Уитли Стрийбър
Сивите (14)

Глава 14

Дан се беше прибрал вмирисан на бъчва, пиян и опиянен от всички невероятни неща, беше влетял в дневната и си беше пуснал „Одата на радостта“ — и я пускаше отново и отново, все по-силно. Лежеше в тъмното, на пода, като огромна прокъсана парцалена кукла. Кейтлин искаше да го прегърне, да го приласкае майчински. Майка му била почти безразлична към малкото си момче и Кейтлин усещаше, че Дан има нужда от окуражаващата й подкрепа точно в този миг.

Беше й ясно какво се е случило: Марси Котън беше опропастила шансовете за назначението му. Беше уплашена, трябваше да го признае, защото не можеха да останат тук само с нейната заплата. Така че това, което щеше да се случи, беше да се сринат от тази академична скала в смесицата от малки, съвсем незначителни колежи и непрестижни училища и да прекарат остатъка от живота си едва свързвайки двата края.

Погледна часовника. Осем и двайсет. Влезе в дневната и включи лампата.

— Недей!

— Дан, лежиш тук от часове.

— Моля те, остави ме на мира!

— Няма, Дан.

Той не каза нищо.

Кейтлин продължи:

— След малко Конър ще се прибере и искам тримата да седнем заедно и да обсъдим ситуацията като семейство. — Наложи й се да надвиква музиката. — Дай да изключим това.

Отиде до уредбата и натисна бутона.

— Стига толкова.

Дан се надигна от пода и отиде до барчето.

— Я да видим какво има тук… Уф!

Измъкна прашасала бутилка ментовка — жена му я беше пропуснала. Ментовката бе останала от някакво далечно лятно празненство, когато поливаха с ликьора топките сладолед. Иначе Кейтлин беше изнесла другото пиене в гаража.

— Недей да пиеш. Вониш на бърбън. Надявам се, че не си ходил в „Пийп“?

„Пийп Ин“ беше вертепът на кампуса и един преподавател със сигурност не биваше да се напива там.

— Точно това направих. Пих точно там, с абсурдната идея, че мога да се напия, преди да се мръкне.

— Дан, ще се справим. Все ще ни се случи и нещо хубаво.

Той я изгледа, сякаш се е побъркала, и бавно поклати глава. После оголи зъби и избухна в тих, агонизиращ смях.

— Марси Котън ми обеща назначение.

Кейтлин се хвърли на врата му.

— Значи си успял!

Той кимна.

— Е, прощавам ти, че си се напил. Марси ли ти го каза? Наистина ли ти го каза?

Той кимна.

— Ще получиш одобрението й за назначението! О, Боже!

Дан се взираше в нея с празни очи, долната му устна беше увиснала — изражение, което разкриваше, че това не е цялата история.

— Ако трябва да бъда наказан, как би постъпила?

— Що за странен въпрос?

— Ако съм… направил нещо лошо?

— Какво да си направил? Получил си назначение. Това едва ли е повод за наказание. Марси сигурна ли е?

— О, да. — Той затвори очи и поклати глава.

В този миг Кейтлин осъзна какво се опитва да й каже — че между него и Марси Котън се е случило нещо. Не, не беше възможно. Да легне с Марси, за да го назначат?!

— Дан, какво искаш да кажеш? Не те разбирам.

— Разбираш ме.

— Не те е срам!

Входната врата се отвори и Конър се провикна:

— Ей, прибрах се.

А Дан каза:

— Съжалявам, скъпа, наистина съжалявам.

Конър влетя вътре.

— Здравей, мамо, здравей, тате. Току-що станах свидетел на изумително видеоредактиране. Келтънови имат невероятен запис и ще го донесат, Поли и техните също ще дойдат и може да…

Спря и ги изгледа.

— Ей, какво ви е?

Кейтлин вдиша дълбоко, мъчеше се да потисне гнева и болката, които бушуваха в нея.

— Мамо?

— Слез долу, ако обичаш.

— Ама те ще донесат видеозаписа на НЛО. Всички ще дойдат да го гледат на широкоекранния телевизор.

Точно сега съвсем не й беше до сбирки, но нямаше как да я избегне.

— Слез долу, а като дойдат, ще направим пуканки.

— Защо говориш така?

Кейтлин почти го избута по стълбите и затвори вратата. После се върна при Дан — той се беше свлякъл на дивана и бе скрил лицето си в шепи.

