Джудит Майкъл
Интимно (8)

Глава 8

Зад стъклените стени на кабинета на Мат в „Чифтейн“ Елизабет пишеше очерк за „Интимно“. Този път главният герой беше баща й.

„На седемдесет и пет години той за пръв път взе в ръка длето. Прокара дълга бразда през парче дъбово дърво и почувства как преодолява неговата съпротива. А когато в ръцете му се появи първият изработен от него предмет, той осъзна, че след петдесет години лутания за пръв път прави това, което иска. И остана много доволен.“

Написа последните думи и си каза: „Също като Мат.“ Замисли се и поклати глава. Не, Мат правеше това, което иска, когато двамата издаваха вестника. След това той беше попаднал в капана на своите амбиции. „Ето за какво трябваше да поговорим на Коледа — разбра тя. — За разликата между мечти и действителност.“ Грабна телефона и набра хюстънския му номер.

— Той е на съвещание, госпожо Лъвъл — извини се секретарката, — с господин Рурк, губернатора и неколцина членове от щатската комисия на Тексас по природните резервати. Вероятно след това ще отидат на вечеря. Да оставя ли съобщение?

— Не — отвърна Елизабет. — Благодаря ви. Само му предайте, че по-късно ще го потърся у дома.

Но тази вечер тя така и не успя да се свърже с Мат, а на следващата сутрин се обади секретарката.

— Вчера веднага след вечерята господин Лъвъл заминал за Остин, госпожо Лъвъл. Обади се току-що и аз предадох, че сте го търсили. Той помоли да ви кажа, че ще се свърже с вас по-късно следобед, когато се прибере в Хюстън.

Елизабет благодари и се замисли какво общо имаше един издател и журналист като Мат с членовете на щатската комисия по природни резервати и защо бе заминал за столицата на Тексас.

Когато се обади, тя веднага го попита и той обясни:

— Получавам от тях информация. Планирали сме статии за използването на земята в Аризона, Ню Мексико, част от Тексас и Южно Колорадо…

— За използването на земята?

— Да. Става въпрос за големи проекти: контрол върху хранителните продукти, напояване, почивно дело, природни резервати. Не можеш да си представиш мащабите, Елизабет. Вероятно ще се промени обликът на няколко щата. Намираме се в центъра на събитията: притежаваме достатъчно вестници, за да въздействаме върху общественото мнение, прокарването на нови законопроекти… Естествено щатът не е в състояние да поеме цялата тежест; трябва да се привлекат също така федерални и частни пари…

Мат продължи въодушевено да обяснява. „Самонавива се“ — щеше да каже Питър, ако беше чул баща си. Напоследък разговорите им по телефона не вървяха гладко: Мат се дразнеше, че го откъсват от работата, а Елизабет се обиждаше и се чувстваше пренебрегната. Затова бе по-добре да говори за земеползването, отколкото да мълчи; по-добре да е въодушевен, отколкото нервен и сърдит.

На следващия ден тя разказа на майка си за този разговор. Лидия се отнесе доста скептично.

— Защо не си му казала, че се чувстваш пренебрегната?

— Не ми беше удобно.

— Няма нищо неудобно да кажеш на мъжа си как се чувстваш. Особено когато той да обикаля из страната и се прави на велик издател.

— Няма значение — въздъхна Елизабет. — Това е само временно. Когато се преместя в Хюстън, всичко ще се оправи.

— Каза ли му, че смяташ да се преместиш при него в Хюстън?

— Не, не успях. Дори не му казах, че миналата седмица купих два парцела в Нуево, съвсем близо до града.

— Купила си земя в долината, без да се посъветваш с Мат?

— Напоследък и двамата правим доста неща, без да се съветваме един с друг. Не ме интересува дали на него му харесва или не. Ще му кажа, когато се върне за почивните дни.

Но Мат не се прибра в Санта Фе, защото се наложи да замине за Денвър.

— Някакъв ентусиаст започнал да издава вестник, без да има понятие как се прави — каза той на Елизабет, когато й се обади в четвъртък. — Сега иска да се измъкне. За нас може да се окаже добра находка.

— Трябва ли да заминеш точно този уикенд?

— Едва сега успях да отделя малко време. Защо, случило ли се е нещо?

Тя едва се въздържа да не отговори рязко.

— Нищо, освен че те обичам и ми е мъчно за тебе.

— Извинявай, скъпа, не исках да прозвучи така. Просто попитах дали вкъщи не се е случило нещо извънредно.

— Не би било зле по-често да си задаваш този въпрос.

— О, за Бога, Елизабет! Опитай се да разбереш…

— Извинявай, Мат, но напоследък само това правя: опитвам се да те разбера. Имаш семейство и деца, които имат нужда от баща, а не от…

— А не от човек, който печели пари, за да живеят добре и да имат по-добро бъдеще?

— Вероятно все пак предпочитат да имат баща. Холи се притеснява за конкурса и тайно се надява да бъдеш до нея. Остават само две седмици.

— Две седмици? Дотогава ще съм се прибрал и ще я успокоя. Ако искаш още сега мога да поговоря с нея. Защо не я повикаш на телефона? Разбира се, ако не е заспала.

— Естествено, че не е. Ако не си забравил, тя е вече на седемнайсет години. Ще повикам и Питър.

— Добре, въпреки че говорих с него вчера. Той ми се обади в службата. Сигурно ти е казал.

— Зная, че и двамата ти се обаждат. Нали плащам телефонните сметки. Но невинаги ми казват.

— Няма значение. Бях на заседание и не успяхме да поговорим, но нали ще се видим следващия уикенд. Впрочем твоят очерк за камерния концерт е истинска находка. Кигън се хвали из целия град. Откъде намираш материали за три статии седмично?

— Като работя по десет часа на ден. Ако се интересуваше повече от нас, щеше да го знаеш. Изчакай да повикам Холи.

„Трябва да престана да мърморя — каза си, докато вървеше по коридора към стаята на Холи — и да намеря начин да го накарам сам да осъзнае поведението си. Защото иначе мога да замина за Хюстън и да намеря един напълно чужд човек.“

Холи помоли Елизабет да не присъства на конкурса.

— Моля те, мамо! Само ще се притеснявам, като знам, че седиш в залата и се тревожиш. Може и да не те пуснат. В операта не обичат в залата да се тълпят обезумели от вълнение родители…

— Не се тревожа за тебе — нежно каза Елизабет. Много добре знаеше, че Холи е уплашена, но не можеше да й помогне. — Страхувах се само по време на моето собствено прослушване: първия път, когато се изправих пред служителите на „Чифтейн“ и когато излезе първият очерк от рубриката. Но не виждам защо трябва да се безпокоя за теб. Сигурна съм, че ще се представиш великолепно.

— Наистина ли? — затаи дъх от вълнение Холи. — И въпреки това моля те… не искам да идваш.

— Добре. Но как ще стигнеш до Албъкърк?

— Питър ще ме закара.

— И него ли не искаш в залата?

— Да. Предпочитам да се поразходи, докато ме чака.

Елизабет кимна.

— Обадете се, ако се забавите за вечеря.

 

 

В новата кола на Питър, приятно затоплена от парното отопление, Холи сънливо наблюдавате заснежените хълмове.

— Напоследък мама е много мила — каза тя. В отговор Питър само изсумтя. — Какво означава това?

— Старае се да покаже, че двамата с татко нямат никакви проблеми. Иска да ни успокои.

Сестра му въздъхна.

— Зная. Иска и себе си да успокои. — Двамата замълчаха. — Сигурно ако се бяхме преместили в Хюстън още миналата есен, сега нямаше да има проблеми.

— Значи аз съм виновен, че те искат да се разделят?

— Не съм казвала такова нещо… Как така искат да се разделят? Мама ли е споменала нещо?

— Не е необходимо. Само ги погледни, за Бога! Колко време прекарват заедно? По-рано непрекъснато се докосваха. Щом мама влезе в кухнята, татко не пропускаше да я целуне или да я плесне по задника…

— Питър!

— Какво?

— Не е хубаво да се говори така.

— Всички имат задници, Холи. Даже и майките.

След минута тя отново въздъхна:

— Прав си. Променили са се. Татко само… ни идва на гости.

— Ние сме неговият хотел в Санта Фе.

— Точно това имах предвид. А трябваше да сме неговото хюстънско семейство.

— Е, през юни ще се преместим в Хюстън. Жал ми е за тебе. Аз ще завърша тук, а ти не.

— Питър! — изведнъж възкликна Холи.

— Какво?

— Ами конкурса!

— Не бой се, няма да закъснеем. Има много време…

— Нямам предвид това. Ами ако спечеля?

— Е, и? Нали затова се явяваш?

— Цяло лято ще бъда заета с хора на операта! Няма да мога да замина за Хюстън!

Той изруга.

— Е, тогава ще заминете вие двамата с мама, а аз ще остана.

Питър поклати глава:

— Познаваш я. Никога няма да те остави сама.

— Естествено, че няма да остана сама. Ще живея при баба и дядо.

— Хедър е там.

— Дотогава тя ще се е омъжила за Сол.

— Кога по-точно?

— В най-скоро време.

— Хедър никога няма да се омъжи за Сол — мрачно предсказа Питър. — Непрекъснато ще отлага сватбата. А мама и татко ще се разведат. Дядо ще стои денонощно в работилницата си. Всичките ни познати имат нещастен брак.

— Не е вярно!

— Точно така е. Ето, аз заминавам за Станфорд и Мая ще си намери друг…

— А, ето какво те тревожи!

Той вдигна рамене.

— Всичко е толкова… безсмислено. Сигурно ще прекарам живота си надрусан.

Холи изпитателно го погледна.

— С какво?

— Сигурно с кокаин.

— Опитвал ли си?

— Няколко пъти.

— Не си ми казвал.

— Не си питала.

— И хареса ли ти?

— Естествено. Всичко изглежда толкова просто. Ти никога ли не си опитвала? Поне веднъж?

Тя поклати глава.

— Страх ме е да не ми навреди на гласа.

— Кокаинът не влияе върху гласа.

— Нямам намерение да проверявам.

— О, да. Не че те е страх от кокаина, само си пазиш гласа.

— Точно така. — Двамата замълчаха и Холи отново попита: — А ти, след като толкова много ти е харесало, защо си опитал само няколко пъти?

Той сви рамене.

— Не искам да си провалям научната кариера.

— Аха, значи и ти не се страхуваш от кокаина, само искаш да запазиш блестящия си мозък.

— Точно така.

Двамата избухнаха в смях. Питър протегна ръка и я потупа по рамото.

— Страхотно хлапе си. Само на теб и на Мая мога да призная, че се страхувам. И то не от дрогата, а да не загубя контрол. Не ми е приятно да не зная какво става с организма ми — нещо в блестящия ми мозък изпитва чувство на вина.

Холи кимна.

— И аз се чувствам по същия начин.

— Разбрах. Радвам се, че си ми сестра, особено откакто порасна.

— Аз ли съм пораснала! Та ти едва напоследък започна да ме настигаш. Нали знаеш, че момчетата се развиват по-бавно от момичетата.

— Знам, непрекъснато го повтаряш. Момчетата в училище те мислят за снобка.

Тя вдигна рамене.

— Много лошо. Нали не мислиш сериозно, че Мая ще си намери някой друг? Тя просто те обожава.

— Мислиш ли?

— Много добре знаеш, че е така, Питър.

— Какво?

— Нали спите заедно?

