Джон Голсуърти
Първите и последните (10)

John Galsworthy
The First and the Last (10)

X

Кийт не се прибра, а отиде в клуба и в стаята, предназначена за приемане на гости, празна в този час на деня, прочете подробностите по делото. Глупаците бяха изградили едно съвсем тежко обвинение. Дълго ходи замислен назад-напред по дебелия килим, който правеше стъпките му безшумни. Може да се срещне със защитника в ролята си на специалист, който смята, че е извършена съдебна грешка. Трябва да обжалват, в краен случай да се направи молба за помилване. Цялата тази работа може, не, трябва да се уреди, стига Лари и момичето да не направят нещо.

Нямаше апетит, но привичката да се храни бе прекалено силна. Ядеше и гледаше с раздразнение членовете на клуба. Изглеждаха съвсем спокойни. А над човек невинен като тях да виси такъв черен облак — каква несправедливост! Приятели, ценители на този род неща, между тях и един съдия, дойдоха специално на неговата маса да изразят своето възхищение от начина, по който спечели наследственото дело. Тази вечер имаше всички основания да е горд със себе си, но гордост не чувствуваше. И все пак добре отопленото и приятно осветено помещение, пълно с хора, които се хранеха възпитано, разговаряха възпитано, той почувствува някакво успокоение, макар и за него да нямаше разумно обяснение. Това беше действителността, а онова, другото — само жалостивият писък на вятъра — него човек оставя да звучи вън от къщи, също като беднотията и мръсотията, които не съществуват реално за осигурените и заможните. Пи шампанско. То му помогна да закрепи чувството за реалност, направи сенките да изглеждат още по-смътни.

Слезе в пушалнята и седна пред огъня в едно от онези кресла, които са в състояние да балсамират сънищата, родени от пълния стомах. Към единадесет часа му се доспа и стана да си ходи. Но веднаж слезнал по ниските мраморни стъпала и излязъл навън през въртящата се врата, която не пропускаше студа, страхът го връхлетя отново, сякаш влезе в него, заедно със студения полъх на януарския вятър. Лицето на Лари и момичето, което го гледаше! Защо го гледаше така? Усмивката на Лари! Цветята, които носеше! Да купува цветя в такъв момент. Момичето е негов роб и ще направи каквото му каже. То няма да може да го спре. Може би точно в този момент той тича да се предаде!

Бръкна дълбоко в джоба на коженото си палто и ръката му докосна нещо студено. Ключовете, които Лари му даде още на времето. Така са останали, забравени в джоба. Случайният допир го накара да се реши. Сви към „Бороу стрийт“. Вървеше бързо. Ще отиде да види още веднаж. Ще спи по-спокойно, ако знае, че е опитал всичко. На ъгъла на неприветливата улица изчака, за да се увери, че е наистина сам, преди да се отправи към къщата, която сега го изпълваше със смъртно отвращение. Отвори външната врата и я затвори зад себе си. Почука, но никой не отвори. Може би са легнали? Почука отново и отново, после отвори вратата, влезе и внимателно я затвори зад себе си. На масата горяха запалени свещи, гореше и огънят в камината, на пода пред нея имаше разхвърляни възглавници и цветя! На масата също имаше цветя и остатъци от вечеря. През полуотворените завеси видя, че вътрешната стая също е осветена. Дали са излезли и са оставили всичко както е било? Излезли! Сърцето му се разтупка. Бутилки! Лари е пил!

Дали това, от което се плашеше, вече е станало? Значи ли това, че трябва да си отиде в къщи опръскан с тази кал и да знае, че брат му е признал се и осъден убиец? Бързо отиде до открехнатата завеса и надникна. До стената видя легло, а в него тях двамата. Отскочи с удивление и облекчение. Да спят? Когато пердетата са дръпнати и лампата свети? Да спят след всичкото това чукане! Трябва и двамата да са пияни. Кръвта нахлу в главата му. Спяха ли наистина! И като се втурна напред извика:

— Лари!

При леглото простена:

— Лари!

