Агата Кристи
Слоновете помнят (13)

Глава тринадесета
Мисис Бъртън-Кокс

— Е, — каза мисис Оливър, след като изпратя Силия до вратата, — какво ви е мнението за нея?

— Тя е личност — каза Поаро. — Интересно момиче. Определено, ако мога така да се изразя, тя е НЯКОИ, не кой да е.

— Да, това е доста вярно — съгласи се мисис Оливър.

— Бих желал да ми кажете нещо.

— За нея? Аз в действителност не я познавам много добре. Човек трудно опознава кръщелниците си. Искам да кажа, че ги вижда само на определени интервали и то твърде големи.

— Нямах предвид нея. Разкажете ми за майка й.

— О, разбирам.

— Познавахте ли майка й?

— Да. Ние бяхме заедно в нещо като пансион в Париж. Хората тогава изпращаха момичетата си в Париж, за да довършат образованието си. Това звучи повече като въвеждане в гробище, отколкото въвеждане в обществото. Какво искате да научите за нея?

— Помните ли я? Помните ли каква беше?

— Да, нали ви казвам, човек не забравя напълно нещата или хората, само защото са останали в миналото.

— Какво впечатление ви правеше?

— Тя беше прекрасна — каза мисис Оливър. — Наистина добре си спомням това. Не когато беше 13-14-годишна. Тогава тя изглеждаше по детски пълничка. Мисля, че всички бяхме такива — добави замислено.

— Беше ли изявена личност, човек с характер?

— Трудно ми е да определя, защото, разбирате ли, тя не беше единствената ми приятелка нито пък най-добрата. Искам да кажа, бяхме заедно няколко момичета, една сплотена малка група, както бихте се изразили вие. Хора с почти еднакъв вкус. Обичахме тениса, обожавахме операта и се отегчавахме до смърт, когато ни водеха в картинни галерии. Наистина, мога да ви дам една съвсем обща представа.

— Моли Престън-Грей. Така се е казвала, нали? И двете сте имали младежки увлечения?

— Преживяхме едно, две. Но не по естрадни звезди, разбира се. Още не бяха се появили. Обикновено по актьори. Едно от момичетата си беше окачило снимката на известен вариететен артист. Над леглото, а мадмоазел Жиран, нашата директорка, французойка, не разрешаваше това. „Се n’est pas comvenable“^[1], казваше тя. Момичето не й призна, че това беше нейният баща! Всички ние се смяхме — добави мисис Оливър. — Хубавичко се посмяхме.

— Е, разкажете ми повечко за Моли или Маргарет Престън-Грей. Това момиче напомня ли ви за нея?

— Не, не мисля. Не. Те не си приличат. Мисля, че Моли беше по-…, по-емоционална от Силия.

— Разбрах, че е имала и сестра близначка. Тя в същия пансион ли беше настанена?

— Не. Макар че бяха на една и съща възраст, тя беше настанена някъде в Англия. Не съм сигурна, но с тази сестра близначка, наричаха я, Доли, се срещнах един-два пъти съвсем случайно. По това време тя, приличаше ужасно на Моли — искам да кажа, че все още не се опитваха да изглеждат различно, да си правят различни прически и всичко останало. Така обикновено става при близначките, когато пораснат. Мисля, че Моли беше всецяло предана на сестра си Доли, но не говореше много за нея. В онези дни изпитвах чувството, че нещо не бе съвсем наред с тази сестра. Още тогава, може би. Макар и рядко се споменаваше, че е болна, или че е заминала някъде на лечение. Нещо такова. Дори си задавах въпроса дали не е инвалид. Спомням си, една нейна леля я заведе на морско пътешествие, за да подобри здравето й, — тя поклати глава. — Въпреки това имах чувството, че Моли й е предана и би желала да я защитава по всякакъв начин. Глупаво ли ви се струва?

— Никак даже — отговори й Еркюл Поаро.

— Спомням си и друго, времето, когато Моли не искаше да говори за сестра си. Тогава с удоволствие дърдореше за майка си и баща си. Тя ги обичаше, мисля, което е нормално. Веднъж майка й дойде в Париж и я отведе от пансиона. Приятна жена. Не беше човек, който да те развълнува, не бе особено красива или нещо такова. Приятна, тиха, любезна.

