Агата Кристи
Слоновете помнят (16)

Глава шестнадесета
Мистър Гоби докладва

Мистър Гоби влезе в стаята и седна, както му посочи Поаро, на стола, който обикновено заемаше. Той се огледа, преди да разбере към коя точно вещ от мебелировката или част от стаята да се обърне. По навик погледът му се установи на електрическата камина, която не работеше през тази част от годината. За мистър Гоби се знаеше, че никога не се обръща директно към човека, за когото работи. Винаги избираше корниза, радиатора, телевизора, стенния часовник, понякога килима или някаква рогозка. От папката си той извади няколко листа.

— Е? — обърна се към него Еркюл Поаро. — Имате ли нещо за мене?

— Събрах различни подробности — каза мистър Гоби.

Мистър Гоби беше известен из цял Лондон, а вероятно и из цяла Англия, та дори и по-далеч като велик доставчик на информация. Как постигаше тези чудеса никой не успяваше да научи. Не си позволяваше да наеме прекалено голям персонал. Понякога се оплакваше, че неговите „крака“, както понякога наричаше хората си, не са толкова добри, колкото преди. Но резултатите му все още бяха в състояние да учудят хората, които му възлагаха задачите.

— Мисис Бъртън-Кокс — издекламира той, сякаш беше местният черковен настоятел, на който му е дошъл редът да чете откъс от Библията. По същия начин той би могъл да каже: „Трети стих, четвърта глава, книгата на Исай.“

— Мисис Бъртън-Кокс — повтори той. — Омъжила се е за мистър Сесил Олдбъри, известен производител на копчета. Богат човек. Започнала да се занимава с политика. Била е член на Парламента за Литъл Стансмиър. Мистър Олдбъри е загинал при автомобилна катастрофа четири години след като са се оженили. Единственото им дете починало при нещастен случай скоро след това. Имуществото на мистър Олдбъри е било наследено от неговата съпруга, но не е било толкова голямо, колкото се е очаквало, тъй като работите на фирмата не вървели добре в последните години. Мистър Олдбъри също така оставил доста значителна сума на мис Катлийн Фен, с която изглежда е поддържал интимни връзки, очевидно без знанието на жена си. Мисис Бъртън-Кокс продължила политическата си кариера. Около три години след това тя осиновила детето, което родила мис Катлийн Фен. Последната настоявала, че детето е син на покойния мистър Олдбъри. Това, според моите разследвания, е трудно да се приеме — продължи мистър Гоби. — Мис Фен е поддържала доста връзки и то обикновено с джентълмени с големи възможности, предразположени към щедрост и великодушие, но в края на краищата хората си имат цена, нали? Страхувам се, че сметката, която ще ви изпратя е твърде солидна.

— Продължавайте — каза му Поаро.

— Мисис Олдбъри, както се е казвала тогава, се съгласила да осинови детето. Скоро след това се омъжила за майор Бъртън-Кокс. Мис Катлийн Фен пожънала, извънредно големи успехи като актриса и поппевица и натрупала едно много голямо състояние. Тогава тя писала на мисис Бъртън-Кокс, че е готова да си вземе обратно осиновеното дете. Мисис Бъртън-Кокс отказала. Както разбирам мисис Бъртън-Кокс живее твърде комфортно, откакто майор Бъртън-Кокс е бил убит в Малая. Той я оставил средно заможна. Една по-сетнешна информация, с която се сдобих, е, че мис Катлийн Фен, която починала съвсем наскоро — преди осемнадесет месеца, мисля — оставила завещание, по силата, на което цялото й богатство, което тогава е възлизало на значителна сума пари, става притежание на нейния извънбрачен син Дезмънд, понастоящем известен като Дезмънд Бъртън-Кокс.

— Много великодушно — възкликна Поаро. — От какво е починала мис Фен?

— Моят информатор твърди, че е била болна от левкемия.

— И момчето е наследило парите на майка си?

— Завещани са му под попечителство — да ги получи, когато навърши двадесет и пет години.

— Така че той ще притежава значително състояние и ще бъде независим. А мисис Бъртън-Кокс?

— Не е успяла много със своите вложения, както се разбра. Притежава достатъчно, за да живее и нищо повече.

— А Дезмънд направил ли е завещание? — попита Поаро.

— Боя се, че това все още не ми е известно — отговори мистър Гоби. — Но съществуват известни начини да го разбера. Ако успея ще ви запозная незабавно с фактите, без да губя никакво време.

Мистър Гоби си взе довиждане като разсеяно се поклони на електрическата камина. Около час и половина по-късно телефонът иззвъня. Еркюл Поаро пишеше върху лист хартия. От време на време той се мръщеше, засукваше мустаците си, зачеркваше нещо, после го пишеше отново, и продължаваше напред. Когато телефонът иззвъня, той вдигна слушалката и се заслуша.

— Благодаря ви — каза той, — това вече е една бързо свършена работа. Да… да, благодарен съм. Понякога наистина не зная как успявате… Да, то изяснява положението. Вече има смисъл нещо, което преди нямаше… Да… Разбирам…, да, слушам ви… Вие сте съвсем уверен, че случаят е такъв? Той знае, че е осиновен… но, никога не му е било казано, коя е истинската му майка… да. Да, разбирам… Много добре. Ще изясните и другата точка, също? Благодаря.

Той остави слушалката и се вдълбочи в ръкописа пред себе си. След половин час телефонът отново иззвъня. Малко досаден Поаро вдигна слушалката.

— Върнах се от Челтнам — каза един глас, който Поаро разпозна без особено затруднение.

