Уитли Стрийбър
Сивите (33)

Глава 33

Оръжието изщрака. После още веднъж. Лангфорд го изпусна в снега и Майк стигна до него и го удари в лицето с все сила. Но Лангфорд също беше силен и съобразителен и успя да го изрита в крака и да го повали в снега.

Майк се опита да се надигне — събра всичките си сили и се помъчи да се оттласне от земята, но не успя. Не само глезенът му беше счупен, стана му ясно от кръвта, която се стичаше от устата му.

После към лицето му се устреми юмрук и светлината угасна.

Някак си Роб се изправи. Някак си се отправи към сечището. Уилкис нямаше значение сега, щеше да е зашеметен дълго. В момента най-важно беше момчето. Дългът му беше ясен: трябваше да спаси това момче.

Като крещеше от адските болки, той бръкна с осакатената си ръка в джоба си. Докато поставяше нов пълнител, се задави, преви се надве и повърна.

Стъпка по стъпка, въпреки болката, се придвижи към полянката. Униформата му висеше на парцали, по дясната му ръка се стичаше кръв и оставяше червена следа в снега. Отново вдигна пистолета — този път го насочи към Джон Келтън.

Джон вдигна пушката си, но нямаше военна подготовка и Роб успя да стреля първи и го повали. Не беше смъртоносен изстрел, отчете Роб — Джон се стисна за лявото рамо.

Като видя как баща му пада, Джимбо изрева. Мег се появи от гората с писъци.

Добре, помисли си Роб, те бяха отклонени. Щеше да ги застреля и двамата в мига, в който получеше ясна видимост.

Дан лежеше, очарован от спокойствието, струящо от здрачаващото се небе. Спомни си Кейтлин на рампата в тайния свят от детството им, когато сивите бяха предрешили живота им заедно. Спомни си тънката й лятна нощница и чу отново така силно, сякаш беше ревът на Ниагара, драсването на клечката. Видя лицето й в трептящата светлина на пламъчето и това лице — Кейтлин в лятото на своето детство — щеше да е последното, което щеше да вземе със себе си, ако отпътуваше сега.

Лорън пусна зашеметеното момче и вдигна пушката му. В този миг се появи Роб. Пистолетът се изплъзна от пръстите му и потъна на половин метър в снега. Главата му клюмна на гърдите.

— Другите идват ли? — изпъшка той. — Трябва да ги спреш, Лорън.

И падна по очи. Лорън изкрещя:

— Помощ!

Но нямаше кой да помогне. Лангфорд беше толкова покрит със замръзнала кръв, че изглеждаше сякаш носи работни дрехи на месар.

Тя клекна и го прегърна, заповтаря му, че ще го спаси. Откъсна яката на якето си и я подложи под главата му. Той се усмихна вяло.

— Ще умреш от студ — каза й. После очите му се затвориха по начина, по който се затварят очите на хората, когато умират, и Лорън извика пак:

— Помощ!

Внезапно очите му се отвориха. И потънаха в нейните.

— Имаш задача, войнико.

Разплакана — молеше се на Бога за живота му, — тя затича да изпълни дълга си.

Между дърветата беше тъмно. При всяка нейна крачка от клоните на боровете падаше сняг. Но пък и другите събаряха сняг и беше лесно да ги проследи.

Заслуша се.

В този миг, смайващо и, реши тя, съвсем неуместно… се случи нещо. Беше захвърлена обратно в детските си години и правеше първите си крачки.

Това беше зовът на Адам!

Но Адам беше мъртъв, така че…

Лорън долови движение между дърветата — сянка помръдна сред клоните, мярнаха се големи нежни очи, като на елен.

В същия миг Конър, който тичаше напосоки, видя лицето на Лорън в съзнанието си толкова ясно, все едно тя се намираше на телевизионен екран, разположен на метър пред него. Очите й бяха изпълнени със странна светлина, лазурносиня като небето, посипана по ръбовете с милиони други цветове, най-богатата, най-красивата светлина, която беше виждал.

Лорън също го виждаше в този миг, сякаш в края на тунел от светлина, който минаваше през дърветата.

Забърза напред, бореше се с мъглата от падащ сняг и шибащите борови клони, а светлината проблясваше сред снега, едва доловима, изчезваше на моменти, сетне се появяваше отново.

Преди да успее да стигне Конър обаче, се появи нечия фигура. По-големият от двамата тийнейджъри. Държеше пушка и я беше насочил. В същия миг Конър изплува сред дърветата. Младият Келтън се извърна към него.

С бързо движение Лорън вдигна оръжието си, стреля и младежът падна в снега. Тя се приближи към Конър.

Момчето се обърна към нея, взря се в лицето й, после погледна пушката… и буквално изчезна пред очите й.

Все още го виждаше, но само в съзнанието си, стоеше и се взираше в нея. Както беше правил Адам, по същия начин като Адам.

Лорън клекна, сложи пушката в снега и каза:

— Конър, Конър, няма да те нараня. — Изпрати образ как го прегръща. Внезапно в главата й се появи образ на Конър: как се моли, смирено протегнал ръце. „Няма да те нараня“, изрече тя в съзнанието си по същия начин, по който говореше с Адам.

Проблясък на движение се появи пред нея, после още един, този път по-ясен. Конър отново бе тук. Лорън го прегърна. Съзнанията им сякаш се преплитаха вихрено и това беше чиста наслада и радост, като преброяването на всички числа до последното — и да знаеш, че предстоят още по-съвършени числа, които очакват да бъдат открити.

Сред дърветата се показа Кейтлин и Конър понечи да се втурне към нея, но Лорън го задържа за миг и попита:

— Къде са другите стрелци? Можеш ли да кажеш?

— Затвори очи — отвърна той.