— Разбирам. И така — не виждам нищо, с което бихте могли да ми помогнете? А срещахте ли се с момчета?

— Тогава почти нямахме приятели момчета — каза мисис Оливър. — Не беше като в днешно време. Сега това наистина е от значение. По-късно, когато се върнахме обратно вкъщи, ние повече или по-малко се отчуждихме. Мисля, че Моли замина в чужбина с родителите си. Не беше Индия, някъде другаде беше. Може би Египет. Предполагам, че те бяха на дипломатическа служба. По едно време попаднаха в Швеция, а след това ги преместиха в Бермуда или Западна Индия. Баща й беше там губернатор или нещо такова. Точно тези подробности човек трудно си спомня. Това, което си спомням, са всички глупави неща, които сме си дрънкали. Увличах се, например, в учителя си по цигулка. Моли пък предпочиташе учителя по музика, което ни задоволяваше и двете. Бяхме ужасно невинни. Искам да кажа, обожавахме, копнеехме за деня, когато те отново ще влязат в клас. Безсъмнено те останаха безразлични към нас. Но, ние си мечтаехме през нощта, дори си представях как ще се грижа за моята любов мосю Адолф, когато той се разболее от холера, как ще дам от моята кръв, за да му направят преливане и така ще му спася живота. Колко наивен може да бъде човек! По едно време бях твърдо решена да стана монахиня, а по-късно реших и се заклех, че ще бъда болнична сестра… Е, предполагам, че мисис Бъртън Кокс ще пристигне тук всеки миг. Чудя се, как ще реагира като ни види?

Поаро погледна часовника си.

— Ще го узнаем доста скоро.

— Има ли нещо друго, което трябва да си кажем между нас?

— Мисля, че бихме могли да разменим мнение по следния проблем. Вие ще трябва да разследвате няколко „слона“, успоредно с вас, аз ще се заема с един друг „слон“.

— Колко необикновено звучи това, — възкликна мисис Оливър. — Вече заявих, че окончателно приключих със „слоновете“.

— Да, — каза Поаро, — но „слоновете“ може би не са приключили с вас.

Звънецът на входната врата отново иззвъня. Поаро и мисис Оливър се спогледаха.

— Е, — каза мисис Оливър, — ето че пристигаме.

Тя излезе от стаята, до Поаро достигна обичайната размяна на поздрави и след миг, два, мисис Оливър въведе някак масивната фигура на мисис Бъртън-Кокс.

— Какъв очарователен апартамент имате! — каза мисис Бъртън-Кокс. — Толкова мило от ваша страна, че ми отделихте от вашето време, от така безценното си време. Благодарна съм ви, че ме поканихте да дойда и да ви видя.

Очите й се стрелнаха встрани към Поаро. Едва доловим израз на учудване премина през лицето й. За момент погледът й се премести от него върху малкия роял, който беше поставен във витрина. На мисис Оливър й мина през ум, че мисис Бъртън-Кокс, навярно е възприела Еркюл Поаро за акордьор. Тя побърза да разсее тази илюзия.

— Искам да ви представя — обърна се тя към мисис Бъртън-Кокс — мосю Еркюл Поаро.

Поаро пристъпи напред и се наведе над ръката й.

— Мисля, че той е единственият човек, който е в състояние да ви помогне. Нали разбирате? Става въпрос за това, за което ме помолихте онзи ден, относно моята кръщелница, Силия Рейвънскрофт.

— О, да. Колко любезно от ваша страна, че си спомняте. Наистина се надявам да ме запознаете малко повече със събитията, които са се случили тогава.

— Страхувам се, че не успях в усилията си и затова помолих мосю Поаро да се срещне с вас. Той е един прекрасен човек, разбирате ли, и това е най-малкото, което мога да кажа за него. В действителност той е ненадминат в професията си. Не мога да ви изброя на колко мои приятели е помогнал и колко много мистерии — наистина мога да ги нарека така — е разкрил. А това, което стана, наистина, е трагично.

