Уитли Стрийбър
Сивите (29)

Глава 29

Ослепителен блясък изпълни въздуха, сякаш в небето примигна гигантска фотографска светкавица. Конър започна да брои:

— Едно, две, три, четири…

— Какво е това, по дяволите?

— Шш! Шест, седем…

Отекна продължителен тътен, много по-силен от всички гръмотевици на света.

Конър премести поглед от Дан към майка си и каза:

— Силозът за зърно. Току-що избухна. — Трябваше да е това, освен ако някой не беше пуснал бомба над малкото градче Уилтън, Кентъки. Нищо друго в околността не беше достатъчно голямо.

Телефонът иззвъня и Конър го сграбчи.

— Здрасти, Поли! Знам. Добре!

Посочи към кухненския прозорец. Огромен стълб пушек се издигаше откъм Уилтън.

След няколко минути отпред се чу настойчивият призив на клаксон.

— Това са Уорнърови — изкрещя Конър и изтича до дрешника да си вземе якето. Дан грабна видеокамерата.

Кейтлин не искаше да е в една кола с Уорнърови и настоя:

— Ще вземем нашата кола. — Но Конър скочи на задната седалка до Поли и Уорнърови потеглиха.

— Какво, по дяволите, е станало в града и откъде можем да сме сигурни, че е авария в силоза за зърно? — попита Дан, докато се качваха в колата. — Ами ако са терористи?

— В Уилтън, Кентъки? Едва ли. Пък и Конър е винаги прав, Дан.

Дан даде газ и потегли след Уорнърови.

 

 

Когато взривът избухна, Майк Уилкис тъкмо се вмъкваше в колата си. Разнесе се гигантски тътен и блесна ярка светлина — сякаш чаршаф от сребристо бяло изпълни целия свят. Той отчаяно завъртя ключа в стартера. Колата тръгна, но изведнъж я удари голямо парче от ламаринения покрив на силоза, пръсна предното стъкло и огъна покрива толкова много, че Майк имаше късмет, че успя да отвори вратата. Докато изпълзяваше от колата, друга отломка се заби в снега на двайсетина сантиметра от него. Той се скри под колата и зачака парчетата да спрат да валят.

Когато накрая изпълзя навън, веднага му стана ясно, че колата е пълна развалина. И което беше по-лошо — чуваха се сирени. Трябваше да се махне оттук.

Силозът гореше яростно.

Поне беше изпълнил целта си. В малко градче като Уилтън подобно зрелище щеше да доведе всеки, който е способен да дойде, и най-вече децата. Какъвто всъщност беше планът му.

Забърза към редицата изоставени складове, вмъкна се между тях и се спотаи. Появи се пожарникарска кола. Клаксонът пищеше, сирените й виеха. Спря до волвото. Докато сирената затихваше, пожарникарите изскочиха навън и започнаха да оглеждат колата. После един от тях посочи земята и всички се обърнаха към складовете.

Следите му, разбира се, проклетите му следи в снега.

Той побягна; промушваше се между постройките. Стигна до изоставено железопътно депо. Хвърли поглед назад да се увери, че антената все още си стои, залепена с тиксо за елеватора, намиращ се най-далече от срутения покрив на силоза. Предавателят щеше да изпълни предназначението си — щеше да продължи да работи, докато самият елеватор не бъдеше унищожен.

Уилкис запрескача замръзналите релси. Не можеше да избяга, разбира се, не и в този сняг и преследван от здрави, силни и отпочинали мъже.

В силоза го беше нападнал Крю, самият Крю! Щяха да открият тялото. Значи обвинения в палеж и убийство. Тръстът щеше да изчезне от живота му. И което беше още по-лошо, никой нямаше да разбере със сигурност дали детето е оцеляло.

 

 

Телефонът на Чарлз Гън иззвъня. Той го вдигна и млад глас му съобщи, че току-що в Уилтън е станала голяма експлозия. Той въведе кода за сателитния възел, получи достъп на лаптопа си и го увеличи, докато не получи ясен образ на града отгоре.

От голямата сграда се издигаше дим. Забеляза трите кръгли елеватора. Силоз за зърно. Няколко мига се взира безмълвно в екрана. Какво можеше да означава това? Беше ли Майк в беда, или всичко се развиваше успешно? Не можеше да му се обади по телефона, така че нямаше начин да разбере.

В този миг влезе шестгодишната му дъщеря.

— Мама пита дали искаш кафе.

Той придърпа момиченцето към себе си. Докато милваше светлорусата му коса, набра един номер на телефона си и каза:

— Господин президент. Моментът настъпи.

— Наистина ли?

— Да, сър. Дори щеше да е по-добре, ако се беше задействал преди малко.

— И ще е наистина ограничено?

— О, абсолютно, сър. Минимални щети.

— Благодаря, Чарлз. — Президентът затвори.

Чарлз погледна телефона. Какво значеше това? Не беше отменил заповедта, нали? Не, тогава би го споменал… или не?

— Това президентът ли беше? — попита дъщеря му.

Той я целуна.

— Мама казва, че си важен. Наистина ли си много важен?

— Най-важното за мен е да бъда твой баща, тиквичке. — Той я сложи на скута си. Момиченцето го погледна в очите.

Намръщи се.

— Разтревожен ли си, татко?

Той прегърна любимото си дете.

 

 

Пожарникарите не само го преследваха, но и се обаждаха по радиостанциите си. След малко се чуха по-пронизителни сирени, последвани от още. Бяха повикали полицията.