Питър намръщено се обърна напред.

— Естествено.

— Не ми изглеждаш много въодушевен.

— За Бога, Холи… Не мога да говоря за това.

— Добре.

— То е… както ти би казала — прекрасно. — Замълча. — А ти правила ли си го?

— Не.

— Не си искала?

— Поне не с момчетата, които познавам. Но често мисля за това. И при тебе ли беше така? Преди вие двамата с Мая…

— Естествено. Сега също… Имам чувството, че само за това мисля. Даже когато си пиша домашните… А ти наистина ли не харесваш нито едно момче?

— Защо, някои са много симпатични. Но не ми е приятно да ме пипат. Чела съм в романите за най-различни пози — отвратителна история. Колкото повече чета, толкова повече се убеждавам, че не искам да… бъда с човек, когото не обичам. — Тя потрепери от отвращение. — Сигурно съм единственото момиче в класа, което още не го е правило. Почувства ли се истински мъж след първия път?

Той сви рамене.

— Вероятно да. Но най-вече бях изключително щастлив.

— О, Колко хубаво. В училище никой не е споменавал, че е бил щастлив. Всички непрекъснато говорят за секс, все едно че са били на пазар или са се возили в автобус — нещо съвсем обикновено. А аз искам да бъде необикновено и прекрасно и… да съм щастлива. Зная, че в училище ме смятат за глупачка и студенокръвна снобка… но съм толкова объркана! Хем го искам, хем — не; хем ме е страх, хем умирам да разбера какво е усещането… Опиши ми го.

— Близост, топлота, екстаз.

— Значи не е за ушите на малките сестрички.

Двамата пак се засмяха.

— Добре — призна Питър. — Не зная какво чувстват момичетата, но мисля, че зависи от момчето. То трябва да бъде внимателно.

— Това вече е друго. Искам да го направя с някого, който има опит и се съобразява с мен. Страх ме е да не попадна на момче, за което ще бъда само поредната бройка. — Холи се изчерви. — Двете с Лус често си говорим за това. Извинявай, ако те притеснявам.

— Защо? Аз не се отнасям с Мая по този начин.

— Защото я обичаш. Само да можех и аз да обикна някого…

— Е, достатъчно е много да го харесваш. Обичам Мая, но не съм сигурен, че ще я обичам цял живот. Майка й е казвала да не позволява на никого да я докосва, преди да се омъжи.

— Вече никой не вярва в тези неща.

— Майка й вярва. Веднъж исках да поговоря с татко какво мисли за секса и за брака, но той остана в Хюстън за почивните дни.

— Защо не му се обади в службата?

— Обадих се, но го нямаше. Даже мислех да отида до Хюстън, но после се отказах. Не ми се тича след него. Ако се чувстваше истински баща, щеше по-често да си идва.

Холи кимна.

— Изглежда и мама мисли така. Затова престана да му се обажда. — Помълчаха малко и тя каза: — Ще ми липсваш, когато заминеш за Станфорд.

— Страхотно семейство: аз в Калифорния, ти — при баба и дядо…

— Евентуално.

— Разбира се. А мама в Хюстън. Също евентуално. А татко непрекъснато ще пътува из страната и от време на време ще ни удостоява с присъствието си.

— Питър, това, което казваш, е отвратително.

— Мамка му, Холи, яд ме е на него!

— И мене, но не бива да говориш така.

— Изобщо не му пука какво мислим за него. Понякога си мисля за мама. Дали си няма някого?

— Не! Питър, какво ти става? Нито татко, нито мама имат любовници. През юни ще се съберат и всичко ще се оправи.

— Сигурно. Вече сме в Албъкърк. Къде е университетът на Ню Мексико?

Холи разтвори картата и му обясни накъде да кара.

— О, Божичко, цялата се разтреперих!

— Искаш ли да дойда с тебе?

— Не зная. Да. Не. О, Питър, умирам от страх!

— Стига, сестричке! Само като те чуят, направо ще изпопадат от креслата си. Ще бъдеш истинска сензация — най-доброто сопрано в хора на операта на Санта Фе.

Холи дълбоко си пое дъх.

— Добре, разрешавам ти да дойдеш с мене.

— Ако спечелиш, ще се обадиш ли на татко да му кажеш?

— Естествено. Питър, искаш ли за известно време да не говорим за него? Имам си достатъчно тревоги… Наляво. Хайде да не говорим нито за него, нито за мама.

— Добре. — След няколко минути той каза: — Това ли е сградата?

— Май че да. — Холи цялата се разтрепери.

Питър отново я докосна по рамото.

— Успокой се. Аз съм тук и съм убеден, че ще спечелиш.

В бледосиня вълнена рокля, с пепеляворуси коси, свободно пуснати на раменете, Холи стоеше съвсем сама на сцената на университетската зала и безмълвно гледаше малката група хора на първия ред. Нямаше как да знае, че когато я видяха да излиза зад кулисите, те бяха затаили дъх пред красотата й. Тя виждаше само любопитството им — същото, което проявяваха и към останалите изпълнители. В дъното на залата, сам сред празните редици, беше седнал Питър и й изпрати въздушна целувка.

Но Холи не можеше да започне. Беше забравила думите. Гърлото й се беше свило; усещаше топка в стомаха си; ръцете и краката й тежаха като олово. Имаше чувството, че всеки момент ще се строполи на земята. „Веднага трябва да се махна от сцената — помисли си. — Иначе ще умра направо пред хората.“

Белокосият мъж на пианото прошепна:

— Всички се стягат в първия момент. Да започваме ли?

Холи отчаяно кимна. Без да отмества поглед от нея, пианистът изсвири първите акорди и изведнъж тя всичко си спомни. Запя и вълшебната музика на Моцарт изпълни залата. Песента беше за любовта между мъж и жена и в трелите, и думите, които излизаха от гърлото й, Холи вложи цялата си любов. „О, колко искам да обичам някого — мислеше си тя — и да бъда обичана.“ Протегна напред ръце и леко се наведе към слушателите, а в гласа й имаше страст и болка, копнеж и очакване. Когато свърши, никой не произнесе нито звук.

— Браво! — извика Питър.

Сестра му се изчерви от неудобство.

— Точно така — каза един от мъжете на първата редица. — Знаете ли някоя английска песен?

Холи цялата засия и весело кимна на пианиста. Той засвири „Малкият барабанчик“ — народна коледна песен, която нямаше нищо общо с Моцарт и беше трудно да се повярва, че я изпълнява същото момиче. Гласът на Холи беше толкова чист и силен, че когато свърши, всички започнаха да ръкопляскат. Една жена от журито кимна на пианиста и той подаде на Холи един лист. Тя притеснено погледна нотите. Беше ария от „Питър Граймс“ — съвременна опера, която не бе разучавала. Разчитане на непознат нотен текст влизаше в задължителната програма на конкурса. Дълбоко си пое дъх и започна да пее, като внимателно следеше нотите. След като и последната нота замря във въздуха, леко се поклони и без да смее да се обърне назад, си тръгна от сцената.

Питър я чакаше зад кулисите.

— Имам най-прекрасната и талантлива сестра на света. — Прегърна я и изчака да престане да трепери. — Защо не ме предупреди, че си суперзвезда?

— Не съм — едва успя да прошепне.

— Напротив. И скоро всички ще го разберат. Ти ще станеш най-великата, най-прекрасната… Божичко, какъв глас!

— Госпожице Лъвъл? — приближи се един от мъжете, които седяха на първия ред. — Бихте ли дошли с мен, ако обичате? Бихме искали да поговорим с вас.

 

 

Седнала начело на масата, Елизабет слушаше как Холи и Питър разказват на Мая за прослушването. Оттогава бяха минали три седмици и те бяха описвали събитието стотици пъти, като всеки път добавяха нови подробности.

— Казаха, че за пръв път виждат момиче на нейната възраст с такъв глас — въодушевено изрече Питър. — Вземат само двайсетина ученици от цялата страна. Едно от условията е да са навършили двайсет години, но понякога правят изключение, както направиха за Холи. Казаха, че я очаква блестящо бъдеще.

— Прилича на приказка — въздъхна приятелката му.

— Но е още по-хубаво — рече той. — Защото е истина.

— Още не мога да повярвам — каза Холи, — но това е само началото. Две години ще пея в хора на операта, след това ще следвам в консерваторията.

Елизабет слушаше звънкото гласче на дъщеря си, гордото боботене на Питър и нежния глас на Мая. От време на време ги подсещаше да се хранят, за да не изстине обядът. Ядосваше се, че Мат отново не е с тях.

Много добре знаеше, че Питър за пръв път е поканил Мая на вечеря, а той в последния момент се бе обадил да предупреди, че няма да успее да се върне, но ще се постарае да си дойде в неделя, макар и само за един ден. „Извини ме пред Мая — беше казал. — Като си спомня как изглежда Питър, когато говори за нея, е нетърпение очаквам да се запознаем. В неделя може да отскочим до Нуево.“

— Ако изобщо се прибереш — каза Елизабет.

— Казах: ще се постарая. Впрочем непрекъснато търся подходяща къща. Защо не дойдеш да я изберем заедно?

— Добре.

— Не си много въодушевена.

— Не ми е лесно да бъда въодушевена, Мат, след като ти разочарова Питър и всички нас.

— Нали миналата седмица си бях вкъщи? Заедно отпразнувахме успеха на Холи. Правя каквото мога, Елизабет. Тук е истинска лудница. Даже Кигън не е ходил на почивка.

Тя не искаше да се карат: напоследък телефонните им разговори често завършваха с остри думи.

— Добре — бързо се съгласи. — Тогава те чакаме в неделя.

— Обичам ви. Всички заедно.

— Ние също, Мат. И ни липсваш.

— Още малко търпение. Само три месеца.

В съседната стая Холи запя „Малкият барабанчик“ и обясняваше на Мая:

— Не е трудно. Просто през цялото време трябва да поддържаш ритъма на барабана. Опитай и ти.

Тя се присъедини към Холи, а след тях запя и Питър, без да се притеснява, че няма никакъв слух. Елизабет се усмихна, като погледна трите глави, доближени една до друга: косите на Холи бяха светлоруси, на Мая — черни, а на Питър — яркочервени.

„Като цветна мозайка — помисли си. — Или като живота ми напоследък. Различни събития, хора, чувства…“

В известен смисъл тя нямаше от какво да бъде недоволна. Благодарение на новите вестници, които купуваше Мат, нейната рубрика стигаше до стотици хиляди читатели, които непрекъснато я затрупваха с писма. За пръв път имаше възможност изцяло да се посвети на писане и вече я възприемаха като сериозен автор, а не като домакиня, която в свободното си време си играе на журналистка. Но й липсваше Мат: вече не бяха съдружници нито в работата, нито в семейството. А той, изглежда, беше прекалено ангажиран и заслепен от успеха си, за да го забележи.

— Никак не беше зле! — възторжено извика Питър. — Особено за двама аматьори, които пеят заедно с примата на операта на Санта Фе. По-точно Мая не беше зле, а аз бях отвратителен.

— Всички бяхте чудесни — засмя се Елизабет, докато влизаше в стаята. Реши да отложи мрачните мисли за по-късно през нощта, когато щеше да лежи в леглото сама и да гледа с надежда към телефонния апарат. Напоследък рядко имаше желание да потърси мъжа си, защото нямаха какво да си кажат.

— Жалко, че татко не можа да ни чуе — въздъхна Холи. — Това беше една от любимите му песни.

