуан де Аранда, също както всички императори и крале, капитани и търговци от онова време, съвсем не се вълнува от откриването на земята, от ощастливяването на човечеството (както трогателно представят това нещо историческите книги на нашата младеж). Не благородна мисъл или чист възторг правят Аранда покровител на тоя план, но ръководителят на Casa de Contratacion надушва като опитен търговец някаква добра сделка в предложението на Магелан. Нещо трябва да е направило внушително впечатление на тоя обигран познавач — било ясното излагане на доказателствата, било мъжественото, сигурно държане на тоя непознат португалски капитан, било очевидното му вътрешно убеждение: във всеки случай той усеща, може би с разума си, а може би и само с търговския си инстинкт, зад величието на плана възможната големина на сделката. Това, че в кръга на официалната си служба като кралски чиновник е отблъснал предложението на Магелан като нерентабилно за короната, съвсем не пречи на Аранда да извърши сделката частно, „у себе си“, както се казва на търговски език, да я финансира или пък най-малкото да вземе при финансирането й посредническа комисиона. Разбира се, тоя начин на действие — да отблъснеш като кралски чиновник, като дворцов служител един проект и да искаш да го осъществиш после като частно лице — съвсем не може да се нарече твърде честен и почтен: и наистина по-късно Casa de Contratacion повдига против Хуан де Аранда съдебен процес за неговото участие във финансирането на това предприятие.

Обаче Магелан би постъпил като истински глупак, ако би се спрял от морални колебания. Той е принуден сега да впряга пред колата си всичко, което би могло да потегли делото му напред, и в критическото си положение навярно е доверил на Аранда от общата тайна повече, отколкото е било позволено да издаде съгласно дадената на Руй Фалейро дума. За негова радост Аранда се показва напълно спечелен за идеята. Разбира се, преди да вложи влиянието и парите си в рискуваната сделка с един съвсем непознат човек, той прави онова, което всеки опитен търговец в неговото положение би направил и днес: той поисква от Португалия сведения доколко може да се осланя на Магелан и Фалейро. Довереното лице, към което той тайно се обръща, не е никой друг, а Христофор де Харо, който на времето си бе финансирал първите експедиции към Южна Бразилия и притежаваше широки познания по работата и хората. Сведенията, които той дава, излизат — повторен щастлив случай! — чудесни: Магелан е един изпитан, обучен мореплавател, а Фалейро се смята за космограф от висок ранг.

С това нещо е заобиколена и последната скала. От тоя час ръководителят на Индийския дом, чиято дума минава за меродавна пред двореца, е решен да работи за делото на Магелан, а с това — и за своята сделка. Първоначалното сдружение между Магелан и Фалейро е разширено сега с трети участък; в тоя триумвират Магелан внася като основен капитал своя практически опит, Фалейро — теоретичните си познания и Хуан де Аранда — своите връзки. От тоя миг Аранда не пропуска никоя възможност, тъй като идеята на Магелан става вече негова сделка. Без да се бави, той пише едно дълго писмо до държавния канцлер на Кастилия, комуто изяснява важността на предприятието и му препоръчва Магелан като човек, „който би могъл да извърши големи услуги на Негово Величество“. По-нататък той пише също и на отделните държавни съветници и с това осигурява приемането на Магелан от краля. И дори нещо повече: ревностният посредник не само изявява готовност да придружи Магелан до Валядолид, но и да даде свои пари за разноските по пътуването и пребиваването там. Вътре в една нощ вятърът се беше обърнал. Магелан вижда надминати и най-смелите си надежди. В течение на един месец той постигна в Испания повече, отколкото бе постигнал в родината си през десетте години на самопожертвувателна служба. И сега, когато вратите на кралския палат стоят отворени пред него, той пише на Фалейро да няма вече грижа и да дойде колкото е възможно по-скоро в Севиля: всичко върви отлично.

