Уитли Стрийбър
Сивите (5)

Глава 5

Младият лейтенант подаде на полковник Робърт Лангфорд лист хартия.

— Господи — промълви той, докато четеше.

— Сър?

— Поверително е — каза полковникът и младият мъж, който нямаше допуск до поверителни неща, излезе от стаята.

„Блестящото момче“ в района на Уилтън, Кентъки, току-що беше направило нещо, с което полковникът досега не се беше сблъсквал и което, в това беше съвсем сигурен, никой наблюдател не беше виждал от началото на мисията, поставено през далечната 1942 година.

Полковникът повика на монитора сателитна снимка на Уилтън. „Блестящото момче“ беше ярко, плазмата му бе напълно активирана. Нещото беше готово да се измъкне оттам бързо. Той увеличи образа. Не повярва на очите си и го увеличи още. Какво, по дяволите, правеха хората, които се тълпяха около нещото? Сивите държаха на своята незабележимост и заплашваха със сериозни последици, ако тя бъде нарушена. Но сега я нарушаваха самите те.

И също така влизаха в противоречие с основната политика на Съединените американски щати, според която тайната им трябваше да се пази, докато и когато на обществото може да се съобщи нещо повече от „Знаем, че са тук, знаем, че влизат в стаите ви и ви отвличат посред нощ, но не знаем защо и не можем да ги спрем. И, да, някои от вас ще изчезват, някои ще умрат“.

Взря се в монитора, гледаше как фигурите се суетят, как се мъчат да намерят някакво рационално обяснение на случващото се.

Роб беше прекарал твърде много време в Планината, поне така твърдяха всичките му колеги. Защото сивите действаха през нощта и проследяването на движенията им беше негово задължение. През годините се беше превърнал в нощна птица.

Майк Уилкис беше сключил спогодба със сивите чрез Боб и Адам — с помощта на Имън Глас, разбира се. Споразумението беше сивите да ограничат похищенията по брой и региони. В замяна на това Съединените щати се бяха наели да опазят тайната им.

Работата на Роб беше да следи за отвличанията и в по-сериозните случаи на нарушение на споразумението да направи демонстрация на сила.

Това не трябваше да се прави с лека ръка. Сивите нямаше да търпят някой да стреля по тях. Подобно нещо беше опитвано през четиридесетте и резултатът беше ужасяващ. Сивите бяха предизвикали шестстотин самолетни катастрофи през 1947. Скоро след това президентът Труман бе наредил да се избягва всякакво вмешателство в делата им. Никой не се и опитваше да предизвика сивите, но явно беше настъпил един от онези съдбоносни моменти, когато все пак трябва да се предприеме нещо.

Навремето съществуваше страхът, че Съветският съюз ще открие как действа колективното съзнание на сивите и че руснаците ще съобщят на света: „Видяхме бъдещето и то е комунистическо“. Обаче никой освен военновъздушните сили на Съединените американски щати не разполагаше със сив. Следователно останалата част от света — включително другите войскови подразделения на армията, разузнаването и правителството — разполагаше в най-добрия случай с незначителна информация. Във военновъздушните сили по-малко от двайсет души знаеха за този проект.

Лангфорд сложи ръка на телефона. Нямаше друг в целия свят, който можеше да вземе решение или дори да предложи съвет. Ако не се окажеше прав, нямаше начин да се предвиди какво ще сторят сивите.

Можеше ли да предизвика края на света с вдигането на телефона?

Вдигна слушалката и набра някакъв, номер.

— Джими, Роб съм. Имате ли координатите на „блестящото момче“?

— Да, сър. От известно време е на земята, сър.

— Искам прехващачи от базата „Алфред“ да се насочат към него веднага.

— Слушам, сър.

Полковникът замълча за момент. Пое дълбоко дъх.

— Бог да ни е на помощ — каза в слушалката. Следващата му стъпка беше да уведоми Уилкис за станалото, а това означаваше да включи подслушвателно устройство за разговора. Господин Крю държеше всички контакти с Уилкис да бъдат отбелязвани, записвани и изпращани при него.

Лично Роб беше убеден, че Крю е прав да подозира Уилкис; Смяташе, че Уилкис използва емпатите, за да се добере до нови технологии и да ги продаде в частния сектор. Освен това патологичната омраза на Уилкис към сивите беше неуместна. Той беше убеден, че те планират нашествие. Те го плашеха и това беше причината да ги ненавижда. Но омразата не печели войни, знанието го прави, и тъкмо него трябваше да извлече екипът от емпати на Уилкис от последния останал сив. Но от последния емпат бе постъпила твърде малко полезна информация.

