Трябва да си философ, за да не приемаш като личен позор опозоряването на семейното име и да не смяташ, че това накърнява твоя престиж. Подтикван от своята природа, Кийт винаги посрещаше активно опасностите. Но този удар нямаше как да предотврати. Той можеше да се стовари върху него от разкритие, или признание. Виновен или не, калта на скандала щеше да го опръска. Нямаше как да отбие удара. Даже нямаше как да се наведе, за да го отбегне! Ще е брат на убиец, изпратен на доживотна каторга! Неговата дъщеря ще е племенница на убиец. Покойната му майка — майка на убиец! И да чака ден след ден, седмица след седмица, без да знае кога ще се стовари ударът — за високо нравствен човек като Кийт това беше едно незаслужено наказание, несправедливост, която с всеки изминал ден му се струваше все по-чудовищна.

Следствието изнесе, че убитият е пил много през нощта на убийството, както и нови доказателства за това, че обвиняемият е професионален скитник и просяк. Доказа се също, че от известно време се навъртал под свода на „Глав лейн“. Насрочиха делото през януари. Въпреки опасенията си, този път Кийт присъствува на делото в полицейския съд. За голямо негово облекчение Лари отсъствуваше. В замяна на това полицаят, който дойде при него, когато оглеждаше свода, а след това го изплаши при жилището на момичето, беше главен свидетел за това, че обвиняемият се е навъртал непрекъснато около „Глав лейн“. И макар да се прикриваше зад копринения си цилиндър, Кийт остана с неприятното чувство, че полицаят го позна.

Съвестта не го измъчваше особено, даже едва ли въобще го бодеше за това, че оставя един човек да стои под сянката на обвинение в убийство. Той наистина вярваше, че няма достатъчно доказателства, за да го осъдят, пък и съвсем не му бе присъщо да съчувствува на някакъв скитник затова, че е в затвора. Негодникът заслужаваше да е там затова, че е обрал един труп, а от друга страна, за такова плашило е по-добре да бъде в затвора, отколкото да спи под разни сводове през декември. Сантименталността бе чужда на Кийт, а чувството му за справедливост се ръководеше от вярата, че съдбата на слабите и несполучилите трябва да се подчинява на установената върховна власт на силните и преуспяващите.

Дъщеря му се върна в къщи за коледната ваканция. Тежко му беше, вдигайки поглед от блесналите й очи и порозовелите й страни да види сянката, която тегнеше над неговия спокоен и добре подреден живот, тъй както се сепва окото, което долавя в добре осветената стая петънцето от приближаващия се здрач, разтеглило се като паяжина в ъгълчето на тавана.

След обяда преди Бъдни вечер тя поиска да отидат в една църква в Сохо, където изпълняваха Коледната оратория, а на връщане кривнаха по погрешка и излязоха на „Бороу стрийт“. И изведнаж у него възкръсна споменът, за това как се сепна, когато момичето се притисна в тъмното към него и за изпълнения й с ужас въпрос: „Божичко! Кой е?“ Навсякъде тази история, тази ужасна история! След процеса ще се опита да отпрати и двамата отново. И като хвана дъщеричката си под ръка, я накара да побърза. Далеч от тази улица, където сенките изпълваха зимния въздух.

Но вечерта, след като тя отиде да спи, се почувствува много неспокоен. Не бе виждал Лари от седмици. Какво ли прави той? Какви ли отчаяни мисли се въртят в объркания му мозък? Дали се чувствува нещастен, или се е потопил в затъпяващ разврат? И у него се събуди старото покровителствено чувство, една топлина, породена преди много, много коледи, когато, преди да легнат, окачваха чорапите си, за да ги напълни с подаръци един Дядо Коледа, чиято ръка никога не пропускаше да ги завие, чиято целувка ги приспиваше всяка вечер.

Там, над реката, проблясваха звезди. Небето беше черно, ясно, мразовито. Камбаните още не биеха. И като се подчини на някакъв неясен, дълбок порив, Кийт отново се загъна в коженото палто, нахлупи шапката над очите си и излезе.

На „Стренд“ взе такси до „Фицрой стрийт“. Прозорците на Лари не светеха. Видя надпис: „Дава се под наем“. Заминал ли е? Дали все пак не се е измел завинаги? Но как? Той нямаше пари. А момичето? Камбаните вече звънтяха в мразовитата тишина. Бъдни вечер! И Кийт си помисли: „Стига само тази нещастна история да не ми беше в ума! Чудовищно е, когато хората страдат заради чужди грешки!“

Избра посока, която го преведе покрай „Бороу стрийт“. Там тегнеше самота. Мина уверено по другия тротоар, като се вглеждаше внимателно в прозорците на момичето. Пердетата не бяха плътно затворени, през тях се процеждаше тъничка ивица светлина. Пресече улицата и надникна вътре.

