Агата Кристи
Слоновете помнят (20)

Глава двадесета
Развръзка

Еркюл Поаро беше застанал на морския бряг и гледаше надолу към скалите и пенестите вълни, които се разбиваха в тях. На мястото, на което стоеше, бяха намерени мъртви двама съпрузи. Пак тук, три седмици по-рано, една жена се бе разхождала в съня си и падайки в бездната, бе намерила смъртта си. Защо се бяха случили тези нещастия, беше попитал инспектор Гароуей. Защо? Какви неясни събития бяха довели до тях? Първо — нещастен случай, а три седмици по-късно — двойно самоубийство. Стари грехове, които бяха оставили дълги сенки? Едно начало, което, години по-късно, бе довело до трагичен край?

Днес тук щяха да се срещнат няколко души. Момче и момиче, които търсеха истината, и други двама, които знаеха истината. Еркюл Поаро се обърна и пое обратно по тясната пътечка, която водеше към къщата, наричана някога Оувърклиф.

Не беше много далеч. Той видя няколко коли, паркирани до стената и очертанията на къщата върху фона на небето. По всичко личеше, че къщата е празна и се нуждае от пребоядисване. На вратата висеше дъска, поставена от посредника по недвижими имоти, на която беше написано, че тази „привлекателна собственост“ се продава. Върху табелата на входа думата Оувърклиф беше задраскана с една черта и името Даун Хаус я беше заменило. Той се запъти, за да посрещне двамата, които вървяха срещу него. Единият беше Дезмънд Бъртън-Кокс, а другият — Силия Рейвънскрофт.

— Взех решение от посредника по недвижими имоти — каза Дезмънд, — в него пише, че можем да я разгледаме или както там го казват. У мене е и ключът — в случай че искаме да влезем вътре. Собствениците й са се сменили два пъти през последните пет години. Сега едва ли е останало нещо за гледане, нали?

— Не бих се учудила — каза Силия. — В края на краищата, тя вече е минала през ръцете на различни хора. Първо я е купило някакво семейство Арчър, а след това е преминала във владение у Фалоуфийлд. Според тях къщата е твърде усамотена. И сега отново я продават. Може би е обитаваща от духове?

— Наистина ли вярваш в това? — попита Дезмънд.

— Е, в действителност не мисля така — каза Силия — но би могло и да е истина. Искам да кажа, нещата, които са се случили, самото място… и всичко останало…

— Не съм съгласен — обади се Поаро. — Тук действително са властвували печал и смърт, но тук е царувала и любов.

По пътя се зададе самотно такси.

— Очаквам това да е мисис Оливър — каза Силия. — Тя каза, че ще дойде с влак и ще вземе такси от гарата.

От таксито слязоха две жени. Едната беше мисис Оливър, а другата изглеждаше висока и елегантно облечена. Поаро бе известен за пристигането й и не се изненада. Той по-скоро наблюдаваше Силия и следеше нейните реакции.

— О, — Силия пристъпи напред. После се затича към жената, а лицето й просветна. — Зели, — възкликна тя, — ти ли си, Зели? Наистина си ти! О, така се радвам. Не очаквах да те срещна.

— Масю Поаро ме помоли да дойда.

— Разбирам — каза Силия. — Да, да, предполагам, че разбирам. Но аз — аз… — тя се спря, извърна глава и погледна хубавото момче до себе си. — Дезмънд, ти ли — ти ли беше?

— Да. Аз писах на мис Моура, на Зели, ако мога още да я наричам така.

— Вие винаги можете да ме наричате така. И двамата — каза Зели. — Не съм уверена, че трябваше да дойда тук. Не съм убедена, че постъпвам разумно като се съгласих. Все още не съм сигурна, но се надявам да е така.

— Аз обаче искам да узная — каза Силия. — Ние двамата искаме да узнаем. Дезмънд предположи, че ти ще можеш да ни помогнеш.

— Мосю Поаро се срещна с мен. Той ме убеди да приема.

Силия хвана мисис Оливър под ръка.

