Джудит Майкъл
Интимно (4)

Глава 4

В живота на семейство Лъвъл настъпиха промени. „Това е най-хубавото ни време“ — казваше Елизабет, но винаги шепнешком, за да не урочаса късмета си. Чудеше се докога ще продължи.

Подписаха множество документи — всеки път с копие за себе си — докато накрая всичко приключи. „Лъвъл Принтинг“ беше продадена, къщата — ипотекирана, изтеглиха заем от банката. Решиха да не пипат само къщата и земята на Закари в Нуево; в последния момент Мат отказа да ги продаде. След това подписаха чек за астрономическа сума и вестник „Чифтейн“ стана техен.

Още същата вечер заведоха децата и родителите на Елизабет да разгледат новата придобивка. Докато Мат отключваше вратата, Спенсър, Лидия, Холи и Питър стояха зад гърба му. После, когато всички влязоха в сградата, двамата с Елизабет отстъпиха крачка назад и погледнаха прозорците, които застрашително се извисяваха над тъмната улица. Тя потрепери леко от студения октомврийски въздух, а Мат я хвана за ръка и прошепна:

— Напред! — Чак тогава последваха останалите.

В редакцията на един вестник тишината никога не е пълна, дори когато няма никого, тъй като остава ехото на трескавата дейност през деня. Стъпките на Холи и Питър, които заедно със Спенсър и Лидия бързо се втурнаха напред, отчетливо отекваха по каменния под. Но Мат и Елизабет чуваха само ехото на познатите звуци и мислено се върнаха към студентските дни, когато бяха на лятна практика в „Лос Анжелис Таймс“ и бяха непрекъснато заедно — на лекции, в парка, по улиците на града, и накрая се връщаха вкъщи, хвърляха се в леглото и крояха планове за бъдещето.

— Е, наслука — прошепна Елизабет в просторната зала. Посочи към големия кабинет в ъгъла и гласът й трепна: — За теб е, Мат. Издател и главен редактор. Влез да видим как ще се почувстваш.

Все така хванати за ръце, те пристъпиха в кабинета на Мат и той се настани в голямото кожено кресло. Оттук се виждаше цялата редакция: затрупаните със стари броеве и папки етажерки, бюрата на четиримата репортери, двамата фотографи и двете секретарки. Покрай едната стена имаше още бюра, отделени с преграда. Там бяха местата на отговорния редактор, главния редактор и началника на отдел „Реклама и разпространение“.

— Нашата малка империя — замислено изрече Мат.

— Щракваме с пръсти, и персоналът се втурва да изпълнява желанията ни — насмешливо каза Елизабет.

— И привличаме тълпи от читатели…

— Желаещите да рекламират във вестника чакат на опашка…

— Планините се местят от силата на погледа ни…

— Е, хайде на първо време да се ограничим с преместване на мебели — предложи тя и смехът им изпълни малкия кабинет. — Мат, чувствам се като дете, което за пръв път има истинска кукла.

Той я целуна по носа и се усмихна.

— Обичам те — прошепна Елизабет.

— Точно това ни е най-хубавото. Помисли си: колко издатели и редактори по света си умират един за друг? Тревожи ме обаче, че аз притежавам цялото това великолепие — обходи с поглед тесния кабинет и старите мебели, — а ти ще трябва да се свиваш в една от кабинките в залата. Не е честно. Трябва да ти направим истински кабинет до моя.

Елизабет поклати глава.

— Предпочитам да бъда при останалите. Не искам да се отнасят към новите собственици с още по-голямо подозрение. — Дълбоко въздъхна. — Мат, вече имам чувството, че ще успеем.

Той отново се засмя.

— И аз, Елизабет, моя любов, всичко това е наше и всичко ще бъде наред.

Прегърнаха се развълнувани.

— Аз съм свободен човек — промърмори Мат. — Започвам живота си отначало: Така, както винаги съм искал и ще се занимавам с това, за което съм мечтал. — Замълча, тъй като усети, че Елизабет изведнъж се напрегна. — Както ние искахме. Нашите мечти. Божичко, ние ще станем най-страхотното семейство бизнесмени в Америка!

Тя се засмя и двамата пак се целунаха.

— Моля за извинение — обади се Питър, облегнат на вратата. — Мислехме, че сме дошли тук да разгледаме сградата на вестника и че собственикът, т.е. собствениците ще ни я покажат.

— Не искахме да ви прекъсваме — обади се и Холи, — но нали някои хора са доста невъзпитани…

— А, значи пак аз съм невъзпитаният — сви рамене брат й. — Стори ми се, че е редно все пак да видим какво сме купили.

— Прав си — отвърна майка му. — А аз си помислих, че е редно първо да целуна баща ти.

Питър се изчерви.

— Извинявайте.

— Няма проблеми — спокойно каза Мат. — За всичко има време. А сега — заяви той, когато се приближиха Лидия и Спенсър — екскурзията може да започне.

Елизабет остана в кабинета и остави Мат да им покаже дългото ниско здание. Знаеше, че когато стигнат края на обиколката, той вече ще им е обяснил как точно се издава вестник. Слушаше обясненията с половин ухо и се замисли какво щеше да прави през следващите дни. Щеше да поръчва материали. Щеше да пише така, както тя иска, а не както се искаше от нея. Щеше работи с Мат. Щеше да притежава собствен вестник.

„Заедно с Мат“ — повтори тя наум.

На следващата сутрин сградата на „Чифтейн“ вече не изглеждаше тайнствена. Беше се превърнала в обикновена каменна сграда в Санта Фе, където трябваше да се работи. Елизабет и Мат събираха смелост за първата си среща с персонала.

— Днес е петък — каза той. — Първият брой на вестника ще излезе следващия четвъртък. Само трябва да убедим хората, че няма веднага всичко да променим, да ги накараме да се почувстват необходими и да се представим като собственици, които заслужават уважение и лоялност, тъй като знаят какво искат…

— Нищо подобно — усмихна се Елизабет. — Нека просто бъдем чаровни, както обикновено. — Тя вдигна един плик от бюрото му. — Някой вече ни е писал.