Никой не му отговори! Никой не помръдна! Хвана брат си за рамото и грубо го разтърси. Рамото беше студено. Лежаха прегърнати, притиснали устни и лицата им бяха бели на светлината на нощната лампа. Разстроен, Кийт се хвана за бронзовото табло на леглото. После се наведе и като навлажни пръст, го поднесе до слетите им устни. Никой не може да спи така непробудно, като тях. Колкото и да са пияни двама души, не биха могли да останат така плътно притиснати един към друг. На влажния си пръст не почувствува и най-слабо дихание, не можа да напипа и пулс в китките им. Бездиханни! Безжизнени! Очите на момичето бяха затворени. Как необикновено, невинно изглеждаше то! Отворените очи на Лари бяха сякаш вперени в нейните затворени очи, но Кийт видя, че са безжизнени. Изхлипа и дръпна клепачите надолу. После някакъв необясним импулс го накара да сложи едната си ръка на главата на брат си, а другата на русата коса на момичето. Завивката се беше смъкнала малко от голото й рамо и той я дръпна, сякаш да го завие. Забеляза блясък на метал: мъничко позлатено кръстче, не по-голямо от нокътя на палеца му, закачено на тъничка стоманена верижка. Беше се изплъзнало от пазвата й в свивката на ръката, с която прегръщаше Лари. Кийт го скри под завивката и забеляза на нея един плик, закачен с карфица. Наведе се и прочете: „Моля, предайте това веднага в полицията. — ЛОРЪНС ДАРЪНТ.“ Пъхна го в джоба си. Като ластик, опънат извън предела на своите възможности и после отпуснат в съзнанието му, с трясък се прибраха разумът, волята, способността за преценка, решителността. През ума му премина: „Трябва нищо да не зная за това! Трябва да си ходя!“ И още преди да усети, че се движи, вече бе изкочил на улицата.

Нямаше да е в състояние да каже какво е мислил на път за в къщи. Дойде на себе си едва когато се озова в своя кабинет. С треперяща ръка си наля уиски и го изпи на един дъх! Ако не беше отишъл там, чистачката щеше да ги намери сутринта и да предаде плика в полицията! Извади го! Той имаше право… имаше право да знае какво пише вътре! Отвори го.

„Аз, Лорънс Дарънт, преди да сложа край на живота си, заявявам, че настоящето е тържествено и искрено признание. Аз извърших престъплението, известно като «убийството на „Глав лейн“ през нощта на 27 ноември миналата година по следния начин…» и така нататък до последните думи: Ние не искахме да умрем, но не бихме могли да понесем раздялата, а аз не можех да понеса мисълта един невинен да увисне на въжето заради мен. Друг изход не намерих. Моля да не се извършва аутопсия върху нашите тела. Глътнахме част от отровата, която ще намерите на тоалетката. Моля да бъдем заровени заедно.

ЛОРЪНС ДАРЪНТ

28 януари, около 10 часа вечерта“

Дълго стоя с листовете в ръка, а часовникът тик-такаше, отвън вятърът стенеше слабо в клоните на дърветата, пламъците ближеха пъновете с глухо пукане и пращене и живееха някакъв свой живот там, долу в огнището. После Кийт се сепна и зачете отначало.

Всичко беше така, както му го разказа Лари — нямаше нищо изпуснато, всичко беше ясно, даже и адресът на хората, които биха могли да идентифицират момичето, като бивша жена или любовница на Уолън. Звучеше убедително. Да! Наистина звучеше убедително.

