Джон Голсуърти
Първите и последните (4)

John Galsworthy
The First and the Last (4)

IV

Кийт се събуди както обикновено в пет часа, без да си спомня каквото и да е. Но призрачната сянка се изправи отново, когато влезе в кабинета си, където гореше лампата, проблясваше огънят и го чакаше кафето, също както вчера следобед, когато Лари стоеше облегнат на стената. За момент се опита да се пребори с мисълта, после, като изпи кафето, седна навъсен на бюрото, за да изучава както обикновено в продължение на три часа делата, които му предстоеше да защищава през деня.

Но нито дума от тях не му влизаше в главата. Там владееше една бърканица от размазани образи и страхове и в продължение на половин час той не можа да се освободи от умствената си парализа. А после само необходимостта да знае нещо по делото, с което трябваше да започне в десет и половина сутринта, го застави да се съсредоточи. И все пак не успя да потисне напълно онова, което глождеше на дъното на съзнанието му. Но когато стана в осем и половина, за да отиде в банята, извлече известно мрачно удовлетворение от победата на своята воля. В девет и половина трябваше да е у Лари. На другия ден от Лондон тръгваше кораб за Аржентина. Трябваше да уреди въпроса с парите, за да може Лари да замине с него. Но на закуска срещна следното съобщение във вестника:

„УБИЙСТВОТО В СОХО

 

Късно снощи, след едно запитване, разбрахме, че полицията е установила самоличността на човека, намерен удушен вчера сутринта под един свод на «Глав лейн». Извършен е арест.“

За щастие беше свършил с яденето, защото му прилоша. Може би в същия момент Лари е под ключ и очаква да го подведат под отговорност. Може би даже са го арестували, преди той да е отишъл снощи при момичето. Ако Лари е арестуван, не може да не е замесена и тя. Какво ще бъде в такъв случай неговото положение? Какъв идиот — да отиде да гледа свода, а после да ходи при момичето! Да не би полицаят наистина да го е проследил до тях? Укривател! Кийт Дарънт, изтъкнатият адвокат, известният човек. С усилие, граничещо с героизъм, се освободи от това паническо чувство. Паниката никога не помага. Трябва да погледне нещата в очите и сам да се убеди. Той се застави да не бърза, спокойно прибра документите, които му бяха необходими за през деня и отговори на едно две писма, преди да тръгне с такси за „Фицрой стрийт“.

Ако някой го видеше как стои и чака в сивата утрин да му отворят, би го помислил за човек, който знае точно какво иска, една решителна личност. Но трябваше да събере цялата си воля, за да попита без трепет в гласа:

— Тук ли е господин Дарънт?

В тона, с който му отвърнаха: „Още не е станал, господине“, не пролича нищо особено. Почувствува невероятно облекчение.

— Нищо, ще вляза да го видя. Казвам се Кийт Дарънт — рече той и тръгна към спалнята на Лорънс. Веднаж окопитил се, помисли: „Този арест е най-доброто, което можеше да се случи. Това ще ги насочи по погрешна следа, а в това време Лари ще избяга. И момичето трябва да се изпрати някъде, но не с него.“ Твърда решимост измести паниката. Влезе в спалнята с чувство на отвращение. Този тип лежеше вътре, сключил ръце под рошавата глава, втренчен в тавана и пушеше цигара. По целия стол до леглото имаше пръснати угарки. Те изпълваха стаята с гадната си воня. Това бледо лице с изпъкнали скули и брадичка, хлътнали бузи и дълбоко потънали сини очи — какви похабени възможности!

Погледна Кийт през цигарения дим и съвсем спокойно попита:

— Е, братко, каква е присъдата? Доживотна каторга в колониите и глоба от четиридесет лири?

Несериозният тон възмути Кийт. Съвсем в стила на Лари! Снощи ужасен и смирен, тази сутрин безгрижен и лекомислен. Затова кисело рече:

— Охо, значи вече можеш да се шегуваш по този повод?

Лорънс се обърна с лице към стената.

— Трябва.

Фатализъм! Как презира такива хора!

— Ходих да я видя — каза Кийт.

— Ти?

— Снощи. Може да й се има доверие.

Лорънс се засмя:

— Та нали ти казах.

— Исках сам да се убедя. Лари, трябва незабавно да се измиташ. Тя може да дойде при теб със следващия кораб, но заедно не бива да тръгвате. Имаш ли пари?

— Не.

— Мога да поема пътните и да те кредитирам за една година. Но запомни! — Веднаж след като заминеш оттук, никой, освен мен не бива да знае къде се намираш.

В отговор чу продължителна въздишка.

— Ти си много добър с мене, Кийт. Винаги си бил. Не зная защо.

Кийт отвърна сухо:

— И аз. Утре има кораб за Аржентина. Имаш късмет. Арестували са някого. Пише във вестника.

— Какво?

Цигарената угарка падна, облеченото в пижама мършаво тяло скочи, хвана се за таблата на леглото.

— Какво?

През главата на Кийт се стрелна мисълта: „Глупаво постъпих. Той го прие много странно. Ами сега?“

Лорънс потърка чело с ръка, седна на леглото и рече:

— За това не бях помислил. То ме свърши!

