Джон Голсуърти
Първите и последните (3)

John Galsworthy
The First and the Last (3)

III

Има хора, така устроени, че като им предстои да бъдат обесени в десет, могат в осем часа да играят шах. Такива винаги се издигат. Стават много добри владици, редактори на вестници, съдии, импресария, министър-председатели, лихвари и генерали, или с други думи, те могат достойно да заемат всякакви постове, които дават власт над останалите. Те разполагат с камера за дълбоко духовно замразяване, където пазят нервните си системи. У такива хора има съвсем малко, или въобще липсва тази променливост и приемственост на чувствата, известна под мъгляви понятия като гадание, поезия, или философия. Хора на фактите и на решенията, които пускат в ход или спират по желание своето въображение, които подчиняват чувствата на разума… За такива не се сещаш, когато пред погледа ти се вълнуват житни нивя или пък се реят лястовици.

По време на вечерята у Теласонови, Кийт Дарънт чувствуваше нужда да е един от тези хора. Когато излезе от голямата къща на „Портлънд плейс“, удари единадесет и той не взе такси. Искаше да походи, за да може по-добре да помисли. Каква груба и безотговорна ирония имаше в неговото положение! Да се превърне в изповедник на един убиец! Той, комуто предстоеше да бъде избран за съдия! Кийт презираше слабостите, които тласкат хората към пропаст и затова всичко му се струваше така недостойно, толкова „невъзможно“, че само с усилие на волята успяваше да мисли разумно за него. Но трябваше! Към това го подтикваха два могъщи инстинкта — инстинктът за самосъхранение и роднинската привързаност.

Все още духаше ленив, мек вятър, но не валеше. Стана му топло и разкопча връхната си дреха. Естеството на мислите му придаваше още по-суров израз на лицето с тънки, добре очертани устни, винаги стиснати, сякаш за да се справят с всяка мисъл още при възникването й. Вървеше мрачен по препълнения с хора тротоар. Дразнеше го празничната атмосфера на весел заговор, която се спуска по улиците, заедно със запалването на вечерните светлини. Свърна по една по-тъмна улица.

Каква противна история! Знаеше, че е истина и все пак не можеше да я възприеме. Тя живееше в мислите му, но не като картина, а като неоспоримо доказателство. Разбира се, Лари не го е направил умишлено. И все пак си е убийство. Хора като Лари — слаби, импулсивни, сантиментални, вглъбени в себе си, никога нямат намерение да направят това, което правят! Този човек, този Уолън… доколкото разбираше, такива по-добре да ги няма. Не си струва въобще да мисли за него! Но престъплението… ужасът… неудовлетвореното правосъдие! Прикрито престъпление… и неговият собствен дял в укриването! И все пак… нали все пак са братя! Ставаше въпрос само за това какво да посъветва Лари. Да мълчи, да изчезне! Имаха ли шанс да успеят? Да, стига да е отговорил вярно на въпросите му. А момичето? Ами ако изровят нейната връзка с убития? Можеше ли човек да очаква, че тя няма да постави Лари в опасност? Такива жени са непостоянни като водата, емоционални и безотговорни — циреи на обществото. А освен това едно неразкрито престъпление, което да тегне над брат му за цял живот. Тайна, която ще го преследва навсякъде, където и да се скрие и ще търси удобен момент, за да се отрони от устните му в пристъп на пиянско откровение. Неприятна мисъл! Да си признае всичко? Сърцето му трепна. „Братът на известния адвокат, г. Кийт Дарънт…“ ходи при улична жена, удушава с голи ръце мъжа й. Преднамереност няма, но има убит. Убитият е изнесен от къщата и скрит под тъмен свод! Предизвикателство! Препоръчва се снизхождение — доживотна каторга! Какъв съвет да даде на Лари утре сутринта?

Внезапно пред него възкръсна това, което видя в Пентънвил, когато ходи там на посещение при един затворник: хора с ниско остригани глави и сиви, повехнали лица. Лари! Същият този Лари, когото видя да прохожда, когото караше като малък да върши разни работи вместо него, на когото помогна да завърши колеж, на когото многократно е давал пари назаем и когото многократно е молил да се поправи. Лари е пет години по-млад и на умиране майка им го помоли да се грижи за него. Същият този Лари да се превърне в един от онези хора с лица на болни растения, с ниско остригана коса, с дрехи на жълти райета! Лари! Да го подкарват като овца, да го командуват някакви простаци! Един джентълмен, собственият му брат да живее робски живот, да го гонят нагоре-надолу ден след ден, година след година! Нещо вътре в него се скъса. Не може да му даде такъв съвет. Невъзможно! Но в такъв случай трябва да е сигурен в почвата, на която стъпва, трябва да провери, трябва да знае. Тази уличка „Глав лейн“, сводът? Сигурно не са много далеч от мястото, където се намира в момента. Огледа се дали има кого да попита. На ъгъла стоеше полицай. Лампата осветяваше безстрастното му лице. Компетентен и бдителен, без съмнение отличен полицай. Но Кийт обърна настрана глава и го отмина, без да попита. Колко странно е да чувствуваш неудобство пред представителя на закона! Мрачно напомняне за значението на станалото! После изведнаж видя, че пресечката отляво е самата „Бороу стрийт“. Тръгна по едната страна, после пресече от другата и се върна назад. Мина край номер 42 — малка къща с фирми по тъмните прозорци на първия и втория етаж, с дръпнати пердета на приземния. Дали наистина от онова ъгълче се прокрадва светлинка? В каква посока е тръгнал Лари? Накъде е тръгнал, приведен под ужасния си товар? Петдесет крачки по тази тясна, тъмна, празна и мизерна уличка. Слава богу! „Глав лейн“! Ето къде е! И внезапно се озова при свода. Тухлен мост, който свързваше две части от един склад. Наистина е тъмна!