— Глупак такъв — тихо каза тя.

— Удари ме.

— Дан, не си падам по физическата разправа. Но това, което държа да направиш, е да се качиш горе, да си събереш нещата и да си разкараш проклетия задник от къщи. — Направи реверанс. — Ако обичаш.

— Не знам какво стана. Не знам как да го обясня.

— Спал си с нея, за да получиш назначението.

— Не.

— Това е ужасно. И още по-отвратителното е, че си го признаваш. Какво стана с теб? Как се превърна в този пиян пелтечещ нещастник, който виждам пред мен! Със сигурност не съм се омъжила за него.

— Прости ми, моля ти се.

— Ха, колко е лесно! Напиваш се, плачеш и какво става — аз те подритвам, навиквам те и нарушаването на свещения обет е забравено? И ако смяташ да ходиш да преспиваш с нея в предобедите отсега нататък, тогава какво ми остава на мен? Да се преструвам пред всички в този жалък аквариум и да страдам от моя — каква е думата? — позор, предполагам. Да, от моя позор.

— Направи ме… уязвим. По някакъв начин ми повлия.

— Кое?

— Инцидентът!

— Значи става нещо странно и заради това отиваш да чукаш Марси Котън?

Дан поклати глава.

— Накара ме… да я желая. Не знам защо и как, но точно така стана. Двете неща са свързани.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?

— Не знам.

— Дан, аз страдам заради насилието в семейството ми, а ти заради пренебрегването в твоето, и, Дан, никой не може да ни излекува, затова сме заедно. Но ти, ти отне нещо от връзката ни, и то е съществено, защото доверието има по-неотменима стойност за хората с предадено детство.

— Не беше заради назначението. Беше… — Разтърси глава. — О, мила… беше сякаш някакъв демон долетя и ни обви в огън. Бях толкова уморен, изненадан и облекчен — и внезапно се намерих в ръцете й.

— Не ми споменавай за това! За Бога, Дани, имай малко милост!

Той потъна още по-дълбоко в дивана, беше уморен, съсипан, съвсем различен от борбения и силен съпруг, когото тя обожаваше. Когото беше обожавала. Изглеждаше като човек, станал жертва на вампир, със сенки под очите и посивяла кожа.

Стомахът й се беше свил на топка от страх, кожата й беше толкова студена, че тя потрепери. Това беше нейната опора, този брак, заради искреността и богатата чувственост на любовта. Но как можеше да му позволи да я докосне сега? Как би могла да го понесе?

— Мамо, какво става?

— Конър…

— Явно има нещо и искам да знам.

— Конър, моля те…

Момчето влезе при тях.

— Карате се и искам да знам защо.

На верандата се появиха фигури — от тъмното, с фенерчета в ръце, светлините подскачаха.

Конър се спусна към вратата.

— Това е възможност за мен, не я проваляйте!

Дан се изправи, понечи да целуне Кейтлин по бузата, но предвидливо размисли и отиде да поздрави Келтънови.

— Трябва да видите това — заяви Джон въодушевено. — Наистина е удивително странно.

— Не е каквото изглежда — каза Дан. — Обяснимо е, повярвайте ми.

— Не, татко, не е — възрази Конър. — Точно там е цялата работа.

Дан отиде до кухнята и се обади по телефона. Крис вдигна на третото иззвъняване.

— Да не те събудих в девет и петнайсет?

— Бяхме навън с телескопа. Вечерта е ясна и съзвездието Рак се вижда добре.

— Като говорим за съзвездия, Келтънови дойдоха с касета с вероятно най-интересния запис от онази шега.

— Шега?

— Случката с пламтящия балон.

— Това може да са исторически кадри.

— Как по-точно?

— Виждаш някого в полето. А после го няма. Мисля, че беше пришълец.

Наистина беше видял някого. Това беше допълнителен аргумент в подкрепа на теорията му за шегата, но можеха да обсъдят това по-късно.

— Донеси нещо за пиене. Жена ми е опразнила бара.

Затвори телефона и се върна в дневната — всички бяха насядали пред телевизора.

— Събираме се около лагерния огън — рече той, — виждаме фигури в искрите. Така се раждат митовете. — Седна и добави: — Джефърсови ще пристигнат след малко.

