Лорънс остана дълго време седнал на леглото. Ако е невинен, не е в опасност! Каза го Кийт — нашумял адвокат! Можеха ли да разчитат на това и да отидат с момичето на 12 000 километра оттук и да оставят едно човешко същество в смъртна опасност за нещо, извършено от него?

А смяташе, че е премислил всичко през изминалата нощ, че се е подготвил за всичко. Когато дойде Кийт, той без протест би приел съвета: „Предай се!“ Готов бе да захвърли остатъка от живота си така, както захвърляше угарките от цигарите си. И продължителната въздишка, която отрони, когато чу, че е помилван, беше само наполовина облекчителна. После с невероятна скорост в гърдите му се втурна някаква неизмерима радост и надежда. Далеч оттук, в нова страна, един нов живот! Момичето и той! Там за него няма да има значение станалото, даже ще се радва, че е изцедил живота от този шумен бръмбар. Там! Под ново слънце! Там, където кръвта тече по-бързо в жилите, отколкото в тази мъглива страна! Там, където хората вземат правосъдието в собствените си ръце. Защото, макар и да нямаше намерение да го убива, той изпълни една справедлива присъда над този звяр. А след това научи за ареста! Днес щяха да подведат под отговорност някого. Можеше да отиде да види как обвиняват бедното същество в убийството, извършено от него! И се засмя. Да иде да види доколко вероятно е да обесят другиго вместо него! Облече се, но ръцете му трепереха прекалено силно, за да може да се обръсне сам, затова отиде в бръснарница. Там прочете новините, за които му каза Кийт. В този вестник даваха името на арестувания: „Джон Евън, без адрес.“ Щяха да го подведат под отговорност в полицейския съд на „Боу стрийт“. Да, трябва да отиде! Един, два, три пъти подмина вратата на съда, преди да събере смелост да влезе и да се провре между отрепките на обществото.

Залата беше препълнена и от разговорите на присъствуващите разбра, че тълпата е дошла тук точно заради неговия случай. Замаян гледаше как със светкавична скорост минават дело след дело. Нямаше ли най-сетне да стигнат до неговото? И изведнаж зърна как към подсъдимата скамейка се приближава, водено от двама полицаи, същото онова дребничко плашило, което срещна снощи, по-дрипаво и жалко на дневната светлина. Някакво проскубано, отпуснато, сиво животно, обиколено от стройни, лъскави хрътки.

Наоколо се чу доволен шепот и Лорънс осъзна с ужас, че това е човекът, обвинен в престъплението, извършено от него — този странен, очукан нещастник, към когото прояви малко добро отношение. После всичко се сля в един страховит интерес към това, което имаше да чуе. Доказателствата бяха много кратки. Свидетелски показания от съдържателя на хотела, където е живял Уолън, идентификация на тялото и на пръстена във формата на змия, който е носел на вечеря убитият. Свидетелски показания от един собственик на заложна къща, за това, че арестуваният е заложил същия пръстен при него веднага, след като е отворил на сутринта. Свидетелски показания от един полицай, че на няколко пъти е забелязал този Евън на „Глав лейн“ и на два пъти го е гонил да не спи под свода. Свидетелски показания от друг полицай за това, че когато са го арестували в полунощ, Евън казал: „Да, взех от него пръстена. Намерих го мъртъв. Зная, че не биваше да правя това… образован човек съм. Глупаво постъпих, че заложих пръстена. Когато го намерих, джобовете му бяха обърнати.“

Какво чувство — хипнотично и ужасяващо! Да гледаш човека, на чието място би трябвало да си ти. Да се питаш кога тези мънички, светлосиви кръвясали очи ще те открият и как ще посрещнеш този поглед. Дребничкото човече стоеше свряно в ъгъла като животно в клопка, печално, цинично, ожесточено, с ръбато, затъпяло, пожълтяло лице, с прораснала посивяла брада и коса, а очите му търсеха от време на време из тълпата. Но събрал всичките си сили, Лорънс стоеше с непроменено лице. Тогава чу термина „предварителен арест“ и видя да отвеждат човечето, което повече от всякога наподобяваше пленено диво животно.

