Агата Кристи
Слоновете помнят (15)

Глава петнадесета
Юджийн & Розентел — фризьорство и козметика

Мисис Оливър разглеждаше Челтнам с одобрение. По стечение на обстоятелствата, никога преди не беше идвала тук. Колко приятно е, каза си тя, да видиш къщи, които приличат на къщи — в истинския смисъл на думата. Припомни си, че в младежките години ако не тя самата, то поне нейните лели познаваха хора, които живееха в Челтнам. Това обикновено бяха пенсионери. От армията или флота. Ето мястото, помисли си тя, където човек би пожелал да се установи, ако преди това е прекарал доста време в чужбина. Тук можеш да почувствуваш английската сигурност, добрия вкус, да изпиташ удоволствието от един приятен разговор.

След като надникна в едно-две кокетни магазинчета за антики, тя се запъти към мястото, което й трябваше или което по-скоро Еркюл Поаро искаше да посети. Това беше фризьорският салон „Роуз Грийн“. Тя влезе вътре и се огледа. В момента на четири-пет дами им правеха косите. Закръглена млада жена остави клиентката си и се запъти към нея с въпросително изражение.

— Мисис Розентал? — попита мисис Оливър, като погледна визитната картичка. — Разбрах, че е удобно да се срещнем тук тази сутрин. Не съм дошла — добави тя, — да си правя косата, но исках да се консултирам с нея за нещо. Предполагам, че са й се обадили за мен по телефона. Тя е казала, че ако дойда в 11.30 би могла да ми отдели малко време.

— О, да — каза момичето — мадам ви очаква.

Тя поведе мисис Оливър по коридора и надолу по няколко стъпала, бутна една двукрила врата в дъното му. От фризьорския салон те неусетно бяха преминали в това, което очевидно беше домът на мисис Розентал. Закръгленото момиче почука на вратата и каза:

— Госпожата за уговорената среща пристигна — и подаде носа си през вратата. После попита малко нервно.

— Как казахте, че ви е името?

— Мисис Оливър.

Поканиха я да влезе в стаята. Тук човек се чувстваше като в изложбена зала. Имаше тънки розови пердета, а така също розови шарки на тапетите. Самата мисис Розентал, на която мисис Оливър даде приблизително собствените си години, точно привършваше това, което очевидно беше сутрешното й кафе.

— Мисис Розентал? — обърна се към нея мисис Оливър.

— Да?

— Очаквате ме, нали?

— О, да. Само не успях добре да разбера за какво е цялата тази работа. Телефонните линии са толкова лоши. Но, няма значение. Всичко е наред. Имам около половин час на разположение. Желаете ли кафе?

— Не, благодаря — каза мисис Оливър. — Няма да ви задържам повече от необходимото. Отнася се до нещо, за което искам да ви попитам и което вие случайно може да си спомните. Доста отдавна сте в този бизнес, както разбирам.

— О, да. Сега съм благодарна, че мога да предам щафетата на момичетата. Самата аз не правя нищо напоследък.

— Може би все още давате съвети на клиентите си?

— Да, правя го с удоволствие — засмя се мисис Розентал.

Тя имаше приятно, интелигентно лице, а кестенявата й коса беше грижливо доукрасена с няколко интересни сиви кичура.

— Не съм сигурна, че разбирам за какво става въпрос?

— Е, аз всъщност исках да ви попитам, за… за перуките най-общо.

— В днешно време почти не се занимаваме с перуки.

— Вашият бизнес е бил в Лондон, нали?

— Да. Първо на Бонд Стрийт, а след това се преместихме на Слоун Стрийт, но знаете ли много е приятно да живееш в провинцията. О, да, съпругът ми и аз сме напълно доволни тук. Работата ми сега е малко, но не се занимаваме с перуки в днешно време — каза тя, — въпреки че мъжът ми дава съвети и изработва модели на мъже, които страдат от плешивост. За някои хора, нали разбирате, е от огромно значение в техния бизнес да не изглеждат стари. Често това помага и когато търсиш работа.

— Мога твърде добре да си го представя! — съгласи се мисис Оливър.

От вълнение тя спомена още няколко незначителни дреболии под формата на обикновен разговор, чудеше се как да отвори дума по нейния въпрос. Беше извънредно изненадана, когато мисис Розентал се наведе напред и внезапно каза:

— Вие сте Ариадна Оливър — писателката, нали?

— Всъщност, да — отговори мисис Оливър. — По навик тя веднага доби обичайното си засрамено изражение — аз наистина пиша романи.