— В неделя ще дойде ли с нас в Нуево? — попита Питър.

— Да, ако успее да се прибере.

— Добре. Просто исках да проверя дали няма промяна.

— Засега не. Искате ли за десерт плодове? Освен това двете с Холи сме направили шоколадов сладкиш. — В този момент се позвъни на вратата. — Питър, иди да отвориш — помоли Елизабет. — Холи, а вие двете с Мая раздигнете масата. Отивам да сложа кафе.

След малко Питър се върна в кухнята заедно със Сол.

— Отвратителна работа — каза той, след като целуна Елизабет по бузата. — Виж на какво попаднах, докато преглеждах „Кепитъл Обзървър“ от тази седмица. — Подаде й вестника, където с червено беше отбелязал репортаж за решенията на щатската законодателна комисия със заглавие „Долината Пекос: държавен природен резерват Нуево и язовир. Доклад от 9–10 март, 21.00.“

— Нищо не разбирам — озадачено го погледна тя.

— Какво? — в един глас се обадиха двете момичета.

— В Нуево няма нито резерват, нито язовир — обади се и Питър.

— Така е — потвърди Сол. — Но, изглежда, някой е решил да ги построи.

Мая се намръщи:

— Защо ни е язовир?

— Добър въпрос. Следващият е: защо аз нищо не зная за това? Обикновено преди заседание на щатската комисия вестниците са пълни с подробности по проекта и хвалебствия за чудесата, които смята да постигне нашето законодателство. А тук всичко е толкова засекретено, че дори журналистическият ми нос нищо не е подушил.

— Някой иска да запази проекта в тайна — сети се Питър.

Сол кимна.

— Точно така.

— Язовирите имат нужда от резервоари — замислено допълни Елизабет. — Цели езера.

— Точно за това ги правят — потвърди Сол.

— Но ако някой построи язовир в долината… Не, не е възможно. Там има град.

— Не може да потопят цял един град! — извика Питър.

— Днес доста градчета се намират на дъното на язовири — каза Сол.

— Ами къщите? — извика Мая. — А полята и домашните животни? И те ли ще бъдат потопени?

— Не, разбира се, че няма да удавят животните. Земята се откупува, а хората си събират багажа и добитъка и се местят на друго място.

— Къде? Баща ми има само една ферма — в Нуево. Как могат да го принудят да се изсели?

— Мая — попита Елизабет, — баща ти собственик ли е на земята си?

— О, не. — Настъпи продължително мълчание. — Разбира се, че не е. Забравих. Онзи господин Болинджър купи и нашата земя. Но това беше преди две или три години! След това ни я даде под аренда. Той никога не е казвал, че си я иска. Имаме договор…

— Болинджър — замислено произнесе Сол. — Преди две-три години. Как е първото му име?

— Не зная. Но той има…

— Тери — каза Елизабет. — Той купи и нашата земя.

— Друг купувал ли е земи в долината?

— Доколкото ми е известно още двама души. Мая, знаеш ли имената им?

Тя поклати глава.

— Баща ми може да ги знае, но исках да кажа, че…

— Каква част от земята са изкупили?

— Повече от половината долина — отговори Елизабет.

— Защо не оставите Мая да си довърши изречението? — извика Питър.

— Извинявайте — обърна се към тях Сол. — Кажи, Мая?

— Имаме договор. Болинджър ни е дал земята и къщата под наем за двайсет години.

— За двайсет? — повтори невярващо той.

Тя кимна.

— Баща ми казваше, че тогава щяло да дойде време да се пенсионира и след като Болинджър предлагал добри пари и ни разрешавал да останем във фермата, договорът бил изгоден.

— Прекалено изгоден — каза Сол, вдигна глава и се загледа в тавана. — Може да ме мислите за недоверчив и циничен тип, но имам усещането, че някой се опитва да прокара през щатското събрание голям проект, без да го огласява публично. Тогава си задавам въпроса — защо? И как е възможно да стане? Тук има нещо гнило. Журналистическият нюх ми подсказва да отида да чуя доклада на комисията.

Елизабет погледна към разтревоженото лице на Мая и разгневения Питър.

— И аз ще дойда — каза. — Не мога да стоя настрани.

В неделя Елизабет, Сол, Холи и Питър пристигнаха в Нуево. Мат не беше с тях — беше се обадил да предупреди, че няма да успее да се върне. Мая беше разказала на баща си за язовира и новината вече се беше разпространила сред хората от долината. Завариха ги да обсъждат положението. Някои яростно жестикулираха, други стояха с наведени глави и чертаеха кръгове с острите върхове на ботушите си. После всички заедно тръгнаха бавно към старата църква и Сезар се опита да отвори тежката порта.

— Елизабет! — извика Изабел, когато ги забеляза. — Какво става тук, по дяволите?

— И ние още не знаем. Доведох един приятел — Сол Милгрим, отговорен редактор на „Чифтейн“ — каза тя и ги запозна.

Ръкуваха се и Сол кимна към вратата на църквата.

— Изглежда някой е свикал събрание.

— Да, аз — каза Изабел. — Опитах се да накарам татко да го направи, но той отказа.

— Стар съм да се боря — потвърди Сезар — едър мъж с широки рамене, рунтави вежди и дълги, увиснали черни мустаци. — Младите трябва да се борят. Ние, възрастните, ще им помагаме, но ще стоим по-назад.

Дъщеря му вдигна рамене.

— Не можах да го убедя. Голям инат е.

— За какво да го убедиш? — не разбра Елизабет.

— Да разбунтуваме града. Сол, приятно ми е да се запознаем. Елизабет ми е говорила много за вас. Мисля, че е най-добре вие да ни обясните какво се мъти в столицата на вашия щат.

— Той е и ваш. Не умея да говоря много добре.

— Сол, те имат нужда от информация — обади се Елизабет. — Знаеш колко безпомощни се чувстват хората, когато не са информирани. Моля те да им помогнеш.

— Само информация ли искате? — обърна се Сол към Изабел.

— А не например лидер от големия град?

— Да — потвърди тя.

Елизабет внимателно се взря в очите на приятелката си.

— Доколкото разбирам, хората от Нуево вече имат лидер.

Изабел разпери ръце.

— Все някой трябваше да го направи. Сега ще влезем в църквата. Седнете на първия ред.

— Сол, нали ще им помогнеш? — отново помоли Елизабет. — Просто им кажи за какво става дума. После можеш да подготвиш материал за вестника.

— Истинският журналист може да бъде само безпристрастен наблюдател.

— Добре, бъди безпристрастен колкото искаш, но после. Защо не се замислиш за тях, а не само за себе си? Ако искаш мога да водя бележки, докато говориш.

Той я изгледа с любопитство.

— Нима тези хора са толкова важни за тебе?

— Те са мои приятели. Предполагам, че и на тебе ти е неприятно, когато някой е ощетен.

Той кимна замислено.

— Елизабет, хората, които имат семейни проблеми, са склонни да проявяват силен интерес към чужди проблеми. Внимавай какво правиш.

— Сол, ти нищо не знаеш за моите семейни проблеми.

— Глупости. Всичко е изписано на лицето ти. Виж, не те карам да изоставиш приятелите си. Но послушай съвета ми: спести си енергията за собствените си проблеми.

Той пръв влезе в църквата; Елизабет бавно го последва. Холи и Питър вече бяха там заедно с Мая, Лус и Сезар. Изабел стоеше на катедрата. Беше облечена в дълга синя памучна пола и бяла риза с бродерия; тежката й коса беше сплетена на стегната плитка. Изглеждаше много внушително: снажна жена с магнетична усмивка, царствена осанка и силен глас. Тя изчака всички да се настанят на местата си. През прашните прозорци влизаше слънчева светлина. Елизабет преброи осемдесет души, а когато Изабел започна да говори, пристигнаха още няколко.

— Положението е следното. Три четвърти от фермерите са продали земите си; от нас, жителите на града — никой. Дори не знаем кой е собственик на земята, на която се намира тази църква. Не знаем какво става в щатския законодателен орган. Изведнъж се появяват слухове за язовир, под който ще остане половината долина. Не искам някой да залее с тонове вода моя дом и земята ми, но не зная кой евентуално ще бъде виновен за това. Сред нас е един приятел, който може би знае нещо повече — тя посочи към Сол, — и искам да ви го представя: Сол Милгрим, главен редактор на вестника „Чифтейн“ от Санта Фе. — Изабел погледна Елизабет: — Права ли съм.

— Нека си мислят така — тихо отговори тя. — А и в общи линии е вярно.

Той се усмихна, леко докосна ръката й и застана на катедрата.

— Всъщност аз не зная много повече от вас — обърна се към разтревожените хора срещу себе си. — Вчера се опитах да събера малко информация, но щатските чиновници не работят в събота. Ако се интересувате от моето мнение, бих ви посъветвал да не хабите излишни нерви и нищо да не предприемате, докато не разберете кой е вашият противник и какво се планира. Предлагам да изпратите свой представител на заседанието на щатската комисия през следващата седмица с копия на вашите договори за аренда и общо становище за щетите, които ще ви причини едно изселване и т.н. Най-малкото трябва да се поиска отсрочка; проблемът е бил поднесен без предупреждение и имате право да искате да ви бъде предоставена възможност да се ориентирате в обстановката, както и да участвате във вземането на окончателно решение. Ако имате нужда от допълнителна информация, аз ще ви помогна. — Огледа присъстващите и завърши: — Засега това е всичко.

— Значи няма решение — изръмжа Сезар.

— Напротив, това е решение — възрази Изабел и извиси глас:

— Предлагам Сезар Арагон да замине за Санта Фе и да се изправи срещу всеки, който се опита да наводни долината.

Баща й поклати глава.

— Вече отказах. Стар съм за подобни неща. Нека отиде Изабел.

— Предложи я — прошепна Елизабет на Сол.

Той бързо се изправи.

— Предлагам Изабел Арагон да замине за Санта Фе и да се изправи срещу всеки мръсник, който се опита да потопи нашата долина!

Жените извикаха:

— Правилно! — и погледнаха към мъжете, които кимнаха в знак на съгласие.

— Това гласуване ли беше? — попита Изабел.

— Единодушно — каза Сол. — Отсега ти си техният лидер.

— Добре тогава. — Тя огледа своите приятели и съседи. — Не зная какво точно трябва да направя, но обещавам да не се отказвам от борбата.

Някой изръкопляска и останалите го последваха; звукът отекна като ураган в малката църква. Изабел погледна Елизабет и се засмя:

— Тази работа май ще ми допадне.

Приятелката й също се засмя, но очите й бяха замислени.

Питър се наведе към тях и попита:

— Може ли и аз да дойда? Мая също иска да присъства на заседанието.

— По това време и двамата трябва да сте на училище — поклати глава майка му. — Ще ви разкажа какво е станало. А Сол ще напише статия за вестника.

В края на редицата Лус прошепна на Холи:

— Жалко, че мама вдига много шум. Ако наводнят долината, ние ще се измъкнем оттам с куп пари. Защо да не приемем?

— Тихо! — изшътка тя. — Някой може да те чуе.

Но никой не им обърна внимание. Хората излязоха от църквата и отново се разпръснаха на групички. Елизабет изчака Сол и двамата си тръгнаха.

— Съжалявам, че не им каза нищо конкретно.

Той поклати глава.

— Много неприятна история. Всичко е скрито-покрито. Болинджър и останалите са само подставени лица.

