Уитли Стрийбър
Сивите (25)

Глава 25

Майк отново отиде да провери Келтънови. Ама как можеше да си лягат толкова късно! Този път обаче самотна мътна светлина се процеждаше само от прозореца на банята на горния етаж.

Той притича през широкия път. В далечината видя проблясък и му се стори, че чува вик. Минутата внимателно наблюдение и напрегнато ослушване донесе само съскането на снега и виенето на вятъра.

Вдигна поглед към небето. Според прогнозата по радиото бурята нямаше да утихне до сутринта. Това беше добре — снегът щеше да скрие следите му.

Мина отзад, през градината, където през пролетта щяха да нацъфтят множество цветя. Всеки намек за отпечатъци от стъпки щеше да е по-труден за забелязване тук. Огледа вратата и прозорците и откри един незалостен. Предпазливо го огледа за алармена система, отвори го и се вмъкна.

Затвори прозореца. Застана напълно неподвижен, за да свикне с шумовете, изпълващи къщата. Извади етера. Първото предизвикателство щеше да е кучето. Беше се събудило, но скоро щеше да заспи пак, стига миризмата му да не достигнеше до ноздрите му. Мирисът на етера обаче щеше да я заглуши.

Затвори очи и се заслуша. Трябваше да намери животното. Влезе по-навътре, през трапезарията и към стълбите в антрето. Кучето спеше на площадката. Инстинктът му на пазач беше да блокира пътя.

Уилкис направи една крачка, после още една. Можеше ли да го заобиколи? Качи се още малко и спря на стъпалото точно под площадката.

Нямаше да може да прескочи кучето. Значи трябваше да използва етера. Клекна и внимателно долепи напоената с етер кърпичка до муцуната на животното.

Изчака. Дишането на кучето стана по-дълбоко. Гърдите му започнаха да хриптят. Можеше да го убие. Щеше да е хубаво — ненавиждаше кучетата и вонящите им изпражнения и безмозъчното им умилкване около хора, които не заслужават дори един поглед. Като това семейство дебеланковци.

Придобил увереност, Уилкис прекрачи кучето. Прецени, че родителите ще спят най-леко, затова ги имплантира и хипнотизира първи. Хипнозата беше прост процес, отнемащ само минути. Тайната се състоеше в това, че думите се повтаряха в определен ритъм, който караше субекта да ги разглежда като част от собствените си мисли. Сутринта тези хора щяха да се събудят, озлобени срещу Конър. Когато попаднеха в обхвата на неговия предавател в града, дразнението в темпоралния им лоб щеше да накара гнева да прерасне в неконтролируема мания.

След като приключи с родителите, се премести при момчетата и със завидна ефективност обработи и тях.

И просто така, всъщност безпроблемно, въпреки ужасяващо бавното начало, мисията му на Оук Роуд беше изпълнена.

 

 

И тримата Крадци го чуха по едно и също време: дъх, излизащ през ноздрите, който се усилваше. Видяха Уилкис да излиза от къщата на Келтънови. „Добре — каза Кошерът. — Оставете го да си тръгне.“ За миг обаче се появи неясно подозрение, когато ничия душа не се откъсна от сградата. Ако Уилкис вярваше, че едното от децата на Келтънови е неговата цел, защо не го беше убил?

Разбира се, щеше да се опита да заблуди сивите. Не би желал да разберат, че е извършил убийството. Сигурно беше направил нещо, което щеше да направи смъртта да изглежда като злополука.

Кошерът накара единия от тримата Крадци да проследи как Уилкис се отдалечава с колата си и Две се вслуша в кафявото мърморене на съзнанието му, докато се отдалечаваше. А после светът отново стана тих и той се присъедини към събратята си, за да занесат Адам до спящия Конър.

Адам все още не беше изцеден докрай. В него оставаха структури мисъл, които щяха да организират съзнанието на Конър. Тези структури бяха сърцевината му, поддържани от невероятно сложно поле от електрони в постоянна суперпозиция. Като такива те бяха едновременно в Адам и бяха Адам, и освен това бяха навсякъде другаде във вселената, потенциално способни да обхванат цялото познание. Това ядро не можеше да бъде имплантирано в Конър, докато останалата част на Адам не улегнеше в него — иначе ядрото щеше да изпепели нервната система на момчето като излязла от контрол ядрена реакция.

Предаването на тази последна част щеше да доведе до крайното унищожение на Адам — в действителност това беше същността на Адам, онази част от него, която се усещаше истинска и жива. Тук и сега беше мигът, в който Адам щеше да изпита истинската смърт.