— Сигурно е от комитета по тържественото посрещане. Какво има? — попита, когато забеляза, че жена му силно пребледня.

— Нед Енгъл. Напуска. От днес.

— Напуска?

Мат бързо прегледа писмото и лицето му потъмня.

— Мръсник. Обеща да остане като отговорен редактор поне половин година. Лъжливият му кучи син!

— Мат, той познава вестника като петте си пръста. Как ще се справим без него?

Мат стана и започна да крачи из тесния кабинет.

— Копеле! Даже не изчака да се запознаем лично. Сигурно е очаквал да се провалим още от първия ден…

— Точно така! — възкликна Елизабет. — Явно иска да му се обадим и да го помолим да се върне.

Той спря.

— Права си. Но ще има да чака до второ пришествие. На никого няма да позволяваме да ни шантажира.

Гърлото на Елизабет пресъхна. Баща й ги беше предупредил, но те не го послушаха. Надяваха се, че Енгъл ще бъде тук и ще ги въведе в работата.

— Репортерите — каза тя. — Те също добре познават вестника. Не може ли на първо време някой от тях да поеме длъжността му?

— Не мога още от първия ден да моля някого от тях да управлява вестника от наше име. По дяволите! — Мат ритна креслото и то се завъртя около оста си. — Този мръсник всичко ръководеше. Естествено, не е бил велик, след като вестникът фалира, но все пак си е вършил работата. — „За разлика от нас помисли си, — които са списвали само университетски вестник.“

Елизабет замислено започна да подрежда моливите на бюрото на Мат, като се опитваше да не се поддава на обземащия я ужас.

— Какво ще правим сега?

Той вдигна рамене и продължи да крачи из помещението. След малко застана до нея.

— Чакай малко — каза и взе лицето й в ръце. — Спомни си кои сме ние. Децата чудо, които всичко правят заедно. Затова нека те попитам: могат ли двама умни, талантливи, зрели, амбициозни съдружници да заменят едно невъзпитано, тъпо и вероятно некадърно копеле?

Елизабет тихо се засмя и го целуна.

— Ако ти се съгласиш да бъдеш половин отговорен редактор, аз ще поема другата половина.

— Коя половина? Горната или долната? — засмя се той и седна до нея.

— Както предпочиташ. — Тя се замисли. — Но ако съм технически редактор и половин отговорен редактор…

— Няма да имаш много време за сън и храна. Също като мен, след като ще бъда другата половина, плюс главен редактор.

— И издател — добави Елизабет. — Но аз си мислех за моята рубрика. Смятах да я започна след една-две седмици.

Настъпи мълчание.

— Ще трябва да изчака — каза Мат.

Тя продължи да мълчи. Беше чакала шестнайсет години.

— Няма да е за дълго — продължи той с повече увереност, отколкото изпитваше. — Веднага щом нещата потръгнат, ще назначим отговорен редактор. Знаеш ли какво? — каза Мат, след като тя продължаваше да мълчи. — Хайде да определим някакъв срок. Например два месеца. След два месеца започваш своята рубрика дори ако се наложи да отвлека някой отговорен редактор от Ню Йорк или от Чикаго.

Елизабет леко се усмихна.

— Най-вероятно ще отвлечеш някой начинаещ журналист от университета в Ню Мексико. Засега само това можем да си позволим. Добре, Мат, мога да почакам. — През стъклената стена на кабинета видяха как хората започнаха да се събират, като се движеха неспокойно из голямата зала, пиеха кафе и хвърляха любопитни погледи към новите собственици.

— Нервни са — отбеляза Елизабет. — Интересно дали се досещат, че и ние не сме много спокойни?

Мат стана.

— Всичко ще бъде наред, само трябва да се държим уверено и компетентно.

Тя се засмя.

— Добре, ти поемаш нещата в свои ръце, а аз само ще ти се възхищавам. Предполагам, че няма да им е приятно да ги ръководи жена. Хайде, напред — неволно повтори тя думите на Мат от предишния ден. Двамата излязоха от кабинета и отидоха за да поздравят новите си колеги.

Петнайсетте членове на редакцията на „Чифтейн“ с любопитство наблюдаваха Мат, когото някои от тях лично познаваха, и Елизабет, чиито материали бяха чели във вестника на конкуренцията.

— Добра е — казваха те. — Добре пише. Но не е известно как ще се държи като редактор. А какво, по дяволите, може да знае един печатар за издаването на вестник?

Предишното ръководство на вестника се бе провалило, но това не означаваше, че те бяха готови да посрещнат новите собственици с разтворени обятия. Наблюдаваха ги как излизат от кабинета на главния редактор и по-възрастните недоверчиво поклатиха глави. Елизабет беше ослепително красива жена, а такива никога не бяха добри в работата. Мат се движеше с царствена самоувереност, което означаваше, че е голям инат. Затова ги посрещнаха хладно и недоверчиво, и мълчаливо изслушаха кратката информация за тяхното образование и плановете им за развитието на „Чифтейн“.

— А сега бих искал да чуя вашите въпроси и предложения — завърши Мат. — Но преди това трябва да ви кажа, че Нед Енгъл си подаде оставката като отговорен редактор. — Изчака да стихне шумът и продължи: — Докато назначим човек на неговото място, двамата с Елизабет ще поемем задълженията му.

— Така ли? — обади се Хърб Къркпатрик, възрастен мъж с побеляла брада и надвиснали вежди. — След като никога досега не сте работили във вестник? Имате ли подробно ръководство?

— Млъквай, Хърб! — Бръчките на лицето на Барни Кел станаха още по-дълбоки. — Те не са виновни. Нали не сте го уволнили? — обърна се той към Мат.

— Не. Напротив, помолихме го да остане. И той обеща, но въпреки това напусна. Подаде оставка писмено.

— Кучи син! — мрачно изрече Барни. — Вързал ви е тенекия. И как смятате да се справите с неговите задължения?

— Ще напишем ръководство — рязко отвърна Мат.

— С ваша помощ — намеси се Елизабет. — Вие познавате вестника, ние — не. Но ще се убедите, че бързо възприемаме.

— Страхотно — промърмори Уоли Маклейн.

