Агата Кристи
Слоновете помнят (8)

Глава осма
Мисис Оливър се заема с работа

Мисис Оливър влезе в заведението на „Уилиъмз & Барнет“, добре снабдена аптека, която търгуваше и с различни козметични изделия. Тя се спря до невзрачен поднос, който съдържаше зърнени целебни храни, поколеба се покрай купчината гумени гъби, поразходи се в посока към гишето за рецепти и накрая стигна до щедро изложените средства за разкрасяване, плод на въображението на Елизабет Арден, Хелена Рубинстайн, Макс Фактор и други грижовни благодетели на женското съществуване.

Спря се до едричко момиче, подпита го за някакви червила, после възкликна изненадано:

— Я виж ти, Марлийн, нали сте Марлийн?

— Каква изненада! Мисис Оливър, много се радвам да ви видя. Колко ми е приятно! И момичетата ще бъдат страшно доволни, че сте се отбили да купите нещо при нас.

— Няма нужда да им казвате — възпря я мисис Оливър.

— О, всички ще дойдат с бележници да ви искат автограф, ще видите!

— По-добре да не идват — настоя мисис Оливър. — А вие, Марлийн, как я карате?

— Е, справям се някак, вървят нещата — отвърна Марлийн.

— Не бях съвсем сигурна дали още работите тук.

— Навсякъде е едно и също, а и тук се отнасят много добре с нас, да ви кажа. Миналата година ми повишиха заплатата, сега отговарям за целия козметичен щанд.

— А майка ви, добре ли е?

— О, да. Мама много ще се зарадва, като й кажа, че съм ви срещнала.

— Още ли живеете в онази къща, там долу, по пътя край болницата.

— Да, там сме си. Татко не е добре напоследък. Изкара известно време в болница. Но мама се държи, не се предава. Много ще се зарадва, като разбере, че съм ви видяла. Вие да не сте отседнали тук по някакъв повод?

— Всъщност не, — каза мисис Оливър — просто минавах насам случайно. Дойдох да навестя една стара приятелка и сега се чудя — тя погледна часовника си — дали майка ви, Марлийн, няма да си е вкъщи по това време? Бих могла да се отбия за малко да я видя. Да разменим по някоя приказка, преди да си продължа по пътя.

— О, непременно идете! — каза Марлийн. — Мама много ще се зарадва. Съжалявам, че не мога да ви придружа дотам, но мисля, че нали разбирате, няма да направи добро впечатление, ако изляза сега. Още час и половина имам да стоя тук и просто няма как да се измъкна.

— Е, ще го оставим за друг път — каза мисис Оливър. — Само още нещо — не си спомням точно, номер 17 ли беше или имаше някакво име къщата ви?

— Казва се Лоръл Котадж.

— Ами да, разбира се. Колко съм недосетлива! Е, драго ми беше да се видим.

Мушнала в чантата си едно ненужно червило, тя забърза навън, спусна се с колата по главната улица на Чипинг Бартръм и като подмина гаража и сградата на болницата зави по тясна уличка с приятни малки къщи от едната страна.

Паркира колата пред Лоръл Котидж и влезе в двора. Слаба, енергична жена със сива коса, на около петдесет години, отвори вратата и веднага я позна.

— Та това сте вие, мисис Оливър. Гледай ти! От толкова години не сме се виждали.

— От доста дълго време, наистина.

— Е, влезте, заповядайте, влезте! Да ви предложа чаша хубав чай?

— Ще трябва да откажа — извини се мисис Оливър, — току-що пих с една моя приятелка, а и бързам да се прибера в Лондон. Случайно влязох в аптеката, за да потърся нещо, и там срещнах Марлийн.

— Да. Добре се устрои тя на тази работа, доволни са от нея. Казват, че е много прилежна.

— Това е чудесно. А вие как сте, мисис Бакъл? Изглеждате прекрасно. Почти не сте се променили от последния път, когато ви видях.

— Е, хайде, какво да говорим. Имам вече сиви коси, а и доста поотслабнах.

— Днес е особен ден, върви ми да срещам стари познати — подхвана мисис Оливър, докато влизаше в къщата. Домакинята я въведе в тясна, претрупана всекидневна. — Не зная дали си спомняте мисис Карстеърз, Джулия Карстеърз.

— Разбира се, че я помня. Как не. Тя трябва вече да е на възраст.

— Е, да; личат й годините. Но си побъбрихме хубаво за старите времена. Стигнахме чак до онази трагедия… Тогава аз бях в Америка, така че не зная подробностите. За семейство Рейвънскрофт.