— Е, на заседанието сигурно ще се разбере кой стои зад тях.

— Не искам да чакам дотогава.

В колата на връщане в Санта Фе всички мълчаха. Само Холи се обади веднъж:

— Не мога да си представя полята и къщите на хората на дъното на езеро…

— Като призрачен град — добави Питър. — Стаи, пълни с вода, вещи плуват на повърхността…

Момичето потрепери:

— Ужасно. И нашата земя, която мама купи, също ще потъне…

Всички отново замълчаха. Сол спря пред тяхната къща, за да ги остави.

— Ще се видим в сряда на заседанието — каза той на Елизабет. Но нейното внимание беше привлечено от човека, който стоеше пред входната врата и ги чакаше. Сол, Холи и Питър проследиха погледа й и видяха Тони Рурк.

— Тони! — щастливо изпищя Холи и хукна да го посрещне. Брат й тръгна след нея, но без да бърза.

— Сол се обърна към Елизабет:

— Приятна изненада?

— По-скоро усложнение — отговори тя и се наведе да го целуне по бузата. — Благодаря ти, че ни докара. До сряда.

Тони се усмихваше на сияещата Холи, която вече му разказваше за последния си конкурс.

— Значи скоро ще имам повод да те поканя в моето предаване — чу го Елизабет да казва, когато се приближи. — Скъпа Елизабет, колко се радвам да те видя отново.

Погледът му беше открит и честен като на малко момче. Гладко избръснат и красив мъж с прошарени коси и тъмни очи. Беше облечен в яке от агнешка кожа и риза без яка. „Типична телевизионна звезда“ — помисли си Елизабет. Въпреки това й стана приятно, когато видя възхитения му поглед. Изведнъж осъзна, че от последното посещение на Мат преди две седмици не бе общувала с мъж, освен със Сол. Дори тогава съпругът й беше отишъл за няколко часа „Чифтейн“, за да се обади по телефона и да напише няколко писма.

— Оставаш за вечеря, нали? — попита тя Тони.

— Предпочитам да вечеряме навън. Отдавна не сме излизали заедно.

— Чудесно — каза тя и погледна към децата си. — Вие двамата имате домашни, нали?

— Прекрасно знаеш, че винаги имаме домашни — сърдито отговори момичето.

— Какво ти става? — попита я Питър.

— Нищо. — Забила поглед в земята, Холи каза на Елизабет: — Извинявай, но… смятам да се поразходя, преди да си напиша домашното.

— Добре, скъпа — нежно изрече майка й. — Съжалявам, че ви оставям сами. В хладилника има малко лазаня…

— Ще се оправим — отвърна Питър и се намръщи. Не можеше да разбере какво й ставаше на сестра му.

— Искам да си взема душ и да се преоблека — обърна се Елизабет към Тони.

— Добре, Холи и Питър ще ми правят компания — каза той и тя се качи в стаята си. Когато се върна след малко, Питър режеше домати, Тони пиеше скоч, а Холи му обясняваше как се прави лазаня.

— Защо не останеш да вечеряме вкъщи? — убеждаваше го тя. — В хладилника има всичко необходимо.

— Нямам толкова време. — Тони вдигна поглед към Елизабет, която тъкмо влизаше в стаята, и не можа да скрие възхищението си. Беше сменила джинсите и ризата в защитен цвят е бяла вълнена рокля и огърлица от силно полирани дървени плочки, които приличаха на ахати. Косата й падаше на раменете като вълни от тъмен бронз; на изкуственото осветление очите й изглеждаха светлосиви.

— Господи, каква елегантна дама — възкликна Тони. — Съгласна ли си да отидем в „Ранчо Енкантадо“? Направих резервация.

Тя се замисли. Това беше любимият ресторант на Мат.

— Чудесно — съгласи се накрая и целуна Холи и Питър за довиждане. — Няма да се бавя много. Ако някой се обади…

— Да? — остро попита Холи.

— Просто предайте, че ще се прибера около десет. Приятна вечер и на двамата.

— Е, какво ще кажеш? — попита Питър, когато вратата се затвори зад тях.

— За кое?

— За мама и Тони? Чудя се дали да не се обадя на татко и всичко да му разкажа.

— Няма какво да му разказваш — разплака се сестра му.

— Ей, какво ти е? — попита той.

— Нищо! — Тя бързо си избърса очите и подсмръкна. — Защо поне веднъж не сервираш масата? Никога нищо не правиш вкъщи.

— Бо-о-ожичко! — промърмори Питър и започна да вади чинии и чаши от шкафа, фалшиво затананика една от песните на Холи, като мърмореше неясно там, където не помнеше думите.

— Добре — засмя се тя и отново си избърса очите. — Успя да ме убедиш. С тебе е по-добре човек да говори, отколкото да те слуша как пееш. Благодаря — каза, когато той сипа лазаня в чинията й. — Просто съм разстроена. Заради Нуево и всичко останало…

— Естествено, че ще си разстроена — каза Питър и си сложи огромна порция. — А сега нещастните и изоставени деца на семейство Лъвъл трябва малко да похапнат. — Вдигна чашата с газирана вода и каза: — Наздраве!

Тони взе ръката на Елизабет и я целуна.

— Липсваше ми. Както обикновено.

Тя отмести ръката си, за да вземе чашата е вино.

— Заминаваш или се връщаш в Лос Анжелис?

— Не. Бях в Хюстън.

Тя бързо вдигна поглед.

— Видя ли се с Мат?

— Да, вчера. Беше на вечеря у баща ми. Много зает човек е мъжът ти. Среща се е политици, купува вестници, пише уводни статии… И всичко прави както трябва. Баща ми го обожава.

„А това изглежда ти е неприятно — помисли си тя. — Двамата с Кигън никога не сте се разбирали и въпреки това се надяваш да обожава тебе, а не Мат.“

Веднага се досети защо Тони се е отбил в Санта Фе. Беше разбрал, че Мат прекарва почивните дни в Хюстън.

— Той ще си дойде следващата седмица — каза тя. — А през юни, след като Питър завърши, всички ще се преместим в Хюстън.

— Наистина ли? — Той отвори менюто. — Какво хубаво виждаш там?

— Всичко.

Поръчаха си и Тони започна да разказва за Лос Анжелис и за работата си.

— Напоследък нямам късмет. Все ме пращат на разни отвратителни места. Например в Квебек през февруари, в най-големия студ. Последния път бях на една подводница. Изпитах такава клаустрофобия, че когато се прибрах, се наложи да изпия три мартинита, докато осъзная, че съм си у дома, в собственото си легло, а не на онзи плаващ ковчег.

Елизабет се засмя.

— Защо напоследък рядко споменаваш хората, от които вземаш интервю?

— Знаеш ли, може да ти се стори странно, но аз почти не ги помня. Всички говорят за едно и също — секс и пари. Извинявай: пари, успех и секс — в този ред. Любимият ми участник в предаването е Тони Рурк.

— Забелязала съм — усмихна се тя.

Изведнъж лицето му стана меланхолично.

— Но не питаш коя е любимата ми жена. Бродя самотен из пустия си дом и шепна умолително: „Елизабет, скъпа Елизабет! Защо не си при мене!“ Но тя не чува…

— Тони, кога ще пораснеш?

— Винаги се държа като мъдър старец. Само с тебе мога да се отпусна. Което отново ми напомня за твоите материали. Ставаш все по-добра.

— Обичам работата си и ми е приятно, когато говориш така. Но ми е неприятно, когато се преструваш.

— Не играя театър. Наистина мисля така.

— Тони, престани.

Той разпери ръце.

— Както искаш. Непрекъснато мисля за тебе. Питай която и да е от моите приятелки. Всички се интересуват коя е русата жена на снимката до леглото ми.

Елизабет се засмя с престорено облекчение.

— Значи все пак има приятелки? Тъкмо се бях уплашила, че от любов към мене си решил да постъпиш в манастир.

— С терапевтична цел, скъпа. Всеки мъж има нужда от жени. Понякога обаче съм наистина самотен. Непоносимо е да чуваш само звука на собствените си стъпки… Чувствам се някак празен, невидим…

— Значи ние, останалите простосмъртни, за тебе сме нещо като огледало, което те кара да се чувстваш реален.

Той я погледна с възхищение.

— Много си проницателна. Ето една добра идея: напиши очерк за хората, които се чувстват реални само когато се отразяват в очите на околните.

— Наистина ли искаш да те опиша?

— Прекалено съм известен за „Интимно“.

— За съжаление е така. Но ако някой ден започна да пиша за известни хора, които се чувстват невидими, ти ще бъдеш първият ми герой.

— С тебе се чувствам не невидим, а всемогъщ.

— Всемогъщ?

— Да, защото успявам да те разсмея.

— Ето какво те привлича в мене. Мъжете обичат да се чувстват силни.

— Опитвам се да те ухажвам, Елизабет.

— Ухажването изисква двама души, Тони. А аз имам нужда само от приятелство и малко смях.

— Засега.

— Отново драматизираш нещата. Имаш много и красиви жени, интересна работа. Нима това не ти носи удовлетворение?

— А твоето писане носи ли ти удовлетворение?

— Да, разбира се. Но сега говорим за теб.

— Добре. Да, моята работа ме удовлетворява. Разбира се, като изключим подводниците. Харесва ми всеки миг, прекаран пред камерите, особено когато задавам неудобни въпроси на хора, които примигват, но не отказват да отговорят, защото вниманието на милиони зрители означава за тях много повече от собствените им чувства или интимния им живот. Знаеш ли кой момент обичам най-много? Светването на червената лампа, която показва, че съм в ефир.

— И ти не си вече Тони Рурк — отбеляза Елизабет, — а прочутият „Антъни“, любимец на милиони зрители. Милиони огледала, които те правят реален. И всемогъщ, когато те харесват и ти ръкопляскат.

— Скъпа Елизабет, подиграваш ли ми се?

— Не — сериозно изрече тя, — всеки има нужда от обич и аплодисменти.

— Ето, аз ти предлагам и двете. Обичам Елизабет Лъвъл; възхищавам се на „Интимно“. Знаеш ли, че изядох пъстървата, без да усетя вкуса й?

Тя се засмя:

— Поръчай си втора порция.

— Уви, не мога да си го позволя. Телевизионните камери са безмилостни към всеки излишен грам. Но от време на време мога да си позволя десерт. — Той кимна на сервитьора. Поръчаха си ябълков сладкиш с ром, а след това кафе и коняк.

Беше им приятно да седят на светлината на свещите и да си говорят. Елизабет си помисли, че за нея това е най-хубавата вечер от месеци наред.

— Разкажи ми за вечерята у Кигън — внезапно смени тя темата. — За какво си говорихте?

— За политика. — Тони изчака сервитьорът да му налее още една чаша кафе. — Според баща ми трябва да направя политическа кариера. Казах му, че съм доволен от мястото си в телевизията.

— Мат също ли мисли, че трябва да се захванеш с политика?

— Не сме говорили за това. Имаше и други хора. О, говорих с още един човек, който каза, че те познава. Отидох да върна колата на Чет и в кабинета му заварих някой си Артнър. Каза, че е работил при вас.

— Кел Артнър е в Хюстън? И е бил в кабинета на Чет?

— Да, точно така се казваше. Бил работил в „Чифтейн“, а преди няколко месеца Чет го открил в някакъв провинциален вестник, който Мат купил от човек на име Греъм от Розуел, и го довел в Хюстън. Светът е малък.