Лорънс остана на мястото си. Челото му се ороси със студена пот. Значи преди Джон Евън да свали пръстена, някой друг е открил тялото и е обърнал джобовете. Човек като Уолън не би ходил нощем без пари в себе си. Освен това, ако Евън е намерил у убития пари, той не би се изложил на риска да вземе пръстена. Точно така! Някой друг преди него е претърсвал трупа. И този някой трябва да излезе да свидетелствува, че пръстенът все още е бил на пръста на убития, когато го е оставил и по този начин да освободи от отговорност Евън. Хвана се за тази мисъл, тя го правеше по-малко отговорен за положението, в което е изпаднало дребничкото човече, поставяше него и неговата постъпка на по-заден план. Ако намерят човека, който е взел парите, това ще бъде доказателство за невинността на Евън. Излезе от съда почти в транс. Нападна го желанието да се напие. Човек не може да кара така, без да потърси облекчение в забравата. Ех, да може само да се напие и да остане пиян през цялото време, докато тази работа се реши и най-сетне знае дали трябва да се предаде или не. Сега вече не се боеше, че всички го подозират. Сега се страхуваше само от себе си — че ще отиде и ще се предаде. Сега вече можеше да отиде при момичето. Сега това беше по-малко опасно от собствената му съвест. Обеща на Кийт да не ходи у нея. Кийт се отнесе добре и лоялно с него — добрият стар Кийт! Но той никога няма да може да разбере, че сега единственото нещо, което го интересува на този свят, е момичето и той по-скоро би приел да умре, отколкото да се раздели с нея. Вместо да означава все по-малко и по-малко за него, тя означаваше все повече и повече — едностранно и вълнуващо чувство! В бездната на несретничеството тя позна щастието, и то чрез него. След жалък и променлив живот, си възвърна равновесието и разцъфтя — чрез своята преданост към него. Не към другиго, а към него! Това бе някакво чудо. Тя нищо не искаше. Обожаваше го така, както никоя друга жена не го е обожавала и затова неговата носена от теченията лодка хвърли котва там. Затова и заради нейния правдив и кротък интелект и заради тази горяща топлина на жена, обикнала най-сетне истински, след като цял живот мъжете са се отнасяли с нея като предмет, с който задоволяват половите си желания.

Потъпка желанието да се напие и тръгна към Сохо. Глупаво постъпи като даде ключовете на Кийт. Сигурно се е изплашила от неговото посещение, а после мъките й са се удвоили, без нищо да знае и всичко да очаква. Кийт положително й е вдъхнал ужас! Бедната!

Когато стигна до улицата, по която мина с мъртвото тяло на гръб, почти побягна, за да се скрие в нейната къща. Вратата се отвори, преди да почука, ръцете й го обгърнаха, устните й се впиха в неговите. В камината нямаше огън — тя сигурно не е усещала студ. До прозореца беше притеглила висок стол, на който очевидно е седяла, като птица в клетка, вперила поглед в сивата улица. Някакъв инстинкт, или пък трогателната, болезнена, отчаяна надежда, която никога не напуска влюбените, я е карала да стои там, макар да са й казали, че той няма да дойде.

Сега, след като вече беше при нея, тя помисли първо за неговото удобство. Огънят пламна. Даде му да яде, да пие, накара го да запали цигара. При нея нямаше „правя това за теб, но ти трябва да направиш друго за мен“, което е характерно за много бракове и връзки. Тя беше като предан роб, влюбен в своите окови така, че въобще не ги усеща. И това караше Лорънс, комуто беше съвсем чуждо чувството за собственост, да се изпълва с още по-голяма нежност към нея, да чувствува още по-голяма привързаност. Беше решил да не й казва за нововъзникналата опасност от собствената му съвест, но при него обикновено ставаше точно обратното на онова, което е решил да направи, и в края на краищата от устата му се изплъзнаха думите:

— Арестували са някакъв човек!

По израза на лицето й разбра, че веднага е схванала опасността, може би даже я е отгатнала, преди да проговори. Но тя само го прегърна и целуна по устата. И той долови, че го моли да постави любовта си към нея над своята съвест. Кой би помислил, че ще изпитва такива чувства към момиче, минало през ръцете на толкова други. У някои мъже опетненото и изпълнено със страдания минало на любимата жена събужда само кавалерство, докато у други, по-порядъчни — свирепия звяр, злостна ревност по това, което някога е било раздадено. Намират се и мъже, у които има и двете. Когато я държеше в обятията си, Лари не съжаляваше, че е убил вулгарното и красиво животно, което я е провалило. Даже чувствуваше някакво дивашко задоволство! Но когато тя зарови глава във врата му и обърна към него своето бяло лице с леките цветни петна на разтворените устни, страните и клепачите, когато тъмните й широко поставени очи се вдигнаха към него, отдавайки се пълно на своето щастие, той изпита само нежно и покровителствено чувство.