— О, спомням си ги добре!

— Известно време работихте у тях, нали мисис Бакъл?

— Да, ходех у тях три сутрини в седмицата. Чудесни хора бяха. Дамата и джентълменът — истинско военно семейство, както се казва. От старата школа.

— Каква трагедия само ги сполетя!

— Да, наистина, тъжна история.

— По това време вие, още ли работехте у тях?

— Не, бях вече прекъснала. Старата ми леля Ем дойде да живее при мен, а тя беше полусляпа и често боледуваше, така че не ми оставаше време да ходя други хора. Но месец-два преди нещастието все още ги посещавах.

— Наистина потресаващо — продължи мисис Оливър. — Доколкото разбрах, сами са сложили край на живота си?

— Не ми се вярва — възрази мисис Бакъл. — Сигурна съм, че никога не биха се самоубили. Просто не бяха такива хора. И чудесно се разбираха. Вярно, живееха там отскоро…

— И аз така научих — намеси се мисис Оливър. Когато пристигнали в Англия, отначало са живели някъде близо до Бърнмът, нали?

— Да, обаче им се видяло малко далеч да пътуват до Лондон и затова се преместили в Чипинг Бартръм. Много хубава къща си имаха, с прекрасна градина.

— Когато още работехте за тях, бяха ли в добро здраве?

— Е, малко му тежаха годините на генерала, както е с повечето хора на неговата възраст. Имаше проблеми със сърцето. Беше прекарал лек удар или нещо от този род. Трябваше редовно да взема хапчета и да си полягва от време на време.

— А лейди Рейвънскрофт?

— Струва ми се, че й липсваше животът, който бе имала в чужбина. Тук не познаваха толкова много хора. Макар че се сближиха с доста семейства, бяха хора от обществото, все пак. Но, естествено, в Малая е било по-различно, дума да няма. Там са били заобиколени от слуги. Сигурно са давали шумни увеселения, имали са повече развлечения.

— Значи мислите, че са й липсвали веселите събирания?

— Е, не мога да знам със сигурност.

— Някой ми каза, че е обичала да носи перука.

— Да, имаше няколко перуки — усмихна се леко мисис Бакъл. — Бяха много елегантни, и много скъпи. От време на време връщаше някоя от тях в Лондон, в ателието, откъдето ги беше купила, за да оформят отново фризурата. Бяха най-различни. Например, имаше една сламено руса. Помня и друга, с малки сиви къдрици. Тя наистина много й отиваше. И две други, не толкова привлекателни, но пък подходящи за ветровити дни, когато е добре човек да има нещо на главата си, в случай че завали. Тя изобщо държеше на външността си и даваше доста пари за дрехи.

— А каква, мислите, е била тогава причината за смъртта им? — попита мисис Оливър. — Аз не бях тук, нали разбирате, не съм се виждаха с никого. Бях на обиколка в Америка и пропуснах да науча подробностите, а и темата е деликатна, не е удобно да разпитваш или да питаш с писма. Струва ми се, че все пак трябва да има някаква причина. Бях чула, че е стреляно с личния револвер на генерала.

— Да, той държеше два пистолета в къщата. Обичаше да казва, че без оръжие никой дом не в безопасност. И може би беше прав. Не че са имали някакви произшествия по-рано, доколкото ми е известно. Но един следобед на вратата се появи някакъв крайно неприятен тип. Никак не ми хареса физиономията му. Търсеше генерал Рейвънскрофт. Каза, че бил служил в неговия полк на млади години. Генералът разговаря с него, зададе му няколко въпроса и мисля, че той му се видя, как да кажа, доста съмнителен. Така че го отпрати.

— Значи някой външен човек може да ги е застрелял?

— Мисля, че тъй трябва да е било, нищо друго не мога да си представя. Никак не ми харесваше и мъжът, който идваше да се грижи за градината им. Нямаше добра репутация, бях чувала, че по-рано бил лежал няколко пъти в затвора. Но генералът проучи препоръчителните му писма и реши да му даде възможност.

— Възможно ли е градинарят да ги е убил?

— Винаги съм си го мислела. Може и да греша. Но ми се струва пълна глупост това, дето хората говореха, че е имало някакъв скандал, свързан с нея или с него, и че затова той я е убил, или тя него. Не ми се вярва. Трябва да е бил някой отвън. Някой от тези хора, които… е, то сега вече всички почнаха да говорят само за насилие… Вижте какво пише във вестниците всеки ден. Млади мъже, почти момчета, вземат наркотици, подлудяват, скитат насам-натам и застрелват, когото срещнат, ей-така, за нищо. Поканят някое момиче й кръчмата да пийне с тях, уж го изпращат после до вкъщи и — на другия ден намират тялото й в някоя канавка. Крадат деца от количките, водят момичета на танци и после ги убиват или удушват на връщане. Сега всеки прави каквото си иска. Но и тогава… Една прекрасна двойка, генералът и жена му, излизат на приятна разходка вечерта и ето ги — простреляни, в главата.