— Точно така, началство! Това е мястото!

Обърна се към говорещия, без да бърза, но за това трябваше да събере цялото си самообладание.

— Ето тук намериха тялото. Точно на това място. Ето тук беше облегнато. Още не са го хванали. Последно издание, господине!

Говореше едно дрипаво момче, което му подаваше смачкан жълтеникав вестник. Под редките кичури надничаха очи на невестулка, в гласа му се четеше собственическата нотка на човек, чийто „ъгъл“ е намерил място в новините. Кийт взе вестника и подаде две пени. Даже извлече известно успокоение от факта, че младият таласъм висеше около мястото. Това означаваше, че тук идваха и други, подтиквани от болно любопитство. На мъждеещата светлина на лампата прочете: „Мистерията с удушения на «Глав Лейн». Все още не е установено нищо във връзка със самоличността на убития. Ако се съди по дрехите, може да се предполага, че става дума за чужденец.“ Момчето беше изчезнало. Кийт видя как към него, по мръсната уличка, бавно се приближава полицай. За миг се поколеба, после остана на мястото си. Очевидно тук не може да го е довело друго, освен „мистерията“ и той продължи спокойно да оглежда свода. Полицаят дойде и застана до него. Кийт видя, че това е същият полицай, край когото беше минал малко преди това. Видя как, като забеляза блясъка на бялата риза под отворената кожена яка, в очите му замря студеният, обиден въпрос. И като посочи с вестника рече:

— Тук ли намериха убития?

— Да, господине.

— Доколкото разбирам, загадката все още не е разкрита?

— То на вестниците човек не винаги може да вярва, но ми се струва, че не са разкрили много нещо по този въпрос.

— Мястото е тъмно. Има ли да спят под него разни?

Полицаят кимна.

— Няма свод в Лондон, под който да не са спали.

— Струва ми се четох, че по него не са намерили нищо.

— И стотинка нямаше. Джобовете бяха обърнати. Из този квартал се навъртат разни съмнителни типове — гърци, италианци, каквито щеш.

Странно усещане! Да се радваш на доверието, с което ти говори един полицай!

— Е, тогава лека нощ!

— Лека нощ, господине! Лека нощ!

Погледна зад себе си към „Бороу стрийт“. Полицаят все още стоеше там, вдигнал фенера си така, че светлината му да пада под свода, сякаш се опитваше да разгадае тайната му.

Сега, след като видя това тъмно, безлюдно място му се струваше, че шансовете са по-добри. „Джобовете бяха обърнати!“ Или Лари е имал присъствието на духа да направи много умно нещо, или пък друг някой е пипал тялото, преди да го намери полицията. Мястото беше далеч от руслото на живота. В три часа, в най-мъртвия от мъртвите часове, петминутната страховита разходка на Лари дотук и обратно наистина може да е минала незабелязана! Сега всичко зависеше от момичето, от това дали Лари е бил видян да влиза или да излиза от тях, от това, дали ако се разкрие връзката й с убития, на нея ще може да се разчита да не казва нищо. Сега на „Бороу стрийт“ нямаше жива душа, даже и осветен прозорец нямаше и той се реши на една доста отчаяна стъпка, на каквато са способни само хора, свикнали да вземат непрекъснато подобни решения. Реши да отиде у тях и сам да се увери. Стигна до вратата на номер 42. Беше една от онези сгради, които се заключват само нощно време. Опита с по-големия ключ. Той стана и Кийт се озова в осветен с газова лампа коридор. Подът беше покрит с линолеум, имаше една-едничка врата отляво. За миг се поколеба. Трябва да й даде да разбере, че му е известно всичко. Но не бива да се казва нищо повече от това, че е приятел на Лари. Не бива да я плаши, а от друга страна трябва да я накара да си даде и душата. Враждебен свидетел, с когото не бива да се държи като с враждебен свидетел. Трябва деликатно да пипа. Почука, но никой не му отвори.

Дали да не се откаже от това мъчително, отчаяно усилие да стигне до някаква основа за своята преценка. Да си отиде и да каже на Лорънс, че просто не може да му даде съвет? А после? После какво? Трябва нещо да се направи. Почука отново. Пак не му отговориха. И както не беше свикнал нещата да му се опират, една черта, вродена и развита от условията, при които живее, той опита другия ключ. Вътре беше съвсем тъмно. Чу някой да говори с чужд акцент. В задъхания глас се четеше облекчение.

— О! Та това си бил ти, Лари! Защо чукаш? Така ме изплаши! Светни, миличък. Влизай!

Кийт потърси пипнешком ключа на лампата, но изведнаж усети прегръдката на две ръце около врата си, към него се притисна топло, полуоблечено тяло. После тя сепнато се отдръпна, ахна и прошепна с ужас в гласа:

— Божичко! Кой е?

По гърба на Кийт премина вледеняваща тръпка. Той отвърна:

— Приятел на Лорънс. Не се плашете!

Настъпи пълна тишина, в която чуваше цъкането на часовника и шумоленето на собствената си ръка, която опипваше стената, за да открие ключа на лампата. Намери го и във внезапно лумналата светлина видя, край тъмната завеса, която очевидно отделяше спалнята, да стои вцепенено едно момиче. То притваряше с ръка дълга тъмна дреха при врата си, под късата й, светлокестенява коса и очертанията на четвъртитото й лице изглеждаха сякаш отделени от тялото. Лицето й беше бяло като алабастър и широко разтворените й, сепнати, тъмносини или кестеняви очи и бледорозовите устни, стояха като цветни петна върху бяла маска, лице деликатно, искрено и трогателно, с изражение, което само страданието може да създаде. Макар и да не се поддаваше на естетически вълнения, Кийт се почувствува някак странно затрогнат. Заговори внимателно:

— Няма от какво да се страхувате. Не съм дошъл да ви направя нещо лошо. Тъкмо напротив. Може ли да седна и да поговорим? — показа ключовете и добави. — Лорънс не би ми ги дал, ако ми нямаше доверие, нали?