Листовете паднаха от ръката му. Много бавно до него стигна мисълта, че там долу на пода край стола, лежи нещо, от което зависи животът или смъртта на един човек, че като е взел самопризнанието, е взел в собствените си ръце съдбата на скитника, над когото тежеше смъртна присъда, че не може да му върне живота, без да си навлече петното на позора, даже без да постави самия себе си в опасност. Ако остави това самопризнание да стигне до властите, той не би могъл да избегне най-сериозното подозрение, че през двата месеца е знаел за тази история. Ще се наложи да присъствува на предварителното следствие, а това означава да го познае полицаят, който го видя да стои при свода и да посещава момичето в нощта след убийството. Кой би повярвал, че тези посещения са просто съвпадение, след като е брат на убиеца? А освен подозрението, скандалът, който ще се разрази във връзка с една такава сензационна афера, ще опетни неговата кариера, живота му, живота на дъщеричката му. И без това двойното самоубийство на Лари и момичето ще предизвика голяма сензация, но тя по нищо няма да може да се сравни с другото. В такава смърт има нещо романтично. Тя по никакъв начин не го засяга, освен като опечален, даже би могла да се потули! А другото — нищо няма да е в състояние да го потули, нищо няма да е в състояние да предотврати ужасния шум, който ще се вдигне. Стана от стола и дълго ходи назад-напред из стаята, без да може да вземе решение. Пред него се появяваха различни образи. Образът на човека, който всяка сутрин му подава перука и тога, с гадна усмивка на подпухналото и любопитно лице, което никога преди не е забелязвал; вдигнатите вежди на дъщеричката си, извитите надолу устни, тревожните й очи; мъничкото позлатено кръстче, което блестеше в свивката на ръката на мъртвото момиче, безжизнените, отворени очи на Лари; даже собствената си ръка, която затваря клепачите. А после видя някаква улица и безкраен поток от хора, които минават край него и се обръщат да го видят. И като спря на едно място, си каза на глас: „Да вървят по дяволите! Всяко чудо за три дни!“ Не е ли той всъщност довереник на това признание! Довереник! В края на краищата той не е направил нищо, от което да се срамува, даже и това, че е знаел и нищо не е казал. Брат му е! Кой ще го обвини? И той взе от пода листовете хартия. Но като някаква лепкава ръка по него премина видението на скандала. Сякаш груб и злорад глас крещеше: „Вес’ци!… Вес’ци!… Убийството на «Глав лейн»! Самоубийство и признание на брата на известен адвокат… убийство и самоубийство… Вес’ци!“ Да отприщи ли този поток от мръсотия? Трябва ли той, който нищо не е направил, да опетни живота на собствената си дъщеричка, да опетни името на мъртвия си брат, покойната си майка — самия себе си, своето важно, ценно бъдеще? И то заради един плъх от каналите! Нека го обесят, нека увисне на въжето, ако трябва! Пък и не е сигурно, че ще го обесят. Обжалване! Молба за помилване! Той би могъл… наистина би могъл да бъде спасен! Да стигнеш толкова далеч, а после сам да направиш така, че да се сринеш!

С внезапно, рязко движение бутна признанието сред горящите въглени. И в гънките на неговото тъмно лице заигра усмивка, така както пламъците заиграха в листовете. После листовете се сгърчиха и почерняха. С върха на обувката си Кийт разпръсна сбръчканата и крехка пепел. Да я затъпче сред останалата пепел! Да стъпче живота на един човек! Нека изгорят! Стига съмнения и колебания! Стига този разяждащ страх! Изгорял? Един човек, един невинен… един плъх от каналите! Отскочи от огъня и се хвана за челото. То пламтеше.

Е добре, всичко свърши. Само глупци без воля и цел в живота могат да страдат от съжаления. И изведнаж се засмя. Значи Лари умря напразно! Той нямаше ни воля, ни цел в живота и сега е мъртъв! Той и момичето можеха да живеят, да се обичат в топлата вечер, далеч оттук, на другия край на света, вместо да лежат мъртви и студени в мразовитата нощ! Само глупците и слабите духом съжаляват и страдат от угризения на съвестта. Истинският мъж върви твърдо напред, право към своята цел, независимо от това, което ще се случи по пътя му към нея!

Отиде до прозореца и дръпна пердето. Какво е това! Бесило, от което се люшка тяло? О, не! Това са само дърветата, тъмните дървета-скелети! Върна се и седна на стола пред огъня. И тогава, когато Лари дойде при него, онзи след обяд преди два месеца, огънят проблясваше по същия начин, пламъчето на лампата беше намалено, а столът му придърпан към камината. Ами! Та той изобщо не е идвал! Това е бил някакъв кошмар. Той е спал. Как му гори главата! Скочи и погледна календара на бюрото. „28 януари!“ Не е било сън. Лицето му стана кораво и потъмня. Напред! Не като Лари! Напред!

X

Keith went, not home, but to his club; and in the room devoted to the reception of guests, empty at this hour, he sat down and read the report of the trial. The fools had made out a case that looked black enough. And for a long time, on the thick soft carpet which let out no sound of footfall, he paced up and down, thinking. He might see the defending counsel, might surely do that as an expert who thought there had been miscarriage of justice. They must appeal; a petition too might be started in the last event. The thing could—must be put right yet, if only Larry and that girl did nothing!