— Да — Елизабет си спомни последния път, когато бе видяла Кел и с каква злоба той блъскаше чекмеджетата, когато Мат го бе уволнил. А сега Кел беше при Чет. — Мат знае ли, че Кел е там?

— Нямам представа. А трябва ли?

— Струва ми се, че да. Аз ще му кажа. Какво друго прави в Хюстън?

— Срещах се с красиви жени и мислех за тебе. — Той се наведе напред. — Хайде сега да поговорим за тебе. Напоследък знам само, че пишеш интересни материали за хора, които бих искал да познавам. С какво друго се занимаваш?

— О, и аз като Мат съм много заета. Сега трябва да се боря да не бъде потопен един град.

— Така ли? Какво се е случило?

— Изглежда някой иска да построи язовир.

— А ти се опитваш да спасиш града и ще напишеш очерк за него?

— Искам да го спася, защото там живеят мои приятели. Не всичко се прави за пари или слава, Тони.

Той се облегна назад и замислено я погледна.

— Елизабет тръгва на кръстоносен поход. Ти си единственият кръстоносец, когото познавам.

— Не тръгвам на кръстоносен поход, Тони. Вече ти казах: искам да помогна на приятелите си.

— Каквато и да е причината, звучи примамливо. Може ли и аз да участвам?

— По какъв начин?

— Нямам представа. Ти ще ми кажеш. Готов съм да направя всичко, което искаш.

— Добре, все ще измисля нещо. Засега никой не знае какво ще стане.

— Е, твоите приятели са и мои приятели.

— Предупреждавам те: може наистина да те повикам на помощ и да ти отнеме известно време.

— Скъпа, никога не отказвам да участвам в нещо, което ще ми помогне да избягам от скуката и самотата. Ако мога в същото време да ти бъда полезен, ще се чувствам като в рая. Хайде да пием за това. — Вдигна чашата с коняка и провъзгласи: — За кръстоноската Елизабет. И за Тони, нейната вярна дясна ръка.

Беше един часът, когато Мат вдигна телефона. Елизабет непрекъснато му звънеше, откакто в единайсет се раздели с Тони.

— Помислих си, че отново си в командировка — каза тя, когато чу гласа му.

— Бях на дълга и тягостна вечеря — отговори той.

— Гласът ти звучи така, сякаш си преуморен.

— Направо съм изцеден. Отвратителна седмица. Правим промени във вестника във Финикс. Нов шрифт, нов размер…

— Зная какво имаш предвид; ако си спомняш оттук започнахме и в „Чифтейн“.

Той замълча.

— Ако имах желание да се карам с някого — каза след малко, — бих казал, че това напомняне е излишно.

— Прав си. Извинявай, Мат. Непрекъснато имам чувството, че забравяш коя съм или поне какво сме правили заедно.

— Не съм забравил. Просто по цял ден се налага на всички всичко да обяснявам. Тук не са много хората, с които мога да разговарям така, както с теб.

— Ами Кигън?

— Той нищо не знае за вестниците; а и няма претенции. Ако не беше така, нямаше да има нужда от мене. Впрочем срещнах твоя приятел Тони. Вчера беше на вечеря у Кигън и заяви, че щял да става сенатор. Смята, че това е истинското му призвание.

— Кой?

— Нали точно това ти обяснявам, Тони. Предполагам, че е пазил политиката за черни дни. Каза, че телевизионните звезди рано или късно остаряват, губят популярност и затова по-умните от тях навреме се замислят за следващата си кариера. Защо се смееш?

— Защото той ми разказа съвсем различна версия.

— Обаждал ти се е? Тази вечер?

Елизабет направи пауза и каза:

— Не. Тони беше тук. Покани ме на вечеря.

— Поканил те е на вечеря. И къде се намира сега?

— Моля?

— Питам къде е сега?

— Разбрах въпроса ти — студено отвърна тя. — Но предпочитам да не коментирам.

— Не ми говори с този тон!

— Защо? Ти ми задаваш оскърбителен въпрос…

— На който ти така и не ми отговори.

Тя дълбоко си пое дъх.

— Отиде в „Ла фонда“ и сигурно отдавна е заспал, защото рано сутринта заминава за Лос Анжелис. И като заговорихме за спане, искам да ти пожелая лека нощ, Мат. Уморена съм…

— Не ми затваряй телефона, по дяволите! Щом смяташ, че съм те оскърбил…

— Да, ти ме оскърби. Щом предполагаш, че спя с Тони, защо не го кажеш направо. Преди няколко години вече говорихме по този въпрос, забрави ли? Обвиняваш ме, като че ли това е причината за нашите проблеми. Не е така. Бих могла да излъжа, че Тони не е идвал, но аз никога не съм те лъгала, Мат. И ти много добре го знаеш. А сега, хайде да затваряме. Наистина съм уморена…

— Добре, извинявай — каза той. — Имах отвратителна седмица… Вече ти казах, нали? Не затваряй, искам да те попитам нещо. Даже смятах утре да ти се обадя. Исках да погледнеш една къща, а освен това заминавам за четири дни за Ню Йорк…

— През почивните дни?

— Вероятно да. Нищо не мога да направя. Но бих искал да дойдеш в Хюстън в сряда и четвъртък. Смятам да се освободя от всички останали ангажименти, за да бъдем само двамата. Ще разгледаме къщите и след това ще слезем с колата до Галвестън, ще отидем на плаж, а после ще обядваме… Чуваш ли ме, Елизабет?

— Да. Не мога да дойда в сряда, Мат.

— Спокойно можеш да си дадеш два дни почивка. След като аз мога да отменя няколко заседания заради тебе, защо ти да не можеш да отложиш писането?

— Не е там работата. Двамата със Сол ще ходим на заседание на щатската комисия. В Нуево нещо се мъти…

— Сол ще ти разкаже какво е станало; не е задължително и ти да ходиш.

— Да, но аз искам да присъствам.

— И то повече, отколкото да дойдеш в Хюстън.

— Ако дойда в Хюстън, ти ще се прибереш ли за уикенда?

— Сега ще се изнудваме ли? Нали ти казах, че трябва да бъда в Ню Йорк.

— Е, струва ми се, че държа да присъствам на заседанието също толкова, колкото ти да заминеш за Ню Йорк.

— По дяволите!… — Тя чу как Мат дълбоко си пое дъх. — Извинявай. Цяла вечер се извинявам, нали? Слушай, помисли си за сряда. Ако искаш, утре пак да се чуем?

— Или вдругиден?

— Само че се обади по-рано. Трябва ми време, за да преместя заседанията за друг ден. — И понеже тя нищо не каза, той продължи с нещастен глас: — И двамата имаме ангажименти. Следователно не можем да не се съобразяваме с това. Дори когато става въпрос за Холи и Питър.

— Които ти няма да видиш още една седмица.

— И на мене не ми е приятно не по-малко, отколкото на тебе.

— Не говоря за себе си, а за тях.

— За Бога…

— Мат, искам да си легна. Скоро пак ще се чуем.

— Обади се утре.

— Ще се опитам.

— Елизабет, чуваш ли ме? Искам утре да ми се обадиш.

— Лека нощ, Мат.

Приключиха разговора без обичайното „обичам те“. Не си казаха и „липсваш ми“. А тя забрави да го предупреди за Кел Артнър.

 

 

В неделя след заседанието на щатската комисия хората от Нуево отново се събраха в църквата. Изабел и Сол се изправиха на катедрата.

— Помолих Изабел първо да даде на мен думата — започна Сол. — Тя смята да ви се извини за това, че се е провалила. Но не е необходимо да се извинява. Тя се държа точно както беше обещала: смело и открито, и направи силно впечатление. Струва ми се обаче, че нейното изказване беше излишно: решението вече бе взето, и то отдавна.

Елизабет отново водеше бележки. Спомни си претъпканата, задушна стая, отегчените лица на членовете на щатската комисия по земеползване и курортно дело, които се въртяха и си говореха помежду си, докато Изабел се опитваше да защити интересите на хората от Нуево. Когато свърши, благодариха на нея и на Тери Болинджър за стегнатото представяне, както и на председателя на комисията Тадеуш Бент за отчетния доклад за състоянието на околната среда, курортите, резерватите и работните места, които бяха разкрити през последните четири години.

— Четири години! — възмутено й прошепна Сол. — А ние нищо не подозирахме. Защо е тази тайнственост? Няма значение — добави. — Зная отговора. Докато проектът се пази в тайна, никой няма да се интересува от земите край Нуево, а Болинджър и другите двама спокойно ще могат да ги изкупуват. Повече ме интересува защо щатската комисия им помага. И кой стои зад Болинджър и неговите хора.

Застанал пред хората в църквата, Сол ги огледа един по един и завърши:

— Изабел направи всичко възможно. Трябва да се гордеете с нея. Никога не го забравяйте.

Той слезе от катедрата и Изабел застана на неговото място.

— Ето как стоят нещата. — Силните й ръце здраво стиснаха ръба на катедрата, а очите й горяха от гняв. — Комисията прие решение, че природният резерват и водният резервоар ще бъдат от полза за целия щат. Гласуваха единодушно законодателният орган на щата да отпусне средства за построяване на язовир на река Пекос при Нуево, което означава създаване на езеро с площ от две хиляди акра или близо километър и половина на широчина и пет километра на дължина.

— А Болинджър? — попита бащата на Мая.

— Този мръсник притежава повече от половината долина. Изглежда другите двама са изкупували земята от негово име. Той дарява земята от единия бряг на езерото за държавен парк. Освен това неговата компания ще осигури средства за прокарване на нов път през долината, тъй като сегашният ще бъде частично потопен. Обеща да финансира и петнайсеткилометров тунел през планината.

— Но защо е всичко това? — извика някой.

— Защото тази змия Болинджър иска да построи курортно селище: през зимата туристите ще идват, за да карат ски; през лятото — за голф, езда, плуване и риболов. Той вече има земя за курорта, но се нуждае и от езеро. А за това е необходимо да се построи язовир. За да има язовир пък, трябва да има решение на щатската комисия. И понеже Болинджър е много умно влечуго, той прави дарения, за да си подсигури съгласието на щатската комисия.

През редиците в църквата премина приглушен ропот.

— Но ние сме подписали договори за аренда — възмути се бащата на Мая.

Изабел поклати глава.

— Ако щатското правителство прецени, че един проект е от значение за населението на щата, то има право да прекрати личните арендни договори.

През редиците премина въздишка като полъх на вятъра.

— Чакайте! — обади се Сезар. — Няма да стане! Кой е този червей и какво си въобразява? Той не притежава града — никой от нас не му е продал земята си — както не притежава и останалата част от долината. Значи не могат да я потопят.

Изабел потърси с очи Елизабет. „На нея се падна тежката участ да донесе лошите новини“ — помисли приятелката й. Знаеше колко й е трудно, но Изабел не се опита да смекчи съобщението.

— Щатът има право да отчужди земите ни или да прекрати арендните договори и да изкупи земята, ако се прецени, че е от полза за щата.

— Или по-точно за Болинджър — гневно извика от мястото си Питър.

— Курортното селище е на Болинджър, но от другата страна на езерото ще има природен резерват. Направиха ни една отстъпка: удължиха срока, в който трябва да освободим земята с една година — до следващия март.