Тя остана неподвижна. Кийт имаше впечатлението, че гледа някакъв дух, излязъл от своята плът. Нито за миг не му се стори странно, че такава мисъл му идва на ума. Огледа се. Стаята беше чиста и безвкусно подредена с потъмняло огледало в позлатена рамка, малка масичка с мраморен плот и плюшено канапе. Сигурно са минали повече от двадесет години откак е бил в подобна стая.

— Защо не седнете? Съжалявам, че така ви изплаших.

Но все още без да се помръдне, тя прошепна:

— Моля ви, кажете ми кой сте вие?

И развълнуван от ужаса в гласа й дотам, че забрави всякаква предпазливост той отвърна:

— Братът на Лари.

Нейната облегчителна въздишка го прободе в сърцето. И като продължаваше да придържа с ръка черното палто при врата си, момичето мина напред и седна на канапето. Той видя, че е обула чехлите си на бос крак. С късата си коса и тези откровени и стреснати очи тя имаше вид на пораснало дете. Притегли един стол и седна.

— Трябва да ми простите, че идвам по такова време. Видите ли, той ми каза.

Очакваше да трепне или да възкликне, но тя само приплете ръце на коленете си и попита:

— Така ли?

И у него отново оживя ужасът и неудобството.

— Ужасна история!

Шепотът й бе като негово ехо.

— Да, да! Ужасна… Съвсем ужасна!

Кийт изведнъж осъзна, че човекът сигурно е паднал мъртъв точно на мястото, където седеше той и застина в мълчание, втренчил очи в пода.

— Да — прошепна тя, — точно там. Все ми е пред очите как се свлече.

Как го каза! С какво странно, кротко отчаяние! Какво имаше в това създание, родено от грозната страна на живота, момичето, което им донесе тази трагедия! Какво имаше у него, та го вълнуваше и го караше да изпитва неволно съчувствие.

— Изглеждате много млада — рече той.

— На двадесет години съм.

— А обичате ли… брат ми?

— Бих умряла за него.

Нейният тон, изразът в очите й — очи дълбоки, истински славянски и тъмнокестеняви, а не сини, както помисли отначало, не оставяха място за съмнение. Лицето беше много хубаво. Или животът, който водеше, не го бе похабил, или страданието през последните часове, или пък нейната любов към Лари бяха изчистили от него всички следи. Седнал тук с това двадесетгодишно дете, той, четиридесетгодишният човек с жизнен опит, чиято професия го е свикнала с всички страни на човешката природа, се чувствуваше объркан. И рече с леко заекване:

— Аз… аз дойдох тук да видя доколко сте в състояние да помогнете да го спасим. Слушайте и отговаряйте на въпросите, които ви задавам.

Тя вдигна ръце от скута си, стисна ги и прошепна:

— О, на всичко ще ви отговоря.

— Този човек, вашият… вашият съпруг… той лош човек ли беше?

— Ужасен човек.

— Колко време не го бяхте виждали, преди да се появи отново снощи?

— Година и половина.

— Къде живеехте тогава?

— В Пимлико.

— Тук има ли някой да ви познава като госпожа Уолън?

— Когато дойдох тук, след смъртта на момиченцето си, дойдох, за да водя един лош живот. Никой не ме познава. Аз съм съвсем сама.

— Ако установят кой е, ще търсят ли жена му?

— Не зная. Той не оставяше у хората впечатление, че е женен за мен. Бях много млада и ми се струва, че е имало още много, с които се е отнасял по същия начин.

— Смятате ли, че е бил известен на полицията?

— Беше много хитър — поклати глава тя.

— Под какво име сте известна сега?

— Ванда Ливинска.

— Това ли е бащиното ви име?

— Собственото ми име е Ванда. А Ливинска просто съм си го избрала.

— Може би откакто сте дошли да живеете тук?

— Да.

— Виждал ли е брат ми този човек преди това?

— Никога.

— Вие ли сте му разказвали как се е отнасял с вас?

— Да. И освен това Уолън първи се нахвърли върху му.

— Видях синината. Дали според вас някой е видял брат ми да идва тук?

— Не зная. Той казва, че не.

— Знаете ли дали, докато е носил… това нещо, не го е видял някой?

— На улицата нямаше никого. Аз гледах.

— И на връщане ли?

— И на връщане.

— А когато излезе оттук сутринта?

— Мисля, че и тогава.

— Имате ли прислуга?

— Само една жена, която идва сутрин в девет и стои един час.

— Тя познава ли Лари?

— Не.

— Приятели? Познати?

— Не. Аз не вдигам шум около себе си. А откакто познавам брат ви, с никого не се виждам. Вече от много време тук не е идвал друг, освен него.

— От колко време?

— От пет месеца.

— Излизахте ли днес?

— Не.

— А какво правихте?

— Плаках.

Каза го с някаква ужасяваща простота и като стисна ръце, продължи:

— Той е в опасност заради мен. Така се страхувам за него.

Кийт вдигна ръка, за да я успокои и рече:

— Погледнете ме!

Тя спря тъмните си очи на него. Палтото се беше отворило на шията и той видя как храбро преглъща своята възбуда.