Без да обръща внимание на неприязнения поглед на Къркпатрик, Мат попита останалите какви са проблемите в редакцията. Изведнъж бентът се отприщи и заваляха оплаквания: ниски заплати, удължено работно време, кратки отпуски, ниски медицински осигуровки, развалена машина за кафе, идиотско решение на предишното ръководство да не се купуват компютри.

— Компютрите вече са поръчани — успокои ги Мат, който през цялото време си водеше бележки. Вдигна поглед и видя срещу себе си усмихнати лица.

— Засега добре — промърмори Барни. За четирийсет години работа той беше видял петима собственици на „Чифтейн“, но никой не беше започвал толкова енергично още от първия ден.

— Трябва да наблегнем на сензацията — обади се Кел Артнър.

Имаше издължена брадичка и тънък нос, а черните му очи изглеждаха неестествено големи зад стъклата на очилата. — Само така ще увеличим продажбите. Трябва да се поровим из мръсотията, секса, личния живот…

— В никакъв случай! — извика Уоли Маклейн, хубаво младо момче с колосана риза, която приятелката му беше изгладила специално за срещата с новите работодатели. — Имаме нужда от сериозни журналистически разследвания. Хората в този град не се разбират много добре, но като отвориш „Чифтейн“, имаш чувството, че си попаднал в рая. Трябва да има повече материали за проблемите между англичани и испанци или за строителните предприемачи…

— Работата ни не е да съсипваме репутацията на Санта Фе — прекъсна го Хърб Къркпатрик. — Нали туристите ще престанат да идват, ако тръгнат слухове, че в града стават безобразия?

— Не съм казал безобразия, казах проблеми.

— Няма значение.

— Глупости.

Мат тихо се обади:

— Винаги съм харесвал журналистическите разследвания и смятам, че са много необходими. Но не за да съсипваме престижа на Санта Фе — обърна се той към Къркпатрик, — а за да го подобрим. И да увеличим продажбите. Хората държат да знаят, че някой си пъха носа зад затворените врати и зад гърба на полицията и показва истинското състояние в техния град. — Той замълча. — Има ли и други коментари, преди и аз да кажа няколко думи?

— С колко смятате да увеличите продажбата? — попита Барни Кел.

— Двойно за една година — спокойно отвърна Мат.

Моливът на Елизабет замря върху бележника, въпреки че се постара никой да не забележи учудването й. Мат никога не беше споделял подобно нещо. Бяха се разбрали засега да запазят тиража от десет хиляди, тъй като през последните две години вестникът беше само на загуба.

— Да го удвоите — замислено изрече Барни и на лицето му се изписа одобрение. — И как смятате да го постигнете?

Мат подробно описа плановете, които бяха съставили. Смятаха да променят формата на страниците: да разширят колоните, да въведат по-едър и лесен за четене шрифт, а заглавията да бъдат очертани с черно. Имаха намерение също така да увеличат броя на журналистическите разследвания, да публикуват кулинарни рецепти, да въведат страница за мода и нова рубрика със заглавие „Интимно“, която щеше да се води от Елизабет Лъвъл. Предвиждаше се намаляване на разходите до минимум, което означаваше, че нямаше да има ново оборудване, освен компютрите, които вече бяха поръчани. Когато се увеличи печалбата, щяха да помислят за нова техника, по-високи заплати, отпуски и хонорари.

— Докато печалбите не покажат стабилен прираст, ще трябва да работите повече отколкото досега — спокойно обясни той. — Ако успеем да направим вестника толкова добър, че да накараме още десет хиляди души да го купуват, всички ще бъдем наградени. В противен случай — няма.

— Но увеличителят… — започна фотографът Бил Дънфи.

— Ще го погледна. Вероятно ще се наложи да направим изключение.

— Ами машината за кафе? — обади се Хърб Къркпатрик. — Кафето е жизненоважно за моето здраве и работоспособност. Без кафе сутрин нямам сили, по обед съм напълно безпомощен, а към три следобед припадам…

Думите му бяха посрещнати със смях и Мат се отпусна. Потенциалният противник Къркпатрик беше предпочел хумора пред конфронтацията. „Дотук добре“ — помисли си той и възложи на Къркпатрик да намери добра машина за кафе. Оставаше само да се разбере с Елизабет.

— Значи имаш намерение да ускориш нашите планове, и то доста — каза тя, когато двамата влязоха в кабинета му. — Не си го споменавал досега.

— Щеше да кажеш, че не гледам реалистично.

— А не е ли така?

— Не зная, както впрочем и ти. Какво може да постигне този екип, ако получат силен тласък? Как ще реагират читателите? Не знаем. Просто правя догадки. — Упорито вдигнатата брадичка напомни на Елизабет за Закари — инат, но копнеещ за одобрение и похвала. — Доникъде няма да стигнем, ако сме прекалено страхливи…

— Чакай малко. — Тя беше още напрегната след срещата. — Заедно разработихме графиците и няма да позволя да ме обвиняваш, че съм страхлива само защото държа да се спазват.

— Извинявай. Не исках да прозвучи така. — Мат се наведе към нея. — Зная, че имаме графици, Елизабет, но те са прекалено бавни! Нали ги чу? Хората още не са убедени, че знаем какво правим. Трябва да ги заинтригуваме, да ги разтърсим, да им поставим цел, за която да са убедени, че ще се осъществи, колкото и налудничаво да звучи. Срещата мина много по-добре от очакванията ми. А ти нищо не казваш…

— Смятах да го направя. Исках да ти кажа, че беше чудесен, но после се замислих за…

— Не трябва да се разсейваш, когато смяташ да кажеш на мъжа си, че е чудесен.

Тя се усмихна.

— Сигурно имаш право.

— Обичам те — каза Мат. — И зная, че изобщо не си страхливка. — Погледна към стъклената стена и забеляза, че Кел Артнър се колебае дали да влезе. — Искам да те целуна, но май се налага да изчакаме. — Той кимна на Артнър да влезе.

— Имам страхотна идея — започна Кел. — Отдавна работя върху нея и само чаках някой да реши да увеличи продажбите. Надали знаете, но племето пуебло скоро ще има празник на танца…

— Напротив, всяка година ходим на празника.