Престоя така може би не повече от двадесет секунди, но понякога гледки наблюдавани само миг живеят по-дълго, отколкото други, които са пред очите ни часове и дни наред. Лампата не светеше. На малка масичка в средата на стаята горяха четири свещи. Момичето бе коленичило по нощница пред тях, скръстило ръце на гърди, а светлината блестеше по русата, късо подстригана коса, по бузата и брадичката й, по приведения бял врат. За момент Кийт помисли, че е сама, но после видя брат си по пижама, облегнат на стената, да я гледа със скръстени ръце. Изразът на лицето му накара съзнанието на Кийт да запечата тази малка сценка така, че винаги след това да си я представя. Такъв израз може да има човек, който и за миг не би помислил, че го наблюдават. На лицето на Лари бе изписано цялото му сърце, цялата му душа. Копнеж, подигравка, любов, отчаяние! Дълбочината на чувствата му към това момиче, напрежението, под което живееше, страховете и надеждите. Цялото добро и зло, което познаваше, бе изплувало на лицето му. Всичко бе изписано на него, открито и незабравимо. Пламъчетата на свещите осветяваха лицето, изкривено в странна усмивка, очите, по-тъмни и печални, отколкото се полага на един смъртен, като че умоляваха и едновременно с това се надсмиваха над облеченото в бяло момиче, а то, без нищо да подозира, стоеше коленичило, неподвижно, като статуя на набожността. Сякаш устните на Лари мълвяха: „Моли се за нас! Браво! Хубаво! Моли се за нас!“ И изведнаж Кийт я видя да протяга ръце, да вдига в екстаз лице и Лорънс да отива към нея. Какво ли видя тя отвъд пламъците на свещите? Това Кийт не бе очаквал — тази странна сцена в съмнителното гнездо на разврата. И неочакваното направи гледката покъртителна. Но тласкан от страх, че може да го забележат как наднича, той се отдръпна и забърза.

Значи Лари живее при нея! Ще може да ги намери, когато дойде моментът.

Преди да влезе, постоя облегнат на площадката пред къщата си, загледан в мразовитото звездно небе, към реката, в която сенките на дърветата очертаваха тъмни кладенци, а крайбрежните лампи разливаха светли, мазни петна. И някъде дълбоко вътре в него, под мислите, които го изпълваха, имаше болка. Зад всичко видяно, чуто и помислено долавяше нещо, което не можеше да разбере. Но нощта бе студена, ударило бе полунощ и камбаните мълчаха. Влезе и тихичко се качи горе.

Към следващата част или към съдържанието

VI

To any, save philosophers, reputation may be threatened almost as much by disgrace to name and family as by the disgrace of self. Keith’s instinct was always to deal actively with danger. But this blow, whether it fell on him by discovery or by confession, could not be countered. As blight falls on a rose from who knows where, the scandalous murk would light on him. No repulse possible! Not even a wriggling from under! Brother of a murderer hung or sent to penal servitude! His daughter niece to a murderer! His dead mother-a murderer’s mother! And to wait day after day, week after week, not knowing whether the blow would fall, was an extraordinarily atrocious penance, the injustice of which, to a man of rectitude, seemed daily the more monstrous.

The remand had produced evidence that the murdered man had been drinking heavily on the night of his death, and further evidence of the accused’s professional vagabondage and destitution; it was shown, too, that for some time the archway in Glove Lane had been his favourite night haunt. He had been committed for trial in January. This time, despite misgivings, Keith had attended the police court. To his great relief Larry was not there. But the policeman who had come up while he was looking at the archway, and given him afterwards that scare in the girl’s rooms, was chief witness to the way the accused man haunted Glove Lane. Though Keith held his silk hat high, he still had the uncomfortable feeling that the man had recognised him.

His conscience suffered few, if any, twinges for letting this man rest under the shadow of the murder. He genuinely believed that there was not evidence enough to convict; nor was it in him to appreciate the tortures of a vagabond shut up. The scamp deserved what he had got, for robbing a dead body; and in any case such a scarecrow was better off in prison than sleeping out under archways in December. Sentiment was foreign to Keith’s character, and his justice that of those who subordinate the fates of the weak and shiftless to the needful paramountcy of the strong and well established.