— В главата ли са били застреляни?

— Вече не си спомням точно, а и тогава нищо не видях с очите си. Както и да е, просто са излезли на разходка, както често правеха.

— И бяха в добри отношения помежду си?

— Е, случваше се да си разменят по някоя по-остра приказка, но с кого не се случва?

— Дали не е замесен неин приятел, или нейна приятелка?

— Не знам, дори не бих се изразила така за почтени хора на тяхната възраст. Говореше се малко тук-там, ама това си бяха просто глупости. Хората винаги търсят да открият нещо скандално.

— Да не би някой от двамата да е бил неизлечимо болен?

— Лейди Рейвънскрофт наистина ходи в Лондон един-два пъти да се консултира с лекар. Мисля, че се канеше да влиза в болница за някаква операция, но каква точно така и не ми каза. Изглежда успя да се оправи, макар че лежа известно време в болница. Размина се без операция, струва ми се. Когато се върна, изглеждаше невероятно подмладена. Беше се погрижила доста за лицето си, а тези перуки с къдриците я правеха страшно симпатична. Сякаш нещо й беше вдъхнало изведнъж нов живот.

— А генерал Рейвънскрофт?

— Той беше много мил джентълмен. Никога не съм чувала нещо скандално около него и не вярвам да е имало. Хората говорят, но това е само защото трагедията вдигна голям шум и всеки иска да покаже колко знае. От друга страна, понякога се питах, дали докато е бил в Малая генералът не е бил ударен по главата или да е получил някакъв шок. Например, един мой вуйчо преди години беше паднал от коня си. Блъснал се в някакво оръдие или нещо подобно. И оттогава се държеше много странно. Шест месеца беше съвсем в ред, а после се налагаше да го затворят — искаше да убие жена си, обвиняваше я, че го тормозела, следяла го и била шпионка в полза на чужда държава. Знае ли човек какво може да се случи в едно семейство.

— Значи, смятате, че няма много истина в тези версии, които дочувам оттук-оттам. Подхвърляха, че е имало някаква вражда помежду им, че генералът е застрелял жена си, а после и себе си. Или обратното?

— Не, не. Не вярвам.

— А децата бяха ли тогава в къщата?

— Не. Мис… как й беше името, Рози? Не, Пенелопи?

— Силия — каза мисис Оливър. — Тя ми е кръщелница.

— О, да, вярно. Сега се сетих. Спомням си как веднъж дойдохте да я изведете. Беше буйно момиче, малко своенравно, но много обичаше майка си и баща си. Не, тя беше в някакво училище в Швейцария, когато това се случи. И добре, че беше така, защото щеше да е ужасен шок за нея, ако си беше у дома и ги беше видяла.

— Те имаха и син, нали?

— Да, мастър Едуард. Баща му понякога се тревожеше за него. Той като че ли беше на нож с баща си.

— Е, това е нормално. Всички момчета минават през такава възраст. А беше ли привързан към майка си?

— Тя малко прекаляваше с наставленията и това му досаждаше. Нали знаете, момчетата никак не обичат майките им да се суетят около тях, да им казват да се обличат по-дебело, да си сложат още един пуловер. Баща му пък не харесваше дългата му коса. Младежите тогава още не се носеха така, както сега, тази мода едва започваше.

— Но момчето също не е било у дома по време на трагедията, нали?

— Не.

— Трябва да е преживяло истински кошмар.

— Сигурно, мога да си представя как се е чувствало. Но по това време вече не ходех в дома им, само дочувах това-онова. Ако питате мен, не ми харесваше този градинар. Как му беше името — Фред? Фред Уизъл май се казваше. Допускам, че може да е сторил нещо нередно, някакво мошеничество и генералът да го е разкрил, да се е канил да го уволни. Не бих го изключила от сметката.

— Да застреля и двамата?

— Е, вероятно първо е посегнал само на генерала. Но ако го е застрелял и ненадейно се е появила съпругата, очевидно е решил да премахне и нея. Чела съм подобни истории.

— Да — промълви замислено мисис Оливър. — Какво ли не може да срещне човек в книгите.

— Да вземем и учителя. Той също не ми се нравеше.

