Джон Голсуърти
Първите и последните (9)

John Galsworthy
The First and the Last (9)

IX

Един мъж може да скрие от любещата го жена своето настроение също толкова трудно, колкото е и това, да заставиш сърцето си да остане безразлично към музиката. И ако това е страдала жена, познала за първи път благото на любовта, нейният любим няма да успее да прикрие това, което го вълнува, колкото и да се опитва! Но с по-силно развитото си чувство за саможертва, в повечето случаи, жената успява да запази в себе си онова, което знае.

Когато Кийт си отиде, момичето не се завайка, не заразпитва, не даде на Лари повод да подозира какво е уловила нейната интуиция. През цялата вечер се държа така, сякаш не разбираше онова, което става в него, а чрез него и в нея.

Думите му, милувките, голямата готовност, с която й помагаше да приготви угощението, цветята, които донесе, виното, което я накара да пие, старанието, с което отбягваше всяка дума, способна да наруши тяхното щастие — всичко, всичко това й говореше. Беше пресилено весел и любещ. За нея всяка дума и всяка целувка имаха отчаяната стойност на последна дума и целувка, и тя се стараеше да не направи нещо и да се лиши от тях, да не издаде със знак или жест това, какво знае. Приемаше всичко, би приела и повече, стократно повече. Не искаше да пие виното, което Лари й наливаше непрестанно в чашата, но с търпението на жените, живели като нея, не му отказваше. Никога и нищо не му отказваше.

Лорънс пи много. Виното направи още по-приятни тези няколко часа удоволствие, вдъхна му огромна енергия. То притъпи и милостта му. Страхуваше се точно от тази милост, милост към себе си и момичето. За да направят тази жалка стая красива на светлината на огъня и свещите, с тъмния кехлибар на виното в чашите, с дългите розови лилии, които сега изпускаха своя тежък аромат, трябваше тя и той да изглеждат по-добре от всякога. И музика не липсваше на тяхното угощение. От другата страна на улицата някой свиреше на пианола. Съвсем слабият звук идваше крадешком — засилваше се, заглъхваше, весел, тъжен, със свой собствен далечен живот, също като трептящите пламъци на огъня, пред който лежаха прегърнати, или като нежните лилии сред свещите. Лари слушаше музиката, проследяваше с пръст тъничките вени на гърдите й, лежеше като човек, който след унес идва на себе си. Никаква раздяла, а сън, подобен на съня на пламъците, когато огънят угасне, като съня на музиката, когато струните престанат да трептят!

А момичето го гледаше.

Стана почти десет и той я помоли да си легне. Тя отиде послушно в спалнята, а той взе мастило и хартия и седна до огъня. Човекът, който се оставяше на течението, неуравновесеният, за нищо негодният човек не се поколеба. Мислел си бе, че като дойде този момент ще измени на себе си, но някаква ярост го тласкаше напред. Ако остане жив и си признае, ще го затворят, ще го отделят от единственото обичано същество, ще го откъснат от нея, ще затрупат единствения извор в неговата пустиня. Да вървят по дяволите! И той пишеше на светлината на огъня, който смекчаваше белотата на листовете, а момичето, в сянката на тъмната завеса, облечено в нощницата си, не усещаше студа, стоеше и го гледаше.

Когато човек се дави, спомня си миналото. Дотук Лорънс бе живял като „отнесен от вихъра“ поет. Сега му оставаше да бъде верен на себе си по свой собствен начин. В продължение на седмици човек може да се колебае, волно, неволно, даже и насън, но идва момент, когато няма повече място за колебание. Мъничкото, подплашено сиво човече, което гледа с удивление към черната барета^[1] — нямаше място за колебание! Свърши да пише, но остана загледан в огъня.

Огънят, свещите и огънят — идваше краят на трепета и пламъка!

А при тъмната завеса момичето гледаше.

IX

To keep from any woman who loves, knowledge of her lover’s mood, is as hard as to keep music from moving the heart. But when that woman has lived in suffering, and for the first time knows the comfort of love, then let the lover try as he may to disguise his heart—no use! Yet by virtue of subtler abnegation she will often succeed in keeping it from him that she knows.

When Keith was gone the girl made no outcry, asked no questions, managed that Larry should not suspect her intuition; all that evening she acted as if she knew of nothing preparing within him, and through him, within herself.

His words, caresses, the very zest with which he helped her to prepare the feast, the flowers he had brought, the wine he made her drink, the avoidance of any word which could spoil their happiness, all—all told her. He was too inexorably gay and loving. Not for her—to whom every word and every kiss had uncannily the desperate value of a last word and kiss—not for her to deprive herself of these by any sign or gesture which might betray her prescience. Poor soul—she took all, and would have taken more, a hundredfold. She did not want to drink the wine he kept tilting into her glass, but, with the acceptance learned by women who have lived her life, she did not refuse. She had never refused him anything. So much had been required of her by the detestable, that anything required by a loved one was but an honour.

Laurence drank deeply; but he had never felt clearer, never seen things more clearly. The wine gave him what he wanted, an edge to these few hours of pleasure, an exaltation of energy. It dulled his sense of pity, too. It was pity he was afraid of—for himself, and for this girl. To make even this tawdry room look beautiful, with firelight and candlelight, dark amber wine in the glasses, tall pink lilies spilling their saffron, exuding their hot perfume he and even himself must look their best. And with a weight as of lead on her heart, she managed that for him, letting him strew her with flowers and crush them together with herself. Not even music was lacking to their feast. Someone was playing a pianola across the street, and the sound, very faint, came stealing when they were silent—swelling, sinking, festive, mournful; having a far-off life of its own, like the flickering fire-flames before which they lay embraced, or the lilies delicate between the candles. Listening to that music, tracing with his finger the tiny veins on her breast, he lay like one recovering from a swoon. No parting. None! But sleep, as the firelight sleeps when flames die; as music sleeps on its deserted strings.

And the girl watched him.

It was nearly ten when he bade her go to bed. And after she had gone obedient into the bedroom, he brought ink and paper down by the fire. The drifter, the unstable, the good-for-nothing—did not falter. He had thought, when it came to the point, he would fail himself; but a sort of rage bore him forward. If he lived on, and confessed, they would shut him up, take from him the one thing he loved, cut him off from her; sand up his only well in the desert. Curse them! And he wrote by firelight which mellowed the white sheets of paper; while, against the dark curtain, the girl, in her nightgown, unconscious of the cold, stood watching.

Men, when they drown, remember their pasts. Like the lost poet he had “gone with the wind.” Now it was for him to be true in his fashion. A man may falter for weeks and weeks, consciously, subconsciously, even in his dreams, till there comes that moment when the only thing impossible is to go on faltering. The black cap, the little driven grey man looking up at it with a sort of wonder—faltering had ceased!

He had finished now, and was but staring into the fire.

“No more, no more, the moon is dead,

        And all the people in it;

The poppy maidens strew the bed,

        We’ll come in half a minute.”

Why did doggerel start up in the mind like that? Wanda! The weed-flower become so rare he would not be parted from her! The fire, the candles, and the fire—no more the flame and flicker!

And, by the dark curtain, the girl watched.