— Е, добре. Тогава сигурно знаете, че те не обичат танците да се снимат…

— Как така не обичат? — обади се и Елизабет. — Те просто не разрешават. Забранено е дори да се правят рисунки.

Артнър я погледна, след което отново се обърна към Мат:

— Един приятел има хеликоптер и може да ме спусне достатъчно ниско, за да направя няколко снимки. Ще предизвикат истински фурор; досега никой не го е правил и за повечето хора тези церемонии са загадка. Туристите ще налапат материала като топъл хляб. После можем да продадем снимките на други вестници в страната… По дяволите, не е за изпускане. „Чифтейн“ може да влезе в историята.

— Кел, как не разбираш? — каза Елизабет. — Това не е разрешено.

— Виж какво — отвърна той с подчертано спокойствие. — Аз правя предложение на Мат.

Настъпи тягостна тишина. Когато погледна лицето на Мат, Артнър разбра, че беше допуснал груба грешка.

— Всъщност и на двамата — бързо се поправи. — Просто искам да приемете думите ми сериозно.

— Лошото е, че наистина ги възприехме сериозно — изрече Мат с подчертано спокоен тон. — Става дума за резервата на пуебло и техния празник. А те твърдят, че снимането е забранено.

— Зная какво твърдят индианците! Но те не могат да спрат хеликоптера; няма да стрелят по нас, нали? Да не би да се отказваш от снимките?

— Да. Не искам нашият вестник да се прочуе с това, че е посегнал на индианска религиозна церемония или е нарушил законите на пуебло. Така че няма да снимаш.

— Стига с тези правозащитни глупости! Нищо не разбираш от вестникарския бизнес! Аз съм тук от двайсет години и зная кога става въпрос за сензация.

— Ти работиш за нас. Или ще се съобразяваш с този факт, или отиваш по дяволите — твърдо каза Мат.

Елизабет застана до съпруга си. Изведнъж се сети, че Артнър може да напусне и тогава ще се наложи да търсят двама сътрудници.

— Нашият син Питър има приятели пуебло, Кел; затова знаем как ще се отнесат към публикуването на снимките. Могат да забранят на туристите да присъстват на церемонията.

— Не могат да си го позволят. Имат нужда от парите.

— Но държат и на своята религия.

Той отново се обърна към Мат:

— Надявах се да разбереш колко е важно за вестника.

— Разбираме колко е важно за теб — сряза го Мат. — Но вече ти обяснихме, че не сме съгласни. Снимките отпадат. Ти си пишещ човек. По-добре направи репортаж за церемонията.

— Някой беше казал, че една снимка струва колкото хиляда думи.

— Понякога е вярно. Но само ако можеш да направиш снимки. А ние не можем. — Той дълбоко си пое дъх. — Виж какво, Кел. Решението е окончателно. Няма да има снимки. Благодаря ти, че се отби. Очаквам да предадеш материал за празника.

— Добре се справи — тихо изрече Елизабет, когато двамата останаха сами.

— Искаш да кажеш, че успях да сдържа гнева си. Но като оставим настрани идиотската му идея, интересно защо това копеле не пожела да говори и с двама ни?

— Убедена съм, че той не е единственият мъж, който не иска да има началник жена — сухо обясни тя. — Един ден може и да се примири. Предполагам, че държи на мястото си. — Взе купчина вестници и тръгна към вратата. — Имаш ли още нужда от мене? В шест часа си тръгвам, за да приготвя вечерята.

През следващите две седмици секретарката беше в отпуск по болест. Неочаквано заваля пороен дъжд и се оказа, че покривът тече; редакторът на броя по невнимание пуснал втората част на един очерк на първа страница, а края — на двайсета, така че и двете трябваше да се отпечатат отново; камионът, с който караха поредния брой на „Чифтейн“, заседнал насред Пасео де Пералта и както обясниха в сервиза, нищо не можеше да се направи, освен да се купи нов.

Хванал телефонната слушалка, Мат беше отправил невиждащ поглед към отсрещната стена. Елизабет му се усмихна над пишещата машина, но като видя израза на лицето му, стана и влезе при него. Той я помоли да затвори вратата и й разказа какво се е случило.

— Следователно ни трябва нов камион, но дори ако намерим да купим стар, ще струва най-малко пет хиляди долара. А ние просто ги нямаме. Покривът също плаче за ремонт, въпреки че не го бяхме планирали. Както впрочем и камиона…

Елизабет усети колко е ядосан Мат.

— Е, май дойде моментът да поискаме помощ от баща ми.

— Да приема пари от Спенсър и Лидия? Никога.

— Не да приемеш, Мат. Да вземеш заем. Те много добре знаят, че ще ги върнем. С лихвите.

Мат написа на лист хартия 5000 долара. Спомни си думите на Питър, че скоро ще дължат пари на целия град. Нямаха избор. Оставаха само родителите на Елизабет.

— Добре, ще им се обадя — съгласи се накрая. — Баща ти непременно ще започне да натяква, че е трябвало да го послушам.

— Той обича да бъде прав…

Мат я погледна за пръв път, откакто беше влязла в кабинета. Стори му се отслабнала. Или изглеждаше така от строгия костюм, който беше облякла. Работеха прекалено много. Сигурно и той не изглеждаше по-добре.

— Но всъщност не е — внезапно изрече тя. — Направихме това, което трябваше, и аз съм доволна. Приятно ми е да работим заедно дори ако се наложи да заминем за африканската джунгла…

Той се засмя.

— Точно за това съм мечтал цял живот: за жена, която се шегува и при най-големия ми провал, и изглежда красива, когато говори за камиони.

— Престани, защото ще те целуна. А Кел може да ни снима от хеликоптер и да пусне снимката на първа страница. — Стана, наля кафе и продължи: — Мат, може ли да поговорим? Нахвърлила съм идеи за средната страница и искам да ги погледнеш. Освен това искам да помислим за политическия раздел. Хърб Къркпатрик има нужда от малко помощ; не е толкова добър, колкото си въобразява. А и моята рубрика. Искам…

— Не сега — разсеяно отвърна Мат.