Поли Уорнър дойде от кухнята, следван от родителите си, а след това и от Крис и Нанси.

— Сивите са! — почти викна Конър. — Провеждат операция тук, в Бел.

— Щом казваш — съгласи се Поли.

Тери се обади:

— Разполагаме с видеозапис без обяснение.

— Орязан много внимателно, сигурен съм.

— Всъщност не — възрази Джон раздразнено. — Тук е всичко заснето. Нищо не е рязано. Изтривано всъщност. Защо да изтривам нещо?

— Копирахме го на дивиди — каза Тери, докато слагаше блестящия диск в плейъра — Сега ще видите всичко заснето.

Плейърът погълна диска. Последва тъмнина, после серия проблясвания.

— Страхотен запис, няма що — изсумтя Дан.

— Чакай малко — каза Джон.

Чу се тежко дишане, после трополене.

— Това сме ние, докато тичаме — обясни Конър.

— Ти беше ли там?

— Беше — каза Дан на Поли.

Още един проблясък, после замъгляване. Дан започна да си мисли, че няма никакви сериозни кадри… и внезапно екранът се изпълни със светлина. И с писъци — толкова ужасяващи и пронизителни, колкото в момента, когато се беше случило. Настъпи мълчание. Поли се премести по-близо до Конър и Дан отбеляза това със задоволство. Чу се как крещи, после видя себе си И Конър в светлината на нещото.

— Конър, наистина си бил точно там! — прошепна Поли.

Това беше най-зловещото нещо, което Дан беше виждал. Открояваха се две бледи линии — едната минаваше по дължината на обекта, а другата — през центъра му. Зад нещото имаше някакво движение в светлината, сякаш нещо се издигаше от пролука, скривана от корпуса на обекта.

— Ето го виновника ви — обади се той. — Нанси, подготви се да разпознаеш студента, който има нужда от превъзпитаване.

Обектът се издигна малко и светлината му затрептя.

Женският глас, който крещеше, млъкна, после се извиси и студен ужас прониза Дан — разтърсващо и неочаквано като гръм от ясно небе.

— Господи! — прошепна той.

— Какво? Какво има, Дан?

— Не пропускайте това — посъветва ги Джимбо.

Със сияен проблясък в рамките на един кадър обектът изчезна и остави изчезващия силует на фигура, едва различима в тъмното. Тя се завъртя, но всичко стана толкова бързо, че не можеше да се види почти нищо. Последва тишина, тъмнина.

— Сивите са — извика Конър и скочи. — Казах ти, Поли, сивите са!

— Да, прав си — съгласи се Поли. — Трябва да отида до тоалетната.

И излезе.

Дан едва чуваше какво говорят около него. Виеше му се свят. Защото бе разпознал Марси, беше почти сигурен. Но какво можеше да означава подобно нещо? Тя ли стоеше в дъното на шегата? Да не би да беше превъртяла? Това би могло да обясни странното съблазняване, може би дори да го оправдае в очите на Кейтлин… евентуално. Но тогава всичко щеше да е направо невероятна интрига.

Замисли се. Ами ако не беше шега? Ако Крис и Конър бяха прави и наистина имаше някаква аномалия? Може би и той, и Марси бяха пострадали от нея. Известно беше, че психологическата травма подтиква хората към сексуална активност. Имаше дори популярно име: „синдром на бойното поле“. Беше объркан и честно казано, уплашен. Искаше му се да не беше изпил толкова много алкохол в „Пийп“. Чувстваше се зле, главата му се пръскаше, а сега трябваше да размишлява над този странен и невъзможен вариант.

— Момчета, можете ли да пуснете забавено последната част?

Тери натисна няколко копчета на дистанционното и фигурата се появи отново, неподвижна, с гръб към камерата.

— Малко да оправя контраста… — промърмори Тери.

Сцената стана по-осветена, фигурата — по-ясна.

— Това балон ли е? — попита Кейтлин.

— Това е главата, мамо.

Докато Тери превърташе образа кадър по кадър, фигурата се обръщаше с кратки спазматични движения… лицето се видя в размазан полупрофил.

Възцари се пълна тишина. Картината беше неясна, но едно беше ясно на всички: това не беше дегизировка или надута играчка. Единственото видимо око беше черно и тясно, издължено, блестящо. И придаваше на създанието спиращ дъха заплашителен вид. Долната част на лицето беше сбръчкана, както може би би изглеждало лицето на някой много възрастен човек, лице на човек, дълбоко белязан от изпитанията на времето. Имаше едва загатната уста, почти само чертичка.