He had no appetite, but the custom of dining is too strong. And while he ate, he glanced with irritation at his fellow-members. They looked so at their ease. Unjust—that this black cloud should hang over one blameless as any of them! Friends, connoisseurs of such things—a judge among them—came specially to his table to express their admiration of his conduct of that will case. Tonight he had real excuse for pride, but he felt none. Yet, in this well-warmed quietly glowing room, filled with decorously eating, decorously talking men, he gained insensibly some comfort. This surely was reality; that shadowy business out there only the drear sound of a wind one must and did keep out—like the poverty and grime which had no real existence for the secure and prosperous. He drank champagne. It helped to fortify reality, to make shadows seem more shadowy. And down in the smoking-room he sat before the fire, in one of those chairs which embalm after-dinner dreams. He grew sleepy there, and at eleven o’clock rose to go home. But when he had once passed down the shallow marble steps, out through the revolving door which let in no draughts, he was visited by fear, as if he had drawn it in with the breath of the January wind. Larry’s face; and the girl watching it! Why had she watched like that? Larry’s smile; and the flowers in his hand? Buying flowers at such a moment! The girl was his slave-whatever he told her, she would do. But she would never be able to stop him. At this very moment he might be rushing to give himself up!

His hand, thrust deep into the pocket of his fur coat, came in contact suddenly with something cold. The keys Larry had given him all that time ago. There they had lain forgotten ever since. The chance touch decided him. He turned off towards Borrow Street, walking at full speed. He could but go again and see. He would sleep better if he knew that he had left no stone unturned. At the corner of that dismal street he had to wait for solitude before he made for the house which he now loathed with a deadly loathing. He opened the outer door and shut it to behind him. He knocked, but no one came. Perhaps they had gone to bed. Again and again he knocked, then opened the door, stepped in, and closed it carefully. Candles lighted, the fire burning; cushions thrown on the floor in front of it and strewn with flowers! The table, too, covered with flowers and with the remnants of a meal. Through the half-drawn curtain he could see that the inner room was also lighted. Had they gone out, leaving everything like this? Gone out! His heart beat. Bottles! Larry had been drinking!

Had it really come? Must he go back home with this murk on him; knowing that his brother was a confessed and branded murderer? He went quickly, to the half-drawn curtains and looked in. Against the wall he saw a bed, and those two in it. He recoiled in sheer amazement and relief. Asleep with curtains undrawn, lights left on? Asleep through all his knocking! They must both be drunk. The blood rushed up in his neck. Asleep! And rushing forward again, he called out: “Larry!” Then, with a gasp he went towards the bed. “Larry!” No answer! No movement! Seizing his brother’s shoulder, he shook it violently. It felt cold. They were lying in each other’s arms, breast to breast, lips to lips, their faces white in the light shining above the dressing-table. And such a shudder shook Keith that he had to grasp the brass rail above their heads. Then he bent down, and wetting his finger, placed it close to their joined lips. No two could ever swoon so utterly as that; not even a drunken sleep could be so fast. His wet finger felt not the faintest stir of air, nor was there any movement in the pulses of their hands. No breath! No life! The eyes of the girl were closed. How strangely innocent she looked! Larry’s open eyes seemed to be gazing at her shut eyes; but Keith saw that they were sightless. With a sort of sob he drew down the lids. Then, by an impulse that he could never have explained, he laid a hand on his brother’s head, and a hand on the girl’s fair hair. The clothes had fallen down a little from her bare shoulder; he pulled them up, as if to keep her warm, and caught the glint of metal; a tiny gilt crucifix no longer than a thumbnail, on a thread of steel chain, had slipped down from her breast into the hollow of the arm which lay round Larry’s neck. Keith buried it beneath the clothes and noticed an envelope pinned to the coverlet; bending down, he read: “Please give this at once to the police.—LAURENCE DARRANT.” He thrust it into his pocket. Like elastic stretched beyond its uttermost, his reason, will, faculties of calculation and resolve snapped to within him. He thought with incredible swiftness: ‘I must know nothing of this. I must go!’ And, almost before he knew that he had moved, he was out again in the street.

He could never have told of what he thought while he was walking home. He did not really come to himself till he was in his study. There, with a trembling hand, he poured himself out whisky and drank it off. If he had not chanced to go there, the charwoman would have found them when she came in the morning, and given that envelope to the police! He took it out. He had a right—a right to know what was in it! He broke it open.

“I, Laurence Darrant, about to die by my own hand, declare that this is a solemn and true confession. I committed what is known as the Glove Lane Murder on the night of November the 27th last in the following way”—on and on to the last words—“We didn’t want to die; but we could not bear separation, and I couldn’t face letting an innocent man be hung for me. I do not see any other way. I beg that there may be no postmortem on our bodies. The stuff we have taken is some of that which will be found on the dressing-table. Please bury us together.