Беше уплашен. Крадците също. Това беше невъобразимото нещо, от което, колкото и безчувствени да бяха, всички сиви все пак се страхуваха. Последният край, където всеки спомен за „аз-а“ изчезва и всички дълги години, изживени без емоция и следователно без смисъл, се стапят в безполезна празнота.

Целият Кошер наблюдаваше, затаил дъх, изпълнен с тъга — всички се надяваха, че Конър ще намери начин да ги спаси, че след тази смърт няма да последва друга.

Крадците се вмъкнаха в къщата през вратата в мазето. Устремиха се бързо в тъмнината към Конър. Разпънаха тялото на Адам, вече слабо и бледо като призрак, и го издигнаха над момчето.

Адам се чудеше какво ли е усещането да умреш в някой друг. Страхуваше се, толкова се страхуваше, че в гората беше заплакал.

„Спокоен съм. Готов съм.“

„Обичаме те.“

„Направете го.“

Усети как се стапя в момчето, как се сипва надолу нежно, но неотклонно, като зора. Всичко, което му помагаше да се свърже с и да разбере хората, това, което беше научил от Имън Глас и Лорън Глас, се процеди в спящото дете.

Беше дал на Конър всичко, което знаеше, което предците му знаеха за вселената. Сега му даваше и себе си. С всяка малка част от същината си, която се отделяше и се вливаше в гладната нова нервна система, разпростираше се като огън в момчето, той усещаше не съжаление, а преливаща радост, усещане, което не беше предполагал, че може да изпита.

По този начин, докато умираше, това древно същество възвърна всичко, което времето и възрастта му бяха отнели, някога богатия дух на сивите с любовта му към истината и възхищението пред величието на вселената.

Бяха минали еони, откакто някой сив беше чувствал. Сега обаче преживяването на Адам се разнасяше из необятния космос и целият Кошер чувстваше заедно с него страданието и радостта от неговата смърт.

Сивите запяха в своите окови, когато почувстваха — всеки от тях — лъч надежда, какъвто не бяха изпитвали след деня, в който бяха напуснали планетата си и бяха започнали дългото си пътуване през небесната пустош.

Просто дойдоха, извираха отнякъде, вода сред безкрайната пустиня на сърцето му, сълзите на Адам — сълзи на радост.

Образи проблеснаха в съзнанието на Конър, дългата и невероятна история на човека и на сивите, танцьори, изпълняващи таен танц, стъпките им се измерваха в еони. Конър видя, че хората като вид са живели преди, че е съществувала друга цивилизация и друга наука, изградена върху други закони, по време, когато светлината на човешкия ум е била по-ярка. Видя трагичния дълъг залез, който наричаме история, и чу в него безнадеждните напеви на египтяните, докато те строяха лодки, които никога нямаше да достигнат небето, и мрачния, извисяващ се тътен от човешки гласове, който ознаменуваше началото на модерния свят и невежите орди, които сега населяваха земята и изсмукваха всяка зеленина и живот. И докато това видение преминаваше през него, чу тежките барабани на времето.

И така всичко свърши. Адам изпълни предначертанието си: умря. Последната светлина на призрака потрепна и угасна във въздуха над леглото на Конър.

И стана тъмно.

 

 

За добро или за зло, тази част от мисията на сивите беше завършена. Те претърсиха съзнанието на Конър за спомени, които щяха да го защитят от огромните познания, вече заложени в него. Щеше да е нужно време, преди да може да ги извлече и да започне да ги използва.

Огледаха се из къщата и видяха, че е вложил най-много усилия в прекрасните си влакчета. Това щеше да му даде невероятно ярък сън.

 

 

Конър се озова в собственото си градче, под собствените си улични лампи, а всички останали бяха ужасни и пластмасови и се взираха в него с нарисуваните си очи. Тротоарът под краката му беше пластмасов, дърветата бяха от стиропор. Изпищя свирка и собственият му влак профуча покрай него, невъзможно огромен, изпод колелата му изскачаха искри.

Конър не можеше да помръдне. Пластмасовите лица на околните се взираха безизразно в него. После видя огромен сияещ гигант в сенките на небето, видя собствената си ръка, огромна, да се спуска. Чу как релсите проскърцват, докато се разкачваха.

Беше в капана на собствената си влакова катастрофа, по някакъв начин станал едно от пластмасовите си човечета, вдървен и неподвижен като тях. Искаше му се да побегне, отчаяно желаеше да се махне от тази улица, защото знаеше какво ще се случи. Но не можеше да помръдне. Наблюдаваше, скован от ужас, как светлините на влака просветват зад дърветата отляво, как локомотивът с тътен връхлита към завоя и с учудваща елегантност изскача от релсите и се устремява към него… колелата му се въртяха бясно, предният фар беше като око на циклоп.