— Ако се стигне до най-лошото — ако успеят да проследят връзките на този човек и да стигнат до вас, мога ли да разчитам, че няма да предадете брат ми?

Очите й блеснаха. Тя стана и отиде до камината.

— Вижте! Изгорила съм всичко, което ми е дал — даже и неговата снимка. Сега вече нямам нищо негово.

Кийт също стана.

— Добре! Още един въпрос. Известна ли сте на полицията с… с вашия живот?

Поклати отрицателно глава и тъжните и искрени очи се вгледаха напрегнато в него. Почувствува срам.

— Длъжен бях да попитам. Знаете ли къде живее брат ми?

— Да.

— Не бива да ходите там. И той не бива да идва тук при вас.

Устните й потрепераха. Тя наведе глава. И изведнъж той я усети близо до себе си, чу я да шепти:

— Моля ви, не ми го отнемайте съвсем. Много ще внимавам. Няма да направя нищо, с което да му навредя, но ако поне от време на време не го виждам, ще умра. Не ми го отнемайте! Моля ви!

Хвана с отчаяние ръката му с двете си ръце и я стисна. Минаха няколко секунди, преди Кийт да може да каже:

— Оставете това на мен. Ще уредя всичко. Трябва да оставите всичко на мен.

— Добре, но вие ще бъдете добър?

Кийт усети, че момичето му целува ръката. При допира на нежните, влажни устни го обхвана някакво странно чувство — покровителствено и едновременно с това малко животинско, примесено с чувственост. Дръпна ръката си. Сякаш доловила, че е била прекалено настоятелна, тя смирено се отстрани. Но внезапно се обърна, вцепени се, после едва доловимо прошепна:

— Чуйте! Отвън има някой.

После се стрелна покрай него и угаси лампата.

Почти веднага на вратата се почука. Осезаемо усещаше ужасът, който обхвана момичето, застанало в тъмното до него. Самият той почувствува ужас. Кой ли можеше да е? „Никой освен Лари“ — му каза тя. Кой друг би могъл да е? Отново се почука. Тя зашепна и той долови дъха й.

— Ами ако е Лари? Трябва да отворя!

Кийт се притисна до стената. Чу я да отваря вратата и тихо да пита:

— Да, моля! Кой е?

По отсрещната стена пропълзя тънка ивица светлина. Кийт чу познат глас да казва:

— Не се бойте, госпожице. Оставили сте отворена външната врата. Трябва да я заключвате, след като се стъмни.

Господи! Онзи полицай! За това е виновен той! Той не затвори на влизане вратата след себе си. Чу я да казва покорно с чуждестранния си акцент:

— Благодаря ви, господине!

Стъпките на полицая се отдалечиха, външната врата се затвори и той отново я почувствува до себе си. Сега, като не я виждаше, остротата на неговото раздразнение не се притъпяваше от младостта и странната й красота, която го покърти и го накара да бъде нежен с нея. Всички тези жени са едни и същи! Не могат да говорят истината! И рече припряно:

— А ми казахте, че не ви знаели!

Гласът й беше като въздишка:

— Така смятах, господине. Толкова отдавна не съм излизала из града. Откакто имам Лари.

При тези думи отвращението, което през цялото време клокочеше у Кийт, се надигна. Неговият брат, синът на неговата майка. Един джентълмен — притежание на това момиче, свързан с нея телом и духом чрез това отвратително събитие! Но тя светна лампата. Дали не почувствува интуитивно, че тъмнината работи против нея? Да, тя е наистина красива, с това нежно лице, което някак странно го вълнува, лице, излъчващо детска доброта.

— Сега си отивам — рече той. — И помнете! Лари не бива да идва тук. Вие не бива да ходите у тях. Утре ще се видя с него. И ако наистина го обичате така, както казвате, внимавайте! Внимавайте!

Момичето прошепна: „Да! О, да!“ и Кийт тръгна към вратата. Тя остана така, облегнала гръб на стената и само с извъртане на главата проследи неговото движение. Това подобно на гълъб лице! Целият живот му е в очите, които сякаш казват: „Надникнете в нас. Ние нищо не крием! Всичко, всичко е тука вътре!“

Кийт излезе.

Преди да отвори външната врата, Кийт се спря за момент в коридора. Не искаше да се среща отново с полицая. После реши, че в своята обиколка полицаят би трябвало вече да се е отдалечил много от тази улица, натисна внимателно дръжката и се огледа. Не се виждаше никой. Остана за момент така, питайки се дали да тръгне наляво или надясно, след което бързо пресече улицата. Чу глас отдясно да му казва:

— Лека нощ, господине!

Полицаят стоеше в сянката на един вход. Този сигурно го е видял как излиза! Той не съумя да се овладее навреме, трепна, промърмори „Лека нощ“ и закрачи бързо.

Измина няколкостотин метра, преди да преодолее това сепване и неудобство и да изпита саркастично раздразнение, че него, Кийт Дарънт, го бяха взели за човек, който ходи при проститутка. Всичко това… Всичко това е някаква зловеща и отвратителна история! Сякаш самото му съзнание бе сепнато и зацапано и трябваше да мине много време, преди неговият дух, излязъл от калъфката си, да се плъзне отново на място и Кийт отново да е в състояние да разсъждава. Наистина вече разполага с необходимата информация. Има много по-малко опасност, отколкото си представяше. Очите на момичето! Не може да има и съмнение в нейната преданост към Лари. Тя не би го издала. Да! Лари трябва да изчезне. Южна Америка! Далечният изток! Няма значение къде. Но не изпита облекчение. Евтината и безвкусно наредена стая бе завладяла въображението му със своята атмосфера на мрачна любов, на чувства, заключени между жълтеникавите стени и червения плюш на мебелите. Лицето на момичето! Преданост и искреност, и красота, рядка и вълнуваща на този мрачен и ужасен фон, в това гнездо на разврат и безпътица!… Тъмният свод, ликуващият уличник, който казва: „Още не са го пипнали!“, допирът на голите ръце около врата му; ужасеният шепот в тъмното и над всичко, отново над всичко, нейното детинско лице, което така доверчиво гледа нагоре към него! И той изведнаж спря. С какво за бога се е заловил? Какво е това гротескно ровене из сенките, каква загадъчна и страшна приумица е всичко това? Силите на реда и рутината, навикът, цялата действителност на неговото ежедневие се втурнаха и пометоха всичко друго пред себе си. Това е сън, кошмар! Това не може да е истина! Просто смешно! Той, не друг, а той, да се свърже с такава мрачна и необикновена история!