— Да, — въздъхна мисис Бъртън-Кокс. В погледа й все още се четеше съмнение. Мисис Оливър ги покани да седнат и любезно попита:

— А сега, какво ще обичате? Чаша шери? Твърде късно е за чай, разбира се. Или ще предпочетете някакъв коктейл.

— О, чаша шери. Много сте любезна.

— Мосю Поаро?

— Аз също — обади се Поаро.

Мисис Оливър наистина му е благодарна, че не поиска Sirop de Casssis^[2] или една от неговите любими плодови напитки. Тя взе чаши и гарафа.

— Аз вече очертах на мосю Поаро в общи линии вашите намерения.

— О, да, — промълви мисис Бъртън-Кокс.

Тя изглеждаше твърде неуверена в себе си, както човек би си помислил, че това е нормалното й състояние.

— Младите хора — обърна се тя към Поаро, — толкова е трудно с тях в днешно време. Ах, тази младеж. Моят син, е мило момче, на което възлагам големи надежди за блестящо бъдеще. А ето и Силия, очарователна девойка, навярно мисис Оливър ви е споменала, че е нейна кръщелница. Искам да кажа — тези приятелства възникват спонтанно и често не продължават дълго. Преди години ги наричахме младежки увлечения. И, досещате се, нали, важно е да знаеш поне малко за произхода на хората, с които се свързваш. Искам да кажа, от какво семейство са. О, разбира се, аз зная, че Силия е от добро семейство, но съществува тази трагедия с двойното самоубийство. Никой неистина не е в състояние да разясни какво обстоятелство е довело до нея или коя е причината. Аз всъщност нямам приятели, които са били близки със семейство Рейвънскрофт и затова ми е много трудно да си изградя точна представа. Зная, че Силия е очарователно момиче и всичко останало, но естествено бих желала да зная повече, да науча цялата истина.

— От моята приятелка мисис Оливър разбрах, че вие искате да узнаете нещо по-специално. Какво е то всъщност… — намеси се Поаро.

— До колкото си спомням — прекъсна го мисис Оливър, — вие искате да научите дали бащата на Силия е застрелял майка й, а впоследствие и себе си, или майката на Силия е застреляла баща й, а след това се е самоубила.

— Мисля, че има разлика — каза мисис Бъртън-Кокс. — Да, определено има разлика между двете ситуации…

— Много интересно мнение — каза Поаро. Тонът му не беше особено обнадеждаващ.

— О, емоционалният тон, ако мога така да се изразя, емоционалните събития, предизвикват моето любопитство. Когато става въпрос за женитба, човек неминуемо, трябва да признаете, мисли за децата, които тепърва ще се родят. Т.е. за наследствеността. В днешно време стана ясно, че наследствеността влияе на индивида повече от заобикалящата среда. Тя определено формира характера и предвещава много сериозни рискове, които човек не би искал да поеме.

— Така е — каза Поаро. — Хората, които ще поемат риска, са тези, които трябва да вземат решение. А това неминуемо ще са вашият син и младата дама.

— О, зная, зная. Рискът не е мой. На родителите не им е разрешено да избират, или да дават съвети. Но все пак аз искам да науча истината. Ако считате за необходимо вие бихте могли да предприемете някакво… разследване, мисля, че е думата, която се употребява. Навярно прекалявам, може би съм много наивна майка, нали разбирате, прекалено загрижена за скъпия ми син. Всички майки са такива.

Тя леко наклони глава на една страна и се изсмя. Смехът й странно наподобяваше цвилене.

— Може би, — каза тя, като постави на масата чашата с шери, — вие ще помислите над предложението ми. А аз също ще ви уведомя за кои точно определени моменти и неща, съм така загрижена.

Тя погледна часовника си.

— О, Господи! Закъснявам за една друга среща. Ще трябва да вървя. Така съжалявам, скъпа мисис Оливър, че трябва да тръгвам толкова скоро, но нали знаете… Много трудно ми беше да хвана такси днес следобед, шофьорите само обръщаха глави на другата страна и ме подминаваха. Върху това исках да наблегна, че всичко е много, много трудно, нали? Предполагам, че мисис Оливър знае вашия адрес?

— Ще ви дам адреса си — каза Поаро. Той извади визитна картичка от джоба си и я подаде.