* * *

Човек би помислил, че добрият астролог ще поздрави с възторг изненадващия напредък на преговорите и с благодарност ще прегърне своя приятел. Но в живота на Магелан — бъдещето ще потвърди това с цяла редица символични събития — няма светъл ден без буря. Обстоятелството, че остава на заден план чрез успешния почин на Магелан, е огорчило, изглежда, тежкия, избухлив и чувствителен Руй Фалейро. Но възмущението на съвсем неопитния в земните работи звездоброец избухва страшно едва когато той научава, че Аранда е предприел въвеждането на Магелан в двореца не от чиста любов към ближния, а срещу участие в бъдната печалба.

Идва се до буйни сцени. Фалейро обвинява Магелан, че е престъпил думата си и издал „тайната“ на трето лице без негово съгласие. Обвзет от истерична ярост, той отказва да тръгне заедно с Аранда за кралския двор във Валядолид, макар че Аранда им е вече дал предварително разноските по пътуването. Предприятието е вече в сериозна опасност от глупавия гняв на Фалейро, когато Аранда неочаквано получава от двореца щастливото известие, че кралят им е обещал аудиенция. Веднага се започва един двудневен възбуден пазарлък и едва в последния миг, пред самите врати на Валядолид, тримата съдружници успяват да се съгласят. Кожата на мечката бива честно поделена, преди да започне самият лов. Аранда получава една осма част и с тая осминка от бъдната печалба (от която Аранда, както и Магелан и Фалейро, никога не ще види ни пара) заслугите на този енергичен и умен мъж наистина не са заплатени повече, отколкото трябва. Той познава положението и умее да го направлява: преди самият крал, който стои още неопитен и непознаващ грамадната си мощ, трябва да бъде спечелен коронният му съвет.

В тоя коронен съвет работата отначало не стои в полза на Магелановия план. Защото от четиримата участници в него тримата — кардинал Адриен фон Утрехт — приятел на Еразъм и бъдещ папа, след това старият възпитател на монарха Гийом де Круа и държавният канцлер Соваж — са нидерландци; техният поглед е отправен повече към Германия, където испанският крал Карл наскоро ще получи императорската корона и ще направи Хабсбургите господари на света. За тия феодални аристократи или книголюбци-хуманисти един презморски проект, чиито възможни изгоди ще бъдат изключително за Испания, е нещо далече от мислите им. От друга страна, единственият испанец в коронния съвет и същевременно едничкият човек, който притежава като покровител на Casa de Contratacion безусловни познания на специалист в областта на мореплаването, е за зла съдба кардинал Фонсека — бургоският епископ. Магелан трябва да се е ужасил най-искрено, когато Аранда му казва за пръв път името на Фонсека, защото всеки мореплавател знае, че Колумб нямаше през живота си по-заклет враг от тоя реалистичен и меркантилен кардинал, който се противопоставяше с най-жестоко недоверие на всеки фантастичен план. Но Магелан няма какво да губи, той може само да спечели: с решително сърце и вдигната глава излиза той пред коронния съвет, за да защити идеята си и да издействува изпращането си.

* * *

За онова, което е станало в това решително заседание, имаме противоречиви и недостоверни сведения. Положително е само това, че нещо в държанието и в доводите на тоя жилав и изгорен от слънцето мъж трябва да е направило впечатление още в първия миг. Кралските съветници веднага виждат: тоя португалски капитан съвсем не е от ония фантасти и ветрогонци, които от успеха на Колумб насам непрестанно обсипват испанския двор с проекти. Тоя мъж наистина е проникнал толкова далече на изток, колкото не е отивал почти никой друг, и когато той разказва за Островите на подправките, за тяхното географско положение, за климатичните им условия и неизмерими богатства, неговите сведения се оказват благодарение на познанството му с Вартема и приятелството му със Сераон по-достоверни от всички испански архиви. Но Магелан още не е изиграл решителните си козове. Той дава на своя роб Енрике, когото си бе довел от Малака, знак да влезе. С очевидно възхищение гледат кралските съветници стройния малаец с тънки изящни крайници: те досега не са виждали човек от тая раса. Разказват също, че Магелан изкарал и една робиня от Суматра и тя започнала да говори и чурулика на неразбираем език, сякаш неочаквано в кралската зала за аудиенции била долетяла някаква пъстра птичка от рода на колибрите. Най-сетне Магелан прочита от писмата на своя приятел Франсиско Сераон — новия велик везир в Тернат, като най-тежко доказателство мястото, където той пише, че там е „една земя, по-голяма и по-богата в света, що откри Васко да Гама“.