Кийт разтвори широко очи. На него хич и не му мина през ума, само изпита облекчение, че арестуваният не е Лари. Колко глупаво от негова страна!

— Че защо? — рече бързо той. — Ако е невинен, за него няма опасност. Винаги хващат първо този, когото не трябва. Имаме късмет и толкова. Печелим време.

Колко често беше виждал това изражение на лицето на Лари — печално, питащо, като че се стараеше да види нещата през очите на Кийт, опитваше се да помисли по-трезво. И добави с известна нежност:

— Виж какво, Лари. Това е нещо прекалено сериозно, за да си играем с него. Не се безпокой. Остави на мен. Просто се приготви за заминаване. Ще ти купя билет и ще уредя необходимите формалности. Ето ти пари да си набавиш необходимото. Ще дойда някъде между пет и шест да ти съобщя какво съм направил. Съвземи се, човече! След като момичето се присъедини към теб, ще направите добре веднага да заминете още по-далеч — за Чили. Колкото по-далеч, толкова по-добре. Налага се да изчезнеш. Сега трябва да тръгвам, за да мога да мина през банката, преди да отида в съда.

И като впи поглед в брат си, Кийт добави:

— Хайде! По този въпрос трябва да мислиш не само за себе си, но и за мен. Няма да говорим едно, а ти да правиш друго. Разбрахме ли се?

Но Лари продължаваше да стои, вдигнал своя печален, питащ поглед към Кийт. Получи утвърдителен отговор едва след като повтори: „Разбрахме ли се?“

Докато таксито го откарваше, си помисли: „Странен човек! Не го разбирам и никога няма да го разбера“ и веднага съсредоточи вниманието си върху практическите въпроси. От банката изтегли 400 лири, но докато чакаше да преброят парите, се разколеба. Много нескопосано постъпваше! Да имаше повече време на разположение! Сега навсякъде го преследваше думата „укривател“. Могат да проследят банкнотите. Но нямаше друг начин да го махне незабавно оттук. За да избегне големите, човек трябва да приеме малки рискове. От банката отиде в бюрото на параходната компания. Каза на Лари, че ще му купи билет, но не бива да го прави! Без да казва кой е, ще попита само дали имат места. Разбра, че има незаети кабини и отиде в съда. Ако успее да се освободи тази сутрин, ще отиде в полицейския съд да види как подвеждат под отговорност онзи човек. Но при неговата известност и това няма да е безопасно. Какво ще излезе от този арест? Сигурно нищо! Полицията винаги арестува някого, за да успокои общественото мнение. И отново го обзе чувството, че всичко това е само един кошмар. Лари не е извършил такова нещо, полицията е арестувала точно този, когото трябва! Но също така внезапно у него се събуди споменът за изпълненото с ужас лице на момичето, свито на канапето и думите: „Все ми е пред очите как се свлече!“ Господи! Каква история! Имаше впечатление, че мисълта му никога не е била по-ясна, а аргументите му по-силни, отколкото тази сутрин. Когато отиде да обядва, купи най-сензационния от вечерните вестници, но беше прекалено рано за новини и трябваше да се върне в съда, без да знае нищо повече за арестувания. Най-сетне хвърли перуката и тогата, свърши едно съвещание и с някои други необходими работи, излезе на „Чансъри лейн“ и по пътя си купи вестник. После спря едно такси и се отправи още веднаж към „Фицрой стрийт“.

IV

Keith woke at five o’clock, his usual hour, without remembrance. But the grisly shadow started up when he entered his study, where the lamp burned, and the fire shone, and the coffee was set ready, just as when yesterday afternoon Larry had stood out there against the wall. For a moment he fought against realisation; then, drinking off his coffee, sat down sullenly at the bureau to his customary three hours’ study of the day’s cases.

Not one word of his brief could he take in. It was all jumbled with murky images and apprehensions, and for full half an hour he suffered mental paralysis. Then the sheer necessity of knowing something of the case which he had to open at half-past ten that morning forced him to a concentration which never quite subdued the malaise at the bottom of his heart. Nevertheless, when he rose at half-past eight and went into the bathroom, he had earned his grim satisfaction in this victory of will-power. By half-past nine he must be at Larry’s. A boat left London for the Argentine to-morrow. If Larry was to get away at once, money must be arranged for. And then at breakfast he came on this paragraph in the paper:

“SOHO MURDER.

 

“Enquiry late last night established the fact that the Police have discovered the identity of the man found strangled yesterday morning under an archway in Glove Lane. An arrest has been made.”

By good fortune he had finished eating, for the words made him feel physically sick. At this very minute Larry might be locked up, waiting to be charged-might even have been arrested before his own visit to the girl last night. If Larry were arrested, she must be implicated. What, then, would be his own position? Idiot to go and look at that archway, to go and see the girl! Had that policeman really followed him home? Accessory after the fact! Keith Darrant, King’s Counsel, man of mark! He forced himself by an effort, which had something of the heroic, to drop this panicky feeling. Panic never did good. He must face it, and see. He refused even to hurry, calmly collected the papers wanted for the day, and attended to a letter or two, before he set out in a taxi-cab to Fitzroy Street.