— О, да, да. Разбирам. Мосю Еркюл Поаро. Вие сте французин, предполагам?

— Аз съм белгиец — поясни Поаро.

— О, да, да Belgique. Да, да. Разбирам доста добре. Доволна съм, че се срещнах с вас и се чувствам така обнадеждена. Боже, трябва да вървя много, много бързо.

Тя сърдечно стисна ръката на мисис Оливър, а после и тази на Поаро и излезе от стаята. От вестибюла долетя шума от затварянето на входната врата.

— Е, какво ще кажете? — попита мисис Оливър.

— А вие? — отвърна й Поаро.

— Тя избяга — каза мисис Оливър. — Тя направо избяга. Вие я изплашихте по някакъв начин.

— Да — съгласи се Поаро. — Мисля, че сте преценили правилно.

— Тя искаше чрез мен да измъкне някои сведения от Силия, искаше да узнае нещо от Силия, да я притисне, за да разбере някаква тайна, която е подозирала, че съществува, но в същото време тя не желае истинско разследване, нали?

— Мисля, че сте права — каза Поаро. — Това е интересно. Много интересно. Смятате ли, че е заможна?

— Бих казала да. Дрехите й са скъпи, живее в скъп квартал тя е — трудно ми е да отгатна. Тя е енергична жена, която обича да командва. Членува в най-различни комитети. Искам да кажа — няма нищо подозрително около нея. Попитах няколко души — никой не я обича твърде много. Но тя е жена, която се занимава с обществена работа, взима участие в политиката и т.н.

— Тогава — какво не е наред с нея? — попита Поаро.

— Вярвате ли, че, ама нещо, което не е наред? Или може, би не я харесвате, както и аз самата?

— Мисля, че има нещо, което тя прикрива старателно и не иска да излезе на бял свят.

— О, и ще откриете ли какво е то?

— Естествено, ако мога — отговори Поаро. — Няма да е лесно. Тя е в отстъпление, беше в отстъпление, когато ни остави тук. Страхуваше се от въпросите, които можех да й задам. Да. Това е интересно — въздъхна той. — Ще трябва да се връщаме назад във времето, нали разбирате, дори много по-назад отколкото си въобразявахме.

— Какво? Назад в миналото?

— Да. Някъде там, в миналото, в повечето случаи се корени нещо, което трябва да узнаем, преди да се върнем отново към оная драма, която се е разиграла преди — преди 15 или 20 години, в една къща, наречена Оувърклиф. Да. Длъжни сме да се върнем отново назад в миналото.

— Разбирам — каза мисис Оливър. — А сега, какво трябва да се направи? Какъв е този ваш списък?

— От полицейските протоколи събрах известна информация относно това, което е било намерено в къщата. Вие си спомняте, че между другите неща са открити и четири перуки.

— Да, — каза мисис Оливър — и вие отбелязахте, че четири перуки са твърде много.

— Виждат ми се прекалено много — потвърди Поаро. — Също така имам и няколко полезни адреса. Например адресът на един лекар, който би могъл да ни е от полза.

— Лекар? Имате предвид семейният лекар?

— Не, не семейният лекар, а този, който е дал показания при разследването на един нещастен случай. Става въпрос за дете, което е било блъснато от по-голямата си сестричка, или вероятно го е сторил някой друг.

— Искате да кажете майката?

— Възможно е да е била майката, може да допуснем, че е друг, който по същото време е бил в къщата. Познавам тази част от Англия, където е станало нещастието, полицейският инспектор Гароуей го е издирил е помощта на източници, известни само нему, а също чрез мои приятели журналисти, които се интересуваха точно от този случай.

— И вие ще го видите…, но той трябва да е ужасно възрастен сега.

— Ще се срещна не с него, а с неговия син. Синът му е също квалифициран специалист по различните форми на душевни разстройства. Имам препоръка за него и предполагам, че ще е в състояние да ми разкаже нещо интересно. Също така е бил разследван един случай, свързан с пари.

— Какво искате да кажете „с пари“?

— Е, има някои подробности, които трябва да открием, но парите са едно от нещата, които водят до престъпление. Пари. Кой ще загуби и кой ще спечели, ако се случи нещо непредвидено? Ето кое трябва да узнаем.

