Агата Кристи
Слоновете помнят (2)

Глава втора
Първо споменаване на слоновете

Като не успя да открие приятеля си Еркюл Поаро у дома му, мисис Оливър трябваше да прибегне до телефона.

— Дали случайно ще сте у дома тази вечер? — попита тя. Седеше до телефона и пръстите й нервно почукваха по масата.

— Май че се обажда…

— Ариадна Оливър, — каза мисис Оливър, която винаги се изненадваше, когато трябваше да съобщи името си, тъй като очакваше всичките й приятели да разпознават гласа й веднага щом го чуят.

— Да, ще си бъда вкъщи цялата вечер. Означава; ли това, че ще имам удоволствието да бъда посетен от вас?

— Колко мило от ваша страна да представяте нещата така — каза мисис Оливър. — Не зная дали ще бъде наистина удоволствие.

— Винаги е удоволствие да ви видя, chère Madame.^[1]

— Не съм сигурна — каза мисис Оливър. — Може и доста да ви досадя. Да ви питам за разни неща. Искам да зная какво мислите по един въпрос.

— Това винаги съм готов да кажа на всеки — увери я Поаро.

— Възникна един проблем — каза мисис Оливър. Нещо доста досадно и не зная какво да правя.

— Тогава, заповядайте да ме видите. Аз съм поласкан, много поласкан.

— По кое време ще ви бъде удобно? — попита мисис Оливър. — Девет часа̀ добре ли е? Ще пием заедно по едно кафе, освен ако не предпочитате гренадин или сироп от касис. Но не, това не го обичате. Спомних си.

— Джордж, — обърна се Поаро към незаменимия си прислужник. — Тази вечер ще имаме удоволствието да ни посети мисис Оливър. Кафе, струва ми се, и може би някакъв ликьор. Никога не съм сигурен какво точно обича тя.

— Виждал съм я да пие вишновка, сър.

— А също и ментов ликьор, ако не греша. Но мисля, че предпочита вишновка. Добре тогава, — завърши Поаро — това да бъде.

 

 

Мисис Оливър пристигна точно навреме. Докато вечеря, Поаро се бе питал какво ли я е накарало да го посети и защо е толкова колеблива по това, което е намислила. Дали щеше да му представи труден проблем или се канеше да го запознае с някое престъпление? Поаро много добре знаеше, че от мисис Оливър може да се очаква, всичко. И най-баналното, и най-необикновеното. Би могло да се каже, че тя не правеше разлика между тях. Беше разтревожена, мислеше си той. Е, добре, той щеше да се справи с мисис Оливър. Винаги е успявал да се справя с нея. Понякога тя го вбесяваше. Същевременно той беше много привързан към нея. Двамата бяха споделяли много преживявания и премеждия. Ето и тази сутрин беше чел нещо за нея във вестника — или беше във вечерния вестник? Трябваше да се напрегне и да си спомни, преди да е дошла. Тъкмо направи това и обявиха, че е пристигнала.

Тя влезе в стаята и Поаро веднага долови, че диагнозата му за безпокойство се потвърждаваше напълно. Прическата й, иначе доста изпипана, беше разбъркана от онова рязко и трескаво ровене на косата с пръсти, което тя понякога неволно извършваше. Той я прие с всички признаци на задоволство, предложи й кресло, наля й кафе и й връчи чаша вишновка.

— Ах, — въздъхна облекчено мисис Оливър. — Сигурно ще ме помислите за много глупава, но все пак…

— Виждам, или по-точно видях във вестника, че сте били на литературен обяд днес. Среща на нашумели писателки. Или нещо такова. Мислех, че никога не ходите на такива места.

— Обикновено избягвам — каза мисис Оливър, — и никога повече няма да отида.

— Ах, много ли ви измъчиха? — съчувствено попита Поаро.

Той познаваше тези моменти на смущение, които изпитваше мисис Оливър. Прекомерните похвали за нейните книги винаги силно я разстройваха, защото, както тя веднъж му призна, просто не знаеше какво трябва да отговори.

— Значи не беше приятно?

— До един момент беше хубаво — каза мисис Оливър, — но после се случи нещо ужасно досадно.

— Разбирам. И това е причината да ме навестите.

— Да, макар че наистина не знам защо всъщност идвам. Искам да кажа, изобщо не е свързано с вас и не ми изглежда да е нещо, което би могло да ви заинтересува. И мен много не ме вълнува. Най-малкото не би трябвало да ме интересува. Затова ми се прииска да дойда и да разбера какво мислите вие, как… какво бихте направили вие на мое място.