С още едно натискане на копчето се появи следващият кадър. На него устата беше леко разтворена, а впечатлението за изненада, което натрапваше, беше толкова наситено, че изглеждаше зловещо.

На следващия кадър фигурата беше изчезнала.

Дан осъзна, че опипва ухото си, и си спомни думите на Конър. О, небеса, ами ако беше вярно?

Съзнанието му възропта. Просто не можеше да е вярно, защото ако беше, значи той вземаше някакво участие, както и Марси, а какво би им причинило това?

— Вижте извика им Поли — беше се върнал — и излезе през остъклената врата на верандата.

Конър го последва.

— Те са — каза тихо, с треперещ глас.

— Господи, възможно ли е? — измърмори Джимбо.

Сияние се издигна зад редицата борове, които отделяха къщата от полето.

Дан също излезе на верандата. Блясъкът беше по-малък, но за сметка на това много по-ярък и наистина идваше някъде от полето.

Имаше ли контакт? Бяха ли решили извънземните да се приземят в малко университетско градче?

Някак си не изглеждаше възможно. Всъщност просто не можеше да бъде.

И тогава видя звездите — бавно обикаляха около него, — предизвестие, още едно, третото за два дни. Може би ако можеше да стигне до дивана, никой нямаше да забележи започващия пристъп и как губи съзнание. Едва успя да се ориентира през морето от звезди, които го обграждаха, и някак успя да намери дивана, като за малко да седне в скута на Маги.

— Задръж малко топката, мой човек — сопна се Кейтлин.

— Съжалявам! Съжалявам!

Отпусна се. Пред него не беше блестящото сребро, което виждаше обикновено, а стая. Имаше човек там — дете. Изключително красиво… и познато. Той извика — и пристъпът приключи.

— Дан!

— Съжалявам!

— Дан, чуваш ли ме? Спри момчетата.

Осъзна, че, Поли и Конър са навън и тичат като луди към полето, а лъчите на фенерчетата им подскачат.

Светът сякаш беше замрял. Харли и Маги го гледаха, израженията им бяха съвсем еднакви — вдигнати вежди и нещо като усмивки.

— Най-вероятно е това — каза Крис.

Кейтлин блъсна вратата и се втурна надолу по стълбите. Дан я последва.

— Хайде, Конър — извика Поли.

— Чакай — изкрещя Конър. — По-добре е да сме двамата.

Уорнърови бяха излезли на верандата, стояха и гледаха. После Дан видя и Крис до тях и викна:

— Идвайте де!

Всичко изглеждаше сякаш се случва на забавен кадър. Крис започна да слиза по стълбите.

Дан затича след Конър и Кейтлин, пазеше се от клоните на дърветата.

Щом излезе на полето, видя ярка светлина — всъщност изглеждаше като точка. Видя и силуетите на двете момчета да я приближават, и този на Кейтлин зад тях.

— Не ви мислим злото — извика Конър. После го повтори на френски.

— Конър, спри! — изкрещя Кейтлин.

— Елате! — викаше Поли. Гласът му звучеше, сякаш се давеше.

Дан затича по-бързо. Децата сигурно бяха ужасно уплашени.

— Чакай, получавам съобщение в съзнанието си — викна Конър. — Искат да се приближим.

— Вдигнете ръце, приятели.

Двете момчета пристъпиха напред — и внезапно светлината угасна.

— Бягайте, момчета — извика Дан.

А после чу смях, смеха на много деца. Чу смях и зад гърба си и се обърна — и видя Уорнърови, идваха през дърветата. И те се смееха.

— Проклятие — изруга Крис в тъмнината. — Винаги се провалям.

Проблеснаха фенерчета и Дан осъзна, че е заобиколен от деца — смееха се и викаха, и осветяваха с фенерчетата си Конър, уловен в центъра на този кръг на подигравки.

Беше шега и като че ли участваха почти всички съученици на Конър.

Конър скри главата си с ръце, сякаш гласовете им бяха камъни.

Кейтлин обикаляше около децата, опитваше се да разкъса кръга им и да стигне до детето си.

Дойдоха Харли и Маги, усмихваха се приветливо.