— Е, в случая със семейство Рейвънскрофт сме длъжни да си изясним и това.

— Изглежда, че всичко е било съвсем нормално. И двамата са направили редовни завещания, като са оставили парите си на своя съпруг и обратно. Никой от тях не се облагодетелствал от нещастието, защото и двамата са починали едновременно. Така че хората, които наистина са се облагодетелствали са били дъщерята Силия и по-малкият им син Едуард, за който разбрах, че сега е студент в чужбина.

— От тези съвпадения няма никаква полза. Нито едно от децата не е било там, следователно не е имало нищо общо със случилото се.

— За това наистина сте права. Човек трябва да преброди по-нататък, още по-назад, по-напред, по-встрани, за да открие дали е замесен някакъв финансов мотив, който — е от важно значение.

— Е, не искайте от мен да направя невъзможното — каза мисис Оливър. — Аз нямам истинска квалификация, макар че този проблем изникна съвсем логично при „слоновете“, с които говорих.

— Не, мисля, че най-доброто, което можете да направите е, така да се каже, да се заемете с перуките.

— Перуки?

— В прецизния полицейски доклад са отбелязани доставчиците на перуки — една много престижна фирма за фризьорство и изработка на перуки, чиито магазин е бил на „Бонд Стрийт“ в Лондон. По-късно, точно този магазин е бил затворен и бизнесът се е преместил някъде другаде. Двама от първоначалните партньори са го продължили и сега са се пенсионирали, ето тук имам адреса на една от главните фризьорки и майстори и перуки. И си помислих, че може би ще е по-лесно ако разследването се извърши от дама.

— Аха — каза мисис Оливър. — От мене?

— Да, от вас!

— Добре, какво искате да направя?

— Направете едно посещение до Челтенхам, на адреса, който ще ви дам и там ще намерите мадам Розентел. Една жена, която съвсем не е млада, била е много известна моделиерка и е изработвала всякакви дамски украшения за коса, и която, е била омъжена за човек от същата професия — фризьор, който се е специализирал в преодоляването проблемите на мъжката плешивост, прави малки перуки за темето и разни други неща.

— О, Боже — простена мисис Оливър. — Какви задачи ми възлагате! Мислите ли, че те ще си спомнят нещо съществено?

— „Слоновете“ помнят — каза Еркюл Поаро.

— А вие с кого ще се срещнете? С доктора, за когото говорихте?

— На първо време — да.

— И какво, мислите, ще си спомни той?

— Не много — каза Поаро, — но ми изглежда възможно да е чул за един точно определен случай. Трябва да е бил интересен случай, нали разбирате. И предполагам, са съхранени доста данни, и сведения за него.

— Искате да кажете — за сестрата близначка?

— Да. Доколкото съм информиран два нещастни случая са свързани с нея. Единият — когато е била млада майка и е живеела в провинцията, Хатърс Грийн, мисля, че беше мястото, и другия — по-късно, когато е била в Малая. И в двете произшествия става въпрос за странни събития, довели до смъртта на деца. Възможно е да науча и нещо за…

— Намеквате, че щом са били близначки, Моли, моята Моли, имам предвид — може също да е страдала от някакво душевно разстройство? Не мога да повярвам. Тя не беше такава, беше нежна, обичлива, с приятна външност, емоционална и — о, не, тя беше ужасно мил човек.

— Да, така навярно е изглеждала, погледнато отстрани. Изцяло щастлив човек, както бихме казали.

— Да, тя беше щастлива. Много щастлива. Наистина не сме се виждали често по-късно. Тя живееше в чужбина, но винаги когато съм получавала писмо, или съм се срещала с нея, ми се струваше, че тя беше щастлива.

— А близначката, която в действителност не сте познавали?

— Е, мисля, че тя… съвсем откровено тя все лежеше в някаква клиника, при редките случаи, когато се виждах с Моли. Не присъства дори и на сватбата на Моли като шаферка.

— Това само по себе си е странно.

— И все пак — все още не разбирам — какво ще извлечете вие от всичко това?

— Информация. Само информация — каза Поаро.