Тя видя мъж — лежеше в някаква падина, ранен в рамото… и жена, беше го прегърнала. Бяха се притиснали един към друг, очевидно отчаяни, и се опитваха да запазят топлината си. Джон и Мег Келтън се бяха отказали от битката.

— Какво става? — попита Конър.

Лорън пак го прегърна.

— Всичко ще свърши, миличък. Много скоро ще приключи.

Лицето му се обля в червенина, той стисна раменете й.

— Какво има? Защо ме мразят толкова много?

— Конър, всичко ще се оправи, трябва да се оправи.

Той се отдръпна от нея, вглеждаше се в мислите си.

— Трябва да помогнем на баща ми.

Затичаха се и тримата, осъзнаваха, че поне засега са спасени и че могат да спасят живота и на други.

Откриха Роб и Дан, и младия Тери — лежеше наблизо, сгушен в снега. Оказа се, че Лорън не се беше престарала и момчето нямаше сериозни травми, просто беше в шок. Очите му бяха изпълнени със страх и то продължаваше да клати глава.

— Какво, какво… — повтаряше шепнешком. — Какво?

Щеше да излезе от това състояние по някое време, колкото и ужасно нещо да му беше причинил Майк, наранявайки психиката му.

Дан беше в съзнание и те го повдигнаха. Конър свали якето си и го подложи под главата му.

Лорън се наведе над Роб. В мига, в който го погледна, очите й се напълниха със сълзи. Докосна посивяващото му лице. Очите се взираха, устните бяха леко отворени, сякаш изумени от смърт, която се беше оказала и откритие. С треперещи пръсти тя склопи очите му. После коленичи, въздъхна тежко и се отдаде на скръбта.

Конър се приближи.

— Все още не е мъртъв. — Каза го, сякаш е най-странното нещо на света. Сложи ръка на челото му и очите на Роб потрепнаха и се отвориха. — Виждаш ли?

Роб се вгледа в нея, безмълвен. Лорън го погледна, после погледна Конър, после отново Роб.

— Помогни ни — помоли я Конър. Кейтлин се опитваше да изправи Дан.

— Ей сега — каза Лорън. Беше преминала основно обучение по оцеляване и оказване на първа помощ. Прегледа Дан и видя, че рамото му е пронизано от куршум. Костите за щастие не бяха засегнати и рамото, макар и разместено, не беше раздробено от изстрела. Но беше изгубил доста кръв. — Трябва да го откараме в болница, още сега.

По пътя към колата зърна някакво движение сред дърветата отстрани. Обърна се, но не успя да различи нищо. С ужас установи, че не е взела пушката. Това беше глупаво, но също така и знак, че е в състояние на шок. Трябваше да е много внимателна и да се насили да мисли логично. Носеше отговорност за всички. А оцеляването абсолютно винаги зависеше от подробностите.

Движението се мярна отново.

Дан също го видя и възкликна:

— Елен.

— Конър? — попита тя.

Момчето й направи знак да мълчи. Продължиха към колата, като се ориентираха по следите, оставени по времето на лудостта и ужаса. Дан извика от болка, докато го прехвърляха през оградата на Нидърдорфер.

— Трябва ни линейка — каза Кейтлин.

Лорън отвори мобилния си телефон. За щастие бяха достатъчно близо до града, за да има сигнал. Обади се в „Алфред“, свърза се с адютанта на Роб и докладва Лангфорд като тежко ранен, а пилота като загинал при изпълнение на служебния си дълг. После уреди въздушна евакуация. Заради смутовете в града можеше да се забави, но нямаше какво повече да се направи.

Военновъздушните сили щяха да дойдат да приберат своите мъртви. Бедният млад пилот, щяха да приберат праха му в кутия и да я изпратят в дома му, щеше да лежи почетен от земята и спомените на тези, които са го обичали. Но може би Роб щеше да избегне тази съдба, щеше да оцелее.

„Ще се омъжиш ли за него?“

Тя се засмя:

— Стига да мога.

Кейтлин й хвърли въпросителен поглед.

— Тери — каза Конър, — майка ти и баща ти са добре.

После погледна към Лорън.

— Там има още някой.

— Знам. Роб.

— Не, друг е, близо до Роб. Пълзи. Опитва се да ме достигне.

— Може ли да го направи, Конър?

Момчето поклати глава.

— За какво говорите? — попита Дан.

— Нищо — бързо отвърна Конър.

Лорън чу в ума си: „Не им казвай, че мога да чувам мислите им“. „Добре, Конър, няма да кажа.“

Дан докосна импланта в ухото си. За миг му се стори, че пак чува Конър, гласът му бе странно омекотен, идваше от центъра на собствената му глава. Трябваше да разбере какво значи това — но не сега. Сега трябваше да спаси семейството си. Облегна се на Кейтлин, докато вървяха, и тя прошепна:

— Обичам те, Дан, спомних си всичко и те обичам.

Колкото и да го болеше, тези думи го изпълниха с вихър от преливащо облекчение. Прегърна я, притисна я към себе си и почувства в глъбините си любовта, която съзиждаше душата му, любовта към Кейтлин.

Тя го целуна и тази целувка сякаш му вдъхна нов живот — докато едно неловко движение не предизвика изгаряща болка в рамото му.

Сълзи бликнаха от очите му, но Дан успя да се усмихне и закрачи към колата.

— Ще сменя гумата.

— Ние ще я сменим — заяви Лорън.

Бяха на шейсетина метра от колата.

— Ще тръгнем право по Уилтън Роуд — каза Кейтлин — и отиваме в болницата в Беривил. Освен ако лудостта не е обхванала всичко? Така ли е? Знаеш ли нещо, Лорън?

— Спрете. — Лорън не можеше да повярва на очите си. — Не мърдайте.

Огромно куче скочи на покрива на колата.