— Надявах се и вие да присъствувате, защото именно вие задвижихте нещата. Вие намерихте мосю Поаро, а и сама разкрихте някои от тях, нали?

— Хората ми разказаха разни подробности — каза мисис Оливър. — Хора, които реших, че навярно ще си ги спомнят. Някои от тях наистина помнеха. Някои ги помнеха правилно, а други грешаха. Ето кое ни пообърка. Но мосю Поаро твърди, че това всъщност не е от значение.

— Наистина, не е от значение — намеси се Поаро. — Еднакво важно е да се знаят както слуховете, така и онова, което е потвърдена истина. От всеки човек можеш да научиш полезни факти, дори те да не са съвсем точни или да не се обясняват по начина, по който ти самият мислиш. С това, което научихте от мен, мадам, и от хората, които нарекохте „слонове“… — той се позасмя.

— „Слонове“? — възкликна мис Зели.

— Мисис Оливър ги определи така — каза Поаро.

— Слоновете помнят — поясни мисис Оливър, — това беше първоначалната ми идея, от която тръгнах. И хората също както слоновете, могат да помнят събития, случили се преди много време. Не всички, разбира се, но повечето обикновено помнят нещо. Оказа се, че има доста такива хора. Аз споделих всичко, което научих от тях, с мосю Поаро, и той изготви… о, ако той беше лекар, бих го нарекла диагноза.

— Съставих списък — каза Поаро — списък на нещата, които изглеждаха указател към истината. Истината за всичко, което се бе случило преди толкова години. Ще ви прочета отделните точки, за да разбера дали вие, които сте били засегнати от миналите събития, смятате, че те имат някакво значение. Може да не оцените тяхната важност, а може и да я разберете правилно.

— Копнея да науча — намеси се Силия. — Самоубийство ли е било или убийство? Дали някой, — очевидно външен човек, е убил майка ми и баща ми, дали ги е застрелял по причина, която не ни е известна или е имал ясен мотив. Колебанието ме измъчва. Трудно е, но…

— Ще останем навън — каза Поаро. — Все още няма да влизаме в къщата. Други хора са живели в нея и са й придали съвсем различна атмосфера. Навярно влезем само, ако пожелаем и то, когато завършим нашето импровизирано разследване тук.

— Това развръзката ли ще е? — попита Дезмънд.

— Да, развръзката на всичко, което се е случило.

Поаро ги прикани към няколкото железни стола, останали в сянката на голяма магнолия, в близост до къщата. Извади от чантата си лист хартия с нещо написано върху него. Обърна се към Силия:

— Пред вас случилото се е поставило ясна, категорична алтернатива — самоубийство или убийство?

— Все едното от двете трябва да е вярно — отвърна Силия.

— Аз обаче твърдя, че и двете са верни. По мое мнение, става въпрос не само за убийство или самоубийство, но и за нещо повече, което ще нарека екзекуция и дори човешка трагедия. Трагедията на двама души, които са се обичали и са се принесли в жертва на своята обич. Трагичната любов не бива да се свързва единствено с Ромео и Жулиета, не е задължително само младите да страдат от любов и да са готови да умрат за нея. Но има и нещо повече.

— Нищо не разбирам — каза Силия.

— Не още?

— Дали ще проумея? — попита тя.

— Мисля, че да — отговори Поаро. — Ще ви разкажа това, което по мое мнение се е случило и как достигнах до него. Първото, което ме порази, бяха онези неща, които не бяха обяснени в свидетелските показания, събрани и прегледани от полицията. Някои от тях изглеждаха съвсем обикновени, бихте си помислили, че въобще не са показания. Сред вещите, притежавани от покойната Маргарет Рейвънскрофт, имаше четири перуки.

Той наблегна:

— Четири перуки. — После погледна Зели.

— Тя носеше перука само от време навреме, — каза Зели — само, когато пътуваше или когато искаше бързо да се сложи в ред. Понякога употребяваше една, която беше подходяща за вечерния й воаяж.

— Да — каза Поаро, — точно по онова време модата беше такава. Хората със сигурност носеха, една, две перуки, когато пътуваха в чужбина. Но тя имаше четири. Четири перуки на мене ми се видяха доста много.

