Уитли Стрийбър
Сивите (18)

Глава 18

Трябваше да побегне, трябваше да се махне оттук, но светът внезапно се изкриви, сякаш се огъна, пламтящото нещо се оказа досами лицето му и той се взираше в оранжевата светлина, изтъкана от милиони пламтящи нишки. Бяха просто конци светлина, но той не можеше да погледне настрани, трябваше да продължи да се взира.

Едно от съществата му вдигна ризата и Конър усети как нещо се притиска към гърдите му… ставаше все по-горещо и по-горещо… а той не можеше да ги спре, макар че трябваше, защото го изгаряше.

Снегът се вихреше, мълниите проблясваха, чу се силно изплющяване, сякаш някоя жица беше паднала и съскаше и пръскаше искри в двора.

Внезапно Конър осъзна, че е сам в снега. Трябваше да се прибере, защото тук имаше някой, който не трябваше да е тук, и той беше в опасност.

Беше видял черни очи и оранжева светлина, ужасна светлина, но останалото беше наистина объркано. Беше ли срещнал извънземни? Не беше сигурен. Или беше? Не, не беше. Беше насочил светлината към небето и беше изпълнил всички инструкции, но те не се бяха появили.

Отвори вратата. Подмина Поли, който, без да каже и дума, отиде в банята и започна да излива чаша след чаша вода в гърлото си. Когато излезе, се беше преобразил от нафукан юноша в малкото момче от предишното лято.

— Искам да се прибера вкъщи — каза тихо, после изтича нагоре по стълбите.

Нахлу в дневната и изкрещя:

— Искам вкъщи.

— Какво стана, Поли? — възкликна Кейтлин.

Поли погледна Конър; лицето му бе обляно в сълзи. Конър пристъпи към него.

— Поли, спокойни…

— Не му позволявайте да ме приближава!

Кейтлин стана.

— Какво стана, Конър? Обиди ли го?

Синът й поклати глава.

— Ела, Поли — каза тя. — Няма нищо, успокой се. — Хвана го за ръка. — Сега ще идем в кухнята и… и ще направим голяма купа горещ шоколад — с бренди. Искате ли?

— Имаме ли бренди? — попита Дан.

— Не ми дават да пия — обади се Поли.

— Слага се само капчица, Поли — успокои го Кейтлин, докато го водеше към кухнята.

— Сине? — обърна се Дан към Конър.

— Да, тате?

Дан потупа дивана и Конър седна до него.

— Конър, ти ли… Не. По-добре да го кажа така: какво му стана?

— Не знам. Беше добре, после — не.

— Скарахте ли се?

— Не.

— Да де, нямаше да плаче, ако се бяхте скарали.

— Иска вкъщи.

— Не ми се вярва.

Гърдите го боляха и Конър се опита да намести ризата си така, че да не се докосва до тях.

Дан видя какво прави и я повдигна.

— Какво е това?!

— Нищо.

— Не ме лъжи! Кейтлин, ела!

Конър чу глас: „Здравей, Конър“.

— Здравей.

— С кого говориш? — попита Дан.

„Мълчи!“

Момчето понечи да каже нещо, но сякаш някой го беше стиснал за гърлото — отвътре.

„Това е реално, Конър.“

Студ се разля по вените му. Имаше някой в него, някой друг жив — в него!

— Кейтлин, ела веднага!

„Не им казвай, Конър.“

Майка му дойде.

— Виж му гърдите.

— Конър, какво сте правили?

Поли също дойде и тя се обърна към него.

— Поли, да не сте се сбили?

— Не, госпожо Калахан.

— Мамо!…

— Сине, целият си издран. Все едно са те търкали с шкурка. Какво правихте?

Конър не знаеше какво да отговори. Не беше сигурен дали чува онзи глас, но беше наясно, че никой друг не го чува.

„Точно така, Конър.“

Майка му и Поли отидоха в кухнята, Дан също. Конър се поколеба за момент, после тръгна след тях. Опитваше се да не се страхува, защото това наистина беше контакт. Но беше не просто уплашен, беше толкова ужасен, че чак се чувстваше замаян.

Знаеше какво са направили с него: бяха сложили устройство за комуникация в гърдите му.

„Прав си.“

В кухнята замириса на какао и това бе толкова невероятно успокояващо, че за малко да избухне в сълзи. Изтича до майка си, прегърна я през кръста. Опита се да сподави риданията си, та Поли да не го чуе.

— Какво им става на тези момчета? — попита Кейтлин.

— Мисля, че се нарича излишък на нервна енергия. Ти всъщност кога си лягаш, Поли?

— В девет и половина.

— Вече е единайсет без петнайсет — уточни Дан. — Трябваше да сте заспали отдавна.

— Конър си ляга към единайсет — каза Кейтлин. — Но и ти си уморен, нали, Конър?

— Да.

Изпиха шоколада в мълчание. Гласът не се появи отново. Конър започна да се надява, че всичко е било звукова халюцинация — защото ако контактът означаваше да чува гласове, щеше да му е доста трудно да свикне.

Беше чел повечето статии на баща си за психическите заболявания, така че се надяваше това да не е ранен симптом на шизофрения, проклятието на твърде интелигентните. Въпреки че шизофренията може би беше за предпочитане пред наличието на извънземен уред за комуникация, имплантиран в гръдния му кош.

С Поли не спориха за спането на горния етаж. Нямаше начин някой от тях да припари отново близо до мазето тази нощ. Всъщност Конър обмисляше да предложи на Дан утре сутринта да го зазидат и изобщо да забравят за него.

След като си облякоха пижамите и си измиха зъбите, Поли каза:

— Извинявай, че не ти повярвах.

— За какво?

Поли го прегърна през раменете и приближи устни до ухото му.

— Извънземните! Видях ги. Видях всичко.

— Забрави, Поли.

— Да забравя? Луд ли си? Видях извънземни в двора ти — трима!

— Не знаем какво видяхме.

— Хайде стига де! Нали ти ги призова.

— Може да сме се заблудили.

— А ако не?

Млъкваха. Скоро Поли заспа. Конър се взираше в тъмнината, слушаше как снегът шепне по прозорците и се чудеше как в действителност е устроен светът.

Гласът се появи отново, много забързан, треперещ от нещо като страх и нещо, което странно защо прозвуча на Конър като благоговение: „Скоро ще разбереш“.