Стигна до „Стренд“, булевардът, по който всеки ден отиваше в съда, на работа. Булевард, изпълнен с достойнство и ред, безупречен и установен. Не! Цялата тази история е някакъв чудовищен кошмар! Ще се освободи от него, ако се съсредоточи върху познатите предмети, ако чете имената по витрините, ако гледа лицата на минувачите. Далеч надолу по булеварда той различи очертанията на старата църква, а по-нататък сградата на съда. Чу камбаната на пожарната кола, край него преминаха двама полицаи, крепейки помежду си пиян, който налиташе на бой и ругаеше — гледка успокоителна, в реда на нещата, която предизвика само временно раздразнение, интерес и отвращение. Започна да вали и дъждът по лицето му беше приятен, нещо действително, обикновено, ежедневно.

Тръгна да пресича улицата. Последният омнибус беше минал и такситата профучаваха по нея с ужасяваща скорост. Необходимостта да поеме този действителен, обикновен, ежедневен риск, го отвлече от мислите му. Докато пресичаше булеварда и дъждът мокреше лицето му, а край него фучаха такситата, той за първи път възвърна своята увереност, отърси се от чувството, че е в плен на нещо, и тръгна решително към ъгъла, където завиваше за в къщи. Докато пресичаше това по-тъмно разстояние, спря отново. От другата страна на улицата се зададе полицай. Не, не можеше да бъде… Абсурдно! Та те всички изглеждат еднакви… Невъзможно! Тръгна рязко и влезе в къщи. Но докато се качваше, все пак не можа да се сдържи, повдигна ъгълчето на пердето и погледна от прозореца на стълбището. Полицаят крачеше невъзмутимо — отминал бе на около двадесет метра и не обръщаше на нищо внимание.

III

There are some natures so constituted that, due to be hung at ten o’clock, they will play chess at eight. Such men invariably rise. They make especially good bishops, editors, judges, impresarios, Prime ministers, money-lenders, and generals; in fact, fill with exceptional credit any position of power over their fellow-men. They have spiritual cold storage, in which are preserved their nervous systems. In such men there is little or none of that fluid sense and continuity of feeling known under those vague terms, speculation, poetry, philosophy. Men of facts and of decision switching imagination on and off at will, subordinating sentiment to reason... one does not think of them when watching wind ripple over cornfields, or swallows flying.

Keith Darrant had need for being of that breed during his dinner at the Tellassons. It was just eleven when he issued from the big house in Portland Place and refrained from taking a cab. He wanted to walk that he might better think. What crude and wanton irony there was in his situation! To have been made father-confessor to a murderer, he—well on towards a judgeship! With his contempt for the kind of weakness which landed men in such abysses, he felt it all so sordid, so “impossible,” that he could hardly bring his mind to bear on it at all. And yet he must, because of two powerful instincts—self-preservation and blood-loyalty.

The wind had still the sapping softness of the afternoon, but rain had held off so far. It was warm, and he unbuttoned his fur overcoat. The nature of his thoughts deepened the dark austerity of his face, whose thin, well-cut lips were always pressing together, as if, by meeting, to dispose of each thought as it came up. He moved along the crowded pavements glumly. That air of festive conspiracy which drops with the darkness on to lighted streets, galled him. He turned off on a darker route.

This ghastly business! Convinced of its reality, he yet could not see it. The thing existed in his mind, not as a picture, but as a piece of irrefutable evidence. Larry had not meant to do it, of course. But it was murder, all the same. Men like Larry—weak, impulsive, sentimental, introspective creatures—did they ever mean what they did? This man, this Walenn, was, by all accounts, better dead than alive; no need to waste a thought on him! But, crime—the ugliness—Justice unsatisfied! Crime concealed—and his own share in the concealment! And yet—brother to brother! Surely no one could demand action from him! It was only a question of what he was going to advise Larry to do. To keep silent, and disappear? Had that a chance of success? Perhaps if the answers to his questions had been correct. But this girl! Suppose the dead man’s relationship to her were ferreted out, could she be relied on not to endanger Larry? These women were all the same, unstable as water, emotional, shiftless pests of society. Then, too, a crime untracked, dogging all his brother’s after life; a secret following him wherever he might vanish to; hanging over him, watching for some drunken moment, to slip out of his lips. It was bad to think of. A clean breast of it? But his heart twitched within him. “Brother of Mr. Keith Darrant, the well-known King’s Counsel”—visiting a woman of the town, strangling with his bare hands the woman’s husband! No intention to murder, but—a dead man! A dead man carried out of the house, laid under a dark archway! Provocation! Recommended to mercy—penal servitude for life! Was that the advice he was going to give Larry to-morrow morning?