Зачудих се защо са й били нужни точно четири. Според полицията, към която се обърнах, тя не бе имала склонност към оплешивяване, косата й е била обикновена като за жена на нейната възраст, при това в добро състояние. Както и да е, аз продължих да се питам. Една от перуките е имала сив кичур, научих го по-късно. Нейната фризьорка ми го каза. Другата е била на малки къдрици. В деня, когато е умряла, тя е била с последната.

— Има ли някакво значение — попита Силия. — Могла е да носи, която и да е от тях?

— Права сте. Икономката обаче е потвърдила пред полицията, че тя е носила точно тази перука почти непрекъснато през последните няколко седмици преди да умре. Изглежда е била любимата й.

— Не разбирам.

— А и инспектор Гароуей ми припомни оня цитат „Един и същ човек под различна шапка.“ — Ето кое ме накара да се замисля сериозно.

Силия повтори:

— Не виждам…

Поаро каза:

— Така също и кучето.

— Кучето? Какво е направило кучето?

— Кучето я е ухапало. Известно е, че то й е било до болка предано. В последните няколко седмици от живота й обаче кучето се нахвърляло върху нея няколко пъти и я ухапало доста жестоко.

— Искате да кажете, сякаш е усетило, че тя ще се самоубие? — ококори се Дезмънд.

— Не, нещо много по-просто…

— Аз…

Поаро продължи:

— Не, то е знаело нещо, което никой друг не е предугаждал. Знаело е, че това не е неговата господарка. Тя просто е приличала на нея. Икономката — тя е била малко зле със зрението, а също и глуха — пред себе си виждала жена, която е облечена в дрехите на Моли Рейвънскрофт и е носела най-набиващата се в очи от всичките нейни перуки — тази със ситните къдрици. Икономката споменала само, че господарката й се държала доста различно през последните седмици от своя живот. „Един и същ човек под различна шапка“ беше фразата на Гароуей. И мисълта, просветлението ме осени тогава. Една и съща перука — различна жена. Кучето е знаело — то е усещало подмяната, защото обонянието му не греши. Това е била различна жена, не тази, която е обичало — жена, която то не е харесвало и от която се е страхувало. И аз си помислих — да предположим, че жената наистина не е била Моли Рейвънскрофт, коя би могла да бъде тогава? Възможно ли е да е била Доли — нейната сестра близначка?

— Но това е невъзможно — възкликна Силия.