Роб не разбираше сивите, но не ги мразеше. Всъщност ги намираше за изключително интересни. Те бяха тук от петдесет години и все още не бяха започнали нашествие, така че присъствието им не изглеждаше реална причина за безпокойство. Това, което правеха с хората, беше странно, но никой не виждаше хората да изчезват или да бъдат наранявани, поне не физически. Очевидно обаче каквото и да правеха на тези, които отвличаха, то беше наистина важно за тях. Иначе нямаше да има заплахи. Те взимаха, нямаше съмнение по въпроса, но по начина, по който фермерът взима мляко, а не месо.

Информационният поток според Роб беше прехвърлен към истинските приятели на Уилкис, компаниите от сивата икономика, които захранваха годишния черен бюджет от сто и двайсет милиарда долара на Съединените щати. Според Роб имаше поточна линия, която минаваше през Уилкис и през Чарлз, направо към производството. Това със сигурност би обяснило защо сирачето от Оклахома, което нямаше други доходи освен войнишката си заплата, притежаваше къща за няколко милиона в Джорджтаун… и защо на офицер, чиято работа протичаше в дупка в земята, дълбока шейсет метра под Индианаполис, Индиана, му е потребно въобще да си създава връзки в политическите кръгове.

— Майк, Роб съм. Извинявай за късното обаждане, но имаме проблем. „Блестящо момче“ е кацнало близо до Уилтън, Кентъки. Знам, че е много странно и тревожно. По-ужасното е, че наоколо има цивилни. Активирал е плазмата си и е готов да изчезне, но не бяга. Сигурно долу има видеокамери и възникват всякакви други неприятности. Опитвам се да направя прехващане. Трябва да измъкнем човека оттам. Мислиш ли, че можеш да пуснеш Глас в дупката с Адам? Нека да го уверим, че това е приятелско предупреждение, че те сами могат да огласят тайната си. И моля те, ако може да разберем какво, по дяволите, са намислили.

Лангфорд изчака и чу как Уилкис изръмжа утвърдително. Полковникът не обичаше да го наставляват и тъкмо това беше причината Роб да го прави при всеки удобен случай.

База „Алфред“ на военновъздушните сили беше тренировъчно съоръжение. Все още функционираше, най-вече защото старшият сенатор на Кентъки беше член на комисията за въоръжените сили и беше достатъчно влиятелен, за да запази базите на територията на своя щат.

При всички случаи Роб се радваше, че базата все още е действаща. Той разшири картината, получавана от сателита, натисна няколко бутона и видя белите очертания на базата — тя беше само на трийсет мили от местоположението на развиващия се инцидент.

Стояха в безпомощно изумление и гледаха обекта. Нанси Джефърс се беше прибрала със съпруга си — не искаха да оставят бебето си само, докато се случва подобна страхотия. Кейтлин и Конър също бяха изчезнали и Дан бе доволен от това. Децата нямаха работа тук: дори си помисли, че Келтън оставя момчетата си да се приближат прекалено много, за да снимат.

Без предизвестие падна гръм. Дан изкрещя, всички се развикаха. Крис Джефърс стисна главата си с ръце. Дан видя двойна звезда да се отдалечава към небето. После чу писъка на свръхзвуков самолет и осъзна, че това, което гледа, са следите от форсажа. И извика:

— Това са въздушните сили!

Огряван от сиянието на обекта, изтребителят се спусна толкова ниско, че ги лъхна горещата миризма на реактивно гориво.

Обектът стана пурпурен. Раздвижи се, люшна се над земята.

Гласът в нещото изрева:

— Помогнете ми, помогнете ми, о, Боже, не! Не, не, не!

Светлината се издигна към небето, и увисна там, като леко се полюшваше.

Блестящите пламъци на реактивния самолет се обърнаха и се устремиха назад.

— Спрете! Спрете! — разнесе се отново гласът. После още писъци: — А! А! О! Аааа.

Маги Уорнър закрещя, разплака се истерично.

В този миг обектът се издигна на трийсетина метра, после се изстреля на север буквално като куршум. Отдалечи се по-бързо от всичко, което Дан беше виждал.

Изтребителят прелетя отново, двигателите му ревяха. Зави и последва обекта. Всички гледаха след него, докато пламъците на двигателите му не се стопиха в небето.

Във възцарилата се тишина Крис каза:

— Бог да й е на помощ.

— Това беше НЛО — заяви Джимбо Келтън.

— Наистина ли беше НЛО? — попита Маги.

— Господи! — обади се Харли Уорнър. — И аз така мисля.

Дан се взираше в малката сянка на мястото, където се беше появило сиянието.

— Приятели — каза той. — Май не сме сами тук.

Но когато насочи фенерчето си нататък, не видяха нищо.