Топла ръка го докосна по челото.

Майка му беше дошла.

— Ей, господинчо — каза тя. — Ще събудиш всички на Оук Роуд, ако не изключиш този влак.

— Уф… сънувах, че съм в градчето.

— В градчето?

— Че съм едно от човечетата. Не можех да помръдна… а влакът идваше право срещу мен.

Кейтлин го прегърна.

— О, миличък. Мама и татко са винаги тук, за да прогонят кошмарите.

И той усети дълбочината на любовта й със сила, каквато не беше усещал никога. Обожаваше майка си, тя беше най-красивата, най-умната, най-милата — беше като баща му, наистина най-добрата.

Невидими, тримата Крадци насочиха ума му към определен спомен от един далечен пролетен ден, когато люляците на моравата бяха разцъфнали и всички листа бяха свежи и зелени, а той се беше появил от небесата, малка тайна искрица, и се беше спуснал към къщата, и я беше видял спяща, с голям корем, беше се приближил и беше влязъл в нея, и беше останал да лежи там, в уюта на утробата й.

— И аз те обичам — промълви той. Беше толкова хубаво да я прегърне, имаше чувството, че се е издигнал на половината път към рая.

През тази неспокойна и тежка нощ Дан остана буден. Беше решен да попречи на извънземните да отвлекат сина му. Докато слушаше как Кейтлин говори нежно на Конър, се усети излишен, отритнат, и тази мисъл го натъжи. Жена му се опитваше да му прости, знаеше го, но имаше някакъв хлад между тях, който дори при най-нежните му опити — да я целуне, да й говори за любовта си — не можеха да изличат. Обичаше ги, и двамата. И все пак не се чувстваше свободен да се присъедини към тях, не и когато си общуваха толкова задушевно.

За да избегне връщането към брачните си проблеми, насочи ума си към казаното от хората от военновъздушните сили. Странни, наистина странни твърдения. Лъжи, разбира се, на някакво ниво.

Щеше да предпазва Конър от тях, докато не му разкриеха истината. Имаше ужасни места в този свят, но Конър нямаше да попадне на някое от тях, не и ако той можеше да направи нещо по въпроса.

Твърде неприятно, че Кейтлин не можеше да се справи с мисълта, че е похищавана. Какво толкова, случваше се с най-различни хора, човек само трябваше да прочете няколко книги по въпроса.

И все пак тя имаше известно право. Въпреки че в момента вярваше в това, защото двамата военни го бяха потвърдили официално, как беше възможно нещо подобно да е истина?

Затвори очи, но не успя да заспи. Сънят беше далече.

Умът му се върна към Кейтлин. Беше казала, че го е превъзмогнала, че разбира. Бяха се любили и беше приятно, но не беше както преди. Имаше тънък слой емоционален лед, който просто отказваше да се разтопи, и сега, в този уязвим час, Дан се замисли, че това може би е началото на раздялата им.

Отвори очи. Кейтлин пееше приспивна песен. Пееше по-хубаво от него и той беше сигурен, че успокоява Конър по-добре.

Дали тайно не искаше да се разделят, може би дори да се разведат? Не — и все пак, може би да. Може би все още не го беше признала пред себе си, все още не. Но щеше. Страхуваше се, че тя ще го направи. Кейтлин беше най-прекрасният човек, когото познаваше. Как беше успял да се издъни така? Нямаше да намери друга Кейтлин, не и в този живот. А Конър — как щеше да живее без Конър? Конър бе огромна част от него, навярно така бе за всеки баща. Не можеше да се откаже от сина си. Да е баща и съпруг беше станало смисъл на живота му.

Чу как Кейтлин излиза от стаята на Конър. Вместо да я заговори сега, веднага, той се престори, че спи. Чу я как се приближава, усети как присяда на леглото и долови как въздъхна. После легна до него. Обърна се с гръб. Дан полежа мълчаливо известно време, после посегна и докосна рамото й.

Тя с нищо не показа, че е усетила докосването му. Нощта се проточи. След малко обаче Дан долови движение в стаята. Отвори очи и с изненада видя, че е Конър.

Синът му се приближи до леглото на пръсти. Погледна ги. Дан го беше видял като дете, изтъкано от звезди, но сега синът му изглеждаше съвсем обикновен.

— Конър?

Момчето се усмихна, но не каза нищо.

Кейтлин се размърда.

— Какво става?

Конър хвана ръката й, после ръката на Дан, и ги притисна една към друга. Останаха така, смълчани в нощта, едно семейство, плаващо из океана на неизвестността.