— Това е бензиновата ни лампа — каза Харли. — Върна се от Нептун точно навреме.

Дан стисна юмрук, вдигна ръка и едва успя да се сдържи да не го фрасне.

— Стига де — каза Харли. — Това е шега. Невинна детска шега. Планират я цял ден. Все пак трябваше да разчупим напрежението.

— За сметка на сина ми. — Дан не беше внимателен като Кейтлин, която все още се опитваше да разбута децата настрани. Хвана някакво дете — оказа се момиче — за якето и го блъсна на земята. То се развика и почна да го ругае. Дан се промуши до сина си.

— Махайте се! — викаше Конър. — Моля ви, просто се махнете.

— Конър, да се прибираме — каза Кейтлин и огледа всички наоколо. — Вие сте жалки — всички до един!

— Глупак — долетя приглушен вик от тъмното. — Кучка…

Прегърнали сина си, Кейтлин и Дан тръгнаха към къщи. Докато минаваха покрай Уорнърови, Дан изръмжа:

— Да не сте стъпили вкъщи. Дръжте дебелия си трол по-далеч от сина ни.

— Дан? — викна Харли след него. — Недей се впряга.

Когато се прибраха, Крис и Нанси пак гледаха записа.

— Истински е, разбираш ли? — каза Крис.

Конър хукна надолу по стълбите.

— Почакай! — Крис го настигна. — Имам исторически кадри. Ела да хвърлиш още един поглед.

— Наистина не мога точно сега, доктор Джефърс.

— Зарежи тия тъпаци, Конър. Уорнърови са идиоти, а Келтънови изобщо нямат представа за какво става въпрос. Този видеоматериал е един от най-ценните записи, правени от човешка ръка.

Конър мълчеше. Дан можеше да види защо. От очите му се лееха сълзи. Момчето вдигна глава и попита:

— Възможно ли е да уча като частен ученик вкъщи?

Сърцето на Дан се късаше, но трябваше да отговори по този начин:

— Трябва да се научиш да посрещаш предизвикателствата, Конър, да овладяваш ситуацията.

— Стига глупости! — прекъсна го Кейтлин. — Не трябва! Всъщност това, че Харли и Маги са допуснали подобно нещо, само доказва, че в наши дни възпитанието куца. Стоят си безучастно, вярват в някаква митична детска мъдрост, но децата всъщност са зверове и имат нужда от ограничения, иначе отприщват злобата си.

Прегърна Конър и продължи:

— Не говоря за теб. Ти си истинско чудо и ако приятелите ти не го виждат, значи са боклуци. Всички до един.

— Мамо, но това са хората, с които трябва да прекарвам всеки ден от живота си — въздъхна Конър, отдръпна се от нея и попита: — Е, доктор Джефърс, с какво разполагаме?

— Ами дай да видим. Ще прегледаме целия материал кадър по кадър, от началото, като си отбелязваме всяко ново доказателство, ако се появи. Мен ако питаш, дори ще можем да преброим нитовете на това нещо, ако има нитове. Но така или иначе ще намерим доста неща. Това е прекрасен, убедителен запис.

Дан почти не слушаше. Беше в пълен смут. Трябваше да разбере каква е тази история с Марси, а не можеше. Просто не успяваше да го проумее.

После всичко си дойде на мястото.

— Спомням си — каза внезапно и високо.

— Какво? — попита Кейтлин.

Дан излезе. Имаше чувството, че стомахът му е изпълнен с пенлива буря от киселини. Втурна се нагоре по стълбите към тоалетната.

— Дан! — извика му Кейтлин, тичаше след него.

Намери го коленичил над тоалетната чиния, даваше се като болно куче. След малко се надигна и започна да развива хартия от ролката, за да почисти жълтата пяна, която беше оплискала пода. Правеше го трескаво, без да съзнава присъствието й.

— Дан… — Тя клекна до него, взе хартията от ръката му и я хвърли настрани. Останаха коленичили, лице до лице.

— Невъзможно е — каза Дан. — Не може да е истина.

Как би могъл да й каже това, което си мислеше, че си е спомнил? Не само че по някакъв начин беше свързан с Марси — това не беше най-ужасното. Ужасното беше, че детските му пристъпи май изобщо не бяха пристъпи, бяха спомени, толкова невероятни и странни, че не беше успял да ги разпознае.