And he had a sudden vision of shaven men with clay-coloured features, run, as it were, to seed, as he had seen them once in Pentonville, when he had gone there to visit a prisoner. Larry! Whom, as a baby creature, he had watched straddling; whom, as a little fellow, he had fagged; whom he had seen through scrapes at college; to whom he had lent money time and again, and time and again admonished in his courses. Larry! Five years younger than himself; and committed to his charge by their mother when she died. To become for life one of those men with faces like diseased plants; with no hair but a bushy stubble; with arrows marked on their yellow clothes! Larry! One of those men herded like sheep; at the beck and call of common men! A gentleman, his own brother, to live that slave’s life, to be ordered here and there, year after year, day in, day out. Something snapped within him. He could not give that advice. Impossible! But if not, he must make sure of his ground, must verify, must know. This Glove Lane—this arch way? It would not be far from where he was that very moment. He looked for someone of whom to make enquiry. A policeman was standing at the corner, his stolid face illumined by a lamp; capable and watchful—an excellent officer, no doubt; but, turning his head away, Keith passed him without a word. Strange to feel that cold, uneasy feeling in presence of the law! A grim little driving home of what it all meant! Then, suddenly, he saw that the turning to his left was Borrow Street itself. He walked up one side, crossed over, and returned. He passed Number Forty-two, a small house with business names printed on the lifeless windows of the first and second floors; with dark curtained windows on the ground floor, or was there just a slink of light in one corner? Which way had Larry turned? Which way under that grisly burden? Fifty paces of this squalid street-narrow, and dark, and empty, thank heaven! Glove Lane! Here it was! A tiny runlet of a street. And here—! He had run right on to the arch, a brick bridge connecting two portions of a warehouse, and dark indeed.

“That’s right, gov’nor! That’s the place!” He needed all his self-control to turn leisurely to the speaker. “’Ere’s where they found the body—very spot leanin’ up ’ere. They ain’t got ’im yet. Lytest—me lord!”

It was a ragged boy holding out a tattered yellowish journal. His lynx eyes peered up from under lanky wisps of hair, and his voice had the proprietary note of one making “a corner” in his news. Keith took the paper and gave him twopence. He even found a sort of comfort in the young ghoul’s hanging about there; it meant that others besides himself had come morbidly to look. By the dim lamplight he read: “Glove Lane garrotting mystery. Nothing has yet been discovered of the murdered man’s identity; from the cut of his clothes he is supposed to be a foreigner.” The boy had vanished, and Keith saw the figure of a policeman coming slowly down this gutter of a street. A second’s hesitation, and he stood firm. Nothing obviously could have brought him here save this “mystery,” and he stayed quietly staring at the arch. The policeman moved up abreast. Keith saw that he was the one whom he had passed just now. He noted the cold offensive question die out of the man’s eyes when they caught the gleam of white shirt-front under the opened fur collar. And holding up the paper, he said:

“Is this where the man was found?”

“Yes, sir.”

“Still a mystery, I see?”

“Well, we can’t always go by the papers. But I don’t fancy they do know much about it, yet.”

“Dark spot. Do fellows sleep under here?”

The policeman nodded. “There’s not an arch in London where we don’t get ’em sometimes.”

“Nothing found on him—I think I read?”

“Not a copper. Pockets inside out. There’s some funny characters about this quarter. Greeks, Hitalians—all sorts.”

Queer sensation this, of being glad of a policeman’s confidential tone!

“Well, good-night!”

“Good-night, sir. Good-night!”

He looked back from Borrow Street. The policeman was still standing there holding up his lantern, so that its light fell into the archway, as if trying to read its secret.

Now that he had seen this dark, deserted spot, the chances seemed to him much better. “Pockets inside out!” Either Larry had had presence of mind to do a very clever thing, or someone had been at the body before the police found it. That was the more likely. A dead backwater of a place. At three o’clock—loneliest of all hours—Larry’s five minutes’ grim excursion to and fro might well have passed unseen! Now, it all depended on the girl; on whether Laurence had been seen coming to her or going away; on whether, if the man’s relationship to her were discovered, she could be relied on to say nothing. There was not a soul in Borrow Street now; hardly even a lighted window; and he took one of those rather desperate decisions only possible to men daily accustomed to the instant taking of responsibility. He would go to her, and see for himself. He came to the door of Forty-two, obviously one of those which are only shut at night, and tried the larger key. It fitted, and he was in a gas-lighted passage, with an oil-clothed floor, and a single door to his left. He stood there undecided. She must be made to understand that he knew everything. She must not be told more than that he was a friend of Larry’s. She must not be frightened, yet must be forced to give her very soul away. A hostile witness—not to be treated as hostile—a matter for delicate handling! But his knock was not answered.

Should he give up this nerve-racking, bizarre effort to come at a basis of judgment; go away, and just tell Laurence that he could not advise him? And then—what? Something must be done. He knocked again. Still no answer. And with that impatience of being thwarted, natural to him, and fostered to the full by the conditions of his life, he tried the other key. It worked, and he opened the door. Inside all was dark, but a voice from some way off, with a sort of breathless relief in its foreign tones, said:

“Oh! then it’s you, Larry! Why did you knock? I was so frightened. Turn up the light, dear. Come in!”

Feeling by the door for a switch in the pitch blackness he was conscious of arms round his neck, a warm thinly clad body pressed to his own; then withdrawn as quickly, with a gasp, and the most awful terror-stricken whisper:

“Oh! Who is it?”

With a glacial shiver down his own spine, Keith answered:

“A friend of Laurence. Don’t be frightened!”