— Това, последното, е доста труден въпрос. Зная как бих постъпил аз, Еркюл Поаро, във всякаква ситуация, но не зная как бихте постъпили вие, колкото и добре да ви познавам.

— Все трябва да сте си създали някаква представа досега — каза мисис Оливър. — Познавате ме достатъчно дълго.

— Горе-долу, станаха ли вече двадесет години?

— Не зная, никога не помня години, дати. Всичко ми се смесва. Зная 1939-а, защото тогава започна войната и помня някои други дати по най-странни причини.

— Както и да е, били сте на литературен обяд. И там не ви е харесало?

— Обядът ми хареса, но след това…

— Някой ви е казал нещо — подхвана Поаро със съпричастието на лекар, който разпитва за симптомите на заболяването.

— Ами, тъкмо щяха вече да започнат въпросите, когато изведнъж една жена, от тези едри и властни жени, които винаги искат да командват и те притесняват повече от всички други, се залепи за мен. Точно като човек, който улавя пеперуда, само дето нямаше мрежа. Просто ме обгради, сложи ме на канапето и започна да ми говори за една моя кръщелница.

— Ясно. Кръщелница, която много обичате?

— Не съм я виждала от години — каза мисис Оливър. — Не успявам да поддържам връзка с всичките. И след това ми зададе твърде смущаващ въпрос. Поиска, боже мой, колко ми е трудно да го кажа, поиска…

— Не е трудно, — вмъкна любезно Поаро, — напротив, съвсем лесно е. Рано или късно всички ми казват всичко. Нали съм само един чужденец, така че няма значение. Лесно е, защото съм чужденец.

— С вас наистина мога да споделя — отпусна се мисис Оливър. — Виждате ли, попита ме за бащата и майката на моята кръщелница. Искаше да знае дали майката на момичето е убила баща й или баща й е убил майка й.

— Моля за извинение, но…

— Разбирам, че звучи налудничаво. И на мен ми се стори лудост.

— Дали майката на вашата кръщелница е убила баща й или пък баща й е убил майка й?

— Точно така — потвърди мисис Оливър.

— Но случило ли се е това всъщност? Убил ли е наистина баща й майка й или майката бащата?

— Ами, и двамата са били намерени застреляни — поясни мисис Оливър. — На върха на една скала. Не мога да си спомня дали беше в Корнуол или в Корсика. Някъде там.

— Значи е вярно, това, което тя ви е казала?

— Да, отчасти е вярно. Станало е преди много години. Но пък защо ще се обръща към мен?

— Само защото пишете криминални романи — предположи Поаро. — Несъмнено ви е казала, че знаете всичко за престъпленията. Значи това наистина се е случило?

— О, да. Тук нямаме логическа задача какво би направил А или как биха протекли нещата, ако нечия майка убива нечий баща или пък бащата убива майката. Не, това наистина се е случило. Изглежда ще е най-добре да ви разкажа каквото знам. Сега вече си спомням всичко, но навремето доста се разчу. Трябва да е било преди около дванайсет години, ако не и повече. Спомням си имената на хората, защото ги познавах. Със съпругата ходехме заедно на училище, така че наистина я помня добре. Бяхме приятелки. Случаят вдигна голям шум, вестниците писаха и така нататък. Сър Алистер Рейвънскрофт и лейди Рейвънскрофт. Много щастлива двойка. Той беше полковник или генерал, тя беше с него, пътуваха по целия свят. После си купиха къща някъде — май беше в чужбина, но не си спомням. И после изведнъж във вестниците се появиха репортажите за гибелта им. Гадаеха дали някой ги е убил, дали са били нападнати, или сами са се застреляли. Мисля, че имаше револвер, който си е бил в къщата от край време. Най-добре да ви разкажа подред, доколкото си спомням.

Овладявайки вълнението си, мисис Оливър успя да изложи повече или по-малко ясно резюме на онова, което й беше казано. От време на време Поаро уточняваше един или друг момент.

— И все пак защо, — каза накрая той — защо тази жена се интересува от нещо отдавна забравено?

— Тъкмо това искам да разбера и аз — отговори мисис Оливър. — Бих могла да се добера до Силия, навярно. Тя все още живее в Лондон. А може би е в Кеймбридж или в Оксфорд — мисля, че получи научна степен и сега чете лекции тук, или някъде преподава или нещо от този род. Силия е модерно момиче. Ходи с тези дългокоси, странно облечени хора. Не мисля, обаче, че взема наркотици. Тя е добре, обажда ми се, макар и рядко. Праща ми картички за Коледа, не ме забравя. Е, човек не може да мисли постоянно за кръщелниците си, а и тя е вече на двайсет и пет, двайсет и шест.