— Ние сме лабораторни плъхове — изпъшка Дан и пак му призля.

Докато му помагаше да повърне — доста смело от нейна страна, — той въздъхна:

— Съжалявам, съжалявам. — И това значеше наистина много неща. Дори не беше сигурен, че е наясно с всички. Разтърси глава.

— Минали?

— Забъркали сме се в страшна каша.

— О, знам.

Той я прегърна.

— Затънали сме дълбоко, наистина много дълбоко…

Кейтлин не беше убедена, че е разумно, но остана в обятията му.

— Независимо колко странно и невъзможно ти изглежда, всичко има нещо общо с тях.

— Кое? С кои „тях“?

— С тях! В онова нещо пищеше Марси.

Тя го погледна.

— Познах гласа й — променен от страха, но беше тя, тя беше.

Кейтлин не знаеше как да реагира. Не беше сигурна какво се опитва да й каже. И все пак и на нея писъците й се бяха сторили смътно познати. Наистина беше Марси — в нещото, с пришълеца, побъркана от ужас.

— Как… изглеждаше?

— Как изглеждаше ли? Труден въпрос, сериозно! Това, което стана, едва започна да загатва отговора. Когато влязох в кабинета й, тя, вечно раздразнителната и непоколебима Марси, беше… о, Боже, съвсем променена, любов моя. Приветлива и съблазнителна… и наистина ме прелъсти. Можеш ли да повярваш — каквато е студена риба. Сякаш цялата й личност беше променена за една нощ… — Той замълча. — И точно това е станало според мен.

— Извънземните са направили нещо на Марси, защото… защо? Какво общо има това с всичко останало, Дан? Ти си ирландец до мозъка на костите и може да си скучен лектор, но знаеш как да представиш нещата на една дама. Мисля, че в момента тъкмо чувам една умно замислена версия.

— Казвам ти истината.

Кейтлин се отдръпна и го изгледа накриво.

— Искаш да ми кажеш, че извънземните — за които само допреди десет минути твърдеше, че са глупава измислица — са те накарали да го направиш, така ли? Няма да се вържа на това, Дани. Добър опит обаче. Като за нещо импровизирано е доста впечатляващо.

Всъщност изобщо не беше толкова убедена. Струваше й се, че е видяла повече от намек за извънземен на лентата, беше надзърнала, макар и смътно, в един аспект на живота, за който дори не си беше представяла, че съществува. Имаше някой зад кулисите, изглежда, който контролираше събитията и се интересуваше от квартала им — и най-вече, стресна я неочаквана мисъл, от тяхното семейство.

— Кейтлин, трябва да ти кажа нещо. Вярвам, че съм бил вкаран в нещото. Че съм бил с Марси там. Имам такива спомени.

— О, стига!

— Имам спомени.

— Добре, да не преиграваме. Кога се е случило това? Докато примигвах с очи може би? Виж, бях там и не те видях да влизаш в това нещо. Всъщност, ако беше, щеше да го има и на видеозаписа.

— Спомняш ли си, че после отиде да спиш при Конър?

— Бях уплашена, той също. Не исках да е сам през нощта.

— А сутринта беше горе, в леглото… и видяхме онези дупки, странната вода. Ами ако са били следи, Кейтлин?

— Дупките в земята?

— След като сме се прибрали и сме си легнали, това нещо се е върнало. Върнало се е с нея, след като са я зашеметили или каквото там са й правили. И по някаква причина…

— Не, Дан, не извънземни са те накарали да ми изневериш. Това няма да мине.

— Спри!

— Не викай.

Ала той продължи, защото всичко зависеше от това, целият му живот се крепеше на това.

— Работата е там, че…

— Дан…

— Изслушай ме! Чуй ме, защото това е странно и невъзможно, но е реално и трябва да се позамислиш.

— Предпочитам да мисля за твоята изневяра — няма да ме убедиш, че не е изневяра.

— Кейтлин, отново проявяваш мелодраматизъм, но те разбирам. Личната драматизация е характерна за хора, белязани от тежко детство.

— Защо не анализираш себе си, самовлюбено момче такова?!

— Ще го направя. И съм съгласен, че онова, което направих, е много лошо, независимо от обяснението.

— Е, вече имаме напредък.

— Сега ще ме изслушаш ли?