Тя рязко се обърна, както държеше каната с кафе.

— Защо?

— Защото нашата малка империя току-що се сдоби с още един дълг. Не можем да си позволим излишни разходи, а твоята руб… — Усети се и се изкашля. — Извинявай, скъпа. Зная колко държиш на нея. Но сега искам само да запазя вестника.

— Ти искаш да запазиш вестника. А аз какво правя?

— Говориш за харчене на пари. Не искам да кажа нищо лошо, но поне единият от нас трябва да мисли за бъдещето…

— И това, разбира се, си ти, нали? — студено отбеляза Елизабет.

— Твоите идеи струват пари.

— Естествено. Нали каза, че искаш да удвоиш тиража до края на годината…

— По дяволите, не ми напомняй за това точно сега! Трябва ми нов камион и се налага да поправя проклетия покрив…

— Защо пак говориш само от свое име?

— Добре. Ние. Ние имаме нужда от нов камион и от ремонт на покрива.

Елизабет нищо не каза. „Вероятно прекарваме прекалено много време заедно. Заедно работим, храним се, живеем в една къща… И това започва да ни дразни“ — помисли тя.

— Изчакай малко — помоли Мат. — Трябва да направя месечния баланс. После отчета за тримесечието. Един ден, когато сме в състояние да назначим главен счетоводител и директор по производството… Тогава ще говорим за твоята рубрика. И за останалите ти проблеми.

— Нямам други проблеми. Ако имаш нужда от нещо, ще бъда на бюрото си.

До края на деня двамата не си продумаха. Мат се обади на Спенсър и заедно с него избра един употребяван камион.

Спенсър отказа да вземе разписка от него.

— Това е личен заем, Мат. Но ако ме беше послушал… Ама хайде, от мене да мине! Обещах на Лидия да не говоря повече за това. Остава си между нас, нали? И не бързай да връщаш парите; засега не ни трябват.

Следобед секретарката намери майстори за покрива и Мат най-после успя да прегледа материалите за следващия брой. Елизабет беше редактирала повечето от тях и той проследи поправките й. Беше много добра. Прекалено добра, за да редактира цял живот чужди материали. И тогава се сети, че искаха да поговорят за нейната рубрика.

Точно когато ставаше от бюрото, за да отиде при нея, в кабинета буквално връхлетя Хърб Къркпатрик. Беше възмутен. Елизабет му била възложила статия за индианската керамика, тъй като Артнър бил излязъл, обаче той бил претрупан с работа във връзка с предизборната кампания за мястото на шериф…

— Задръж малко — прекъсна го Мат. Не искаше да си разваля отношенията с него, а още по-малко с жена си. — Хърб, двамата с Елизабет изпълняваме длъжността на отговорния редактор и тя има право да ти възлага материали.

— Да, но аз съм експерт по политическите събития — заяви Къркпатрик. — Изобщо не се интересувам от изкуство, камо ли от керамика.

— Затова се обръщаме към тебе само в краен случай. — Човекът понечи да възрази, но Мат стана. — Хърб, това е поръчан материал, а ти си репортер. Така че сядай и пиши. — Очите им се срещнаха и Къркпатрик пръв отклони поглед. — Впрочем, Хърб — добави Мат, Кел предупреди ли, че ще отсъства следобед?

— Не — рязко отвърна той и излезе от стаята.

Мат си тръгна в осем часа. Елизабет се беше прибрала преди един час и когато той се върна вкъщи, тя вечеряше с Холи и Питър.

— Може ли съдружникът да поиска прошка? — попита той. — А бащата да седне и да вечеря със семейството си?

— Да, и двамата сте добре дошли — усмихна се Елизабет и го целуна.

Но напрежението остана. Не успяха да поговорят нито тази вечер, нито на следващия ден, тъй като бяха претрупани с работа. Едва в четири и половина следобед, когато предадоха броя на печатаря Аксел Чейз, двамата седнаха в кабинета на Мат и си наляха кафе.

Мат протегна ръка и тя я пое.

— Безумна седмица — въздъхна той. — Но ти беше чудесна. Прекрасен редактор, прекрасен съдружник. Съжалявам за отвратителното си поведение. Сигурно много ми се сърдиш?

— Влюбените са великодушни — снизходително го успокои Елизабет. — Мисля, че сме чудесен екип.

— И аз. Хайде да поговорим за твоята рубрика.

— Чакай малко да се отпусна. — Тя отпи от кафето и отвори новия вестник. Внезапно лицето й застина. — Мат.

— Какво? — Той проследи ужасения й поглед и с недоумение се загледа в двете големи снимки на първа страница: танцуващи индианци, а отгоре надпис „За пръв път поглед отвътре към сакрален танц“. Имаше и статия, посветена на резервата на пуебло, подписана от Кел Артнър.

Елизабет никога не беше виждала съпруга си толкова вбесен. В първия момент той беше готов да уволни всички сътрудници на вестника. По-късно, тъкмо когато малко се бе успокоил, у тях се обади адвокатът на пуебло и заплаши, че ще даде вестника под съд. Мат отново избухна. Елизабет също искаше да се разкрещи и да се освободи от натрупаното напрежение, но не можеше да си го позволи. Вместо това направи кафе и се опита спокойно да поговори с Мат.

— Налага се да уволним Кел.

Той кимна.

— Няма спор. Смятай, че Кел е уволнен. Но кой още е виновен? Някой е включил материала, след като ти си прегледала първата страница, и го е изпратил в печатницата… Разбира се, ако си проверила…

— Какво искаш да кажеш? — Тя се изправи. — И аз ли съм уволнена?

— Казах само, че не си проверила страницата. Така ли е?

— Внимателно изчетох и подписах броя страница по страница, а след предпечатната подготовка — още веднъж. Когато вестникът бе изпратен в печатницата, аз предположих, че…

— Сбъркала си.

Тя дълбоко си пое дъх и каза:

— Ами Матю Лъвъл, главният редактор? Защо той не е проверил страниците след предпечатната подготовка?

— Това е работа на отговорния редактор.

— За която се предполага, че я вършим заедно. Аз свърших своята част. Да не би да намекваш, че аз съм виновна за всичко?