— Защо? — извика Питър. — Нали законодателният орган на щата първо трябва да гласува решението на комисията. Ако те откажат…

Изабел го прекъсна:

— Вече го гласуваха. Тази сутрин. — Гласът й се извиси над надигналия се ропот. — Но изграждането на язовира започва напролет, щом времето…

Думите й бяха заглушени от възмутени викове.

— Как така?

— Значи искат да ни отнемат къщите?

— А църквата…

Изабел кимна.

— Всъщност ще ги изкупят.

— Ще ги изкупят! — Сезар се изплю. — Но цената те ще я определят.

— Сол каза, че обикновено дават добри пари — отвърна Изабел. — По реалната пазарна стойност.

— Реална стойност! Когато насила ни принуждават да напуснем земята си!

Гласовете се надигнаха отново. Елизабет бързо водеше бележки, като описваше хората, възраженията им, достойнството и решителността на Изабел, която правеше всичко възможно, за да запази деловия тон и да не допусне събранието да премине в необмислен бунт. Докато пишеше, чу как Мая каза на Питър:

— Изглежда догодина няма да мога да дойда в Станфорд даже мама да ме пусне. Трябва да остана със семейството си.

— С какво можеш да им помогнеш?

— Не зная. — Поклати глава. В очите й имаше сълзи.

Той се изправи и извика:

— Какво може да се направи?

Изабел протегна ръка, за да ги накара да я изслушат.

— Първо ще се опитаме да издействаме забрана върху строежа до януари следващата година, когато е заседанието на законодателния орган. Ако това не помогне — Сол също смята, че едва ли ще успеем — тогава ни остава да опитаме да анулираме законопроекта през януари.

— След като вече е започнал строежът на язовира? — попита Мая.

— Винаги може да се спре нещо, което не е завършено.

— Как? — попита Питър. — Какво, по дяволите, можем да направим?

Елизабет постави ръка на рамото му.

— Ще измислим нещо. Вече имам някои идеи. В края на краищата имаме пред себе си цяло лято, за да решим как да привлечем вниманието на законодателния орган към нашите проблеми.

Чак вечерта, когато се прибраха в Санта Фе, тя си спомни, че през юни трябваше да се преместят в Хюстън при Мат.

 

 

Тони мълчаливо седеше в ъгъла на стаята с нисък таван и слушаше как Елизабет взема интервю от Изабел. Двамата бяха дошли още рано сутринта, пиха кафе и ядоха питки с мед, докато Изабел разказваше как е отраснала в долината, завършила класа по керамика в гимназията в Пекос, а на дванайсет години продала първата си купа.

— Сигурно си била много горда — каза приятелката й.

— Направо бях във възторг — призна си тя и се загледа в току-що покаралите листенца на бряста под прозореца, които леко трептяха на лекия априлски ветрец. — Почувствах се много важна. Вече не бях обикновено момиченце от планината, а голям човек. Мечтаех да спечеля много пари и да се махна от долината.

— Защо?

— Всички младежи мечтаят за това. Включително и Лус.

— Но все пак си останала?

Изабел поклати глава и тъжно се засмя.

— Така и се разминах с богатството. След четири години реших да замина за град, в който има художествени галерии, и се озовах в Денвър. Веднага го намразих. Не съм създадена за живот в голям град.

— И си се върнала в Нуево.

Изабел кимна.

— Нямаше как. Омъжих се и вече бях бременна с Лус. Баща й беше собственик на галерия и успя да ме убеди, че съм най-великата художничка в Западните щати и че съм извадила голям късмет, като съм се озовала в леглото му. Но нямаше никакво желание да става баща и когато бременността започна да ми личи, просто ме изрита на улицата. Нямаше къде да отида и се върнах тук, в Нуево. После се запознах с втория си съпруг. Той беше най-прекрасният баща и съпруг в целия свят.

— Значи си се върнала у дома.

— Точно така. Тук е моят дом. Единственият. Усетих го още щом слязох от автобуса, отворих вратата и влязох в тази къща. — Тя се замисли. — Смятам да престана да се занимавам с керамика.

— Да, зная — каза Елизабет.

— Знаеш? Боже, нима не си изненадана? Откъде знаеш какво имам предвид?

— Добре, разкажи ми. Тогава ще разбера дали съм била права.

— Сигурно си се досетила, сестричке моя. Всичко започна в църквата… После, на заседанието на комисията, когато видях онези копелета с лъжливите очички да решават от какво имаме нужда, без изобщо да се интересуват кои сме и какво искаме, аз си помислих: а защо не? Ще бъда десет пъти по-добър представител от тях.

— Значи смяташ да се кандидатираш за депутат в щатския законодателен орган?

— Ти си ми сестра и ме разбираш по-добре от останалите. Да, права си. Решила съм да вляза в политиката. Мислиш ли, че мога да успея?

— Убедена съм, че ще съсипеш опозицията. На заседанието на комисията беше великолепна. От тринайсет години помагаш на хората, които имат проблеми, и всички те познават. Вярвам, че ще спечелиш. Том Ортис ще се кандидатира ли отново?

— Том остарява. Представител е на района от петдесет години. Мисля, че вече се е уморил. А и да не е, хората са се уморили от него. Наистина ли мислиш, че няма да загубя?

— Не съм специалист. Но наистина мисля така.

— Хубави думи. Още не съм решила какво да правя, нали разбираш? Просто понякога си мисля за това, докато седя пред грънчарското колело.

— За какво друго мислиш?

— О, например какво ще стане с нас, когато Лус си отиде. За това, че напоследък татко започна много да забравя; за това, че вече никога няма да имам мъж…

Тихите им гласове, нежни и интимни, питащи и отговарящи, се преплитаха до ранния следобед. Накрая Елизабет затвори бележника и каза:

— Благодаря ти, Изабел. Беше чудесна.

Изабел я прегърна.

— По-трудно е да си намериш истинска приятелка, отколкото мъж. С тебе никога не се чувствам самотна. — Тони се надигна от ъгъла на стаята и Изабел подскочи. — Толкова тихо седя през цялото време, че те бях забравила. Следващия път, като дойдеш, ще те оставим и ти да кажеш нещо.

— Двете с Елизабет говорите много по-добре от мене — каза той и наведе глава, за да не се удари в ниския таван. Седна в колата и изчака двете приятелки да се сбогуват. След малко дойде Елизабет, седна на шофьорското място и запали мотора.

Тони мълчаливо се възхищаваше на изящния й профил. Без да отмества поглед от пътя, тя се обади:

— Не е ли по-добре да се любуваш на пейзажа.

— Предпочитам да гледам тебе. Освен това го запомних още на идване.

— От тази страна е съвсем различен.

— Точно това се опитвам да ти внуша и аз. От моя гледна точка всичко е съвсем различно.

Тя се засмя.

— Моят верен и последователен Тони! Вече се разбрахме: няма да дойда нито във вилата ти в Италия, нито в имението ти в Калифорния. Хайде да поговорим за Изабел.

— Предпочитам да поговорим защо преди малко ме нарече „моят Тони“?

— Нима съм го казала? Имала съм предвид „моят приятел Тони“. Кажи ми хареса ли ти?

— Разбира се. Много добра жена. Малко простовата, но приятна.

— Изобщо не е простовата.

— Ами. Посветила се е на баща си, на дъщеря си, на грънците си, на долината. Нито е красива, нито умна, нито изтънчена; липсва й сексапил. Тя е просто една добра и честна жена, която и двамата харесваме. Но е простовата. — Елизабет нищо не каза и той продължи: — Има ли някакво значение? Тя е твоя приятелка, не моя; никога няма да я видя отново. Искам да поговорим за теб. Не, недей да се мръщиш. Имам предвид твоето интервю с нея. Знаеш ли колко си добра?

— Да. Зная, че съм добър журналист, Тони. Това ми е професията от доста години. Но това интервю беше особено важно. Двете с Изабел сме решили да причиним малко неприятности на Болинджър.

— Пет пари не давам за вашия Болинджър; говоря за Елизабет Лъвъл. — Той въздъхна дълбоко. — Ако имах твоя талант, щях да се прославя, а ти го пропиляваш за шепа вестници.

Елизабет го погледна, след което отново се съсредоточи в пътя.

— Какво означава това?

— Че трябва да дойдеш в телевизията.

— Аз съм пишещ журналист, Тони. Не обичам телевизията. Прекалено е бърза и повърхностна за моя вкус.

— А ако ти предложат самостоятелно предаване?

— Какво предаване? Няма значение, защото във всички случаи ще откажа. Наистина обичам да подреждам думите върху лист хартия, а не да ги изрека и да ги забравя. Освен това нямам намерение да пътувам до Лос Анжелис или друг голям град, за да търся популярност пред милионна публика. — Внимателно взе завоя край Песос и отново увеличи скоростта.

— Откъде ти хрумна, че някой може да ми предложи самостоятелно предаване?

— Нямах предвид отделно предаване. Исках да ти предложа да се включиш в моето. И преди съм ти предлагал, но след като видях как работиш, настоявам. Елизабет, нека поговоря с моя продуцент за тебе. Може да стане малък скандал — о, не исках да кажа това! Недей да се мръщиш. По-хубава си, когато се усмихваш. Все едно през есента ще трябва да предложа нещо ново. За разнообразие…

— За да отложим черните дни, когато ще се наложи да се прехвърлиш в политиката?

Той замълча и попита:

— Кой ти каза?

— Съпругът ми.

— Разбирам. Не ме е разбрал.

— Така ли? Само преди пет минути те чух да говориш за вечна слава.

— Никой няма вечна слава. Даже рейтингът на Бог спада.

— Тогава какво си казал на вечерята у Кигън?

— Казах само, че телевизията и политиката много си приличат. И двете дават първа награда на онзи, който е способен да убеди публиката, че искрено вярва на глупостите, които бръщолеви, и че ги е измислил съвсем сам. Но ти наистина си талантлива и след като блестящият ти съпруг се е поддал на очарованието на баща ми, защо ти да не направиш кариера в телевизията? Какво ще правиш, когато един ден децата тръгнат по своя път? Ще седиш по цял ден пред пишещата машина? Част от времето — да. Не е необходимо да се отказваш окончателно от писането. Но през останалото време?… Слушаш ли ме?

— Да — каза Елизабет.

— Нека да поговоря с продуцента си. Ако той не се съгласи, ще се откажа от идеята. Поне за известно време. Продуцентът е като съпруга: или правиш компромис, или — развод. А аз не мога да се развеждам и със съпругите си, и с продуцентите си. Искаш ли пак да поговорим следващия път, когато дойда в Санта Фе? Дотогава ще зная мнението му.

— Да.

Тони въздъхна с облекчение и се съсредоточи в гледката през прозореца на колата.