— Не е омъжена?

— Не, но изглежда й предстои да се омъжи. Или поне тази мисис, как й беше името, пак забравих, мисис Бритъл, не, Бъртън-Кокс смята така — и то за нейния син.

— И мисис Бъртън-Кокс не иска синът й да вземе това момиче, защото допуска, че баща му е убил майка му или майката е убила бащата?

— Предполагам, че затова, — каза мисис Оливър — не се сещам за друга причина. Но какво я засяга нея как е станало? Ако единият от родителите е убил другия, какво значение може да има за майката на момчето, което е решило да се жени, точно кой кого е убил?

— Това е нещо, върху което си заслужава да се замислим — съгласи се Поаро. — Да, наистина е доста интересно. Нямам предвид кой е стрелял — сър Алистер Рейвънскрофт или лейди Рейвънскрофт. Като че ли смътно си спомням един подобен случай, а дали не е и същият. По-странно е любопитството на мисис Бъртън-Кокс. Дали случайно не е малко чукната в главата? Много ли обича сина си?

— Вероятно — каза мисис Оливър. — Изглежда тя изобщо не желае той да се ожени за това момиче.

— Защото си е внушила, че кръщелницата ви е наследила предразположение да убие мъжа, за когото ще се омъжи — или нещо от този род?

— Знам ли — каза мисис Оливър. — Тя изглежда смята, че аз съм тази, която може да й отговори. А не ми разказа достатъчно, нали? Но защо го направи? Как смятате, какво се крие зад всичко това? Какъв може да е смисълът на нейния интерес?

— Сигурно ще е интересно да научим — отвърна Поаро.

— Тъкмо затова съм при вас поясни мисис Оливър. — Вие обичате да разкривате заплетени тайни, на които отначало никой не вижда смисъла. Никой, освен вас, искам да кажа.

— Вярвате ли, че мисис Бъртън-Кокс има някакви предпочитания?

— За това дали съпругът е убил съпругата или обратното? Нямам такова впечатление.

— Е, разбирам дилемата ви — каза Поаро. — Много е интригуващо. Връщате се от банкет. Поискали са от вас нещо, което е много трудно, почти невъзможно. Вие се колебаете как е най-правилно да се постъпи в тази случай.

— И как според вас е най-правилно? — попита мисис Оливър.

— Не ми е лесно да отговоря — каза Поаро. — Аз не съм жена. Дама, която практически не познават, с която сте се запознали на честването, ви поставя един проблем, моли ви да се заемете с него и не ви дава никакви отчетливи причини.

— Именно — каза мисис Оливър. — И сега какво да прави Ариадна? С други думи, как ще постъпи А, ако това беше логическа задача от вестника?

— Струва ми се, — започна Поаро — има три неща, които А би могла да направи. Първо, би могла да напише едно писъмце на мисис Бъртън-Кокс, в което да каже: „съжалявам, но наистина имам чувството, че по никакъв начин не бих могла да Ви помогна по този въпрос…“ или там както предпочита да се изрази. Второ, би могла да се свърже с кръщелницата си и да й разкаже какво я е помолила майката на младия мъж, за който тя смята да се омъжи. Така ще стане ясно дали тя наистина има такова намерение. И ако то се потвърди, тогава може тя да има някаква представа или пък младият мъж да е споделял нещо с нея относно това, което майка му си е наумила. Има и още интересни моменти. Например, да се разбере какво мисли момичето за майката на младия мъж, с когото искат да се женят. А третото, което би могла да направи — продължи Поаро, — и именно това е, което аз най-категорично ви съветвам да направите, е…

— Зная, — възкликна мисис Оливър, — само една дума.

— Нищо — каза Поаро.

— Именно — съгласи се мисис Оливър. — Знам, че това е най-простото и най-правилното решение. Не би трябвало да се прави нищо, прекалено арогантно е да отида и да разкажа на едно момиче, което е моя кръщелница, как бъдещата й свекърва ходи и разпитва хората. Но…

— Разбирам — каза Поаро. — Човешкото любопитство.