— Не е важно кой е виновен. Въпросът е дали сме професионалисти или аматьори.

— Сега се учим на професионализъм. И двамата сбъркахме. Знаехме, че Кел ще ни създава неприятности. Вчера трябваше да обърнем повече внимание на отсъствието му…

— Той е твой подчинен. Опита ли се да го потърсиш?

— Той работи и за двама ни. Не, не се опитах. Бях много заета. Трябваше да комплектувам броя и освен това загубих много време за глупавия спор с Хърб Къркпатрик, дали една жена има право да го кара да пише материал, който той не желае.

— Зная. Застанах на твоя страна.

— Така ли? Каза ли му, че той трябва да изпълнява моите заповеди?

— Да.

— Или… — Елизабет замълча. — Наистина ли?

— Да. Използвах почти същите думи.

Тя се намръщи.

— Той каза нещо съвсем различно.

— Например?

— Бил си казал, че никой, освен тебе няма право да поръчва материали в последния момент и два пъти си му обещавал място на втора страница за избора на шериф.

Мат се засмя:

— Нагло копеле. Изрично му казах, че той е репортер и когато му се поръча материал, трябва да го напише.

Елизабет се облегна назад.

— Трябваше да ми го кажеш още вчера.

— Имах по-важни проблеми. Прекалено навътре приемаш нещата, любов моя.

— Мислиш ли? А какво ще кажеш за човек, който заплашва да уволни жена си, която на всичкото отгоре е негов съдружник?

Мат смутено се изкашля.

— Бих казал, че се е побъркал. Първо, не бих могъл да те уволня, тъй като притежаваш половината вестник. И второ… Господи, Елизабет, никога не бих могъл да се справя без тебе. Имам нужда от вярната ти ръка, от партньор, с когото да споделям… — Той се намръщи. — Което отново ми напомни за сърдитите индианци. Какво, по дяволите, ще правим?

— Ще поднесем писмено извинение.

— Не е достатъчно.

— Ще направим каквото искат, Мат. Не можем да спечелим съдебно дело. Определено сме виновни.

— Жалко, че още не си започнала своята рубрика. Би могла да представиш някой от техните лидери. Това, както и извинението на първа страница, може би ще ги умилостиви.

— Не можем да си позволим съдебен процес. Първо нямаме пари, а второ, имаме нужда от положителна, а не от отрицателна реклама.

— Кой ти каза, че не съм започнала моята рубрика?

— Ти. Каза, че първо искаш да я обсъдим.

— Но вече съм започнала да пиша. Точно затова исках да поговорим оня ден. Още когато забранихме на Кел да снима, аз си помислих, че по-добре би било да направим портрет на някой от лидерите на пуебло.

— За това ли искаше да разговаряме? А аз си помислих, че не ти се чака още два месеца.

— Не сме се разбрали — тихо каза Елизабет.

— Не сме. — Мат се намръщи и се загледа в чашата си. — Прекалено често се караме. Защо е така?

— Може би защото не можем да се скрием един от друг. Останалите хора си почиват от служебните задължения, когато се приберат вкъщи, или бягат от домашните проблеми в службата. При нас не е така. Непрекъснато си го изкарваме един на друг.

— Да, особено аз. Заслужаваше нещо по-добро.

— По-добър съдружник? Но аз обичам този, с когото работя.

— Странно. И аз. — Той стана и я поведе към вратата. — Извинявай, че направих живота ти толкова труден.

— Ти направи живота ми чудесен.

— Невинаги е така и аз го усещам. Проблемите се струпват и забравям кое е най-важното… А това винаги си ти, любов моя, въпреки че понякога не ти го казвам. — Устните им се докоснаха леко и след малко те вече се целуваха. — Хайде да си лягаме — промърмори Мат.

— Чудесна идея. Ще изгасиш ли лампите? — Той кимна и тя се измъкна безшумно от кухнята.

Приятно й беше да си припомня топлите думи на Мат. Елизабет се протегна в леглото със затворени очи и се заслуша как той се движи из стаята, отваря прозорците, навива часовника, съблича се. След малко и той се пъхна под завивките.

— Не спиш — прошепна той. — Чувам как мозъкът ти продължава да щрака.

Тя веднага отвори очи.

— Да не би да си мърдам носа?

— Не. Само исках да проверя дали си будна.

— Никога не пропускам, когато съпругът ми иска да се любим.

— Как разбра?

— Остави включена малката лампа.

Мат се засмя.

— Вече нямам никакви тайни от тебе. Не си ли уморена?

— Напоследък непрекъснато съм уморена, но не обръщам внимание на умората. Ами ти?

— И аз. Смятам да се измъкнем и да си починем малко от тази лудница. Само двамата.

— Непременно ще го направим. Само нещата да се поуспокоят, да намерим отговорен редактор и да съберем пари за почив…

— Тихо. Съжалявам, че повдигнах този разговор. — Мат се надигна на лакът, подпря се на възглавницата и се загледа в изящното тяло на жена си, което едва изпъкваше под завивките на бледата светлина на нощната лампа. В трескавите дни, когато купуваха вестника, и двамата бяха отпразнували своя четирийсети рожден ден. Елизабет беше все така гъвкава и стегната като младо момиче, въпреки че и двамата отдавна нямаха време за спорт. Мат си помисли, че сега тя е много по-красива, притежаваше подчертана индивидуалност, за разлика от нежното девойче, за което се бе оженил. „Невероятна жена“ — каза си и се наведе към гърдите й. Усмихна се, когато зърната й набъбнаха при допира на езика му.

— Изобщо не си преуморена — промърмори.

— Знаеш ли какво си мислех преди малко? — обади се Елизабет, но веднага затвори очи. Отдаде се на усещането на неговите устни и ръце, които следваха извивките на тялото й, а след малко и тя плъзна ръцете си по гърба му и тесните бедра. И когато телата им се съединиха, Мат я целуна и каза:

— Обичам те.

В седем и трийсет на следващата сутрин те вече бяха в редакцията и чакаха да дойдат останалите.

— В колко часа обеща да се обади адвокатът на пуебло?