Тръгна си в пет часа. Не бе изминал две пресечки и отново го завладя споменът за дребничкия сив уличник, сврял се в ъгъла на подсъдимата скамейка като звяр в клетка, за неговия безрадостен скрибуцащ глас и в душата му се надигна някаква злоба към света, където могат да измъчват по този начин човек, който на никого нищо лошо не е искал да направи.

Кийт слизаше от едно такси пред вратата на неговата квартира. Влязоха заедно и останаха прави. Кийт затвори внимателно вратата и облегна гръб на нея. Лорънс пък застана с гръб към масата. Сякаш знаеха, че им предстои схватка. Кийт каза:

— За този кораб има места. Върви да си купиш билет, преди да са затворили. Ето ти парите! — направи крачка и сложи купчина банкноти на масата.

— Аз оставам, Кийт!

— Виж какво, Лари. Четох протокола от заседанието на полицейския съд. Няма нищо опасно. На нощна птица като тази й е все едно дали ще прекара няколко седмици в затвора или извън него. Освободи се от тази мисъл. Няма достатъчно доказателства, за да го осъдят на смърт. Това ти дава една възможност. Възползувай се от нея като мъж и започни нов живот.

Лорънс се усмихна, но в усмивката му имаше лудост и злоба. Той взе банкнотите.

— Изчезни и запази честта на брат си, Кийт^[1]. Слагай ги обратно в джоба си, Кийт, или ще ги хвърля в огъня. Хайде, вземай ги! — отиде до огнището и се надвеси над решетката. — Вземай ги, или ги хвърлям.

Кийт прибра парите.

— Все още ми е останала някаква чест, Кийт. Ако изчезна, няма да ми остане никаква. И следа от чест няма да ми остане. За мен тя може да е по-скъпа от… Не мога още да кажа… Не мога!

Мина доста време, преди Кийт да отговори:

— Казвам ти, че грешиш! Няма съдебно жури, което ще го признае за виновен. А даже и да стане такова нещо, никой съдия няма да издаде смъртна присъда. Мястото на мародер, способен да обере труп, е в затвора. В края на краищата той е направил нещо по-лошо от тебе.

Лорънс вдигна очи и рече:

— Не съди, братко, тъмен кладенец е сърцето.

Жълтеникавото лице на Кийт почервеня и подпухна, сякаш той се помъчи да потисне порив на бронхиална кашлица.

— В такъв случай какво смяташ да правиш? Мисля, че мога да те помоля да не забравяш съвсем нашето име, или пък тези съображения са под твоето чувство за чест.

Лорънс наведе глава. С това движение каза по-ясно, отколкото с думи: „Не ритай падналия!“

— Не зная какво ще правя… Сега засега нищо. Много съжалявам, Кийт, наистина съжалявам.

Кийт го изгледа и излезе, без да каже дума.

Бележки

[1] Изчезни и запази честта на брат Кийт (в англ. оригинал Clear out, and save the honour of brother Keith). — Бел.ел.кор. ↑

Към следващата част или към съдържанието

V

Laurence had remained sitting on his bed for many minutes. An innocent man in no danger! Keith had said it—the celebrated lawyer! Could he rely on that? Go out 8,000 miles, he and the girl, and leave a fellow-creature perhaps in mortal peril for an act committed by himself?