— Искам да узная защо тази противна жена дойде и ми наговори всички тези неща. Щом веднъж разбера, бих могла да се отпусна и да забравя всичко. Но дотогава…

— Представям си, — каза Поаро — няма да спите, ще се събуждате посред нощ и, ако добре ви познавам, ще започнете да нахвърляте необикновени и екстравагантни предположения, които постепенно може да превърнете в заплетена криминална история. Една мистерия, или трилър. Възможностите са най-различни.

— Навярно бих успяла, ако можех така да погледна на нещата — каза мисис Оливър. Очите й леко проблясваха.

— Откажете се от тази история — каза Поаро. — Ще бъде много трудно да се разнищи. А и не се очертава някаква основателна причина за всичко това.

— Но аз бих желала да съм съвсем сигурна, че няма основателна причина.

— Човешкото любопитство — отбеляза Поаро, — колко интересно нещо е то. — Той въздъхна. — Като си помисли човек какво му дължим през цялата история. Любопитството. Не знам кой го е измислил. Обикновено го свързват с котката. Нали има поговорка, любопитството погубило котката. Но аз бих казал, че всъщност гърците са създали любопитството. Те са искали да узнаят всичко. Преди тях, доколкото ми е известно, никой не е изпитвал жажда за знание. Достатъчно е било човек да знае законите на страната, в която живее, за да избегне участта да му бъде отсечена главата, да бъде набита на копие или да го сполети някаква друга неприятност. Хората или са се подчинявали, или са се бунтували. Но не са си задавали въпроса: защо? А от гърците насам много хора са имали желание да разберат защо — и колко неща ни е донесло това тяхно желание. Кораби, влакове, летателни апарати, атомни бомби, пеницилин и други лекарства за най-различни болести. Момченцето гледа как парата повдига капака на чайника, който майка му е сложила да ври. И ето че се появява локомотивът, който пък довежда много скоро до железопътните стачки и така нататък. Ето как вървят нещата.

— Кажете ми само — включи се мисис Оливър — мислите ли, че прекалено си пъхам носа навсякъде?

— Не, съвсем не — възрази Поаро. — Не бих казал, че сте прекалено любопитна жена. Но виждам съвсем ясно как се притеснявате на литературния банкет, как се отбранявате нервно от престорените любезности, от невъздържаните похвали. Неочаквано се натъквате на крайно объркваща ви дилема. И естествено изпитвате неприязън към лицето, което ви е вкарало в това затруднение.

— Да. Беше много досадна жена, крайно неприятна.

— Появява се едно убийство от миналото. Мъж и жена, за които всички са вярвали, че се разбират добре и между които не е имало признаци на някаква свада. Не са изказвани предположения за възможна причина, доколкото сте чели за случая, нали?

— Намерили са ги застреляни. Това е сигурно. Но кой ги е застрелял? Дали не е било договорено самоубийство? Мисля, че и полицията се насочи първо към тази версия. Разбира се, след толкова години човек вече едва ли може да научи нещо.

— О, не — възрази Поаро. — Мисля, че аз бих могъл да науча нещичко по този въпрос.

— Чрез онези ваши възхитителни приятели?

— Е, аз не бих казал чак „възхитителни“. Но имам осведомени приятели; приятели, които биха могли да се разровят в делата, да потърсят в архивите репортажите от онова време, да ми осигурят достъп до някои сведения.

— Значи можете да се доберете до нещо повече — гласът мисис Оливър беше изпълнен с надежда — и после да ми кажете?

— Да, — увери я Поаро. — Надявам се, във всеки случай, че с моята помощ ще успеете да си изясните известните факти по случая. Само ще ми трябва малко време.

— Ясно, че щом вие се заемате с това, а тъкмо такава щеше да бъде моята молба, то и аз ще трябва нещичко да допринеса. Ще се срещна с момичето. Ще разбера какво знае тя. Ще я питам дали да натрия носа на бъдещата й свекърва и дали има някакъв друг начин, по който бих могла да й бъда полезна. Иска ми се да видя и момчето, за което смята да се омъжи.

— Много добре — каза Поаро. — Отлично.

— Освен това — продължи мисис Оливър, — може би ще се намерят хора, които… — тя прекъсна фразата и се намръщи.

— Едва ли хората ще могат да помогнат много — каза Еркюл Поаро. — Това е стара история. Някога е била сензация. Но какво е една сензация, като си помисли човек? Никой не си я спомня след време, освен ако не завърши със смайваща развръзка — а в нашия случай това не е станало.