— Не, не е невъзможно. В края на краищата не забравяйте, че те са били близначки. И сега идвам до това, към което мисис Оливър насочи моето внимание. Нещо, което хората са й казали или намекнали. Било е известно, че лейди Рейвънскрофт наскоро е била в болница или в частна клиника и вероятно е знаела, че е болна от рак, или поне е вярвала, че е така. Медицинските изследвания обаче не са го потвърдили. Възможно е тя да си го е въобразила. Но не това е важно в случая. После малко по малко научих подробности за детските години на двете близначки, които са се обичали предано като всички близначки, правели са едно и също, обличали са се по един и същи начин, едни и същи са били интересите им, боледували са винаги заедно, омъжили са се с неголяма разлика във времето. И накрая, както се случва при много близнаци — вместо желанието да вършат всичко по един и същ модел, те закопняли да правят точно противоположното. Да бъдат толкова различни една от друга, колкото могат. Дори между тях се появила странна доза антипатия. Нещо повече. В миналото им проблясвала драматична причина за това. Като младеж Алистър Рейвънскрофт се влюбил в Доротея Престън-Грей, по-голямата от близначките. Постепенно чувствата му се прехвърлили върху другата сестра, Маргарет, за която той се оженил. Тогава без съмнение, се появила ревността, която довела до отчуждението между двете сестри. Маргарет продължила да е силно привързана към сестра си, но Доротея очевидно се отчуждила от Маргарет. Това за мене обясняваше твърде много неща. Доротея изглеждаше трагична фигура. Тя явно е била душевно неуравновесена и вината за това не е била лично нейна — просто някакво печално съчетаване на гени по рождение, на наследствени характеристики. От доста ранна възраст — по причини, които не са били изяснени — тя е изпитвала омраза към децата. Имаме основание да вярваме, че едно невръстно дете е намерило смъртта си благодарение на нейните действия. Доказателствата сякаш не са категорични, но са достатъчно впечатляващи за един лекар, по чийто съвет тя е трябвало да се лекува. Тя действително е прекарала няколко години в психиатрична клиника. Когато лекарите са решили, че е излекувана, тя е започнала нормален живот, често е гостувала на сестра си и дори е заминала за Малая по времето, когато те са били там на служба. И там отново се е случило нещастие. Този път с детето на съседите им. Въпреки че отново не е имало категорични доказателства, най-вероятно Доротея е била отговорна за трагедията. Генерал Рейвънскрофт я е отвел у дома в Англия и за пореден път я предал на грижите на психиатрите. След известно време отново се появила надеждата, че тя е излекувана, лекарите провели съответните изследвания и разрешили тя да се върне вкъщи, за да започне нормален живот. Този път Маргарет не само повярвала, че всичко е наред, но решила, че сестра й трябва да живее у тях, за да следят отблизо за евентуални признаци на душевен дискомфорт. Не мисля, че генерал Рейвънскрофт е одобрил това. Той е бил твърдо убеден, че както е възможно някой да се роди уродлив, болен от церебрален паралич или инвалид, тя пък е имала вродена мозъчна деформация, която се проявявала от време на време и следователно е било необходимо постоянно да бъде наблюдавана, ако щете предпазвана и спасявана от самата себе си в случай на пристъп или нова драма.

— Твърдите — попита Дезмънд, — че тя е застреляла семейство Рейвънскрофт?

— Не, това не е моето заключение. Просто мисля, че Доротея е убила сестра си Маргарет, Навярно двете са се разхождали по крайбрежните скали и Доротея е блъснала Маргарет в бездната. В този момент именно в нея се е събудило позаспалото чувство на ненавист и презрение. Мисълта, че сестра й, въпреки огромната прилика помежду им е психически и физически здрава, е била непоносима за нея. Омраза, ревност желание да убива — всичко това е изплувало в миг на повърхността и я завладяло изцяло. Мисля, че и един външен човек е знаел, той е бил там в момента на трагичната развръзка. И това сте била вие, мадмоазел Зели?

— Да — обади се Зели Моура. — Аз знаех. Наистина бях там по това време. Семейство Рейвънскрофт се безпокояха за нея. Особено след като тя направи опит да нарани малкия им син — Едуард. Изпратиха Едуард обратно в училището, а аз и Силия отидохме в моя pensionnat^[1]. Върнах се обратно тук едва след като се уверих, че Силия е настанена добре. Къщата остана празна. В нея бяхме само аз, генерал Рейвънскрофт, Доротея и Маргарет, поводът за тревога сякаш изчезна. И тогава, в един прекрасен ден двете сестри излязоха заедно. След известно време Доли се върна сама. Беше много нервна и странна. Седна на масата за чай. Тогава именно генерал Рейвънскрофт забеляза, че дясната й ръка е покрита с кръв. Попита я, да не би да е паднала. Тя отвърна: „О, не, нищо особено. Наистина нищо. Одрасках се на един розов храст.“ Но по дюните не растяха розови храсти. Това беше чиста глупост и ние сериозно се обезпокоихме. Ако тя беше казала храст с прещип навярно щяхме да го приемем. Генерал Рейвънскрофт незабавно излезе и аз го последвах. Бързахме, а той непрекъснато повтаряше: „Нещо се е случило с Маргарет. Сигурен съм, че нещо се е случило с Моли“. Открихме я на една тераса, малко по-ниско от върха на скалата. Беше удряна със скални отломки и камъни. Още дишаше, но беше изгубила много кръв. За момент ние просто не знаехме какво да правим. Не посмяхме да я преместим. Знаехме, че трябва веднага да повикаме лекар, но преди да успеем Моли се притисна до съпруга си. Тя изрече, като се задъхваше: „Да, Доли беше. Тя не знаеше, какво върши, горката. Не знаеше, Алистър. И ти няма да допуснеш да страда поради това. Тя никога не осъзнава нещата, които прави и защо ги прави. Тя не успява. Никога не е могла. Трябва да ми обещаеш, Алистър. Мисля, че умирам. Не, не, няма време за лекар, а и той не би могъл да направи нищо. Лежа тук, кръвта ми изтича, и смъртта е близо. Чувствувам това, но ти ми обещай. Обещай ми, че ще я спасиш. Закълни се, че няма да допуснеш полицията да я арестува, че няма да я съдят за злодеянието, че няма да допуснеш да я затворят до живот като престъпник. Скрийте ме някъде, нека тялото ми да не бъде намерено. Моля те, моля те, това е последното, което искам от теб. От теб, когото обичам повече от всичко на света. Ако можех да оживея, заради теб бих го сторила, но аз няма да живея, чувствувам го. Пропълзях малко и то беше всичко, което можах да направя. Обещайте ми. И ти, Зели, нали ти също ме обичаш? Зная, ти си достатъчно привързана към мен, винаги си се грижила за мен, а обичаш и децата. Трябва да спасите Доли. Ти трябва да направиш всичко възможно, за да спасиш бедната Доли. Моля те, моля те. В името на взаимната ни обич, Доли трябва да бъде спасена“.

