Джон Голсуърти
Първите и последните (7)

John Galsworthy
The First and the Last (7)

VII

Ако за Кийт шестте седмици преди процеса по убийството на „Глав лейн“ бяха изпълнени с неспокойствие и мрачно настроение, то за Лорънс те бяха най-щастливите дни от живота му, след детството. От момента, когато напусна квартирата си и се премести да живее при момичето, го завладя някакво спокойствие и екзалтация. Не че с някакво усилие на волята се отърва от надвисналия над него кошмар. Не бе и в любовно опиянение. Просто изпадна в духовно вцепенение. Пред лицето на съдба, по-силна от неговата воля, престана да се вълнува, тревожи, даже загуби привичното си неспокойствие. Животът му се носеше по упойващите вълни на „каквото има да стане, ще стане“. Понякога духът му излизаше от това вцепенение и той потъваше с главата надолу в мрачни води. На Бъдни вечер се бореше да излезе точно от такъв един водовъртеж. Когато момичето стана от пода, той го попита:

— Какво видя?

Тя се притисна силно към него, притегли го на пода пред огнището. Двамата седнаха така, със свити колене, преплели ръце като две деца, които се опитват да надникнат отвъд края на света.

— Видях Дева Мария. Облегната на стената, тя се усмихваше. Скоро ще бъдем щастливи.

— Ванда — рече внезапно той, — ако ще мрем, нека заедно да мрем. Така ще се топлим един друг в отвъдното.

Тя се сгуши до него и прошепна:

— Да! О, да! Не бих могла да живея, ако тебе те няма.

Точно тази абсолютна зависимост от него, чувството, че е спасил някого, му даваше опора, това и прикътаното му съществуване в тишината на двете стаи.

Жената идваше да чисти от девет до десет сутринта. През останалото време не се мяркаше жива душа. Никога не излизаха заедно. Той оставаше до късно в леглото, докато Ванда купуваше каквото им беше необходимо за ядене през деня. Лежеше по гръб, с ръце под главата, спомняше си лицето й, нейните движения, докато обличаше стройното, закръглено и гъвкаво тяло, усещаше целувката й преди излизане, блясъка в топлите очи, много тъмни за такова светло лице. Лежеше в някакъв транс, докато Ванда се върнеше. Ставаше към обед да закуси с нещата, които тя приготвяше, и да пие кафе. След обяд излизаше сам и се разхождаше с часове. Нямаше значение къде, стига да е в източна посока. На изток, там, където винаги можеше да види страдащи, там, където се убеждаваше, че той и неговите тревоги са само мъничка частица от нещастието, да почувствува, че докато на света живеят толкова други скърбящи и нещастни същества, той не е изолиран. Ако отидеше на запад, щеше да затвърди своето отчаяние. На запад всичко беше като Кийт — преуспяващо, безукорно, подредено, целенасочено. Връщаше се много уморен и сядаше да я гледа как готви вечерята им. Вечерите бяха посветени на любовта. Странно състояние на унес, което и двамата се бояха да нарушат. Тя не даваше никакъв признак, че й липсват забавленията, които (така се смята) са необходими на момичетата, живели макар и няколко месеца живот като нейния. Не го молеше да я изведе. Не даваше признак с думи, дела и вид, че чувствува нещо повече от едно възторжено блаженство. И все пак двамата знаеха, че само изчакват да разберат дали съдбата ще им обърне гръб. През тези дни не пиеше. С част от приходите си изплати дълговете, които имаше — имаха много малки разходи. Не отиде да види Кийт, не му писа, почти не си спомняше за него. А от страшните видения — Уолън проснат удушен на пода и мъничкото, сиво преследвано животно на подсъдимата скамейка — се криеше така, както се крие човек, за когото това означава края. Но всеки ден купуваше вестник и трескаво, със страх преглеждаше какво пише в него.

VII

If for Keith those six weeks before the Glove Lane murder trial came on were fraught with uneasiness and gloom, they were for Laurence almost the happiest since his youth. From the moment when he left his rooms and went to the girl’s to live, a kind of peace and exaltation took possession of him. Not by any effort of will did he throw off the nightmare hanging over him. Nor was he drugged by love. He was in a sort of spiritual catalepsy. In face of fate too powerful for his will, his turmoil, anxiety, and even restlessness had ceased; his life floated in the ether of “what must come, will.” Out of this catalepsy, his spirit sometimes fell headlong into black waters. In one such whirlpool he was struggling on the night of Christmas Eve. When the girl rose from her knees he asked her:

“What did you see?”

Pressing close to him, she drew him down on to the floor before the fire; and they sat, knees drawn up, hands clasped, like two children trying to see over the edge of the world.

“It was the Virgin I saw. She stood against the wall and smiled. We shall be happy soon.”

“When we die, Wanda,” he said, suddenly, “let it be together. We shall keep each other warm, out there.”

Huddling to him she whispered: “Yes, oh, yes! If you die, I could not go on living.”

It was this utter dependence on him, the feeling that he had rescued something, which gave him sense of anchorage. That, and his buried life in the retreat of these two rooms. Just for an hour in the morning, from nine to ten, the charwoman would come, but not another soul all day. They never went out together. He would stay in bed late, while Wanda bought what they needed for the day’s meals; lying on his back, hands clasped behind his head, recalling her face, the movements of her slim, rounded, supple figure, robing itself before his gaze; feeling again the kiss she had left on his lips, the gleam of her soft eyes, so strangely dark in so fair a face. In a sort of trance he would lie till she came back. Then get up to breakfast about noon off things which she had cooked, drinking coffee. In the afternoon he would go out alone and walk for hours, any where, so long as it was East. To the East there was always suffering to be seen, always that which soothed him with the feeling that he and his troubles were only a tiny part of trouble; that while so many other sorrowing and shadowy creatures lived he was not cut off. To go West was to encourage dejection. In the West all was like Keith, successful, immaculate, ordered, resolute. He would come back tired out, and sit watching her cook their little dinner. The evenings were given up to love. Queer trance of an existence, which both were afraid to break. No sign from her of wanting those excitements which girls who have lived her life, even for a few months, are supposed to need. She never asked him to take her anywhere; never, in word, deed, look, seemed anything but almost rapturously content. And yet he knew, and she knew, that they were only waiting to see whether Fate would turn her thumb down on them. In these days he did not drink. Out of his quarter’s money, when it came in, he had paid his debts—their expenses were very small. He never went to see Keith, never wrote to him, hardly thought of him. And from those dread apparitions—Walenn lying with the breath choked out of him, and the little grey, driven animal in the dock—he hid, as only a man can who must hide or be destroyed. But daily he bought a newspaper, and feverishly, furtively scanned its columns.