— Наистина, — съгласи се мисис Оливър — напълно сте прав. Вестниците са писали много, после за известно време се мяркат отделни споменавания и след това всичко потъва в забрава. Както обикновено става в наши дни. Като с това момиче, онзи ден. Сигурна четохте — дето напуснала дома си и никъде не могли да я открият. Тоест, това се случило преди пет-шест години. И сега, най-неочаквано, както си играело при една купчина пясък или струпан чакъл, едно момченце попаднало на мъртвото й тяло. Чак след пет или шест години.

— Така е — каза Поаро. — Наистина, след като се разбере по тялото колко време е минало от смъртта, какво се е случило на този ден, след като се прегледат отново събитията, за които е останала някаква писмена следа, в края на краищата може и да се изкопае убиецът. Но в нашия случай ще бъде по-трудно, защото отговорът изглежда ще се окаже едно от двете — или съпругът е мразел съпругата си и е искал да се отърве от нея, или обратното, тя го е ненавиждала, а може и да е имала любовник. Това означава, че трябва да е било престъпление извършено от страст, ако не и от съвсем различни подбуди. Във всеки случай, май няма и какво толкова да се научи. Ако полицията тогава не е могла да го открие, значи мотивът е много труден, дълбоко скрит. Затова е останало чудо за три дни, нищо повече.

— Мисля си, че мога да потърся момичето. Изглежда тъкмо това се опитваше да постигне онази ужасна жена, да ме убеди да се срещна с нея. Настояваше, че дъщерята сигурно знае истината, и всъщност нищо чудно тя наистина да я знае — предположи мисис Оливър. — Децата са невероятни. Те научават и най-скришните неща.

— Имате ли някаква представа на колко години е била тази ваша кръщелница по онова време?

— Трябва да пресметна, не мога да кажа така направо. Предполагам, че е била на девет или десет, може и повече. Не съм сигурна. Мисля, че тогава беше в някакъв пансион. Възможно е да си внушавам, просто да си спомням каквото съм чела.

— Но смятате, че мисис Бъртън-Кокс неслучайно ви насочи да потърсите сведения от вашата кръщелница? Допускате тя да знае нещо повече, да е споменала нещо пред сина й, той да го е предал на майка си? Възможно е мисис Бъртън-Кокс да се е опитала сама да разговаря за това с момичето, но да е била отблъсната. Тогава й е хрумнало, че прочутата мисис Оливър, едновременно кръстница и майсторка на криминални истории, би могла да се сдобие с информация. Макар все още да не ми е ясно защо изобщо това има някакво значение за нея. А и не ми се вярва, — добави Поаро — че тези така мъгляво споменати от вас хора могат да помогнат след толкова време. Дали някой ще си спомни нещо?

— Тъкмо на това се надявам — каза мисис Оливър.

— Учудвате ме — Поаро я погледна леко озадачен. — Мислите ли, че хората наистина помнят?

— Всъщност, — уточни мисис Оливър — мислех си за слоновете.

— Слоновете?

Както често му се беше случвало по-рано и сега Поаро имаше чувството, че мисис Оливър е наистина непредсказуема личност. От къде на къде пък слонове?

— Мислех си за тях днес на обяда — продължи мисис Оливър.

— Какво ви накара да се сетите тъкмо за слоновете? — полюбопитства Поаро.

— По-точно, мислех си за зъбите. Нали знаете — дояде му се нещо на човек, реши да опита, но ако има изкуствени зъби, не му се удава. Трябва да знае какво може да яде и какво не може.

— Да, да — въздъхна дълбоко Поаро. — Зъболекарите са в състояние да направят много за нас, но не всичко.

— Така е. И тогава си казах, че нашите зъби са само кост и никак не струват, а колко хубаво би било човек да е куче със зъби като от слонова кост. Помислих си кои други имат хубави зъби, сетих се за моржовете, а после и за слоновете. Естествено, щом става дума за слонова кост, нали? Представих си големите, тежки слонски бивни.

— Всичко това е така — Поаро все още не можеше да долови накъде бие мисис Оливър.

— И тогава си казах, че трябва да се доберем до хора, които са като слоновете. Нали казват, че слоновете никога не забравят.

— Чувал съм този израз, да — кимна Поаро.

— Слоновете не забравят — повтори мисис Оливър. — Нали знаете онази приказка, дето я разказват на малките деца. За индийския шивач, който забол иглата си в бивната на един слон. Не, не в бивната, в хобота, разбира се, в хобота на слона. И когато слонът минал отново оттам, си бил напълнил хобота с вода и облял шивача от глава до пети, макар да не го бил виждал няколко години. Не забравил стореното зло. Помнел. Тук е разковничето. Слоновете помнят. И това, което трябва да направя е да открия някои слонове.