— А след това? — попита Поаро. — Какво направихте след това? Струва ми се, че вие трябва да сте…

— Да, тя издъхна. Умря около десет минути след тези последни думи и аз помогнах на генерала. Помогнах му да скрие тялото й. Намерихме мястото малко по-надолу по протежение на канарата. Пренесохме я и я покрихме, доколкото можахме с камъни и парчета скала. Всъщност до там не водеше никаква пътека, можеше да се достигне само с катерене. Поставихме я там. Единственото, което Алистър повтаряше непрекъснато, беше: „Обещах й. Длъжен съм да удържа на думата си. Не разбирам как ще го направя, не разбирам как някой може да я спаси. Но…“ — Е, ние наистина го направихме. Доли беше в къщата, когато се върнахме там. Изглеждаше уплашена, отчаяна от страх — но в същото време демонстрираше някакво ужасяващо задоволство. Тя каза: „Винаги съм знаела, знаех от години, че Моли е лоша. Тя те отмъкна от мен, Алистър. Ти ми принадлежеше — но тя те отмъкна от мен и те накара да се ожениш за нея и аз винаги съм чувствувала, че един ден ще й го върна. Предчувствувах го. Сега обаче се страхувам. Какво ще ми направят? Ако ме затворят отново? Не бих могла да издържа. Ти няма да допуснеш да бъда затворена. Ще ме откарат и ще ме обвинят в убийство. Не беше убийство. Аз просто трябваше да го направя. Понякога се налага и аз да свърша някои неща. Исках да видя кръвта й, разбирате ли? После избягах. Но знаех, че ще умре. Надявах се, че няма лесно да я откриете. Тя просто падна от канарата, хората ще приемат, че е нещастен случай.“

— Това е една ужасяваща история — каза Дезмънд.

— Да, — обади се и Силия, — ужасна история, но по-добре е да знаем истината докрай. Дори не мога да почувствувам съжаление към нея. Имам предвид майка ми. Зная, че беше удивително мил човек, че в сърцето й нямаше и следа от зло, наистина тя беше изключително добра — ето кое обяснява защо баща ми я е предпочел пред Доли. Той е пожелал да се ожени за мама, защото я е обичал и защото вече е знаел, че Доли не е съвсем наред, че е лош и изкривен човек. Но как, как успяхте да се справите с онази нелепа ситуация?