In the past night he had touched bottom, as he thought: become ready to face anything. When Keith came in he would without murmur have accepted the advice: “Give yourself up!” He was prepared to pitch away the end of his life as he pitched from him the fag-ends of his cigarettes. And the long sigh he had heaved, hearing of reprieve, had been only half relief. Then, with incredible swiftness there had rushed through him a feeling of unutterable joy and hope. Clean away—into a new country, a new life! The girl and he! Out there he wouldn’t care, would rejoice even to have squashed the life out of such a noisome beetle of a man. Out there! Under a new sun, where blood ran quicker than in this foggy land, and people took justice into their own hands. For it had been justice on that brute even though he had not meant to kill him. And then to hear of this arrest! They would be charging the man to-day. He could go and see the poor creature accused of the murder he himself had committed! And he laughed. Go and see how likely it was that they might hang a fellow-man in place of himself? He dressed, but too shaky to shave himself, went out to a barber’s shop. While there he read the news which Keith had seen. In this paper the name of the arrested man was given: “John Evan, no address.” To be brought up on the charge at Bow Street. Yes! He must go. Once, twice, three times he walked past the entrance of the court before at last he entered and screwed himself away among the tag and bobtail.

The court was crowded; and from the murmurs round he could tell that it was his particular case which had brought so many there. In a dazed way he watched charge after charge disposed of with lightning quickness. But were they never going to reach his business? And then suddenly he saw the little scarecrow man of last night advancing to the dock between two policemen, more ragged and miserable than ever by light of day, like some shaggy, wan, grey animal, surrounded by sleek hounds.

A sort of satisfied purr was rising all round; and with horror Laurence perceived that this—this was the man accused of what he himself had done—this queer, battered unfortunate to whom he had shown a passing friendliness. Then all feeling merged in the appalling interest of listening. The evidence was very short. Testimony of the hotel-keeper where Walenn had been staying, the identification of his body, and of a snake-shaped ring he had been wearing at dinner that evening. Testimony of a pawnbroker, that this same ring was pawned with him the first thing yesterday morning by the prisoner. Testimony of a policeman that he had noticed the man Evan several times in Glove Lane, and twice moved him on from sleeping under that arch. Testimony of another policeman that, when arrested at midnight, Evan had said: “Yes; I took the ring off his finger. I found him there dead.... I know I oughtn’t to have done it.... I’m an educated man; it was stupid to pawn the ring. I found him with his pockets turned inside out.”

Fascinating and terrible to sit staring at the man in whose place he should have been; to wonder when those small bright-grey bloodshot eyes would spy him out, and how he would meet that glance. Like a baited raccoon the little man stood, screwed back into a corner, mournful, cynical, fierce, with his ridged, obtuse yellow face, and his stubbly grey beard and hair, and his eyes wandering now and again amongst the crowd. But with all his might Laurence kept his face unmoved. Then came the word “Remanded”; and, more like a baited beast than ever, the man was led away.

Laurence sat on, a cold perspiration thick on his forehead. Someone else, then, had come on the body and turned the pockets inside out before John Evan took the ring. A man such as Walenn would not be out at night without money. Besides, if Evan had found money on the body he would never have run the risk of taking that ring. Yes, someone else had come on the body first. It was for that one to come forward, and prove that the ring was still on the dead man’s finger when he left him, and thus clear Evan. He clung to that thought; it seemed to make him less responsible for the little man’s position; to remove him and his own deed one step further back. If they found the person who had taken the money, it would prove Evan’s innocence. He came out of the court in a sort of trance. And a craving to get drunk attacked him. One could not go on like this without the relief of some oblivion. If he could only get drunk, keep drunk till this business was decided and he knew whether he must give himself up or no. He had now no fear at all of people suspecting him; only fear of himself—fear that he might go and give himself up. Now he could see the girl; the danger from that was as nothing compared with the danger from his own conscience. He had promised Keith not to see her. Keith had been decent and loyal to him—good old Keith! But he would never understand that this girl was now all he cared about in life; that he would rather be cut off from life itself than be cut off from her. Instead of becoming less and less, she was becoming more and more to him—experience strange and thrilling! Out of deep misery she had grown happy—through him; out of a sordid, shifting life recovered coherence and bloom, through devotion to him him, of all people in the world! It was a miracle. She demanded nothing of him, adored him, as no other woman ever had—it was this which had anchored his drifting barque; this—and her truthful mild intelligence, and that burning warmth of a woman, who, long treated by men as but a sack of sex, now loves at last.

And suddenly, mastering his craving to get drunk, he made towards Soho. He had been a fool to give those keys to Keith. She must have been frightened by his visit; and, perhaps, doubly miserable since, knowing nothing, imagining everything! Keith was sure to have terrified her. Poor little thing!