Горда като кралица, Изабел Арагон стоеше на брега на река Пекос край Нуево. Разпери ръце като криле на птица и обгърна долината, в която бе родена. „Ето какво искат да унищожат — каза тя. — Ние сме беззащитни жители на една несигурна страна, в която непрекъснато нещо се руши, а миналото е без значение. Приличаме на сираци, които не познават корените си и не знаят какво значи дом. Само нищожните хора се чувстват силни, когато успеят да измамят някого. Чуйте ме, нищожества! Това е нашият дом! От векове нашите корени дълбоко са се сраснали с долината. Тук са погребани петнайсет поколения и ние още пазим в сърцата си техните мечти, радост и мъка. Някои от нас продадоха земите си, подмамени от пари и щедри обещания. Но сега ще ви покажем как се борят хората за своя дом. Ще откупим земята си. Сигурно не вярвате? Почакайте само. Денонощно ще работим, докато не съберем достатъчно пари. А дотогава ще проправим път до правителството на щата и няма да ви пуснем в нашия град…“

Елизабет завърши очерка с думите, които Изабел беше произнесла в църквата:

Нищожни хорица са решили, че могат да се промъкнат в домовете ни като стоножки. Искам да им кажа само: „Няма да стане! Имате много крака, но и ние не сме малко и няма да ви е лесно да ни прогоните…“

Това беше най-добрият й материал. Когато се появи във всички вестници на Рурк, започнаха да валят писма и телефонни обаждания. И на десети май, три седмици по-късно, той беше препечатан в „Лос Анжелис Таймс“. Тони откъсна страницата и я изпрати на своя продуцент с кратка бележка: „Ето, виж! Ти отказа да поканим Елизабет Лъвъл с нейните неизвестни хора в предаването «Антъни». Защо тя да е достатъчно добра за «Таймс», но не и за тебе?“

— Защото става въпрос за зрители — каза продуцентът на следващия ден по телефона. — Никой няма да си включи телевизора заради хора, които не познава.

— Тогава се обади в „Таймс“ — посъветва го Тони — и ги питай за кой материал получават най-много писма.

След една седмица продуцентът се обади отново:

— Откъде разбра за писмата?

— Проверих лично. Е, и какво се оказа?

— Петдесет писма, деветдесет и две телефонни обаждания, осемдесет и едно предложения за парична помощ за жената от долината.

— Ха! Е, ще пробваме ли Елизабет за предаването?

— Тони, да не се чукаш с нея? Не искам истерични жени да ми се мотаят из краката, защото когато се опиташ да ги изхвърлиш…

— Не се тревожи, тя не е от този тип.

— Не ми отговори на въпроса.

— Любовният ми живот не е включен в договора — заяви той — и нямам намерение да го обсъждам с тебе.

— Да, но обсъждаш с мене рейтинга си, който впрочем непрекъснато спада. Вече не си толкова забавен както преди пет години…

— Никой от нас не става по-забавен с възрастта, даже и ти.

— Или защото зрителите са отегчени от знаменитости — в което искрено се съмнявам, — или защото ние не успяваме да намерим интересни хора. Или и двете. Добре. Съгласен съм приятелката ти да направи няколко пробни снимки, но ако смяташ да превърнеш предаването в място за сексуални закачки…

— Казах ти да не се притесняваш — отвърна Тони. — Аз ще се оправя с нея.

— Има още нещо. Зная, че не си падаш по грозотии, но мислил ли си как ще изглежда Елизабет Лъвъл пред камерата?

— Смятай, че камерата е изобретена специално за нея. Слушай сега. Тя нищо не подозира за рейтинга ми. Не е необходимо да й го казваш.

— Нима си въобразява, че го правиш от благородни подбуди? Така да се каже, от дъното на меркантилното ти сърце?

— Тя не подозира, че е меркантилно. Нали ще внимаваш какво говориш?

— Разбира се, бъде спокоен. Особено ако ни помогне да спасим предаването.

— Мъдро решение. — Тони затвори и веднага се обади на Елизабет.

— Имам новини — започна той. — Продуцентът ми, който е отвратителен тип, но не е глупак, скоро ще те потърси, за да ти предложи място в „Антъни“. Или по-точно няколко пробни предавания. Разбра ли за паричните помощи, предложени в „Таймс“?

— Да, изпратиха ми писмата. Искат да отпечатат и други мои материали. Да се съглася ли?

— Не и, преди да си си намерила агент. Аз ще ти препоръчам някой познат. Разбра ли какво ти казах за предаването?

— Да. Колко често ще пътувам до Лос Анжелис?

— Зависи. Ако искаш, може да правим записите на място, а може да докараме твоите хора тук, в студиото. Предполагам, че ще ти е приятно.

— Не зная, Тони. Трябва да си помисля.

— Какво да направя, за да те убедя? Искаш ли да те поканя на вечеря? Например да те заведа да опиташ прословутата супа от костенурка на Би Монтоя в Албъкърк?

Тя се засмя.

— Как разбра за супата на Би?

— Гледам телевизия. Тя се прочу благодарение на телевизията. И с тебе ще бъде така. Съгласна ли си за вечерята?

— Само не днес.

— Добре тогава, в най-скоро време. Нали ще ми се обадиш, когато решиш какво да правиш?

— Разбира се. Много ти благодаря Тони.

Елизабет затвори и замислено погледна телевизора.

 

 

Питър завърши училище през последната неделя на май. Мат, Елизабет, Спенсър, Лидия, Холи и Мая едва успяха да си намерят места точно под надписа „Страна на чудовищата“ на претъпкания стадион, където се проведе тържеството. Когато извикаха името на Питър, Мая дълбоко си пое дъх от вълнение, а съучениците му започнаха да ръкопляскат.

— Защо ръкопляскат? — попита Холи.

— Защото е първенец на класа и се гордеят с него.

— Цялото училище се гордее с него — обади се Мат. — Освен това те приветстват един способен млад мъж, който сам е постигнал нещо. Питър показа на всички, че успехът се постига само с труд.

— Много мъдро — каза Елизабет. — Затова ли всички ти се възхищават в Хюстън?

— Някои да — спокойно отговори той.

— А останалите?

— Останалите мислят, че добре се справям с работата си.

След няколко минути официалната церемония приключи и стадионът се изпълни с абитуриенти и техните близки. Семейството на Питър го заведе на тържествен обяд, на който присъстваха също така Сол и Хедър и неколцина приятели от „Чифтейн“.

— Беше чудесно — сподели Елизабет с Мат по-късно вечерта, когато седяха на двора и пиеха чай с лед. — Питър мечтаеше точно за такова тържество. И което беше най-важното, и ти беше там.

— Нима си допускала, че е възможно да не дойда?

— Преди няколко месеца — никога.

— А сега — да.

— Естествено.

Той внимателно се загледа в една бисквита.

— Осем месеца — промърмори. — Минаха толкова бързо, че просто не мога да повярвам. Но осем месеца бяха достатъчни, за да престанеш да ми вярваш.

— Струва ми се, че ми даде достатъчно основания. — Тя се наведе напред и сложи ръка върху неговата. — Мат, трябва да намалиш темпото. Постигна много повече, отколкото някога сме мислили: двайсет вестника…

— Двайсет и един — автоматично я поправи той.

— Добре, двайсет и един. Не знаех за последния.

— Исках да ти разкажа тази вечер. Не е голям, но предлага възможност да…

— Мат, искам да поговорим.

— Вече те чух. Искаш да се откажа от нещо, което още не съм довършил. Какво искаш? Да се прибера в Санта Фе и да издавам „Чифтейн“?

— Не, ако ти не искаш. Точно преди една година имахме два вестника и крояхме планове за „Дейли Нюз“. Сега ти издаваш двайсет и един вестника, изнасяш речи из цялата страна, оказваш влияние върху сената и неговите решения по земеползване… Какво не ти достига, за да си доволен?

Двамата се погледнаха и едновременно си спомниха думите, които Рурк беше произнесъл в Аспен: „Защо трябва да има граници за мечтите?“

— Не ме интересува бройката — каза Мат. — Но след като се стремим към влияние в няколко щата, трябва да притежаваме основните вестници в тях. Затова засега не можем да спрем да купуваме.

— Нима двайсет и един вестника не са достатъчно, Мат? Не говоря за Кигън и неговата корпорация, а лично за тебе. Спомням си, когато говорехме за един или два вестника…

— А ти не си ли доволна, че твоята рубрика излиза в двайсет и един вестника?

— Никой не ме е питал дали нямаше да се задоволя с десет или петнайсет.

— Е, сега те питам. Щеше ли да си доволна?

— Да, по същия начин, както сега съм доволна от двайсет един и нямам нужда от трийсет. Мат, за мене съществуват и други неща, освен славата. Какъв смисъл има да печелиш много пари, когато те не ни носят радост? Какво от това, че сме си изплатили дълговете, когато не можем да излезем на разходка с Питър и Холи… или просто да отидем някъде сами? Само от време на време прелитаме между Хюстън и Санта Фе, а напоследък го правим все по-рядко, защото всички сме прекалено заети. Все едно че не сме женени. Мат, слушаш ли ме?

Той беше вперил празен поглед в маслиновата клонка, която се очертаваше на звездното небе. Въздухът ухаеше на божури. Мат дълбоко въздъхна.

— Да, разбира се, че те слушам. През последните месеци и аз имах някои основания да съм недоволен, но се надявах да ги преодолеем. Въобразявах си, че градя нашето бъдеще…

— Но сам. Без мене.

— Така се случи. Ти сама реши да останеш тук, докато Питър завърши, и това ми се стори логично.

— Сега разбирам, че съм сбъркала. Изглеждаше толкова просто. Вярвах, че ще успеем да запазим отношенията си въпреки голямото разстояние. Беше романтично, но не и реалистично.

— Не съм съгласен. Решението беше добро за Питър, а аз непрекъснато бях в движение. Предполагам, че нямаше да се виждаме по-често дори ако живеехме заедно. Но както и да е. Започнал съм нещо голямо, а ти искаш от мен да се откажа по средата на пътя.

— Никога не съм искала да се откажеш. Само те помолих да забавиш темпото, така че да можем да живеем заедно.

— Нали решихме да живеем заедно в Хюстън. Ако беше дошла да видиш къщата, сега щяхме да си събираме багажа, а не да разговаряме. Знаеш ли колко пъти си идвала в Хюстън след тържеството у Кигън?

— Три пъти.

— Да, за осем месеца.

— Не ми е приятно там, Мат. А и на тебе не ти е приятно, когато идвам. Може непрекъснато да си бил в движение, но си успял да си намериш приятели и да си създадеш своя среда. Но това не са мои приятели и моя среда.

— Защото винаги се държиш като гостенка. Ако живееше там, щеше да е съвсем различно.

— Защо? Защото внезапно щях да открия какви приятни хора се крият зад неприятна външност и поведение, или защото тези хора са важни за твоята империя?

Мат нетърпеливо махна с ръка.

— Винаги можеш да си намериш приятели, които ти харесват. Да не искаш да кажеш, че в целия Хюстън няма човек, достоен за твоето приятелство? Преди беше по-склонна да рискуваш.

— А ти сигурен ли си, че искаш жена, готова да рискува, или предпочиташ жена, която да ти помага да се изявяваш като вицепрезидент на „Рурк Пъблишинг“? Добра домакиня, образована, изискана, привлекателна…

— Какво лошо виждаш в това? Нали работим заедно…

— Никога не съм искала този вид работа.

— Това не е работа. Това е нещо, което правим заедно. Знаеш, че не искам да престанеш да пишеш; гордея се с таланта ти и с материалите ти. Но колкото повече ми помагаш, толкова по-бързо…

— Мат, чуваш ли ме изобщо какво ти говоря? Не съм убедена, че такъв живот ми допада.

— Защото не ме разбираш.

— Което не ми пречи да разбера, че ти много си се променил, и то благодарение на хората, с които работиш или постоянно общуваш…

— Никога не си харесвала работата, която ми предложи Кигън. Не разбираш колко е важно…

— И най-вече ти колко си важен, докато я вършиш.