— Толкова харесвам вашите книги. Прочела съм много от тях. О, те наистина са приятни. А сега кажете по какъв начин мога да ви бъда полезна?

— Е, искаше ми се да говорим за перуките и за нещо, което се е случило преди доста години, вие вероятно няма да си го спомните.

— Доста ме заинтригувахте — интересува ви някоя модна тенденция от преди години?

— Не точно това. Става въпрос за една жена, моя приятелка, всъщност. Бяхме съученички, а сетне тя се омъжи и замина за Малая. После се завърна в Англия и по-късно с нея се случи невероятна трагедия. Хората намериха за изненадващ фактът, че тя имаше толкова много перуки. Мисля, че всичките са й били доставени от вас, имам предвид от вашата фирма.

— Трагедия ли? Как се казваше тя?

— Е, моминското й име беше Престън-Грей, но след това тя стана мисис Рейвънскрофт.

— О, да, тя е значи. Да, наистина си спомням лейди Рейвънскрофт и то доста добре. Тя беше толкова приятна и честно казано много, много хубава. Да, съпругът й беше полковник или генерал, те се пенсионираха и заживяха в… не мога да си спомня графството сега.

— После с тях се е случила оная нелепост, за която се предполага, че е двойно самоубийство — допълни мисис Оливър.

— Да. Да, спомням си. Четох за това и си казах: „Но това е нашата лейди Рейвънскрофт“, а после имаше и снимка на двамата и се убедих, че наистина е така. Разбира се, генерала никога не бях го виждала, но за нея нямаше съмнение. Беше така тъжно, толкова много скръб и печал. Чух, че тя е била безнадеждно болна от рак и там се корени причината за драмата. За съжаление не зная подробности или въобще нещо повече… — тя поклати глава.

Все пак? — попита мисис Оливър.

— Но какво мислите, че мога да ви кажа?

— Вие сте я снабдявали с перуките. Хората, които са правели разследването, предполагам от полицията са били шокирани, сметнали са, че е твърде много да имаш четири перуки. Може би пък, наистина е нормално да ги притежаваш и то наведнъж.

— Е, повечето от нашите клиенти имаха поне по две перуки — каза мисис Розентал. — Нали разбирате — едната е резервна, носиш я, когато изпратиш другата на поправка.

— Спомняте ли си лейди Рейвънскрофт да си е поръчвала допълнително още две перуки?

— Не лично. Мисля, че докато тя беше в болница една млада французойка — нейна компаньонка или нещо такова дойде. Изглеждаше приятна, говореше английски перфектно. Тя обясни всичко за допълнителните перуки, които поръча — размер, цвят, модел. Да, представете си, спомням си го. Предполагам, че не бих се сетила, ако — о-о, трябва да е било месец по-късно — или може би шест седмици не бях прочела за самоубийството, нали разбирате. Боя се, че са й съобщили лоша новина в болницата или където й да е била, така че тя просто не е могла да го понесе. А и съпругът й едва ли е могъл да си представи животът си без нея.

Мисис Оливър тъжно поклати глава и продължи импровизираното си разследване.

— Перуките бяха различни, предполагам?

— Да, първата беше с красив кичур, после имаше една официална, една вечерна и друга късо подстригана с къдрици. Бяха чудесни, спокойно можете да ги носите под шапка, без да се разбъркват. Съжалявам, че не видях лейди Рейвънскрофт отново. Освен тревогите около нейната болест, тя беше много нещастна и поради смъртта на сестра си — починала наскоро. Нейната сестра — близначка.

— Да, близначките са силно привързани една към друга, нали? — подхвърли мисис Оливър.

— Преди нейната смърт, тя изглеждаше толкова щастлива — каза мисис Розентал.

И двете жени въздъхнаха. Мисис Оливър смени темата.

— Считате ли, че ще ми е от полза една перука? — попита тя.

— Не бих ви посъветвала. Вие имате великолепна коса. Все още много гъста — и струва ми се — слаба усмивка пробяга по устните й — ви доставя удоволствие да правите разни неща с нея.

— Вие сте умна жена. Да, наистина е вярно. Изпитвам удоволствие да експериментирам — толкова е приятно.

— Обичате и живота, нали?

— Да. Предполагам — това е чувството за неизвестност — човек никога не знае какво може да му се случи в следващия момент.

— Но тъкмо това усещане — допълни мисис Розентал — кара хората непрекъснато да се тревожат.