Джон Голсуърти
Първите и последните (8)

John Galsworthy
The First and the Last (8)

VIII

На 28 януари след обяд Кийт излезе от съда като победител в едно отчаяно оспорвано наследствено дело и изведнаж пред очите му се изпречи един плакат: „Убийството на «Глав лейн»: процесът и присъдата.“ Изпълни се с ужас при мисълта: „Господи, боже мой! Даже и не погледнах вестника тази сутрин!“ Изведнаж приповдигнатото му настроение, опиянението от така трудно спечеленото дело му се сториха отвратително тривиални. Как можа даже и за момент да забрави тази ужасна история? Стоеше като вкаменен на препълнения с хора тротоар и не беше, наистина не беше в състояние да си купи вестник. Но когато най-сетне пристъпи с монета в ръка, лицето му беше като излято от стомана. Ето: „В последната минута“ — „Убийството на «Глав лейн». Съдебните заседатели признаха подсъдимия за виновен. Наложено му бе смъртно наказание.“

Отначало само се подразни. Как са могли да свършат такава дивотия? Чудовищно! Доказателствата… После внезапно и с ожесточение си помисли, че няма никакъв смисъл да чете подробностите, даже да преценява как са могли да стигнат до такава присъда. Станалото бе станало и той не може да направи или да каже нищо, с което да го промени. Каквото и да прави, не може да промени тази идиотска присъда. Положението наистина е отчайващо! Петте минути, необходими му, за да стигне от съда до кантората си му се сториха безкрайно дълги.

Решителните хора рядко знаят предварително какво биха направили при непредвидени обстоятелства. Защото те просто не могат да приемат, че наистина има непредвидени обстоятелства. Всъщност Кийт не бе и помислял за това, какво ще прави, ако все пак осъдят скитника. През изминалите седмици често си казваше: „Разбира се, друго би било, ако го признаят за виновен.“ Но след като това стана, той се изправи пред същите аргументи и чувства — привързаността и покровителството над Лорънс, интуитивното желание да защити и двамата, само че сега те бяха подсилени от непосредствената опасност. И все пак има човек, комуто предстои да бъде обесен за нещо, което не е направил! Но пък, от друга страна, този човек е безполезен скитник, мародер, ограбил един труп. А ако на негово място бяха осъдили Лорънс? Щеше ли съдебната грешка да е по-малка? Продължил си да стискаш за гърлото няколко секунди повече, отколкото е трябвало, звярът, който те е ударил, и си го удушил. Има ли в това повече вина?… Повече, отколкото ако ограбиш съзнателно един труп? При хората, за които успехът е насъщен, лицемерието често върви рамо до рамо с преклонението пред реда, пред справедливостта и установените факти.

В тесния, покрит с плочи коридор, който водеше към стълбите за неговата кантора, един приятел се провикна:

— Браво, Дарънт! Голямо нещо направи! Поздравявам те!

Кийт изкриви едва-едва устни в горчива усмивка и си помисли: „Поздравяват ме! Мен!“

Веднага след като му се откри възможност, излезе бързо на „Стренд“, спря такси и поиска да го оставят на един ъгъл близо до „Бороу стрийт“.

Почука. Отвори момичето. То се стресна и преплете пръсти. Стори му се странна, облечена в черна пола и блуза от подобна на кадифе материя с цвета на увехнали рози. Закръгленият й, доста дълъг врат стоеше открит. Кийт забеляза с раздразнение, че носи златни обеци. Очите й, катраненочерни на фона на бялото лице, и късата, подгъната навътре коса, сякаш търсеха и едновременно с това умоляваха.

— Брат ми?

— Няма го, господине. Не се е върнал още.

— Знаете ли къде е?

— Не.

— Сега при вас ли живее?

— Да.

— Значи все още го обичате по същия начин?

Тя притисна ръце към сърцето си, сякаш с това движение искаше да му каже, че няма думи, с които да го изрази, и той продължи:

— Разбирам.

Изпитваше същото чувство, което го обхвана при първото му посещение, и тогава, когато я видя през цепката на пердетата коленичила — съжаление, примесено с някакво слабо полово влечение. Отиде до огъня и попита:

— Мога ли да го почакам?

— Но моля ви се. Няма ли да седнете?

Кийт поклати глава. Тя задавено попита:

— Няма да ми го вземете, нали? Иначе ще умра.

— Аз не искам да ви го отнема. Искам да ви помогна да го имате. Готова ли сте веднага да тръгнете с него?

— Да, о, да!

— А той?

— Ами бедният човек? — прошепна тя.

— Бедният човек е гробищен крадец, хиена, мародер. Не си струва да се мисли за него! — сам се учуди на резкия си тон.

Тя въздъхна:

— Може да е така, но аз го съжалявам. Може да е бил гладен. Аз съм била гладна. Когато е гладен, човек прави неща, които не бива да прави. А може би не е имал кого да обича. Когато нямаш кого да обичаш, ставаш много лош. Често си мисля за него… за това, че сега той е в затвора.