Down the street where he had stolen in the dark with the dead body on his back, he almost ran for the cover of her house. The door was opened to him before he knocked, her arms were round his neck, her lips pressed to his. The fire was out, as if she had been unable to remember to keep warm. A stool had been drawn to the window, and there she had evidently been sitting, like a bird in a cage, looking out into the grey street. Though she had been told that he was not to come, instinct had kept her there; or the pathetic, aching hope against hope which lovers never part with.

Now that he was there, her first thoughts were for his comfort. The fire was lighted. He must eat, drink, smoke. There was never in her doings any of the “I am doing this for you, but you ought to be doing that for me” which belongs to so many marriages, and liaisons. She was like a devoted slave, so in love with the chains that she never knew she wore them. And to Laurence, who had so little sense of property, this only served to deepen tenderness, and the hold she had on him. He had resolved not to tell her of the new danger he ran from his own conscience. But resolutions with him were but the opposites of what was sure to come; and at last the words:

“They’ve arrested someone,” escaped him.

From her face he knew she had grasped the danger at once; had divined it, perhaps, before he spoke. But she only twined her arms round him and kissed his lips. And he knew that she was begging him to put his love for her above his conscience. Who would ever have thought that he could feel as he did to this girl who had been in the arms of many! The stained and suffering past of a loved woman awakens in some men only chivalry; in others, more respectable, it rouses a tigerish itch, a rancorous jealousy of what in the past was given to others. Sometimes it will do both. When he had her in his arms he felt no remorse for killing the coarse, handsome brute who had ruined her. He savagely rejoiced in it. But when she laid her head in the hollow of his shoulder, turning to him her white face with the faint colour-staining on the parted lips, the cheeks, the eyelids; when her dark, wide-apart, brown eyes gazed up in the happiness of her abandonment—he felt only tenderness and protection.

He left her at five o’clock, and had not gone two streets’ length before the memory of the little grey vagabond, screwed back in the far corner of the dock like a baited raccoon, of his dreary, creaking voice, took possession of him again; and a kind of savagery mounted in his brain against a world where one could be so tortured without having meant harm to anyone.

At the door of his lodgings Keith was getting out of a cab. They went in together, but neither of them sat down; Keith standing with his back to the carefully shut door, Laurence with his back to the table, as if they knew there was a tug coming. And Keith said: “There’s room on that boat. Go down and book your berth before they shut. Here’s the money!”

“I’m going to stick it, Keith.”

Keith stepped forward, and put a roll of notes on the table.

“Now look here, Larry. I’ve read the police court proceedings. There’s nothing in that. Out of prison, or in prison for a few weeks, it’s all the same to a night-bird of that sort. Dismiss it from your mind—there’s not nearly enough evidence to convict. This gives you your chance. Take it like a man, and make a new life for yourself.”

Laurence smiled; but the smile had a touch of madness and a touch of malice. He took up the notes.

“Clear out, and save the honour of brother Keith. Put them back in your pocket, Keith, or I’ll put them in the fire. Come, take them!” And, crossing to the fire, he held them to the bars. “Take them, or in they go!”

Keith took back the notes.

“I’ve still got some kind of honour, Keith; if I clear out I shall have none, not the rag of any, left. It may be worth more to me than that—I can’t tell yet—I can’t tell.”

There was a long silence before Keith answered.

“I tell you you’re mistaken; no jury will convict. If they did, a judge would never hang on it. A ghoul who can rob a dead body ought to be in prison. What he did is worse than what you did, if you come to that!”

Laurence lifted his face.

“Judge not, brother,” he said; “the heart is a dark well.”

Keith’s yellowish face grew red and swollen, as though he were mastering the tickle of a bronchial cough.

“What are you going to do, then? I suppose I may ask you not to be entirely oblivious of our name; or is such a consideration unworthy of your honour?”

Laurence bent his head. The gesture said more clearly than words: ‘Don’t kick a man when he’s down!’

“I don’t know what I’m going to do—nothing at present. I’m awfully sorry, Keith; awfully sorry.”

Keith looked at him, and without another word went out.

Към следващата част или към съдържанието

Джон Голсуърти Първите и последните (5) John Galsworthy The First and the Last (5)

Метаданни

Данни

Първите и последните

Информация

История

Сваляне / Връзки

Метаданни

Данни

Информация

История

Сваляне / Връзки

V

V

Джон Голсуърти
Първите и последните (5)

John Galsworthy
The First and the Last (5)