— Наговорихме купища лъжи — продължи Зели. — Надявахме се, че няма да открият тялото, така че по-късно през нощта да го преместим някъде и да създадем впечатлението, че се касае за нещастен случай — Маргарет се е разхождала по брега, случайно се е подхлъзнала и е паднала в морето. Тогава измислихме историята, че се е разхождала Доротея. Трябваше да извършим нещо в действителност доста елементарно. Алистър каза: „Ужасно е, нали разбираш? Но аз обещах — заклех се пред Моли, когато умираше. Заклех се, ще направя това, което ме помоли — има начин, съществува известна възможност да спасим Доли, ако и тя съумее да изпълни ролята си както трябва. Не зная дали ще е в състояние да го направи.“ Аз попитах: „Да направи какво?“ Алистър отвърна: „Да се престори на Моли. Следователно Доротея се е разхождала насън, паднала е в бездната и се е пребила“.

Успяхме. Заведохме Доли в една празна къщичка, която знаехме отпреди и аз останах с нея там в продължение на няколко дни. Алистър обяви, че Моли е постъпила в болница, че е получила шок, след като открихме, сестра й е паднала от канарата, докато се е разхождала насън. После върнахме Доли обратно вкъщи — върнахме я като Моли — облечена в дрехите й и с нейната перука. Аз набавих още перуки — от онези с къдриците, които наистина я прикриваха. Милата стара икономка, Джанит, не виждаше добре. Доли и Моли наистина много си приличаха, нали разбирате, и гласовете им също. Доста лесно околните приеха, че това е Моли, която от време на време се държеше твърде странно в резултат на преживяния шок. Всичко изглеждаше съвсем естествено. И това беше потресаващо.

— Но как успя да го постигне? — попита Силия. — Трябва да й е било дяволски трудно.

— Не, не й беше трудно, още повече тя имаше това, което винаги беше искала. Имаше Алистър…

— А Алистър, как се чувствуваше той?

— Той сподели с мен в деня, в който беше уредил да замина обратно в Швейцария. Каза ми какво трябва да направя и ми довери своите намерения. Той каза: „Имам само един изход. Обещах на Маргарет, че няма да предам Доли на полицията и никой няма да узнае, че тя е убийца, че децата никога не ще научат истината за леля си. Безсмислено е да се знае, че Доли е извършила убийство. Просто тя се е разхождала насън и е паднала от канарата — една твърде тъжна случайност и тя ще бъде погребана тук, в църковния двор и под своето име“.

— Но как ще стане това? — попитах аз. Не можех повече да издържам.

Той продължи: „Ще ти доверя моето решение, само ти ще знаеш за него.“

„Разбираш ли“ — започна той — „Доли не трябва да живее, защото ще се опита да отнеме и друг човешки живот — бедната душа, тя не е достойна да живее. Но трябва да разбереш, Зели, че заради това, което възнамерявам да направя, аз също ще заплатя със своя собствен живот. Няколко седмици ще съжителствуваме спокойно с Доли, ще се преструваме, че е моя съпруга — а сетне ще последва нова драма“. — Не разбрах какво точно искаше да каже. — „Още един нещастен случай? Отново подхлъзване насън?“ „Не. Това, което ще узнае за нас света е, че Моли и аз сме се самоубили; надявам се, че истинската причина за това ще остане неизвестна. Възможно е да предположат, че сме го сторили, защото тя е била болна от рак. Но ти трябва да ми помогнеш, Зели. Ти си единственият човек, който наистина ме обича и който бе привързан към Моли и децата, Ако Доли трябва да умре, аз съм този, който трябва да го направи. Ще се постарая тя да не бъде предварително нещастна или уплашена. Просто ще я застрелям, а след това и себе си. Нейните отпечатъци ще останат на револвера, защото тя го държа наскоро, моите също ще са там. Справедливостта трябва да възтържествува и аз ще я възстановя. Но държа да знаеш, че и преди и сега, аз все още ги обичам и двете. Моли — повече от живота си, Доли — защото наистина ужасно я съжалявам, че се е родила такава.“ Той каза: „Винаги помни, че…“

Зели се изправи и пристъпи към Силия.