Кийт процеди през зъби:

— А Лорънс?

— Никога не говорим за това. Страхуваме се.

— Значи не ви е казал за процеса?

Очите й се разшириха.

— Процесът? Аха, значи затова се държа така странно снощи. А тази сутрин стана рано. Той… той приключи ли?

— Да.

— Какво стана?

— Виновен.

За момент Кийт помисли, че тя ще припадне. Затвори очи, олюля се, а той направи крачка и я хвана за ръцете.

— Слушайте! Помогнете ми! Не оставяйте Лорънс без наблюдение! Трябва да печелим време. Трябва да разбера какво имат намерение да правят. Не ми се вярва да обесят този човек. Трябва ми време, разбирате ли? Трябва да направите така, че той да не се предаде.

Тя стоеше, вперила поглед в лицето му, докато той продължаваше да я държи за ръцете, впил пръсти в меката плът под кадифените ръкави.

— Разбирате ли?

— Да…, но ако го е направил вече!

Долови трепета, който премина по тялото й. После в главата му се втурна мисълта: „Боже мой! Ами ако полицията дойде, докато аз все още съм тук! Ако Лари наистина е отишъл там! Ами ако онзи полицай, който го видя в нощта след убийството, го намери отново тук, веднага след произнасянето на присъдата?“ И рече с някакво ожесточение:

— Мога ли да разчитам на вас да не оставяте Лари без наблюдение? Бързо! Отговорете ми!

Притиснала ръце към гърдите си, тя смирено отвърна:

— Ще се опитам.

— Следете го неотлъчно, ако все още не го е направил! Не го оставяйте да излиза без вас. Ще дойда утре сутринта рано. Католичка сте, нали? Закълнете се пред мен, че няма да го оставите да направи нищо, докато не се срещне с мен!

Тя не отговори. Гледаше покрай него към вратата. Кийт чу как в ключалката се превъртя ключ. Беше Лорънс, с голям букет розови лилии и бели нарциси. Лицето му бе бледо и изпито. Рече тихо:

— Здравей, Кийт!

Очите на момичето не се отделяха от лицето на Лари и Кийт, който поглеждаше ту единия, ту другия, разбра, че трябва да внимава така, както никога не е внимавал.

— Видя ли? — попита той.

Лорънс кимна. Изражението на лицето му, което обикновено издаваше неговите чувства, остана съвсем неразбираемо.

— Е?

— Очаквах го.

— Това няма да остане така. Положителен съм. Трябва ми обаче време и да прегледам протокола, за да видя какво мога да направя. Разбираш ли ме, Лари, трябва ми време!

Знаеше, че говори напосоки. Имаше един изход — да ги изпрати по-далеч, за да не могат да направят признания, но не смееше да го каже.

— Обещай ми, че няма да предприемеш нищо! Че даже няма да излезеш, преди да дойда утре.

Лорънс отново кимна. Кийт обаче гледаше момичето. Щеше ли то да се погрижи Лорънс да не наруши обещанието си? Очите й все така не се отделяха от лицето на Лари. И Кийт тръгна да си ходи с чувството, че нищо повече не може да направи.

— Обещай ми! — рече той.

— Обещавам! — отвърна Лорънс.

Усмихваше се. Кийт не можа да разбере нищо от тази усмивка, нито пък от израза в очите на момичето. И си тръгна с думите:

— Имам твоето обещание. Разчитам на него!

VIII

Coming out of the Law Courts on the afternoon of January 28th, at the triumphant end of a desperately fought will case, Keith saw on a poster the words: “Glove Lane Murder: Trial and Verdict”; and with a rush of dismay he thought: ‘Good God! I never looked at the paper this morning!’ The elation which had filled him a second before, the absorption he had felt for two days now in the case so hardly won, seemed suddenly quite sickeningly trivial. What on earth had he been doing to forget that horrible business even for an instant? He stood quite still on the crowded pavement, unable, really unable, to buy a paper. But his face was like a piece of iron when he did step forward and hold his penny out. There it was in the Stop Press! “Glove Lane Murder. The jury returned a verdict of Guilty. Sentence of death was passed.”

His first sensation was simple irritation. How had they come to commit such an imbecility? Monstrous! The evidence—! Then the futility of even reading the report, of even considering how they had come to record such a verdict struck him with savage suddenness. There it was, and nothing he could do or say would alter it; no condemnation of this idiotic verdict would help reverse it. The situation was desperate, indeed! That five minutes’ walk from the Law Courts to his chambers was the longest he had ever taken.