There was such silence that he could hear a clock ticking, and the sound of his own hand passing over the surface of the wall, trying to find the switch. He found it, and in the light which leaped up he saw, stiffened against a dark curtain evidently screening off a bedroom, a girl standing, holding a long black coat together at her throat, so that her face with its pale brown hair, short and square-cut and curling up underneath, had an uncanny look of being detached from any body. Her face was so alabaster pale that the staring, startled eyes, dark blue or brown, and the faint rose of the parted lips, were like colour stainings on a white mask; and it had a strange delicacy, truth, and pathos, such as only suffering brings. Though not susceptible to aesthetic emotion, Keith was curiously affected. He said gently:

“You needn’t be afraid. I haven’t come to do you harm—quite the contrary. May I sit down and talk?” And, holding up the keys, he added: “Laurence wouldn’t have given me these, would he, if he hadn’t trusted me?”

Still she did not move, and he had the impression that he was looking at a spirit—a spirit startled out of its flesh. Nor at the moment did it seem in the least strange that he should conceive such an odd thought. He stared round the room—clean and tawdry, with its tarnished gilt mirror, marble-topped side-table, and plush-covered sofa. Twenty years and more since he had been in such a place. And he said:

“Won’t you sit down? I’m sorry to have startled you.”

But still she did not move, whispering:

“Who are you, please?”

And, moved suddenly beyond the realm of caution by the terror in that whisper, he answered:

“Larry’s brother.”

She uttered a little sigh of relief which went to Keith’s heart, and, still holding the dark coat together at her throat, came forward and sat down on the sofa. He could see that her feet, thrust into slippers, were bare; with her short hair, and those candid startled eyes, she looked like a tall child. He drew up a chair and said:

“You must forgive me coming at such an hour; he’s told me, you see.” He expected her to flinch and gasp; but she only clasped her hands together on her knees, and said:

“Yes?”

Then horror and discomfort rose up in him, afresh.

“An awful business!”

Her whisper echoed him:

“Yes, oh! yes! Awful—it is awful!”

And suddenly realising that the man must have fallen dead just where he was sitting, Keith became stock silent, staring at the floor.

“Yes,” she whispered; “Just there. I see him now always falling!”

How she said that! With what a strange gentle despair! In this girl of evil life, who had brought on them this tragedy, what was it which moved him to a sort of unwilling compassion?

“You look very young,” he said.

“I am twenty.”

“And you are fond of—my brother?”

“I would die for him.”

Impossible to mistake the tone of her voice, or the look in her eyes, true deep Slav eyes; dark brown, not blue as he had thought at first. It was a very pretty face—either her life had not eaten into it yet, or the suffering of these last hours had purged away those marks; or perhaps this devotion of hers to Larry. He felt strangely at sea, sitting there with this child of twenty; he, over forty, a man of the world, professionally used to every side of human nature. But he said, stammering a little:

“I—I have come to see how far you can save him. Listen, and just answer the questions I put to you.”

She raised her hands, squeezed them together, and murmured:

“Oh! I will answer anything.”

“This man, then—your—your husband—was he a bad man?”

“A dreadful man.”

“Before he came here last night, how long since you saw him?”

“Eighteen months.”

“Where did you live when you saw him last?”

“In Pimlico.”

“Does anybody about here know you as Mrs. Walenn?”

“No. When I came here, after my little girl died, I came to live a bad life. Nobody knows me at all. I am quite alone.”

“If they discover who he was, they will look for his wife?”

“I do not know. He did not let people think I was married to him. I was very young; he treated many, I think, like me.”

“Do you think he was known to the police?”

She shook her head. “He was very clever.”

“What is your name now?”

“Wanda Livinska.”

“Were you known by that name before you were married?”

“Wanda is my Christian name. Livinska—I just call myself.”

“I see; since you came here.”

“Yes.”

“Did my brother ever see this man before last night?”

“Never.”

“You had told him about his treatment of you?”

“Yes. And that man first went for him.”

“I saw the mark. Do you think anyone saw my brother come to you?”

“I do not know. He says not.”

“Can you tell if anyone saw him carrying the—the thing away?”

“No one in this street—I was looking.”

“Nor coming back?”

“No one.”

“Nor going out in the morning?”

“I do not think it.”

“Have you a servant?”

“Only a woman who comes at nine in the morning for an hour.”

“Does she know Larry?”

“No.”

“Friends, acquaintances?”

“No; I am very quiet. And since I knew your brother, I see no one. Nobody comes here but him for a long time now.”

“How long?”

“Five months.”

“Have you been out to-day?”

“No.”

“What have you been doing?”

“Crying.”

It was said with a certain dreadful simplicity, and pressing her hands together, she went on:

“He is in danger, because of me. I am so afraid for him.”

Holding up his hand to check that emotion, he said:

“Look at me!”

She fixed those dark eyes on him, and in her bare throat, from which the coat had fallen back, he could see her resolutely swallowing down her agitation.

“If the worst comes to the worst, and this man is traced to you, can you trust yourself not to give my brother away?”

Her eyes shone. She got up and went to the fireplace:

“Look! I have burned all the things he has given me—even his picture. Now I have nothing from him.”

Keith, too, got up.

“Good! One more question: Do the police know you, because—because of your life?”

She shook her head, looking at him intently, with those mournfully true eyes. And he felt a sort of shame.

“I was obliged to ask. Do you know where he lives?”

“Yes.”

“You must not go there. And he must not come to you, here.”

Her lips quivered; but she bowed her head. Suddenly he found her quite close to him, speaking almost in a whisper:

“Please do not take him from me altogether. I will be so careful. I will not do anything to hurt him; but if I cannot see him sometimes, I shall die. Please do not take him from me.” And catching his hand between her own, she pressed it desperately. It was several seconds before Keith said:

“Leave that to me. I will see him. I shall arrange. You must leave that to me.”

“But you will be kind?”