Беше изчерпил възможностите си. Измъкна дистанционното на самолета от джоба си и активира джипиеса. Спря за кратко, колкото да въведе кодовата последователност, която щеше да събуди самолета. На всяка стъпка получаваше положителен отговор. Апаратът го чакаше, слава на Бога, непокътнат. После се изписа и приблизителното време на полета: четири минути и дванайсет секунди, преди да достигне сегашното му местоположение. Твърде много, по дяволите!

 

 

Лорън беше почти сигурна, че може да усеща Конър в ума си. Това беше удивително, като се имаше предвид, че той не беше в близост до базата, не можеше да бъде. А не беше успявала да се свързва със съзнанието на Адам, когато бяха на повече от няколко метра.

— Усещам нещо — каза тя. — Момчето е… развълнувано.

— Видял е експлозията. Как го усещаш?

— Сякаш да си спомниш за някого в сегашно време, ако това въобще ти звучи смислено.

— В опасност ли е?

— Не съм сигурна. Но е развълнуван.

Лангфорд набра телефона на Крю и отново попадна на записаното му съобщение. После позвъни на Пит Симпсън.

— Идентифицирахме колата на Уилкис. Локализирахме присъствието му в града. Съобщих на Луис веднага. От Планината казват, че колата му все още се намира пред силоза.

Роб благодари на Пит и затвори. Погледна през прозореца. На хоризонта се кълбеше дим.

— Ще отида в града.

— Идвам с теб.

— Не и докато Майк не е заловен. Искам първо да си изясня какво става.

Тя го пусна да върви.

 

 

Отвъд железопътното депо Майк можеше да види центъра на Уилтън. Насам идваха коли, двайсет-трийсет души тичаха по широката улица, която минаваше през депото и завиваше покрай силоза. Поне един-двама от тях щяха да са измежду човешките му бомби и сега отиваха право в обхвата на сигнала, който щеше да ги активира… заедно с всички останали.

Примамката му работеше отлично. В момента почти не изпитваше съмнение, че детето ще умре.

Тълпата се приближи до горящата сграда. Никой не можеше да види антената, камо ли да си представи, че е там, и да отгатне колко невероятно опасна е.

Струите от пожарникарските маркучи правеха снега на киша. Майк се измъкна от укритието си и затича към тълпата, право към една жена, която бързаше към пожара заедно с дъщеричката си.

— Здравейте — подхвърли и се присъедини към тях.

Жената го погледна и се ококори.

— Той е ранен — каза момичето.

— О, Господи… Ей сега ще се обадим за лекар. — Жената започна да рови из чантата си.

Полицейска кола изрева иззад ъгъла и се понесе право към тях през железопътното депо.

Уилкис сграбчи жената за рамото, извади пистолета си, тикна го пред лицето и й викна:

— Млъквай. Не мърдай!

Изгледа гневно момиченцето.

— Ако помръднеш, майка ти ще се прости с главата си!

Момичето нададе остър, безутешен писък.

Две минути и осем секунди до пристигането на самолета. Качването на борда щеше да е сложна работа. Трябваше да вземе детето.

— Спокойно — провикна се единият от двамата приближаващи полицаи.

— Да не си помръднал и на сантиметър. Един сантиметър и тя ще умре.

Жената се задави.

— Мамо! Мамо!

Полицаите замръзнаха.

Малкото момиче изкрещя към полицаите:

— Помогнете на мама!

Мъжете замръзнаха; а протакането беше точно това, от което се нуждаеше Майк.

Най-накрая чу предупредителното иззвъняване от дистанционното на самолета и след миг усети топлата струя на вентилаторите му. Нямаше видима следа в студения въздух, защото дехидраторите пресушаваха всяка влага от напускащите апарата газове.

С плавно и добре преценено движение, той се пресегна през майката и хвана момичето за косата. То скимтеше и риташе, лицето му почервеня, но той го дърпаше силно. Дистанционното изписка: Два немелодични тона. Майк натисна копчето, отварящо люка.

— Господи! — изкрещя един от полицаите, когато стълбата се спусна сякаш от самия въздух. Но след това, разбира се, след като очите им бяха привлечени към самолета, успяха да го видят: бледите му очертания ясно се долавяха там, където камуфлажът работеше несъвършено. Не беше създаден, за да бъде невидим от толкова близо, не и ако знаеш къде точно да гледаш.

Майк повлече момичето за косата — майката ги следваше с протегнати умолително ръце и обезумели очи — и стъпи на стълбата.

Детето дращеше ръката му и пищеше. После се напика от страх.

Той рязко го блъсна на земята и се вмъкна в кораба. Натисна бутона на дистанционното, но недостатъчно бързо — на стълбата вече имаше проклет полицай. Гледаше го и вдигаше пистолета си.

Майк стреля право в лицето му и то се пръсна като тиква. Тялото отхвръкна назад и стълбата се прибра. Майк се вмъкна в пилотската кабина и седна на седалката.

Занатиска бутоните, задействащи една от дванадесетте отвличащи примамки на самолета. Щеше да се издигне стремително след десет секунди. Отвън се чу изстрел. Самолетът не беше брониран и попадението със сигурност щеше да нанесе поражения. Почти веднага алармата на единия от шестнадесетте вентилатора пропищя и докато Майк извеждаше самолета на шейсет метра височина под остър ъгъл, разваленият вентилатор спря.

Примамката се изстреля — изключително ярка плазма, която щеше да привлече очите на всички. Чуха се изстрели — полицаите, подлъгани, че блестящото кълбо е корабът, откриха огън по него.

Неподатлива на земния естествен електричен заряд, сгъстената плазма излетя към небето по-бързо от куршум.

— Господи! — изкрещя някой.

— Това беше проклето НЛО! — викна друг.

Всички зяпаха натам, където бе изчезнала примамката. Майк обърна кораба и се отдалечи безшумно от града.