His daughter came back from school for the Christmas holidays. It was hard to look up from her bright eyes and rosy cheeks and see this shadow hanging above his calm and ordered life, as in a glowing room one’s eye may catch an impending patch of darkness drawn like a spider’s web across a corner of the ceiling.

On the afternoon of Christmas Eve they went, by her desire, to a church in Soho, where the Christmas Oratorio was being given; and coming away passed, by chance of a wrong turning, down Borrow Street. Ugh! How that startled moment, when the girl had pressed herself against him in the dark, and her terror-stricken whisper: “Oh! Who is it?” leaped out before him! Always that business—that ghastly business! After the trial he would have another try to get them both away. And he thrust his arm within his young daughter’s, hurrying her on, out of this street where shadows filled all the winter air.

But that evening when she had gone to bed he felt uncontrollably restless. He had not seen Larry for weeks. What was he about? What desperations were hatching in his disorderly brain? Was he very miserable; had he perhaps sunk into a stupor of debauchery? And the old feeling of protectiveness rose up in him; a warmth born of long ago Christmas Eves, when they had stockings hung out in the night stuffed by a Santa Claus, whose hand never failed to tuck them up, whose kiss was their nightly waft into sleep.

Stars were sparkling out there over the river; the sky frosty-clear, and black. Bells had not begun to ring as yet. And obeying an obscure, deep impulse, Keith wrapped himself once more into his fur coat, pulled a motoring cap over his eyes, and sallied forth.

In the Strand he took a cab to Fitzroy Street. There was no light in Larry’s windows, and on a card he saw the words “To Let.” Gone! Had he after all cleared out for good? But how-without money? And the girl? Bells were ringing now in the silent frostiness. Christmas Eve! And Keith thought: ‘If only this wretched business were off my mind! Monstrous that one should suffer for the faults of others!’

He took a route which led him past Borrow Street. Solitude brooded there, and he walked resolutely down on the far side, looking hard at the girl’s window. There was a light. The curtains just failed to meet, so that a thin gleam shone through. He crossed; and after glancing swiftly up and down, deliberately peered in.

He only stood there perhaps twenty seconds, but visual records gleaned in a moment sometimes outlast the visions of hours and days. The electric light was not burning; but, in the centre of the room the girl was kneeling in her nightgown before a little table on which were four lighted candles. Her arms were crossed on her breast; the candle-light shone on her fair cropped hair, on the profile of cheek and chin, on her bowed white neck. For a moment he thought her alone; then behind her saw his brother in a sleeping suit, leaning against the wall, with arms crossed, watching. It was the expression on his face which burned the whole thing in, so that always afterwards he was able to see that little scene—such an expression as could never have been on the face of one even faintly conscious that he was watched by any living thing on earth. The whole of Larry’s heart and feeling seemed to have come up out of him. Yearning, mockery, love, despair! The depth of his feeling for this girl, his stress of mind, fears, hopes; the flotsam good and evil of his soul, all transfigured there, exposed and unforgettable. The candle-light shone upward on to his face, twisted by the strangest smile; his eyes, darker and more wistful than mortal eyes should be, seemed to beseech and mock the white-clad girl, who, all unconscious, knelt without movement, like a carved figure of devotion. The words seemed coming from his lips: “Pray for us! Bravo! Yes! Pray for us!” And suddenly Keith saw her stretch out her arms, and lift her face with a look of ecstasy, and Laurence starting forward. What had she seen beyond the candle flames? It is the unexpected which invests visions with poignancy. Nothing more strange could Keith have seen in this nest of the murky and illicit. But in sheer panic lest he might be caught thus spying he drew back and hurried on.

So Larry was living there with her! When the moment came he could still find him.

Before going in, he stood full five minutes leaning on the terrace parapet before his house, gazing at the star-frosted sky, and the river cut by the trees into black pools, oiled over by gleams from the Embankment lamps. And, deep down, behind his mere thoughts, he ached-somehow, somewhere ached. Beyond the cage of all that he saw and heard and thought, he had perceived something he could not reach. But the night was cold, the bells silent, for it had struck twelve. Entering his house, he stole upstairs.

Към следващата част или към съдържанието

Джон Голсуърти Първите и последните (6) John Galsworthy The First and the Last (6)

Метаданни

Данни

Първите и последните

Информация

История

Сваляне / Връзки

Метаданни

Данни

Информация

История

Сваляне / Връзки

VI

VI

Джон Голсуърти
Първите и последните (6)

John Galsworthy
The First and the Last (6)