— Около единайсет. Ако искаш аз ще разговарям с него и ще му кажа за моята рубрика. Може би той ще предложи за кого да бъде първият материал.

— Мисля, че и двамата трябва да разговаряме с него, но ако искаш, ти говори първа.

— А ти нали ще се заемеш с уволнението на Кел?

Той се засмя:

— След като се учим да бъдем съдружници, трябва да го направим заедно. Ето го и него.

Артнър влезе, като неспирно говореше нещо на Барни Кел. Определено избягваше да поглежда към Мат и Елизабет. Лицето на Барни беше мрачно и когато се появи Хърб Къркпатрик, Барни и Уоли отидоха при машината за кафе и Артнър остана сам. След малко пристигна печатарският работник Аксел Чеиз, а след него отговорникът по рекламата и двамата фотографи. Никой не се приближи до Артнър, който седеше на бюрото си и въртеше молив в ръце.

Мат отиде при вратата.

— Кел, би ли дошъл за малко? — Гласът му отекна в просторното помещение. Останалите веднага замлъкнаха и застанаха в полукръг зад Артнър, за да го защитят.

Мат веднага се стегна. Елизабет застана зад него и така се оформиха две групи, изправени една срещу друга. Мат изгледа недоволно служителите, които не бяха поканени да участват в разговора, но после сви рамене. В края на краищата всички бяха замесени.

— След като се очертава да проведем общо събрание, предлагам да преминем към точка първа от дневния ред — спокойно каза той, — а след това ще продължим с обичайната петъчна сбирка на редакцията в заседателната зала, където има столове за всички.

Другите продължаваха да мълчат.

— Кел, предполагам, вече се досещаш, че си уволнен. Не разбирам защо направи тези снимки, след като изрично ти забраних. Съжалявам, че се разделяме, защото си добър репортер, но не може да работиш в нашия вестник и да не се съобразяваш с мнението ни. Тук няма място за човек, който не изпълнява заповедите ни. Събери си нещата и до десет трябва да напуснеш сградата.

— Мат. — Барни Кел изглеждаше разтревожен. — Защо не изчакаш и не помислиш още малко. Не бих искал да…

— Вече мислих достатъчно. Откакто видяхме вчерашния вестник, двамата с Елизабет не можем да мислим за нищо друго.

— Майната ти — изсъска Хърб Къркпатрик. — Не виждаш ли, че всички сме на страната на Кел. Няма да позволим да уволняваш хората…

— Не така — намеси се Барни. — Мат, разбира се, че Кел не биваше да постъпва така. Той го знае много добре и е готов да се извини и да обещае, че няма да се повтори. Но не искаме никой да бъде уволнен.

— Разтревожени сме — обади се откровено Бил Дънфи. — Ако сега уволните един от нас, кой може да бъде сигурен за мястото си? Всеки работи по-добре, когато се чувства защитен.

Намеси се и Аксел Чейз:

— Не бива да се наказва човек само за едно нарушение, дайте му още един шанс…

— Става дума за нещо повече от нарушение — възрази Барни.

— Няма значение. — Къркпатрик застана срещу Мат. — Ако уволните Кел, ние всички напускаме.

— Аз не… — започна Барни, но спря. Беше му неудобно от Мат, но не искаше да се дели от останалите. Артнър хвърли победоносен поглед на Мат и Елизабет забеляза как гордо изправеният му гръб леко се приведе. Сложи ръка на рамото му и каза, все едно че бяха съвсем сами в залата:

— Няма да ни е лесно да издаваме „Чифтейн“, докато наемем нови хора, но ще се справим.

Артнър премести поглед от лицето на Мат към нея. Тя го изгледа с презрение.

— Ти не се съобрази с нашата заповед, посегна на светостта на религиозен ритуал, а на всичкото отгоре подстрекаваш колегите си към неподчинение, без да се интересуваш от съдбата на вестника. Ти си жалък и слабохарактерен човек, Кел. Сигурно затова толкова се гордееш с отвратителната си постъпка и си придаваш важност.

— Добре му го каза — тихо промърмори Уоли Маклейн.

— Дрън-дрън — озъби се Артнър. — Без нас няма да успеете да пуснете и една брошура. Кой според вас издаваше този парцал през последните няколко седмици, докато вие двамата си играехте на редактори?

— Стига, Кел — обади се Барни.

— Точно така — обади се Елизабет. — Престани да се държиш като…

— Върви по дяволите, госпожичке! Нали съм уволнен? Е, тогава ще се държа както си искам. Вие, двамата глупаци, имахте шанс да превърнете този боклук в най-търсения вестник на Ню Мексико, но го пропуснахте. Ако ме бяхте направили отговорен редактор, когато Енгъл напусна, вестникът щеше да върви като по вода. От пет години чакам тази длъжност и изведнъж онези копелета продават вестника на двама разглезени богати некадърници. И забележете — те са съпрузи! Цуни-гуни в кабинета и се забавляват. А когато им писне, викат някой отвън. Нали? А не някой, който от пет шибани години…

— Млъквай, Кел! — Къркпатрик погледна Елизабет и поясни: — Искаше да каже, че ни е неприятно, когато външни хора заемат длъжностите, за които ние чакаме от години.

— Много добре го разбрах — рязко отвърна тя. — Вестникът загиваше. Решихме, че има нужда от отговорен редактор, който не е обременен със спомени и е готов да направи радикални промени, ако е необходимо. — Мат я гледаше. Тя дълбоко си пое дъх и продължи: — Ние не сме разглезени богаташи и никак не ни е забавно. Отдавна мечтаем да издаваме вестник. Започнахме тази работа без много пари и почти без опит. В едно сте прави: има много да се учим и го казахме веднага щом дойдохме тук. Но не е вярно, че сме некадърни или глупави; знаем какво искаме и как да го постигнем. И на никого няма да позволим да ни спре или да разруши това, което сме постигнали. — Почти се задъхваше. — Всеки, който иска, може да си тръгне още сега, но това няма да ни спре. Ще издаваме брошура, ако е необходимо, стига да се казва „Чифтейн“. На вас може да ви е все едно, дали вестникът ще загине, но на нас — не.

— Страхотно — възкликна Уоли.