— Сега знаеш истината — каза тя. — Обещах на баща ти никога да не научиш и не удържах на думата си. Нямах намерение да я разкривам пред теб или пред някой друг. Мосю Поаро ме накара да се почувствувам по-различно. Но беше толкова страшно…

— Разбирам какво чувствуваш — каза Силия. — Може би си била права от твоя гледна точка, но аз, аз съм щастлива, защото сега, струва ми се, една голяма тежест се смъкна от плещите ми.

— Слава богу вече и двамата знаем — намеси се и Дезмънд. — И то нещо, което нямахме нищо против да узнаем. Тук става въпрос за човешка трагедия — както се изрази мосю Поаро, — истинска трагедия на двама души, които са се обичали. Но те не са посегнали на себе си, защото са се обичали. Единият от тях е бил убит, а другият е отнел живота на убиеца заради човечността, за да не пострадат и други невинни деца. Бих му простил дори, ако не е бил прав, но аз мисля, че той в действителност е бил прав.

— Тя беше жена, която всяваше страх — поде Силия. — Когато бях дете, аз се плашех от нея, без да зная защо. Сега обаче се досещам. Мисля, че баща ми е бил смел човек, за да постъпи, така. Изпълнил е молбата на мама, която му е завещала в последните минути от живота си. Спасил сестра й — близначката, която, убеден съм, мама е обичала с нежност. Харесва ми епитафа — о, глупаво е от моя страна да го кажа — тя погледна Поаро със съмнение. — Може би вие не мислите така! Очаквам, че сте католик, но ето това, което е написано на техния надгробен камък. — „И в смъртта не се разделиха“ — макар и да не са умрели заедно, те продължават да са заедно. Така те се събраха в смъртта. Двама души, които се обичаха и моята нещастна леля, за която ще се опитам да мисля с по-добри чувства, отколкото съм го правила преди. Моята нещастна леля, която навярно е страдала поради своята подсъзнателна душевна обремененост. Забележете — продължи Силия, като се върна към обикновения си тон — тя не беше добър човек. Трудно е да обичаш хората, ако те не са добри. Навярно леля би могла да бъде и различна, ако бе направила сериозен опит да се промени. Ако това е така, трябва да си мислим за нея като за тежко болен — сякаш е чумав в някакво село и хората не го пускат да излезе сред тях, защото цялото село би загинало. Аз наистина се опитвам да изпитвам съжаление към нея. А за мама и татко вече не се безпокоя. Те са се обичали толкова силно, а са били привързани и към бедната, нещастна, изпълнена с омраза Доли.

— Мисля, Силия, — обади се Дезмънд, — че най-добре ще е да се оженим незабавно. Мога да ти кажа едно — майка ми никога няма да научи истината. Тя не ми е истинска майка, а и не е човека, комуто бих доверил такава тайна.

— Имам основание да вярвам, Дезмънд, — намеси се Поаро, — че вашата осиновителка беше нетърпелива да застане между вас и Силия и се опита да ви внуши, че от майка си и баща си тя е наследила някои чудовищни черти. Но вие навярно знаете, или ако не знаете, не виждам причина да не ви го кажа, че скоро ще наследите от истинската си майка, която е починала доста отдавна, една много голяма сума щом навършите двадесет и пет години.

— Ако се оженим със Силия, ние, разбира се, ще се нуждаем от тези пари — каза Дезмънд. — Моята осиновителка страшно обича парите и аз често й заемам дори сега. Преди известно време тя ми предложи да отида при адвокат, защото, според нея, е твърде неблагоразумие да си на двадесет и една години и да нямаш още завещание. Предполагам, надявала се е да прибере парите за себе си. Мислех си да й припиша всичките си пари, но сега, ако аз и Силия решим да се оженим, разбира се, ще ги оставя на съпругата си. Не ми харесва и начина, по който майка ми искаше да ме изправи срещу Силия.

— Подозренията ви са напълно основателни — каза Поаро. — Смея да предположа, че тя е била склонна да го направи само за добро, би трябвало да знаете, ако съществуваше някакъв риск или генетична обремененост на Силия.

