Уитли Стрийбър
Сивите (26)

Глава 26

Конър стоеше в края на игрището, колкото се може по-далеч от другите деца. Беше пращал съобщение след съобщение вкъщи и на мобилните телефони на майка си и баща си, но те все още не му бяха отговорили, а звънецът всеки момент щеше да удари и той трябваше да се върне при другите деца, а не можеше да понесе това.

Щом се приближеше до тях, чуваше странни гласове, много смущаващи, защото разбираше, че това са мислите им. А което беше още по-лошо, те го мразеха и това дълбоко го нараняваше.

Спомняше си изтеклата нощ изключително ясно. Сивите му бяха направили нещо, бяха използвали наука, толкова напреднала, че той дори не можеше да започне да разбира смисъла й. Бяха го променили обаче и сега беше белязан, и завинаги щеше да е белязан от величието на онзи миг.

Преди малко, когато Конър излезе на игрището, Уил се обърна към него:

— Как е, приятел? — Подвикна весело и дружелюбно, но вътрешният му глас крещеше: „Ще ми се да взема нож и да ти изрежа сърцето, тъпо копеле“.

Сега, докато ги наблюдаваше как играят, смеят се и се мотаят… и хвърлят погледи към него от време на време, скришом, Уил и Кев, и Дейвид Роланд, и Лани Фрир — дори сладката Лани Фрир, която си беше представяла как ще се промъкне зад него и ще го потупа по рамото, а когато той се обърне, ще го заплюе в лицето.

Беше се опитала да го направи, беше го потупала по рамото, но той побягна. Беше като в някакъв кошмар — да е наясно със замислите й.

Не всички деца имаха подобни мисли. Поли нямаше, слава Богу. Мислеше само колко е ужасен от Конър. Обмисляше как да накара родителите си да се преместят и му ставаше зле всеки път, когато трябваше дори само да погледне Конър. После се усмихваше и казваше:

— Няма я вече бандата. Няма я. — И щракваше с пръсти и казваше: — Пуф!

Но умът му крещеше: „Махни се от мен, ти си чудовище, махни се от мен!“

Най-после видя колата на майка си, изскочи през портата и изтича почти на средата на платното. И щом майка му спря, скочи при нея.

— Какво е станало? Да нямаш температура? — „Не изглежда болен, изглежда ужасен. Да не са го тормозили? Ах, този проклет Поли! Бедното ми момченце, твърде дребен е за единадесет, бебчето ми…“

Той я гледаше. Устните й не помръдваха. Притисна се към вратата, но това не беше достатъчно, все още можеше да чуе съжалителния глас, а не искаше да е така, искаше майка му да го вижда като силен и уверен.

— Конър? — „Какво става сега? Боже, толкова съм уморена… онова проклето момче…“ — Миличък, какво има? Защо ме гледаш така?

Усмихваше се, но това не беше истинска усмивка, Конър разбираше истината: майка му съвсем не беше толкова щастлива, доволна и изпълнена с енергия, колкото се опитваше да покаже пред него. Беше ужасно разстроена и толкова изтощена, че миналата нощ беше пожелала собствената си смърт.

— Няма да умираш — изкрещя той.

— Какво? Защо да умирам? Конър, какво ти става? Защо искаш да се прибереш вкъщи преди края на часовете?

— Мамо — прошепна той. — Толкова те обичам…

— О, миличък, и аз те обичам. Какво стана, защо искаш да си тръгнеш от училище? — „Защо не може да се справи? О, обичам те, наистина те обичам.“

Как можеше да й каже, че децата искат да го убият? Мислите им се завърнаха, представите на онези, които го застрелваха, на другите, които си въобразяваха, че ще го ритат, докато умре, ще го заколят, ще го удушат — но винаги се усмихваха, винаги. Как можеше да й разкаже за това?

Майка му отби колата, спря и се обърна към него.

— Скъпи — каза и протегна ръка към него, — какво е станало? Защо искаш да се приберем? Какво има, Конър? Поли и приятелчетата му ли те тормозеха? Защото ако това проклето момче…

Яростните мисли, съпровождащи думите, изгаряха черепа му като нажежено желязо. Майка му искаше да зашлеви Поли, да набие Маги Уорнър, да ги избие всичките, целия клас…

— Мамо! Не, мамо! Не, не е Поли. Поли не е направил нищо лошо днес. Дори се държи по-добре отпреди.