— Какъв учител?

— По-рано имаха учител за момчето. Не можа да вземе някакъв изпит — в първи клас, или в забавачницата. Така че му взеха учител. Изкара около година у тях. Лейди Рейвънскрофт много го одобряваше. Тя беше доста музикална, и той разбираше от музика, този… мистър Едмъндс май се казваше. Намирах го за доста мекушав млад мъж, струва ми се, че и генерал Рейвънскрофт нямаше високо мнение за него.

— Но лейди Рейвънскрофт?

— Е, имаха общи интереси. Мисля, че тя го беше избрала, а не генералът. Вярно, беше много възпитан, с всички говореше любезно.

— А синът, как му беше името…

— Едуард? О, той беше във възторг от учителя си. Гледаше го със зяпнала уста. Почти го боготвореше. Обаче не вярвайте на клюките за скандал в семейството. Че госпожата кръшкала с някой си или пък генерал Рейвънскрофт с онова момиче с намусената физиономия, дето му вършеше секретарската работа. Нищо такова нямаше. Който и да е бил злосторникът, дошъл е отвън. Полицията тъй и не го откри. Някаква кола била забелязана наблизо, но нищо повече не се чу за нея. Не стигнаха доникъде, с една дума. Аз обаче все си мисля, че трябва да се търси някой, който ги е познавал още в Малая, някъде в чужбина или пък когато са живели в Бърнмът. Нищо не се знае.

— А какво мисли съпругът ви за тази история? — попита мисис Оливър. — Той, разбира се, не е познавал семейството така добре, както вие, но все пак може би е дочул нещо да се говори?

— Как няма да чуе, вечер като заседне в „Джордж енд флаг“. Хората приказвали какво ли не. Че уж тя пиела и че цели каси празни бутилки били изнесени от къщата. Това е абсолютно невярно, зная го съвсем сигурно. Имаха племенник, който им идваше на гости понякога. Беше се забъркал с полицията, но не вярвам да е имал нещо общо с убийството. Полицията също не го заподозря. Пък и неговата история е била по-отдавна.

— Всъщност, освен генерала и лейди Рейвънскрофт, никой друг не живееше в къщата, така ли?

— Тя имаше сестра, която понякога ги посещаваше. Говоря за лейди Рейвънскрофт. Беше й всъщност наполовина сестра, доколкото зная, двете много си приличаха. Щом се появеше, винаги създаваше кавги между съпрузите. Просто беше от тези хора, които обичат караниците, нали знаете. Говорят още, само за да дразнят околните.

— Лейди Рейвънскрофт обичаше ли сестра си?

— Ако питате мен, не особено. Имах чувството, че сестра й направо им се натрапваше понякога и тя хем не искаше да я отпрати, хем й беше доста трудно, струва ми се, да я понася. Генералът я харесваше, защото тя беше майсторка на картите. Играеше шах и други игри с него и това го забавляваше. Изобщо, тя беше весел човек. Името й беше Джерибори или нещо подобно. Мисля, че беше вдовица. И често заемаше пари от тях.

— А вие харесвахте ли я?

— Ако ми бъде простено, госпожо, ще кажа, не.

Никак не я възприемах. За мен бе от хората, които вечно създават неприятности. Но тя от доста време не беше идвала, когато стана трагедията. Не си я спомням много как изглеждаше. Имаше син, който дойде с нея един-два пъти. И той не ми стана симпатичен. Един такъв хитрец.

— Е, — каза мисис Оливър — струва ми се, че никой няма да узнае истината. Сега вече е твърде късно. Минало е толкова време. Онзи ден срещнах кръщелницата си.

— Наистина ли? Любопитна съм да чуя за мис Силия. Как е тя? Добре, надявам се?

— Да, изглежда добре. Мисля, че скоро ще се омъжи. Във всеки случай има…

— Сериозен приятел, така ли? — попита мисис Бакъл. — Е, всички сме минали по този път. Не че винаги се женим за първия, на когото се спрем. И най-често излизаме прави.

— Случайно да познавате някоя си мисис Бъртън-Кокс? — подхвърли Оливър.

— Бъртън-Кокс? Като че ли ми е познато това име. Не, всъщност не. Да е живяла тук или да ги е посещавала? Не, не си спомням. Ама сякаш ми се върти в главата. Да не е от старите приятели на генерал Рейвънскрофт, с които се е познавал в Малая? Не съм сигурна. — Тя поклати глава.

— Е, — каза мисис Оливър — хубаво си поклюкарствахме, но вече е време да си вървя. Много ми беше приятно да видя вас и Марлийн.