— Добре. Пришълците са те накарали да го направиш. И какво сега?

— Видях я на нещо като черна кушетка и бяхме… нещо се случваше… — Той потръпна, отиде до мивката и пи направо от чешмата.

— Какво може да е било? Извънземна любовна игра?

— Беше ужасно, Кейтлин! Ужасно! Те — спомням си някакви искри и ние бяхме — о, Боже — в някакъв вид тайна свързаност, при която аз продължавах да виждам тези искри и да чувам неща, като вътрешния й глас, спомени, нещо като… вътрешната й миризма… аромата на душата й.

— Имаше ли ректално сондиране, или беше още по-перверзно?

— Заслужавам го, разбира се, но…

— Какво, Дан? Недей да говориш със загадки, ако обичаш.

— Когато бяхме деца… Видях едно момиче по същия начин. И това момиче беше ти.

— Ние дори не сме се познавали.

И все пак тя също имаше определени разпокъсани спомени, наистина странни, винаги ги беше свързвала с малтретиране от един от множеството приятели на майка й. Но не спомена за тях, моментът не беше подходящ.

— Познавали сме се, но не в нормалния живот. Познавали сме се много добре, защото те са се постарали да е така. Те са създали нашето семейство, Кейтлин. Ние сме проклети лабораторни плъхове!

— Стига вече! Виж, имаме гости и ще сляза долу. Освен това Конър ще се сети, че пак се караме, а не искаш да го замесваме, нали?

— Той вече е замесен. Много сериозно замесен. Кейтлин, не разбираш ли защо е толкова умен, защо излиза от скалата — той е техен, Кейтлин!

— О, не мисля. Все пак много добре си спомням как го родих — той е мой. Мой син, по дяволите.

— Шшт!

— Не ми шъткай! Първо извънземни те били накарали да чукаш тази мръсница, за да получиш назначение, а сега ми казваш, че синът ми е някакво създадено в епруветка чудовище? Ти си луд за връзване, да, луд си, луд!

— Не съм казал подобно нещо. Разбира се, че е наш син. Наша плът и кръв. Кой се потеше до теб, кой прекара седемнайсет часа, за да ти напомня да дишаш, кой целуваше потта ти и се молеше с теб, въпреки че съм се отказал от Бог още на дванайсет години? Кой беше до теб, Кейт, и все още е до теб и винаги ще е до теб, ако ми позволиш — а ако не, ще продължи да живее, но същевременно ще е и мъртъв?

Тя го погледна. Той я погледна. В този миг благословената магия се върна и бракът беше спасен… поне за известно време.

— Това въпрос ли беше? — попита тя.

Той повдигна вежди. Тя също повдигна вежди. Той разпери ръце. Тя се хвърли в прегръдките му.

— Толкова е странно… сякаш съм надзърнал на друго равнище на живот, където съществуват други мотиви и значения, които обикновено не излизат наяве. И по някакъв начин Марси и аз — и ти и аз, Кейтлин — сме свързани на това равнище… всичко се свежда до сина ни по някакъв начин, сигурен съм в това. Знам го и го обичам, и обичам и нас, о, Господи, толкова много…

— Трябва да сме с него — каза тя.

И отиде до прозореца. Над полето, където се беше появил обектът, изгряваше огромната луна. Под светлината й, сребристо студена, цялото поле бе обгърнато от познатата загадъчност на обикновената нощ. Кейтлин погледна нагоре към проблясващата тъмнина на нощното небе. Имаше съвсем малко звезди, бореха се с пороя лунни лъчи.

Може би Дан беше прав. Може би борбата беше по някакъв начин действителна. Може би имаше сянка, която не може да бъде видяна, но която въпреки всичко бе реална, сянката на неизвестен разум от далечно място.

Дан дойде до нея и я прегърна. После прошепна:

— Наблюдават ни.

Тя се притисна към него; чудеше се какво ли ще им донесе бъдещето. Може би той се побъркваше. Случва се с хора на средна възраст — а в това, че Дан преподаваше психология, имаше известна неустоима ирония, наистина.

От друга страна, може би отговорът бяха извънземните. Със сигурност видеозаписът беше странен и смущаващ. Беше му предоставил безспорно изобретателно оправдание.

— Хайде — каза Кейтлин, отдръпна се от него и тръгна да се присъедини към мъчителната одисея на сина им.