“Laurence Darrant.

“January the 28th, about ten o’clock p.m.”

Full five minutes Keith stood with those sheets of paper in his hand, while the clock ticked, the wind moaned a little in the trees outside, the flames licked the logs with the quiet click and ruffle of their intense far-away life down there on the hearth. Then he roused himself, and sat down to read the whole again.

There it was, just as Larry had told it to him-nothing left out, very clear; even to the addresses of people who could identify the girl as having once been Walenn’s wife or mistress. It would convince. Yes! It would convince.

The sheets dropped from his hand. Very slowly he was grasping the appalling fact that on the floor beside his chair lay the life or death of yet another man; that by taking this confession he had taken into his own hands the fate of the vagabond lying under sentence of death; that he could not give him back his life without incurring the smirch of this disgrace, without even endangering himself. If he let this confession reach the authorities, he could never escape the gravest suspicion that he had known of the whole affair during these two months. He would have to attend the inquest, be recognised by that policeman as having come to the archway to see where the body had lain, as having visited the girl the very evening after the murder. Who would believe in the mere coincidence of such visits on the part of the murderer’s brother. But apart from that suspicion, the fearful scandal which so sensational an affair must make would mar his career, his life, his young daughter’s life! Larry’s suicide with this girl would make sensation enough as it was; but nothing to that other. Such a death had its romance; involved him in no way save as a mourner, could perhaps even be hushed up! The other—nothing could hush that up, nothing prevent its ringing to the house-tops. He got up from his chair, and for many minutes roamed the room unable to get his mind to bear on the issue. Images kept starting up before him. The face of the man who handed him wig and gown each morning, puffy and curious, with a leer on it he had never noticed before; his young daughter’s lifted eyebrows, mouth drooping, eyes troubled; the tiny gilt crucifix glinting in the hollow of the dead girl’s arm; the sightless look in Larry’s unclosed eyes; even his own thumb and finger pulling the lids down. And then he saw a street and endless people passing, turning to stare at him. And, stopping in his tramp, he said aloud: “Let them go to hell! Seven days’ wonder!” Was he not trustee to that confession! Trustee! After all he had done nothing to be ashamed of, even if he had kept knowledge dark. A brother! Who could blame him? And he picked up those sheets of paper. But, like a great murky hand, the scandal spread itself about him; its coarse malignant voice seemed shouting: “Paiper!... Paiper!... Glove Lane Murder!... Suicide and confession of brother of well-known K.C..... Well-known K.C.’. brother.... Murder and suicide.... Paiper!” Was he to let loose that flood of foulness? Was he, who had done nothing, to smirch his own little daughter’s life; to smirch his dead brother, their dead mother—himself, his own valuable, important future? And all for a sewer rat! Let him hang, let the fellow hang if he must! And that was not certain. Appeal! Petition! He might—he should be saved! To have got thus far, and then, by his own action, topple himself down!

With a sudden darting movement he thrust the confession in among the burning coals. And a smile licked at the folds in his dark face, like those flames licking the sheets of paper, till they writhed and blackened. With the toe of his boot he dispersed their scorched and crumbling wafer. Stamp them in! Stamp in that man’s life! Burnt! No more doubts, no more of this gnawing fear! Burnt? A man—an innocent-sewer rat! Recoiling from the fire he grasped his forehead. It was burning hot and seemed to be going round.

Well, it was done! Only fools without will or purpose regretted. And suddenly he laughed. So Larry had died for nothing! He had no will, no purpose, and was dead! He and that girl might now have been living, loving each other in the warm night, away at the other end of the world, instead of lying dead in the cold night here! Fools and weaklings regretted, suffered from conscience and remorse. A man trod firmly, held to his purpose, no matter what!

He went to the window and drew back the curtain. What was that? A gibbet in the air, a body hanging? Ah! Only the trees—the dark trees—the winter skeleton trees! Recoiling, he returned to his armchair and sat down before the fire. It had been shining like that, the lamp turned low, his chair drawn up, when Larry came in that afternoon two months ago. Bah! He had never come at all! It was a nightmare. He had been asleep. How his head burned! And leaping up, he looked at the calendar on his bureau. “January the 28th!” No dream! His face hardened and darkened. On! Not like Larry! On!