— Добре — съгласи се Дезмънд, — навярно не е съвсем справедливо. В края на краищата, тя ме е осиновила и ме е отгледала. Осмелявам се да заявя, че ако наистина унаследя достатъчно пари, мога да й припиша част от тях. Силия и аз ще разполагаме с остатъка и ще сме достатъчно щастливи. Дори и да ни натъжава нещо от време на време, ние няма да се тревожим повече, нали Силия?

— Не — съгласи се Силия — ние вече няма да се тревожим напразно. Мисля, че майка ми и баща ми са били великолепни хора. През целия си живот мама се е опитвала да се грижи за сестра си, но предполагам, това е било малко безнадеждно. Не можете да попречите на хората да бъдат това, което са в действителност.

— Скъпи деца — намеси се в разговора Зели. — Извинете ме, че ви наричам деца, тъй като вие сте пораствали мъж и жена. Зная го отлично. Толкова се радвам, че ви видях отново и че не съм ви сторила зло е това, което крих в тайна досега.

— Не си ни сторила нищо лошо и е прекрасно, че те виждаме, скъпа Зели! — Силия отиде при нея и я прегърна. — Винаги ужасно съм те харесвала — каза тя.

— И аз те заобичах много, след като се запознах с теб — каза Дезмънд. — Тогава живеех в съседите, а ти знаеше прекрасни игри и играеше с нас.

Двамата млади се обърнаха.

— Благодарим ви мисис Оливър — продължи Дезмънд. — Бяхте изключително любезна и с вашата настойчивост свършихте огромна работа. Благодарим ви, мосю Поаро.

— Да, приемете и моите благодарности — каза и Силия. Те се отдалечиха бавно, а останалите ги проследиха с поглед.

— Е, аз ще тръгвам, — Зели се обърна към Поаро — Ами Вие? Чувствувате ли се задължен да кажете някому за това?

— Има само един човек, с когото бих желал да го споделя. Един полицейски инспектор, който вече не е на действуваща служба. Напълно се е оттеглил в пенсия. Мисля, че едва ли ще приеме за свой дълг да се намесва в нещо, което времето е изличило. Ако той все още беше на служба навярно бих премълчал.

— Това е една ужасна история — каза мисис Оливър. — Ужасна. И всички тези хора, с които говорих — да, всички те си спомниха по някакъв детайл. Нещо, което беше полезно, защото ни насочваше към истината, въпреки че беше така трудно да се навържат подробностите. Изключение правеше мосю Поаро, който умее да свързва дори най-необикновените неща, да намери връзката между перуки и близначки.

Поаро се приближи до Зели, която изправена наблюдаваше пейзажа наоколо.

— Надявам се, не ме обвинявате, че дойдох при вас — започна той — че ви убедих да сторите това, което сторихте.

— Не, аз съм доволна. Вие бяхте прав. Те двамата наистина са много чаровни, мисля, че са си лика-прилика. Ще бъдат щастливи. Стоим на мястото, където някога двама души се обичаха и където умряха. И не обвинявайте Генерала за това, което направи. Може и да не е било правилно, но аз не желая да го упреквам. Считам, че това бе една смела постъпка, пък била тя и грешна.

— Вие също го обичахте, нали? — неочаквано попита Поаро.

— Да, винаги. Веднага щом попаднах в неговия дом. Обичах го нежно. Мисля, че той не го знаеше. Между нас никога не е имало, както вие се изразявате, обяснение. Той просто ми се доверяваше. Бях привързана и към него и към Маргарет.

— Има нещо, което бих желал да ви попитам накрая. Той обичаше едновременно и Доли и Маргарет, нали?

— До самия си край. Бе влюбен наистина и в двете. Затова пожела да спаси Доли. Навярно затова Моли поиска той да го направи? Коя от двете сестри обичаше повече? Чудя се. Това са неща, които никога няма да узная — каза Зели. — Поне досега не успях.

Поаро я изгледа за миг, после се обърна и се присъедини отново към мисис Оливър.

— Да се връщаме в Лондон. Трябва да се върнем към всекидневието и да забравим трагедиите и любовните истории.

— Слоновете помнят — каза мисис Оливър, — но ние сме хора, а хората за щастие могат и да забравят!