— A, chere madame, вие се върнахте? Срещнали сте се с мисис Розентал?

— Да, тя е приятна. Много приятна. И бяхте доста прав, знаете ли, тя също е слон.

— Какво имате предвид, chere madame?

— Имам предвид, че тя си спомни Моли Рейвънскрофт.

— Спомни си за нейните перуки?

— Да. — Съвсем накратко и в общи линии тя описа това, което фризьорката в пенсия й беше разказала за перуките.

— Да — каза Поаро, — съвпада. Това е всичко, което полицейският инспектор Гароуей ми спомена. Четирите перуки, полицията ги е намерила. Едната с къдрици, друга за официални случаи и две по-обикновени. Общо четири.

— И така аз в действителност ви разказах нещо, което вие вече сте знаел?

— Не, вие ми разказахте нещо повече. Тя ви е споменала, че лейди Рейвънскрофт е поръчала още две перуки, които е добавила към тези, които вече е имала и че това се е случило от три до шест седмици преди трагичното самоубийство. Интересно е, нали?

— Съвсем естествено — потвърди мисис Оливър. — Вие знаете, че жените в частност, са способни да нанесат ужасни вреди на предметите, с които си служат, особено на изкуствените си коси. Ако перуката не може да се оправи и почисти, ако е изгорена или е разсипано нещо върху нея или е била боядисана лошо — е, тогава, разбира се, налага се да поръчате нова перука или изкуствена плитка. Не виждам защо това ви вълнува толкова много.

— Не че ме вълнува особено — отвърна Поаро. — Но по-интересното е друго, което току-що добавихте. Някаква французойка, нали, е занесла перуките, за да бъдат изработени дубликати по тях?

— Да, една компаньонка на лейди Рейвънскрофт или нещо такова. Самата лейди Рейвънскрофт тогава е била в болница или в частна клиника, здравето й е било влошено и тя не би могла да отиде сама.

— Разбирам.

— И така, заместила я нейната компаньонка французойка.

— Случайно да ви е известно името на тази жена?

— Не. Мисля, че мисис Розентал, не го спомена. Предполагам, че не го знаеше. Уговорката за поръчката е направила лейди Рейвънскрофт, а французойката само е занесла перуките, за да се вземе мярка и да се сравнят.

— Е — каза Поаро, — това ми помага да пристъпя към следващата крачка, която съм намислил да направя.

— А вие какво научихте? — попита мисис Оливър. — Открихте ли нещо?

— Вие сте все така скептична — каза Поаро. — Винаги считате, че аз нищо не върша, а само си седя в стола или пък лежа и си почивам.

— Е, аз се надявам, че седите на стола и мисли те — призна мисис Оливър. — Но ще се съглася с вас трябва да излизате по-често, за да свършите някоя и друга работа.

— В близкото бъдеще вероятно ще го сторя, — каза Еркюл Поаро, — и това предполагам, че ще ви хареса. Възможно е дори да пресека Канала, въпреки че със сигурност няма да е с лодка. Със самолет, ако се наложи.

— О, възкликна мисис Оливър. — Искате ли аз да дойда с вас?

— Не, — отговори Поаро, — мисля, че ще е по добре, ако в този случай бъда сам.

— Вие наистина ли се готвите да заминете?

— О, да, о, да. Ще се разтичам с всички сили и вие ще останете доволна от мен, мадам.

След като приключи разговора Еркюл Поаро избра номера, който беше записал в бележника си. Той се свърза веднага с човека, с когото искаше да говори.

— Драги инспектор Гароуей, Еркюл Поаро ви се обажда. Не ви попречих много, нали? Не сте зает в момента?

— Не, не съм — каза инспектор Гароуей. — Подрязвам розите си, това е всичко.

— Има едно нещо, което искам да ви попитам. Нещо твърде дребно.

— Предполагам е свързано с нашата задача за двойното самоубийство?

— Да, познахте. Споменахте, че в къщата на генерала имало куче, и то често излизало на разходка със семейството?

— Да. Някой ми подхвърли нещо за кучето. Мисля, че беше икономката, или някой от свидетелите. Та тя каза, че в онзи фатален ден, както обикновено, съпрузите Рейвънскрофт са излезли на разходка с кучето.

— А при огледа на тялото на лейди Рейвънскрофт намериха ли се някакви следи от ухапване — оставени не непременно в този точно ден?

— Колко странно, че питате това. Едва ли бих си го спомнил, ако вие не бяхте го споменал. Да, личаха няколко драскотини. Не сериозни. Тогава отново икономката обясни, че кучето неколкократно е нападнало господарката си и я е ухапало, макар и леко. Вижте, Поаро, нямаше бяс, ако това е, което си мислите. Лейди Рейвънскрофт беше застреляна — и двамата бяха убити. Въобще не може да става и дума за септично отравяне или за опасност от тетанус.

— Аз не обвинявам кучето, — оправда се Поаро, — просто попитах нещо, което исках да зная.

— Едно от ухапванията беше съвсем прясно, може би от седмица или две. Не стана дума за необходимите в такъв случай инжекции, раната бе заздравяла доста добре. Какъв беше този цитат? — продължи инспектор Гароуей — „кучето е, което умря“. Не мога да си спомня откъде е, но…

— Както и да е, не кучето е умряло — каза Поаро. — А и не в това беше смисълът на моя въпрос. Бих желал да съм го познавал това куче. Може би е било много умно.

След като благодари на инспектора, Поаро остави слушалката и промърмори: „Интелигентно куче. По-интелигентно може би и от полицаите.“