Едва след като е събудил любопитството на високите господа, Магелан започва своите изводи и искания. Съгласно това, което той сам им посочил, скъпоценните Острови на подправките, чието богатство не може да се изчисли, лежат толкова източно от Индия, че би било излишно заобикаляне да искаме да стигнем там, плувайки на изток като португалците, при което най-напред се обикаля Африка, след това се пресича целият Индийски океан и най-сетне и Зундското море. Много по-сигурен е пътят към запад и това е и посоката, която пресветият отец е посочил на Испания. Наистина там, по тоя път, лежи като преграда новооткритият континент Америка, за който лъжливо твърдят, че не може да бъде обиколен откъм юг. Но той, Магелан, има известни сведения, че там съществува един проток, един „paso“, и би се задължил да постави тая негова и на Руй Фалейро тайна в услуга на испанската корона, ако биха му дали на разположение една флота. Само по неговия път Испания би успяла сега да изпревари португалците, които вече простират нетърпеливи ръце към тая съкровищница на света, и — един поклон пред сухичкия бледен млад човек с издадената напред хабсбургска долна устна — Негово Величество кралят, който е вече един от най-мощните монарси на времето, би станал чрез тяхното притежание също и един от най-богатите крале на Земята.

Но може би, забелязва сега Магелан, Негово Величество би се поколебал да навлезе с една експедиция за Молукските острови в областта, която Негово Светейшество папата определи за португалците при разделянето на Земята. Тая грижа е излишна. Благодарение на своето точно познаване на мястото и изчисленията, които бе направил Руи Фалейро, той, Магелан, би могъл да докаже, че тия острови на съкровищата лежат неоспоримо в оная зона, която Негово Светейшество папата бе дал на Испания; поради всичко, това от страна на Испания ще бъде една грешка да чака въпреки безспорното си право, докато португалците се настанят в тая област на испанската кралска корона.

Магелан спира. Сега, когато изложението преминава от практиката към теорията, когато трябва да се докаже на ръка с карти и меридиани, че Островите на подправките са испанска коронна собственост, Магелан отива настрана и предоставя на своя съдружник Руй Фалейро космографските доказателства. Руй Фалейро донася един голям глобус; съгласно посоченото от него ясно може да се установи, че Островите на подправките се намират в другата полусфера, отвън папската разделителна линия и следователно са в областта на испанските кралски владения; той показва с пръст същевременно и пътя, който той и Магелан възнамеряват да следват. Наистина по-късно всички тия изчисления на Руй Фалейро за географски дължини и ширини ще излязат напълно фантастични, защото тоя кабинетен географ няма дори приблизителна представа за ширината на още неоткрития и непропътуван от кораби Тих океан. Двадесет години по-късно ще се установи на всичко отгоре и това, че всички негови изводи са били лъжливи, че Островите на подправките съвсем не лежат в областта на испанските кралски владения, а принадлежат на португалците. Всичко, което развълнуваният астроном излага с много ръкомахания, е съвсем погрешно изчислено. Но хората от всички съсловия винаги вярват на драго сърце онова, което им носи изгоди. И понеже тоя високоучен космограф заявява, че Островите на подправките принадлежат на Испания, то съветниците на испанския крал нямат никак интерес да противоречат на неговото тъй приятно изложение. Разбира се, когато няколко от тях полюбопитствуват след това да видят на глобуса онова място, където трябва да се намира много диреният проход през Америка, тоя „paso“, бъдещият Магеланов проток, те не намират отбелязано нищо и Фалейро заявява, че той нарочно не е нанесъл мястото на протока, за да не може и до последния час да бъде издадена голямата тайна.

Императорът и неговите съветници са слушали може би безразлични, може би вече заинтересувани. Но ето че става неочакваното. Не хуманистите, не учените се въодушевяват от това пътуване около света, което ще трябва окончателно да установи обема на Земята и да направи за присмех всички досегашни атланти, но именно оня скептик Фонсека, епископът на Бургос, от когото толкова са се бояли всички мореплаватели, се обявява за Магелан. Може би той тайно съзнава световноисторическата си вина, че е преследвал Колумб, и не иска да бъде опетнен втори път като враг на всяка велика идея, може би го убеждават дългите частни разговори, с които той удостоява Магелан; както и да е, като последствие от неговото съгласие решението бива взето. Проектът е приет по принцип и Магелан и Фалейро получават официална покана да изложат писмено пред съвета на Негово Величество своите искания и предложения.

* * *

С тази аудиенция в същност е спечелено вече всичко. Но който има, нему ще се и даде, и който веднъж е примамил щастието при себе си, то тича вече послушно след него. Тези няколко седмици дариха на Магелан повече от онова, което му бяха донесли по-рано толкова много години. Той си намери жена, която го обича, приятели, които му помагат, покровители, които правят неговата идея своя, един крал, който му дава доверие: и ето че при възбудената игра в ръцете му попада още един решителен коз. Неочаквано през тия дни в Севиля се появява прочутият корабопритежател Христофор де Харо, оня богат фландрийски спекулант, който работи ръка за ръка с целия международен едър капитал на времето, с Велзерите, с Фугерите, с венецианците и който бе въоръжил на свои разноски вече цяла редица експедиции. Досега той е имал главното си седалище в Лисабон, но също и него крал Мануел бе оскърбил чрез скъперничество и неблагодарност; поради това нему е особено драго всичко онуй, което би могло да разсърди крал Мануел. Той познава Магелан, има доверие в него и понеже на това отгоре намира предприятието за много изгодно и от търговско гледище, уверява го в своята готовност да финансира заедно със своите приятели потребната на Магелан флота, в случай че испанският двор и Casa de Contratacion не биха пожелали сами да вложат парични средства в това предприятие.

Благодарение на това неочаквано предложение Магелан изведнъж има на ръка две железа в огъня. Когато чукаше на вратата на Casa de Contratacion, той отиваше там с молба да му поверят една флота и дори след аудиенцията хората, с които преговаря, се опитват да намалят исканията му и да му вземат посредническо възнаграждение. Сега обаче с предложението на Христофор де Харо в джоба Магелан може да излезе като капиталист, като човек, който предлага. Ако дворецът не би желал да поеме риска, това в никой случай не уврежда вече неговите планове — гордо може да заяви той, — защото той няма нужда повече от пари и не моли за нищо друго освен за честта да пътува под испанско знаме, за която чест великодушно ще даде на испанската корона една пета част от печалбата.

Това ново предложение, което освобождава испанския двор от всеки риск, е толкова благоприятно, че за парадокс или по-скоро поради положителни основания коронният съвет решава да не го приеме. Защото, щом като един хитър търговец, какъвто е Христофор де Харо — смята испанският кралски съвет, — иска да вложи парите си в едно предприятие, това предприятие трябва да е особено доходно. Затова по-добре ще бъде да се финансира проектът от кралското съкровище и да си осигурим по такъв начин лъвската част от печалбата, а на това отгоре и славата. След кратък пазарлък всички искания на Магелан и Руй Фалейро биват приети; с една бързина, която стои в открито противоречие с хода на работите в испанската държавна канцелария, преписката бързо преминава всички инстанции. И на 22 март 1518 г. Карл V подписва от името на своята (умопобъркана) майка Хуана и собственоръчно тържествено „yo e Rey“^[2] „капитулацията“, обвързващия и окончателен договор с Магелан и Руй Фалейро.

* * *

„Понеже вие“ — така започва този обширен документ — „Ернандо де Магеланес, благородник, родом от кралство Португалия, и бакалавър Руй Фалейро, от същото кралство, имате намерение да Ни направите една голяма услуга вътре в областите, които Ни принадлежат в определената на нас част от океана, ние заповядваме да се сключи с вас за тая цел следното съглашение.“

След това идат редица отделни клаузи. Първата от тях дава на Магелан и Фалейро привилегията и изключителното право над ония непознати морета. „Вие имате“, казва се буквално в заплетения стил на дворцовата канцелария, „да отидете с добро щастие, за да откриете оная част на океана вътре в определените ни граници и понеже не би било справедливо, щото докато Вие отивате там, други да Ви увреждат в същото време, като правят същото, тъй като Вие сте поели върху себе си грижата за това предприятие, Моя воля и Мое благоволение е да Ви обещая, че за първите десет следващи години ние няма да дадем разрешение на никого да върви по същия път и посока, за да прави открития, които Вие възнамерявате. В случай обаче, че някой би пожелал да предприеме подобно пътешествие и би помолил за Нашето позволение, Ние ще Ви съобщим, преди да му дадем това позволение, за да можете да го предприемете и Вие в същото време, със същите въоръжения и със също толкова кораби, колкото ония, които възнамеряват едно такова откриване.“ В следващата финансова клауза на Магелан и Фалейро се обещават една двадесета част от приходите, които биха донесли откритите от тях земи — „пред вид на тяхната добра воля и извършената им услуга“, — както и изключително право върху два острова, в случай че им се удаде да открият повече от шест. Вън от това на тях самите и на техните синове и наследници се дава, както в договора с Колумб, титлата управители на всички тия земи и острови. Обстоятелството, че за контрола на разходите към корабите се придават един кралски „фактор“ (veedor), един „ковчежник“ (tesorero) и един „сметководител“ (contador) не бива в никакъв случай да ограничава свободата на действие на капитаните. Вън от това кралят изрично се задължава да въоръжи пет кораба с определен тонаж и да ги снабди с хора, хранителни припаси и артилерия за две години; и тоя исторически документ завършва с тържествените думи: „С оглед на това Аз Ви обещавам и давам като залог за това Моята кралска дума, че ще наредя всичко да се изпълни, както е изложено по-горе, и за тая цел заповядах да се изготви тоя договор и да се подпише с Моето име.“

Но това не стига. Изрично се казва още, че всички служби и чиновници на Испания, от най-горните до най-долните, ще бъдат уведомени за тоя договор, за да дават съдействие на Магелан и Фалейро всякога и във всичко, и действително тоя документ бива съобщен на всички служебни места и лица — от князете до последния войник. Разгласява се по такъв начин чисто и просто, че от тоя час цялата испанска империя се поставя в услуга на двама непознати португалски емигранти.

* * *

Повече от това Магелан не би могъл да очаква дори и в най-смелите си мечти. Но става още едно чудно и съществено нещо: Карл V, който винаги през младите си години е бивал с колеблив и сдържан характер, се оказва сам като най-нетърпеливият и най-застрастеният защитник на това аргонавтско мореплаване! Нещо в Магелановия мъжествен и твърд начин на действие или пък смелостта на предприятието трябва да е необикновено разпалило младия монарх! Защото самият той най-много от всички напира за приготвянето на корабите и тръгването. Седмица след седмица той кара да му докладват за напредъка на работата и щом някъде се срещне някаква съпротива, Магелан трябва само да се обърне към него и веднага едно писмо на краля пречупва всякакво противодействие. Това е почти единственият път, когато в течение на своето дълго царуване този иначе колеблив и податлив на влияние монарх служи с ненарушима вярност на една голяма идея. Един такъв монарх и крал като помагач, една цяла страна на негово разположение — вълшебен трябва да е изглеждал на самия Магелан тоя възход, който за една нощ прави от него, безотечественика, лишения от служба, опозорения и презрения, главен капитан на цяла флота, рицар на Сантиягския орден, бъдещ управител на всички нови острови и земи, господар на живот и смърт, повелител на цяла армада и господар преди всичко — най-сетне и за пръв път — на своята собствена съдба.