Men of decided character little know beforehand what they will do in certain contingencies. For the imaginations of decided people do not endow mere contingencies with sufficient actuality. Keith had never really settled what he was going to do if this man were condemned. Often in those past weeks he had said to himself: “Of course, if they bring him in guilty, that’s another thing!” But, now that they had, he was beset by exactly the same old arguments and feelings, the same instincts of loyalty and protection towards Laurence and himself, intensified by the fearful imminence of the danger. And yet, here was this man about to be hung for a thing he had not done! Nothing could get over that! But then he was such a worthless vagabond, a ghoul who had robbed a dead body. If Larry were condemned in his stead, would there be any less miscarriage of justice? To strangle a brute who had struck you, by the accident of keeping your hands on his throat a few seconds too long, was there any more guilt in that—was there even as much, as in deliberate theft from a dead man? Reverence for order, for justice, and established fact, will, often march shoulder to shoulder with Jesuitry in natures to whom success is vital.

In the narrow stone passage leading to his staircase, a friend had called out: “Bravo, Darrant! That was a squeak! Congratulations!” And with a bitter little smile Keith thought: ‘Congratulations! I!’

At the first possible moment the hurried back to the Strand, and hailing a cab, he told the man to put him down at a turning near to Borrow Street.

It was the girl who opened to his knock. Startled, clasping her hands, she looked strange to Keith in her black skirt and blouse of some soft velvety stuff the colour of faded roses. Her round, rather long throat was bare; and Keith noticed fretfully that she wore gold earrings. Her eyes, so pitch dark against her white face, and the short fair hair, which curled into her neck, seemed both to search and to plead.

“My brother?”

“He is not in, sir, yet.”

“Do you know where he is?”

“No.”

“He is living with you here now?”

“Yes.”

“Are you still as fond of him as ever, then?”

With a movement, as though she despaired of words, she clasped her hands over her heart. And he said:

“I see.”

He had the same strange feeling as on his first visit to her, and when through the chink in the curtains he had watched her kneeling—of pity mingled with some faint sexual emotion. And crossing to the fire he asked:

“May I wait for him?”

“Oh! Please! Will you sit down?”

But Keith shook his head. And with a catch in her breath, she said:

“You will not take him from me. I should die.”

He turned round on her sharply.

“I don’t want him taken from you. I want to help you keep him. Are you ready to go away, at any time?”

“Yes. Oh, yes!”

“And he?”

She answered almost in a whisper:

“Yes; but there is that poor man.”

“That poor man is a graveyard thief; a hyena; a ghoul—not worth consideration.” And the rasp in his own voice surprised him.

“Ah!” she sighed. “But I am sorry for him. Perhaps he was hungry. I have been hungry—you do things then that you would not. And perhaps he has no one to love; if you have no one to love you can be very bad. I think of him often—in prison.”

Between his teeth Keith muttered: “And Laurence?”

“We do never speak of it, we are afraid.”

“He’s not told you, then, about the trial?”

Her eyes dilated.

“The trial! Oh! He was strange last night. This morning, too, he got up early. Is it-is it over?”

“Yes.”

“What has come?”

“Guilty.”

For a moment Keith thought she was going to faint. She had closed her eyes, and swayed so that he took a step, and put his hands on her arms.

“Listen!” he said. “Help me; don’t let Laurence out of your sight. We must have time. I must see what they intend to do. They can’t be going to hang this man. I must have time, I tell you. You must prevent his giving himself up.”

She stood, staring in his face, while he still held her arms, gripping into her soft flesh through the velvety sleeves.

“Do you understand?”

“Yes-but if he has already!”

Keith felt the shiver which ran through her. And the thought rushed into his mind: ‘My God! Suppose the police come round while I’m here!’ If Larry had indeed gone to them! If that Policeman who had seen him here the night after the murder should find him here again just after the verdict! He said almost fiercely:

“Can I trust you not to let Larry out of your sight? Quick! Answer!”

Clasping her hands to her breast, she answered humbly:

“I will try.”

“If he hasn’t already done this, watch him like a lynx! Don’t let him go out without you. I’ll come to-morrow morning early. You’re a Catholic, aren’t you? Swear to me that you won’t let him do anything till he’s seen me again.”

She did not answer, looking past him at the door; and Keith heard a key in the latch. There was Laurence himself, holding in his hand a great bunch of pink lilies and white narcissi. His face was pale and haggard. He said quietly:

“Hallo, Keith!”

The girl’s eyes were fastened on Larry’s face; and Keith, looking from one to the other, knew that he had never had more need for wariness.

“Have you seen?” he said.

Laurence nodded. His expression, as a rule so tell-tale of his emotions, baffled Keith utterly.

“Well?”

“I’ve been expecting it.”

“The thing can’t stand—that’s certain. But I must have time to look into the report. I must have time to see what I can do. D’you understand me, Larry—I must have time.” He knew he was talking at random. The only thing was to get them away at once out of reach of confession; but he dared not say so.

“Promise me that you’ll do nothing, that you won’t go out even till I’ve seen you to-morrow morning.”

Again Laurence nodded. And Keith looked at the girl. Would she see that he did not break that promise? Her eyes were still fixed immovably on Larry’s face. And with the feeling that he could get no further, Keith turned to go.

“Promise me,” he said.

Laurence answered: “I promise.”

He was smiling. Keith could make nothing of that smile, nor of the expression in the girl’s eyes. And saying: “I have your promise, I rely on it!” he went.