— Страхотно ли? — саркастично се обади Къркпатрик. — След като уволниха целия състав на вестника?

— Никого не сме уволнили, освен Кел — каза Елизабет. — Ако останалите напуснат, то ще е по тяхно желание. А ние двамата…

— Тримата — извика Уоли. — Аз оставам.

Застанал до бюрото си, Мат протегна ръка на Елизабет. Двамата застанаха плътно един до друг, хванати за ръце. Той й се усмихна, след което се обърна към Уоли:

— Радваме се, че ще работим заедно. Моля, останалите да напуснат сградата до десет часа.

— Мат, не се дръж като глупак — изръмжа Барни.

— Глупаци са онези, които напускат заради Кел. — Той съсредоточено се взираше в лицата им. — Значи не искате да се тревожите за бъдещето? Ние също. Вложихме всичките си средства в това начинание: продадохме една печеливша компания, ипотекирахме къщата си, затънали сме в дългове и работим по двайсет часа в денонощието, за да успеем. А вие се тревожите за своето бъдеще. Е, проблемът има лесно решение. Просто трябва да работите заедно с нас, без да жалите сили, за да сте сигурни за мястото си и да превърнем вестника в преуспяващо издание. Ако не можете да се справите, нямаме нужда от вас. — Погледна си часовника. — Наближава десет. Решавайте. Аз, Елизабет и Уоли имаме доста работа.

Никой не помръдна. Бил Дънфи се изкашля:

— Ако не възразявате, предпочитам да остана. Дори един бюлетин има нужда от снимки.

Мат кимна.

— Кой направи снимките на индианската церемония?

— Не зная, Мат. Никой нищо не ми е казвал.

— Добре. Вярвам ти. Радвам се, че оставаш.

— Е… — Барни притеснено запристъпва от крак на крак, — и аз не искам да напускам. Къде ще си търся работа на моята възраст? Освен това ми допада стилът ти, Мат. Твоят и на Елизабет. Нали разбираш, беше въпрос на солидарност. Но наистина, все някой трябва да носи отговорност…

— Подлец — промърмори Артнър.

Все така пристъпвайки смутено, Барни излезе в центъра на залата.

— Ще остана, ако ме искате.

— Много ще ни бъде приятно — тихо каза Мат.

— М-м-м — неясно промърмори Къркпатрик. — Вероятно и аз…

— По дяволите, Хърб — избухна Артнър.

— Имате нужда от приличен политически коментатор — продължи Къркпатрик. — Не мога да ви откажа услугите си, след като имате нужда от мен.

Мат и Елизабет останаха сериозни, но силно си стиснаха ръцете.

— Много любезно от твоя страна — каза Мат.

Един по един се обадиха и останалите. Само Аксел Чейз мълчеше. По тревожния му поглед те се досетиха, че е участвал в подмяната на страницата: най-вероятно той беше помогнал на Кел да публикува снимките. Но нямаха доказателства, а освен това не искаха да загубят оператора на пресата.

Чейз обаче не искаше да чака да го уволнят.

— Аз напускам заедно с Кел — предизвикателно заяви. — И без мен можете да си издавате вестника. Не съм съгласен да се изхвърлят на улицата дългогодишни служители…

— Спести си обясненията — изръмжа Артнър. Погледна злобно Мат и каза: — Гадно копеле! Един ден ще си имаш работа с мен. Никога не забравям какво са ми причинили — заяви той и с решителна крачка тръгна към бюрото си.

Чейз се прибра в стаята за предпечатна подготовка. Останалите, изумени от злобното избухване на Артнър, мълчаливо наблюдаваха как блъска чекмеджетата и хвърля в един кашон хартия, моливи, каничка за кафе и чифт износени обувки. Елизабет усети, че й прилошава, и се извърна настрани.

— Време е за общото събрание — обърна се тя към Мат. — Само всеки да си намери място за сядане…

Настаниха се на дивана в кабинета на Мат, на бюрото му, донесоха още столове. Елизабет огледа хората срещу себе си. Не бяха много. Нямаха нито отговорен редактор, нито оператор на преса, а репортерите бяха само трима. Но в момента всичко това беше без значение. „Понеже — помисли си тя — вестникът за пръв път е наистина наш.“

 

 

Дългите работни дни станаха безкрайни. Холи и Питър почти се бяха преселили при дядо си и баба си, тъй като родителите им оставаха в редакцията до полунощ, а понякога и до по-късно. Освен своята работа изпълняваха още длъжността на отговорен редактор, поеха репортажите на Кел; Елизабет помагаше за разпространението, а Мат печаташе вестника.

— Тъкмо се бях зарадвал, че съм се отървал от пресата — сподели той първия четвъртък след уволнението на Кел. Ризата му беше изцапана с мастило, очите му, както и нейните, бяха вечно зачервени от недоспиване. Въпреки това вестникът закъсня с два часа. — Е, поне разбирам от тази работа. Може би трябва да съм благодарен на татко. Сигурно много щеше да се гордее с мен.

— Вярно е. Останалите също се гордеят. Погледни ги само.

Той се обърна към залата и разбра какво искаше да каже Елизабет. Редакцията приличаше на пчелен кошер. От секретарката до Хърб Къркпатрик всички работеха здраво и дори с удоволствие, тъй като се чувстваха един колектив.

— Господ да поживи Аксел, че напусна — каза един ден Мат. — Благодарение на него ние се превърнахме в едно голямо семейство.

Дори след като назначиха нов печатар, в редакцията продължаваха да си спомнят главния редактор Мат Лъвъл, застанал до пресата, целият изцапан с мастило, и Елизабет Лъвъл, изправена в ъгъла да подрежда купчини с току-що отпечатания брой.

— Справят се чудесно — казваха всички. — Истински професионалисти.

След като се посъветваха с адвокат, индианците приеха предложението на Лъвъл да отпечатат извинение на първа страница, а Елизабет да напише очерк за някой от техните лидери. Договориха се да вземе интервю от Едуард Ортега, с индианско име Соу Хуа Пин или Мъглива планина.

Ортега беше един от приятелите на Питър, който често го посещаваше в резервата през почивните дни. