Агата Кристи
Слоновете помнят (9)

Глава девета
Резултатите от проучването върху слоновете

— Търсиха ви по телефона — обяви Джордж, прислужникът на Еркюл Поаро. — Мисис Оливър.

— О, да, Джордж. И какво има да ни каже тя?

— Попита дали би могла да ви види тази вечер, сър. След вечеря.

— Това е чудесно — каза Поаро. — Чудесно. Имах напрегнат ден. Една среща с мисис Оливър ще бъде ободряващо преживяване. Тя е винаги много забавна, а освен това умее да поднесе изненади. Не спомена ли нещо за слонове, между другото?

— Слонове ли, сър? Не, мисля, че не.

— Е, значи, по всяка вероятност, слоновете са я разочаровали.

Джордж погледна господаря си озадачено. Имаше моменти, в които не схващаше докрай смисъла на забележките му.

— Обадете й се — заръча Еркюл Поаро — и й предайте, че ще ми бъде особено приятно да я посрещна.

Джордж отиде да изпълни нареждането и се върна със съобщението, че мисис Оливър ще пристигне към девет без четвърт.

— Кафе — инструктира го Поаро. — Погрижете се да има кафе и малко петифури. Помня, че поръчах наскоро от „Фортнъм и Мейсън“.

— А някакъв ликьор, сър?

— Не, няма нужда. Аз самият ще пийна само сироп от касис.

— Да, сър.

Мисис Оливър пристигна точно навреме. Поаро я посрещна с подчертано удоволствие.

— И как сте, chère madame^[1]​?

— Изтощена — отговори мисис Оливър.

Тя се отпусна в креслото, което Поаро й предложи. — Напълно изтощена.

— Ах, qui va à la chasse… — не мога да си спомня как беше по-нататък поговорката.

— Аз си я спомням — каза мисис Оливър. — Научих я като бях малка. Qui va à la chasse, perd sa place.^[2]

— Това сигурно не се отнася за вашата експедиция. Имам предвид търсенето на слонове, освен ако думите ви не бяха само метафора.

— Съвсем не — отвърна мисис Оливър. — Преследвах слонове като луда. Тук, там — навсякъде! Колко бензин изхабих, колко влакове гоних, колко писма написах и колко телеграми изпратих — няма да повярвате. Беше ужасно изтощително.

— Тогава отдъхнете си. Пийнете малко кафе.

— Хубаво, силно, черно кафе — да! Тъкмо от това имам нужда.

— Ако мога да попитам, постигнахте ли някакви резултати?

— Резултати колкото искате — каза мисис Оливър. — Бедата е, че не зная кои от тях ще се окажат полезни.

— Все пак научихте ли някои факти?

— Не, не точно факти. Хората ми ги поднасяха като чиста монета, но аз дълбоко се съмнявам в тяхната достоверност.

— Само дочуто оттук-оттам?

— Не, намерих това, което очаквах. Спомени. Много хора с техните спомени. Работата е там, че когато човек си спомня, невинаги спомените му са верни.

— Да. Но и това би могло да се нарече резултат. Не мислите ли?

— А вие какво направихте?

— Колко сте строга, мадам. Изисквате от мен да се впусна нанякъде, също да търся.

— Е, открихте ли нещо?

— Не съм търчал много, но проведох консултации с хора от моята професия.

— Звучи далеч по-спокойно, от онова, което аз върших — каза мисис Оливър. — Ах, това кафе е чудесно. Наистина силно. Няма да повярвате колко съм изморена. И колко съм объркана.

— Успокойте се. Да погледнем нещата откъм хубавата им страна. Добрали сте се до някакви следи. Искам да кажа, имате конкретни находки.

— Само най-различни истории и предположения. Обаче не зная колко истина има в тях.

— Може да не са верни, и пак да са от полза — отбеляза кротко Поаро.

— Разбирам ви — каза мисис Оливър. — Аз също си го помислих.

Именно с тази надежда тръгнах да разпитвам. Когато хората си спомнят и ти разкажат нещо, то често не е самата случка, така, както е била, а по-скоро тяхната представа за нея.

— Но и представите им сигурно се опират на нещо — предположи Поаро.

— Нося ви един малък списък — започна мисис Оливър. — Няма да влизам в подробности къде съм ходила, какво съм казала или защо. Съзнавах, че търся сведения, които сега едва ли някой в тази страна би могъл да ми даде. Но всичко, което съм събрала, е от хора, познавали семейство Рейвънскрофт, дори да не са били близки с тях.

— Новини от чужбина, може би?

— Доста от събеседниците ми бяха техни познати от чужбина, които тук почти не са общували с тях, или хора, чиито лели, братовчеди и приятели са ги познавали отдавна.

— И всеки от вашия списък имаше какво да ви разкаже — нещичко свързано с трагедията, или с лицата, замесени в нея?

— Това беше идеята ми — потвърди мисис Оливър. — Нека да ви разкажа най-общо, може ли?

— Да. Вземете си петифура.

— Благодаря каза мисис Оливър.

Тя взе един, който изглеждаше особено сладък и съблазнителен и го схруска с видимо удоволствие.

— Сладките неща — обясни убедено тя — зареждат човек с енергия. Минавам към събраните предположения. Все идеи, подхвърлени ми след встъпления от рода на: „Да, разбира се“, „Колко тъжна беше цялата тази история!“, „Естествено, всички знаят какво се случи“. В този дух.

— Да?

— Тези хора си вярваха, че знаят истината. Но всъщност не разполагаха с убедителни доводи. Просто повтаряха, каквото някой им е казал, или пък са чули от приятели, от прислужници и от роднини на семейството. Предположенията, разбира се, не излизат извън кръга на очакванията. Първо. Генерал Рейвънскрофт е пишел мемоари за дните си в Малая. Млада жена, която му е била секретарка и на която той е диктувал, е пишела на машина и му е помагала. Била е хубавичко момиче и между тях, казват, без съмнение е имало нещо. Развръзката е — всъщност, тук мненията се разделят. Според едната теория, той е застрелял жена си, защото се е надявал да се ожени за момичето, но когато го е направил е бил потресен от деянието си и на място се е самоубил…

— Ясно — кимна Поаро. — Романтично обяснение.

— Другата идея включва някакъв учител, който давал частни уроци на сина им, понеже момчето било болно и отсъствало от предучилищни занимания за шест месеца. Доста симпатичен млад мъж.

— Ах, да. И дамата се е влюбила в младия мъж. Може би е имала и роман с него?

— Така се предполага — потвърди мисис Оливър. — Но отново без доказателства. Просто пикантни догадки.

— Които водят до?

— До идеята, че генералът вероятно е застрелял жена си и после, в пристъп на разкаяние, е прострелял себе си. Има и друга версия — че генералът се е впуснал в някакво приключение, жена му е разбрала за това, застреляла го е и после застреляла себе си. Всеки път ми го предаваха малко по-различно. Но никой не знаеше нищо достоверно. Просто чувах по една правдоподобна история. Нищо не пречи генералът да е имал връзка с момиче, с много момичета, или с омъжена жена, а може и съпругата му да е имала връзка с някого. В различните истории третият е различен. Но няма нищо определено, никакви свидетелства. Само клюки, разнасяни преди дванадесет-тринадесет години и вече почти забравени. Хората ги помнят, колкото да подхвърлят няколко имена и да преразкажат, не съвсем вярно, известните на всички факти. Един буен градинар е живял в къщата, някаква мила готвачка-икономка, почти сляпа и доста глуха, която никой и не подозира в нищо. И така нататък. Описала съм тук всички имена и възможности. Някои имена може да са грешни, други правилни. Много е трудно. Жена му изглежда е боледувала за, кратко време. Май хванала някаква треска. Трябва да й е опадала косата, защото си е купила четири перуки. Във всеки случай, четири нови перуки са били намерени сред вещите й.

— Да, аз също чух за това — каза Поаро.

— От кого?

— Един мой приятел от полицията се разрови сред материалите от разследването и описа на предметите в къщата. Четири перуки! Бих искал да чуя вашето мнение, мадам. Не намирате ли, че са малко в повече?

— Честно казано, да — каза мисис Оливър. — Една моя леля носеше перука. Тя наистина имаше и втора, но я слагаше, само когато пращаше първата да й сменят прическата. Никога не съм чувала някой да има цели четири перуки.

Мисис Оливър измъкна от чантата си малко бележниче и прелисти страниците му, търсейки някакви данни.

— Мисис Карстеърз, на седемдесет и седем, малко изкуфяла. Цитирам от нея: „Прекрасно си спомням тези Рейвънскрофт. Да, да, много мила двойка. Наистина, ужасно тъжно. Да, от рак.“ Попитах я, кой от двамата е имал рак, — продължи мисис Оливър — но мисис Карстеърз беше забравила. Спомена, че според нея съпругата ходила в Лондон, на консултации с лекар, направила си операция и после се прибрала у дома си. Изглеждала много нещастна, а и мъжът й бил доста разстроен. Очевидно, той я е застрелял и се е самоубил.

— Това само предположение ли е или тя има и някакви точни данни?

— Мисля, че беше изцяло предположение. Както успях да се убедя в хода на моето разследване — мисис Оливър наблегна на последната дума — щом човек чуе, че негов близък, когото отдавна не е виждал, внезапно се е разболял или ходи на лекар, неминуемо прави извода, че става дума за рак. Същото си втълпяват и самите болни. Друга дама — не мога да разчета името й тук, вече съм го забравила, започваше с Т — твърди, че съпругът е този, който е имал рак. Бил много нещастен, жена му също. Обсъдили са въпроса, разбрали са, че не могат повече да живеят с тази мисъл и са се решили на самоубийство.

— Тъжно и романтично — каза Поаро.

— Да, и едва ли е близко до истината — допълни мисис Оливър. — Смущаващо е, нали? Толкова много неща си спомнят хората, а изглежда, всъщност повечето са си го измислили сами.

— Измислили са само обяснението на фактите, които знаят — уточни Поаро. — Знаят, например че някой е ходил в Лондон, очевидно на лекар, или че е прекарал месец-два в болница. Това е факт, който се нуждае от обяснение.

— Да — съгласи се мисис Оливър — и когато заговорят за него след дълго време, предлагат разрешение, което са си съставили сами. Но предположенията им едва ли ни помагат особено, нали?

— Помагат ни — възрази Поаро. — Знаете ли, вие бяхте съвсем права.

— За слоновете ли? — попита мисис Оливър, доста колебливо.

— За слоновете — потвърди Поаро. — Важно е да, се доберем до онези факти, които са се утаили в спомените на хората, дори ако те не съзнават точно защо дадено събитие се е случило, какво го е причинило. Напълно е възможно това да са факти, които ние не знаем и няма от къде да научим. И така, спомените водят до теории — теории за изневяра, болест, уговорено самоубийство, ревност — всички тези възможности са ви били предложени. Допълнително разследване може да се проведе по някои точки, ако те изглеждат правдоподобни.

— Хората обичат да разказват за миналото — продължи мисис Оливър. — Всъщност, повече обичат да говорят за миналото, отколкото за това, което става сега, или се е случило преди година. Сякаш спомените по някакъв начин възкресяват преживяното. Разбира се, първо ми разказваха за други хора, които не ме интересуват, после преразказваха чужди впечатления, защото те самите нищо не знаят, а само са чували едно друго. Така че генералът и лейди Рейвънскрофт, които накрая опознах, бяха нещо като далечни роднини на истинските — както се разклонява една фамилия: първи братовчеди, втори братовчеди… Не мисля, обаче, че успях кой знае колко да постигна.

— Не сте права — възрази Поаро. — Аз съм съвсем сигурен, а и вие ще се убедите, че някои записки във вашето прелестно лилаво бележниче ще се окажат свързани с трагедията от миналото. Мога да ви кажа, от собствените ми проучвания в официалните документи по тези два смъртни случая, че те са останали загадка и за полицията. Двамата съпрузи са били привързани един към друг, няма данни за сексуални проблеми около тях, не са регистрирани заболявания, или поне не такива, които биха ги накарали да посегнат на живота си. Говоря, както разбирате, само за времето, непосредствено преди трагедията. Но какво знаем за живота им далеч, далеч по-рано?

— Разбирам ви — взе отново думата мисис Оливър. — В тази насока научих нещо от една стара детегледачка. Някогашната ми леличка, която сега трябва да е — за малко да кажа стогодишна, но всъщност е само на около осемдесет. Помня я от детските си дни. Тя често ми разказваше истории за хора, които служат в чужбина — в Индия, Египет, Сиам, Хонконг — по целия свят.

— А сега с какво ви заинтересува?

— Спомена за някаква ужасна трагедия — отговори мисис Оливър. — Но подробностите очевидно й се губеха. Не съм сигурна и дали се отнасяше за Рейвънскрофт или ги бъркаше с други хора, защото тя не помни добре имена и места. Става дума за душевно заболяване в едно семейство, за нечия доведена сестра. На не знам кой генерал сестра му, или пък на мисис не знам коя си сестра й. И тази жена била затворена в психиатрия за доста време, защото, както разбрах, преди много години убила собствените си деца, или се опитала да ги убие. После изглежда била излекувана, изписана условно или нещо такова, и отишла в Египет или може би в Малая. Отишла да живее у това семейство. И тогава, изглежда, трагедията се повторила. Пак била свързана с нечии деца, обаче всичко било потулено. Но аз си помислих. Ако е имало нещо подобно в семейството на лейди Рейвънскрофт, или на генерала? Не е задължително тази жена да е точно сестра на някой от тях. Възможно е да е братовчедка или друга роднина. Видя ми се следа, която заслужава внимание.

— Да, — каза Поаро — винаги съществува възможността нещо да се спотайва с години и после изневиделица да изскочи от миналото… Както ми каза един човек: Старите грехове хвърлят дълги сенки.

— Самата история не ми изглежда вероятна — продължи мисис Оливър. — Надали старата леля Мачъм си спомня добре, а може и да се отнася за съвсем други хора. Но ми се стори възможно разказаното от нея да има връзка с думите на онази дама от литературния обяд.

— Имате предвид желанието й да научи…

— Да, нали настояваше да разбере от моята кръщелница как точно са загинали родителите й.

— Тя смята, че момичето може да знае?

— Нормално е да се допусне. Разбира се, случилото се може да е било укрито от нея на времето. Но впоследствие е възможно да е осмислила фактите, да се е ориентирала в живота им и да се е досетила кой е вероятният убиец. Макар че навярно никога не би споменала нищо за това, би избягвала всякакви разговори на тази тема.

— И казвате, че тази дама, мисис…​

— Забравих й името… мисис Бъртън и още нещо. Такова двойно име. Тя започна с това, че синът й и приятелката му смятали да се женят. Сега мога да си обясня, защо, в такъв случай, тя иска да узнае дали майка й или баща й имат някакви престъпни наклонности в рода си, или нещо налудничаво. Може би си мисли, че ако майката е убийца, ще е неразумно синът й да се жени за такова момиче, а ако генералът е застрелял лейди Рейвънскрофт, то тогава не би се притеснявала толкова — предположи мисис Оливър.

— Искате да кажете, че тя се опасява от предаване на заложбите по женска линия?

— Е, не изглежда особено интелигентна. По-скоро самоуверена — отвърна мисис Оливър. — Мисли се за всезнаеща, но не е. Допускам, че би могла така да разсъждава.

— Интересна гледна точка, и възможна — каза Поаро. — Да, разбирам ви. — Той въздъхна. — Но ние вас имаме още много работа.

— Попаднах и на друга нишка, малко странична. От извора, ама не съвсем, както се казва. Някой си спомня: „Рейвънскрофт ли? Не осиновиха ли те някога едно дете? Всичко беше уредено, те силно се бяха запалили, много го искаха, едно от децата им беше умряло май че в Малая. Така или иначе, бяха вече осиновили детето, когато истинската му майка си го поиска обратно. Имаше някакво дело, но съдът даде родителските права на тях и тогава майката се опита да го отвлече.“

— Съзрях няколко по-прости момента — вметна Поаро — във връзка с вашата информация. Моменти, които аз предпочитам.

— Например?

— Перуките. Четири перуки.

— Забелязах, че това ви заинтересува — каза мисис Оливър. — Но не разбрах защо. Просто не виждате какво може да се крие зад това. Според друга история е замесена някаква луда. Има психично болни хора, затваряни в разни заведения, защото са убили децата си, или чужди деца, по някаква безумна причина, просто ей така. Но не виждам как това ще накара генерал и лейди Рейвънскрофт да се самоубият.

— Освен ако някой от тях не е засегнат — подхвърли Поаро.

— Допускате ли генерал Рейвънскрофт да е убил някого, някое дете, може би незаконно — на жена му или пък негово? Не, мисля, че ставаме прекалено мелодраматични. Или тя да е убила детето на съпруга си, или своето собствено?

— Обикновено — каза Поаро — хората са такива, каквито изглеждат.

— Тоест?

— Те са изглеждали щастливи, двама души, които живеят в обич и разбирателство. Очевидно не са били обременени с тежко заболяване, като се изключи споменатата от вас операция, ходенето в Лондон на консултация при медицинско светило. Внушението за рак, левкемия или нещо подобно, за трагично бъдеще, което не са могли да понесат. И все пак, ние някак си не можем да се доберем до нещо, което да е не само възможно, но и вероятно. Дори и да е имало някой друг в къщата, полицията, тоест моите приятели, които са запознати с разследването, казват, че нищо в показанията не се разминава с фактите. По неизвестна причина двама души не са искали повече да живеят. Защо?

— Познавах едно семейство — каза мисис Оливър — по време на войната, втората война, имам предвид. Те си бяха внушили, че германците ще дебаркират в Англия и бяха решили, ако това стане, да се самоубият. Казах им, че това е глупаво. Те твърдяха, че щяло да им бъде невъзможно да живеят. И сега го намирам за глупаво. Трябва да си смел и да преодоляваш всичко. Защото твоята смърт няма с нищо да помогне на другите, нали? Но ми дойде наум…

— Да, кажете?

— Изведнъж си помислих дали смъртта на генерал и лейди Рейвънскрофт би могла да се окаже изгодна за някого?

— Искате да кажете, някой да е очаквал наследство от тях?

— Е, не така грубо. Например, някой да е получил по-добър шанс за успех в живота. Или да е имало нещо в тяхното минало, което те да са искали да скрият завинаги от децата си?

Поаро въздъхна.

— Бедата при вас е, — каза той, — че вие давате препалено голям простор на въображението си — какво би могло да се случи, кой би могъл да го извърши… Давате ми идеи. Възможни идеи. Де да бяха обаче и вероятни идеи! Защо? Кому е била нужна тяхната смърт? Защо са я избрали — не са страдали, не са боледували, не са били дълбоко нещастни. Тогава защо, в края на един прекрасен ден, те са решили да излязат на разходка до скалата, взели са кучето със себе си…

— Какво общо може да има кучето със сполетялото ги нещастие? — изрази недоумението си мисис Оливър.

— Е, помислих си за момент. Взели ли са кучето или то ги е последвало? Каква точно е ролята на кучето?

— Предполагам, каквато и на перуките — каза мисис Оливър. — Просто още един детайл, който не можем да си обясним и който изглежда няма никакъв смисъл. Една от моите слоници твърдеше, че кучето било силно привързано към лейди Рейвънскрофт, но друга пък си спомни как то веднъж ухапало господарката си.

— Пак се връщаме към началото — заключи Поаро. — Нужно ни е да знаем повече. — Той въздъхна. — Трябват ни повече подробности, а как да научим нещо за хора, от които ни дели море от години?

— Нали сте го правили вече няколко пъти? — каза мисис Оливър. — Например, при онзи случай, когато един художник беше застрелян или отровен, близо до морето, край някаква крепост. И вие открихте кой го е извършил, без лично да познавате хората.

— Да, не познавах никого, но научих нужното за тях от други, които са били там^[3].

— Тъкмо това се опитвам да направя и аз, — каза мисис Оливър — само че никак не напредвам. Не мога да стигна до човек, който наистина да знае нещо или реално да е замесен. Дали не е по-добре да се откажем?

— Мисля, че ще е разумно да се откажем — съгласи се Поаро. — Но идва момент, когато човек не желае да бъде разумен. Държи да узнае истината. И мен сега ме интересува това мило семейство с двете сладки дечица. Доколкото разбирам, те са добри деца, нали?

— Не познавам момчето — каза мисис Оливър. — Мисля, че никога не съм го виждала. Но ако желаете да разговаряте с моята кръщелница, мога да ви уредя среща.

— Да, добре би било да я видя, да се запозная с нея, без да се натрапвам. Не зная тя ще желае ли да ме посети, но навярно среща може да се уреди. Това би могло да се окаже интересно. И още един човек бих искал да видя.

— Така ли? Кой?

— Жената от тържеството. Самоуверената. Вашата властна приятелка.

— Тя не ми е приятелка — отсече мисис Оливър. — Просто дойде и ме заговори, това е всичко.

— Но бихте могли да продължите запознанството си?

— О, да, много лесно. Предполагам, че веднага ще се лепне за мен.

— Бих искал да се срещна с нея. Да разбера защо толкова разпитва за тази стара история.

— Да, това би могло да бъде полезно. Както да е, — въздъхна мисис Оливър — сега искам да си почина от слоновете. Моята стара леличка, за която ви споменах, и тя отвори дума за слоновете, които не забравят. Това глупаво изречение започва да ме преследва. Е, сега вие потърсете още слонове. Ваш ред е. — А вие?

— Аз може би ще потърся лебеди.

— Mon dieu^[4], откъде пък се появиха сега лебеди?

— От детските дни, които тя ми припомни. Имаше едни момченца, с които си играех, едното ме наричаше лейди Слон, а другото лейди Лебед. Когато бях лебед се преструвах, че плавам по пода. А когато бях слон, те се возеха на гърба ми… Но вече няма лебеди.

— Слава богу — каза Поаро. — Слоновете са ни напълно достатъчни.