— Все още не мога напълно да разбера какво искате да кажете. Кого класифицирате като слон? — попита Еркюл Поаро. — Човек би помислил, че се каните да събирате информация в зоологическата градина.

— Е, не е точно така — възрази мисис Оливър. — Нямам предвид слоновете като животни, а хора, които в известно отношение приличат на тях. Нали знаете, за някои се казва: помни като слон. Всъщност, всеки човек си спомня най-различни неща. Аз самата също помня какво ли не. Отделни случки. Например, един рожден ден — бях на пет години, имаше голяма розова торта, прекрасна торта. И най-отгоре беше украсена със захарна птичка. Спомням си, как веднъж канарчето ми отлетя и аз плаках. Или един друг ден, когато излязох на полето и там стоеше голям бик. Някой ми каза, че той ще ме намуши с рогата си, бях ужасена, исках да избягам от това поле. Да, спомням си го съвсем ясно. Беше вторник. Не мога да обясня защо съм запомнила, че е било вторник, но съм сигурна, че беше вторник. Помня и един чудесен пикник с къпини. Ужасно се изподрах, но събрах повече къпини от всички други. Беше чудесно! Трябва да съм била на девет години тогава. Но няма нужда човек да се връща толкова назад. Била съм на стотици сватби, а като се замисля, само две си спомням с подробности. На първата бях шаферка. Помня, че беше в Ню Форист, но кой точно присъстваше, съм забравила. Май една моя братовчедка се женеше. Не се познавахме отблизо, но тя искаше да има повече шаферки и навярно съм й попаднала под ръка. На втората сватба се женеше мой приятел от флота. Той едва не загина в една подводница, но го спасиха. Момичето, за което щеше да се жени, не се разбираше с родителите си. Бяха против, но все пак се омъжи за него и аз бях една от шаферките на сватбата. Както виждате, винаги има неща, които човек си спомня.

— Сега разбирам, — каза Поаро — идеята ми се струва интересна. Значи тръгвате á la recherche des éléphants^[2]?

— Точно така. Трябва да уточня най-напред датата на смъртта.

— Мисля, че тук — отзова се Поаро — ще мога да ви окажа съдействие.

— След това ще си припомня хората, които познавах по онова време, такива, с които съм имала общи познати и които биха могли да помнят този генерал, как му беше името. Мои отдавнашни познати, които може да са го срещали в чужбина — дори и да съм загубила връзка с тях от доста години. С известно усилие човек може да издири хора, с които отдавна не се е виждал. Забелязала съм, че всички се радват, когато се появи стар познат, даже и да са го позабравили. И тогава, естествено, ще си поговорим за разни случки, от онова време, ще разровим старите спомени.

— Много интересно — кимна одобрително Поаро. Мисля, че сте добре подготвена за операцията, с която се нагърбвате. Търсите хора, познавали семейство Рейвънскрофт добре или дори само повърхностно. Хора, живели в същия край на света, където се е случило нещастието, или просто оказали се там по това време. Доста е трудно, но е възможно да се доберете до нещо. Сигурно ще се наложи да се изпробват различни подходи. Да се подхване разговор за произшествието, да се изясни какво мислят те и дали някой друг не е казвал нещо по-съществено. Може да излязат наяве любовни връзки на съпруга или на съпругата, или пък някой да е наследил куп пари. Струва ми се, че ща успеете да насъберете доста сведения.

— Боже мой, — възкликна мисис Оливър — изглежда наистина обичам да си пъхам носа навсякъде.

— Вие имате важна задава — успокои я Поаро. Наистина, възложена от човек, който не ви е симпатичен, на който не изпитвате желание да услужите, направо казано, който ви е напълно неприятен. Но това няма значение. За вас важно е търсенето. Вие поемате по вашата пътека. Пътеката на слоновете. А слоновете може и да помнят. Bon voyage!^[3] — завърши Поаро.

— Моля? — сепна се мисис Оливър.

— Изпращам ви на път към вашето откритие — поясни Поаро. — A la recherche des éléphants.

— Трябва да съм луда — заключи тъжно мисис Оливър. Тя прекара отново пръсти през косите си, така че заприлича на рошавия Щрувелпетер от детските книжки с картинки. — Тъкмо се канех да пиша разказ за една златиста хрътка. Но не ми върви. Някак си трудно ми е да го започна, ако можете да ме разберете.

— Няма значение, зарежете Златистата хрътка. Посветете сега вниманието си само на слоновете.