— Какво лошо има в това? Елизабет, чуй ме. Тази страна се управлява от една малка група хора. Защо и аз да не съм сред тях? Защо да не се възползвам от възможностите, които ми се предоставят? Ако не бях сграбчил късмета си в Аспен, или ако се оттегля сега, никога повече няма да имам подобен шанс. Отново ще стана издател на вестник в малък град, без влияние и без значение. Ще се превърна в един от хората, за които пишеш, и които нямат дума в решаването на съдбата на страната. Мислиш ли, че ще се задоволя с това след последните месеци?

„Ти си изключително амбициозен“ — Елизабет отново си спомни тези думи на Рурк.

Мат се изправи и подпря ръце на масата.

— Точно когато постигнах някакви успехи и се научих да разполагам с власт и пари, ти ми говориш да забавя темпа, за да прекарваме повече време заедно.

— Искам го, защото си ми съпруг и те обичам.

— Никога не съм отричал, че си ми помагала. Без тебе не бих могъл да се справя с „Чифтейн“. Забрави ли колко упорито работехме? И за какво? За да удвоим тираж от десет хиляди. В страната има десетки милиони читатели, а ние сме се загрижили за двайсет хиляди от тях. Ти също ставаш все по-известна, печелиш повече… За Бога, Елизабет, с всяка предприета от мен стъпка, аз работя и за твоята кариера…

— И само това има значение, нали, Мат? Голям, по-голям, най-голям успех?

— Защо не?

— А кога това е било основното нещо в живота ни?

Внезапно настъпи тишина. Мат придърпа стола си с крак и седна. Елизабет сложи още лед и листа от мента в чашите и наля чай от стъклената кана, която Изабел беше изработила специално за нея миналата Коледа.

— Мат, сериозно ли мислиш, че не искам да успееш?

— Изобщо не мога да разбера какво искаш. През последната година ти използваш всеки удобен случай, за да подчертаеш, че не харесваш Кигън, не харесваш Чет, не ти е приятно, че Чет познава Кел Артнър, не ти харесва, че аз съм се променил… Би ли ми казала какво харесваш тогава?

— Харесвам предишния Мат. Харесваше ми как се обичахме. Харесваше ми, когато преди две години започнахме да работим за себе си и за никой друг. И къде отиде всичко това? Не ти ли е неприятно да се превърнеш във вярна сянка на Кигън…

— Не си права. Непрекъснато се опитвам да те убедя, че той ми дава необходимата свобода. Правя това, което искам.

— Е, и докато правиш каквото си искаш, той е успял да те подчини. Защото повечето неща, които каза преди малко, са идеи на Кигън Рурк, а не на Мат Лъвъл.

— Ти нищо не знаеш за неговите идеи. Освен ако… — Намръщи се. — Освен ако Тони не ти разправя разни невероятни истории за ужасния си баща. Той често ли се отбива в Санта Фе?

— Два-три пъти месечно.

— Значи почти толкова често, колкото и съпругът ти.

Времето ти е идеално запълнено, нали?

— Тони не идваше толкова често, когато ти си беше вкъщи! — ядоса се Елизабет. — И го остави на мира; той няма нищо общо с нашите проблеми. Познавам Кигън много преди тебе…

— Но не и по-добре от мене. През последната година всеки ден разговарям с него и му имам доверие. А ти?

Тя нищо не каза.

— Тогава няма защо да го критикуваш. Но ти предпочиташ да си спомняш с умиление миналото, което е незначително и бледо в сравнение с настоящия момент благодарение на, възможностите, които ни дава Кигън Рурк. — Когато Елизабет продължи да мълчи, той попита: — Прав ли съм? Нима нищо не ти харесва?

— В нашите отношения ли? Да, нищо не ми харесва.

Мат отмести стола си назад.

— Още веднъж те питам: ще дойдеш ли в Хюстън?

— А ти искаш ли го?

— Никога не съм казвал, че не го искам.

— Това не е отговор, Мат. Каза, че смяташ да продължиш да пътуваш и няма често да се виждаме, така ли?

— За известно време, да.

— Колко време? Месец? Година?

— Не зная.

— Следователно при добър късмет може да се виждаме през почивните дни. Естествено, и аз трябва да пътувам за моите интервюта, така че в най-добрия случай може и да се засечем веднъж месечно. А Холи непрекъснато ще остава сама в Хюстън, където няма нито приятели, нито баба и дядо.

— Ще си намери приятели.

— Разбира се. А когато двамата с тебе успеем да се приберем вкъщи по едно и също време, аз ще изпълнявам ролята на домакиня, добър слушател и сексуален партньор, а със свободната си ръка ще пиша…

— Престани.

— Добре, не съм ли права? Можеш ли да обещаеш, че ще ни остава време един за друг? Кажи, че наистина искаш да живеем заедно, което означава да споделям с тебе мисли и чувства, защото не мога да замина за Хюстън и да премълчавам какво мисля за тебе, за Кигън или дори за Чет и Кел.

— Тогава не е необходимо да идваш.

Думите му отекнаха в притихналата градина.

— Нямах точно това предвид — поправи се Мат. — Искам да разбереш колко е важно всичко това за мене. Говоря за тръпката от властта и силата… Не е толкова просто, Елизабет. Става въпрос за оцеляване сред акули, безскрупулни хищници… — Наведе се към нея. — Имам нужда да бъдеш до мен, да ми помагаш да не губя вяра в собствените си сили. Когато завърша изграждането на информационната верига и назнача доверени хора, тогава ще имам повече време за жена си и достатъчно пари.

— Чудесен план — промърмори Елизабет. — Надали ще има по-щастливо семейство от нашето.

Той мрачно я изгледа.

— Наистина ще бъдем щастливи.

Тя прокара пръст по гърлото на каната.

— Какво ще кажеш, ако започна да правя телевизионни интервюта, наред с тези във вестниците?

— Да започнеш в телевизията? — Той се замисли. — Идеално. Всеки зрител ще свърже името ти с материалите от местния вестник, а това е най-добрата реклама. Естествено трябва да настояваш да се запази названието „Интимно“…

Елизабет скочи и почти тичешком влезе в къщата. Той тръгна след нея и я завари нервно да обикаля из кухнята, здраво стиснала ръце в юмруци.

— Какво има, по дяволите?

Тя го изгледа с укор.

— Очаквах да ми кажеш какво мислиш за моята работа в телевизията, Мат, и как това според теб ще се отрази на нашето семейство, а не върху вестниците на Рурк…

— Непрекъснато повтаряш едно и също.

— Явно не е достатъчно. Искам ние с децата да бъдем поне също толкова важни за теб, колкото онази компания. А дори и по-важни. Разбираш ли какво искам да кажа, или изобщо си забравил за нас?

— Не повече, отколкото ти си ме забравила. Непрекъснато се опитвам да ти обясня какво става е мене, но ти мислиш само за себе си. А сега ме чуй. Седни, по дяволите, и ме изслушай!

— Не искам да сядам.

Той вдигна рамене.

— Е, добре. — Стояха един срещу друг в уютната кухня, но между тях зееше пропаст, все едно че земята се бе разтворила. — Още веднъж ще ти обясня всичко отначало. За пръв път от много години аз съм господар на живота си. Не живея живота на баща ми, а своя; животът, който беше пред мен, когато се оженихме. Помниш ли?

— Дали си спомням? Та ние живеехме този живот, когато издавахме „Чифтейн“. Нима тогава не си беше господар?

Той замълча.

— Да, но тогава… Остави ме да си довърша мисълта. „Чифтейн“ беше само ученическа мечта; за това мечтаех, когато бях на двайсет и три години. Мислех, че два вестника са ми напълно достатъчно.

— Може би наистина са достатъчно.

— Може би. Но основната причина, поради която Сол се задоволява с един вестник, е, че той е изживял своя звезден час. А моят още не е дошъл. Аз едва сега започвам. И съм готов на всичко, за да го постигна. Кигън ми даде възможност, а ти се опитваш да ме спреш. Винаги задаваш въпроса, защо той избра точно мене. И нито веднъж не ти мина през ума, че ме е избрал, защото съм много добър. Всеки път като дойдеш в Хюстън, започваш да критикуваш хората, с които работя. А сега искаш да се откажа, извинявай — да намаля темпото, — да довърша това, което ще ме направи щастлив!

Елизабет поклати глава.

— Не, никога няма да бъдеш щастлив. Късно е. Винаги ще имаш чувството, че големият и вълнуващ свят минава някъде покрай тебе. И винаги ще обвиняваш мен.

— Не и ако…

— Не и ако приема живота, който ти ми предлагаш. Но и за това е късно. Сега научавам, че съм се опитвала да те забавя, Мат. Исках само да сме заедно и да говориш от името на двамата. Ето какво липсва в твоята история. Не забравяй, че когато дойдохме тук, за да се грижим за Закари, ти не беше единственият, който се отказа от мечтите си. Аз също чаках. Но Кигън не дойде да ме потърси в Аспен, той дойде за теб. И ти се въодушеви като хлапак и се втурна да променяш света. Така свършиха нашите ни мечти. Дори не попита колко време ще прекарвам в Лос Анжелис…

— В Лос Анжелис?

— Няма значение — Лос Анжелис, Ню Йорк, Берлин, Москва… Тебе просто не те интересува. Единственото, което ти направи впечатление, бе какво ще бъде отражението върху твоите вестници. Заприличал си на Кигън — той винаги се е интересувал преди всичко от себе си. Сигурно е доволен, че така добре си усвоил уроците му.

Гърлото я заболя. Извърна се настрани и се облегна на кухненския плот.

— Каза, че не е необходимо да идвам в Хюстън. И наистина мислиш така. Искаш да повярваш, че имаш желание да дойда при тебе, вероятно защото смяташ, че така е правилно, но подсъзнателно усещаш, че ще си много по-щастлив сам, без мене. Съгласна съм: ще стоя настрани, докато вие двамата с Кигън гоните пари, власт и влияние. Без моите неудобни въпроси и критика. Понякога хората стигат най-далече, когато са сами. — Тя бързо тръгна към вратата, без да се обръща към Мат, от страх да не се разплаче. — Исках да намерим начин… да…

— По дяволите, Елизабет, обичам те. — Той застана зад нея, прегърна я и зарови лице в косите й. — Ела с мен. Помогна ми преди, направи го и сега. А после ще имаме всичко, което пожелаем. Всичко можем да постигнем, когато сме заедно.

Тя сложи ръцете си върху неговите и си спомни колко пъти телата им са били толкова близо, дори още по-близо, съединени в едно цяло.

— Ще дойда да живея в Хюстън, ако си съгласен да бъда до тебе, когато мисля, че си прав, и няма да те подкрепям, когато мисля, че не си. Съгласен ли си с това условие?

— Труден въпрос. Опитай се да си отговориш от мое име.

— Твоят отговор е отрицателен. Не ме искаш в Хюстън. Предполагам, че наистина ме обичаш, или поне обичаш своята представа за идеалната жена: обичлива съпруга, майка, жена с успешна кариера, може би дори телевизионна звезда. Идеална партньорка за главния издател на Кигън Рурк. Защо стоиш зад гърба ми?

— Не искам да виждаш очите ми.

Тя кимна. Изведнъж я обзе спокойствие.

— Надявах се, че греша, но съм права, нали? — Обърна се към него и го погледна в очите. — Обичам те, Мат, но искам да си отидеш. Веднага.

— Ще ти се обадя. Кажи на Питър и Холи…

Елизабет кимна. Настъпи продължително мълчание. След това той се обърна и си тръгна.