He felt her lips kissing his hand. And the soft moist touch sent a queer feeling through him, protective, yet just a little brutal, having in it a shiver of sensuality. He withdrew his hand. And as if warned that she had been too pressing, she recoiled humbly. But suddenly she turned, and stood absolutely rigid; then almost inaudibly whispered: “Listen! Someone out—out there!” And darting past him she turned out the light.

Almost at once came a knock on the door. He could feel—actually feel the terror of this girl beside him in the dark. And he, too, felt terror. Who could it be? No one came but Larry, she had said. Who else then could it be? Again came the knock, louder! He felt the breath of her whisper on his cheek: “If it is Larry! I must open.” He shrank back against the wall; heard her open the door and say faintly: “Yes. Please! Who?”

Light painted a thin moving line on the wall opposite, and a voice which Keith recognised answered:

“All right, miss. Your outer door’s open here. You ought to keep it shut after dark.”

God! That policeman! And it had been his own doing, not shutting the outer door behind him when he came in. He heard her say timidly in her foreign voice: “Thank you, sir!” the policeman’s retreating steps, the outer door being shut, and felt her close to him again. That something in her youth and strange prettiness which had touched and kept him gentle, no longer blunted the edge of his exasperation, now that he could not see her. They were all the same, these women; could not speak the truth! And he said brusquely:

“You told me they didn’t know you!”

Her voice answered like a sigh:

“I did not think they did, sir. It is so long I was not out in the town, not since I had Larry.”

The repulsion which all the time seethed deep in Keith welled up at those words. His brother—son of his mother, a gentleman—the property of this girl, bound to her, body and soul, by this unspeakable event! But she had turned up the light. Had she some intuition that darkness was against her? Yes, she was pretty with that soft face, colourless save for its lips and dark eyes, with that face somehow so touchingly, so unaccountably good, and like a child’s.

“I am going now,” he said. “Remember! He mustn’t come here; you mustn’t go to him. I shall see him to-morrow. If you are as fond of him as you say—take care, take care!”

She sighed out, “Yes! oh, yes!” and Keith went to the door. She was standing with her back to the wall, and to follow him she only moved her head—that dove-like face with all its life in eyes which seemed saying: ‘Look into us; nothing we hide; all—all is there!’

And he went out.

In the passage he paused before opening the outer door. He did not want to meet that policeman again; the fellow’s round should have taken him well out of the street by now, and turning the handle cautiously, he looked out. No one in sight. He stood a moment, wondering if he should turn to right or left, then briskly crossed the street. A voice to his right hand said:

“Good-night, sir.”

There in the shadow of a doorway the policeman was standing. The fellow must have seen him coming out! Utterly unable to restrain a start, and muttering “Goodnight!” Keith walked on rapidly.

He went full quarter of a mile before he lost that startled and uneasy feeling in sardonic exasperation that he, Keith Darrant, had been taken for a frequenter of a lady of the town. The whole thing—the whole thing!—a vile and disgusting business! His very mind felt dirty and breathless; his spirit, drawn out of sheath, had slowly to slide back before he could at all focus and readjust his reasoning faculty. Certainly, he had got the knowledge he wanted. There was less danger than he thought. That girl’s eyes! No mistaking her devotion. She would not give Larry away. Yes! Larry must clear out—South America—the East—it did not matter. But he felt no relief. The cheap, tawdry room had wrapped itself round his fancy with its atmosphere of murky love, with the feeling it inspired, of emotion caged within those yellowish walls and the red stuff of its furniture. That girl’s face! Devotion; truth, too, and beauty, rare and moving, in its setting of darkness and horror, in that nest of vice and of disorder!... The dark archway; the street arab, with his gleeful: “They ’ain’t got ’im yet!”; the feel of those bare arms round his neck; that whisper of horror in the darkness; above all, again, her child face looking into his, so truthful! And suddenly he stood quite still in the street. What in God’s name was he about? What grotesque juggling amongst shadows, what strange and ghastly eccentricity was all this? The forces of order and routine, all the actualities of his daily life, marched on him at that moment, and swept everything before them. It was a dream, a nightmare not real! It was ridiculous! That he—he should thus be bound up with things so black and bizarre!

He had come by now to the Strand, that street down which every day he moved to the Law Courts, to his daily work; his work so dignified and regular, so irreproachable, and solid. No! The thing was all a monstrous nightmare! It would go, if he fixed his mind on the familiar objects around, read the names on the shops, looked at the faces passing. Far down the thoroughfare he caught the outline of the old church, and beyond, the loom of the Law Courts themselves. The bell of a fire-engine sounded, and the horses came galloping by, with the shining metal, rattle of hoofs and hoarse shouting. Here was a sensation, real and harmless, dignified and customary! A woman flaunting round the corner looked up at him, and leered out: “Good-night!” Even that was customary, tolerable. Two policemen passed, supporting between them a man the worse for liquor, full of fight and expletives; the sight was soothing, an ordinary thing which brought passing annoyance, interest, disgust. It had begun to rain; he felt it on his face with pleasure—an actual thing, not eccentric, a thing which happened every day!

He began to cross the street. Cabs were going at furious speed now that the last omnibus had ceased to run; it distracted him to take this actual, ordinary risk run so often every day. During that crossing of the Strand, with the rain in his face and the cabs shooting past, he regained for the first time his assurance, shook off this unreal sense of being in the grip of something, and walked resolutely to the corner of his home turning. But passing into that darker stretch, he again stood still. A policeman had also turned into that street on the other side. Not—surely not! Absurd! They were all alike to look at—those fellows! Absurd! He walked on sharply, and let himself into his house. But on his way upstairs he could not for the life of him help raising a corner of a curtain and looking from the staircase window. The policeman was marching solemnly, about twenty-five yards away, paying apparently no attention to anything whatever.