— Тогава защо ми каза да дойда веднага? Прекъснах си часа и дойдох — ето ме. Но ти не си болен, не си се ударил, децата не са те ядосвали. Защо ме извика, Конър? Моля те, кажи ми.

Опита се да не слуша мислите й, но ги чуваше, а тя си мислеше: „Какво не е наред с момчето ми?“ — и тази мисъл я плашеше.

— Мамо, трябва да се прибера вкъщи.

— Значи не е станало нищо? Ти просто…

— Трябва да се прибера вкъщи.

Кейтлин въздъхна, обърна и подкара към училището.

— Спешно е.

— Добре, кажи защо е спешно.

Не можеше да й признае, че чува чужди мисли, включително нейните. Как би могъл да го направи? Затова отвърна:

— Ако не ме откараш вкъщи, ще ти се разсърдя. Много.

Тя вдиша рязко. После пак обърна колата. „Божичко, Лицето му. Сякаш се е побъркал! О, Господи, същото е като на дядо. Може ли и той да е шизофреник, ще бъде ли прокълнат с това страдание? Помогни му, помогни му, Господи!“

Той се усмихна — блестяща, празна усмивка.

— Добре — каза Кейтлин. — Прибираме се вкъщи и ще измислим някаква игра.

Не искаше.

— Никога не си ми казвала, че в рода ни е имало шизофреници.

Гласът й трепна, както когато се опитваше да скрие нещо:

— Защо мислиш така?

Трябваше да наблюдава устните й, за да види дали се движат, „и съм твой син, и те обичам толкова много, че дори не можеш да си представиш“.

Кейтлин го погледна. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Четеш ми мислите.

Не можеше да я лъже, не можеше да постъпи така с майка си. Но искаше, отчаяно желаеше да го направи.

— Знаеш какво мисля.

Той не отговори.

В лицето й внезапно се появиха други лица, преливаха едно в друго с мързеливите движения на шаран, изплуващ от сенките на водоем. Тя беше трептяща маса от сменящи се очи и устни, очертания и коси. Прошепна с глас, съвсем различен от обикновения й глас, и той разпозна гласа на душата й, истинския й глас:

— Знам какво правиш, Конър, но не се прави така. Това са тайни на душата…

Завиха по Оук Роуд и стигнаха до вкъщи, и Конър беше много, много щастлив да отвори вратата на колата и да се измъкне, да изтича по стълбите и да се махне и оттам, да намери място, където няма да му се налага да слуша мисли.

— Конър?

— Трябва да отида до тоалетната, мамо!

Прескачаше стъпалата, вмъкна се в банята и хлопна вратата.

— Конър добре ли си? — „Ако е заключено…“

— Добре съм, мамо.

„Не е.“

— Влизам.

— Мамо, на тоалетната чиния съм.

— О, за Бога, аз съм ти майка!

Дръжката се превъртя и в отблясъка на месинга той видя хора да се движат в ярко осветени стаи. Погледът му се фокусира и внезапно той се озова в една от стаите. Келтънови бяха там и беснееха, биеха се и крещяха, и се блъскаха като животни. Картини падаха от стените, а кучето им се беше извило в безумните си опити да се изпохапе… После майка му влезе и клекна до него на пода, където беше паднал, и видя момче, което вървеше по пътека, оградена от разцъфващи дървета и огряна от златната слънчева светлина. И разбра какво го е запратило на пода, каква мъка. Това беше пътеката, която водеше към земята на мъртвите.

— Мамо — прошепна той. — В опасност съм.

Тя го притисна към гърдите си и Конър разбра, че е видял нещо, което ще се случи скоро, когато слънцето се спусне в небето и голите дървета се разтреперят под напора на вятъра — тогава всички на Оук Роуд, той и майка му, и баща му, и Поли и Келтънови, всички, дори животните — всички, които живееха тук — щяха да се срещнат със смъртта.