Waiting outside there in the grey morning for his ring to be answered, he looked the very picture of a man who knew his mind, a man of resolution. But it needed all his will-power to ask without tremor: “Mr. Darrant in?” to hear without sign of any kind the answer: “He’s not up yet, sir.”

“Never mind; I’ll go in and see him. Mr. Keith Darrant.”

On his way to Laurence’s bedroom, in the midst of utter relief, he had the self-possession to think: ‘This arrest is the best thing that could have happened. It’ll keep their noses on a wrong scent till Larry’s got away. The girl must be sent off too, but not with him.’ Panic had ended in quite hardening his resolution. He entered the bedroom with a feeling of disgust. The fellow was lying there, his bare arms crossed behind his tousled head, staring at the ceiling, and smoking one of many cigarettes whose ends littered a chair beside him, whose sickly reek tainted the air. That pale face, with its jutting cheek-bones and chin, its hollow cheeks and blue eyes far sunk back—what a wreck of goodness!

He looked up at Keith through the haze of smoke and said quietly: “Well, brother, what’s the sentence? ‘Transportation for life, and then to be fined forty pounds?’”

The flippancy revolted Keith. It was Larry all over! Last night horrified and humble, this morning, “Don’t care” and feather-headed. He said sourly:

“Oh! You can joke about it now?”

Laurence turned his face to the wall.

“Must.”

Fatalism! How detestable were natures like that!

“I’ve been to see her,” he said.

“You?”

“Last night. She can be trusted.”

Laurence laughed.

“That I told you.”

“I had to see for myself. You must clear out at once, Larry. She can come out to you by the next boat; but you can’t go together. Have you any money?”

“No.”

“I can foot your expenses, and lend you a year’s income in advance. But it must be a clean cut; after you get out there your whereabouts must only be known to me.”

A long sigh answered him.

“You’re very good to me, Keith; you’ve always been very good. I don’t know why.”

Keith answered drily:

“Nor I. There’s a boat to the Argentine tomorrow. You’re in luck; they’ve made an arrest. It’s in the paper.”

“What?”

The cigarette end dropped, the thin pyjama’d figure writhed up and stood clutching at the bedrail.

“What?”

The disturbing thought flitted through Keith’s brain: ‘I was a fool. He takes it queerly; what now?’

Laurence passed his hand over his forehead, and sat down on the bed.

“I hadn’t thought of that,” he said; “It does me!”

Keith stared. In his relief that the arrested man was not Laurence, this had not occurred to him. What folly!

“Why?” he said quickly; “an innocent man’s in no danger. They always get the wrong man first. It’s a piece of luck, that’s all. It gives us time.”

How often had he not seen that expression on Larry’s face, wistful, questioning, as if trying to see the thing with his—Keith’s-eyes, trying to submit to better judgment? And he said, almost gently—

“Now, look here, Larry; this is too serious to trifle with. Don’t worry about that. Leave it to me. Just get ready to be off’. I’ll take your berth and make arrangements. Here’s some money for kit. I can come round between five and six, and let you know. Pull yourself together, man. As soon as the girl’s joined you out there, you’d better get across to Chile, the further the better. You must simply lose yourself: I must go now, if I’m to get to the Bank before I go down to the courts.” And looking very steadily at his brother, he added:

“Come! You’ve got to think of me in this matter as well as of yourself. No playing fast and loose with the arrangements. Understand?”

But still Larry gazed up at him with that wistful questioning, and not till he had repeated, “Understand?” did he receive “Yes” for answer.

Driving away, he thought: ‘Queer fellow! I don’t know him, shall never know him!’ and at once began to concentrate on the practical arrangements. At his bank he drew out L400; but waiting for the notes to be counted he suffered qualms. A clumsy way of doing things! If there had been more time! The thought: ‘Accessory after the fact!’ now infected everything. Notes were traceable. No other way of getting him away at once, though. One must take lesser risks to avoid greater. From the bank he drove to the office of the steamship line. He had told Larry he would book his passage. But that would not do! He must only ask anonymously if there were accommodation. Having discovered that there were vacant berths, he drove on to the Law Courts. If he could have taken a morning off, he would have gone down to the police court and seen them charge this man. But even that was not too safe, with a face so well known as his. What would come of this arrest? Nothing, surely! The police always took somebody up, to keep the public quiet. Then, suddenly, he had again the feeling that it was all a nightmare; Larry had never done it; the police had got the right man! But instantly the memory of the girl’s awe-stricken face, her figure huddling on the sofa, her words “I see him always falling!” came back. God! What a business!

He felt he had never been more clear-headed and forcible than that morning in court. When he came out for lunch he bought the most sensational of the evening papers. But it was yet too early for news, and he had to go back into court no whit wiser concerning the arrest. When at last he threw off wig and gown, and had got through a conference and other necessary work, he went out to Chancery Lane, buying a paper on the way. Then he hailed a cab, and drove once more to Fitzroy Street.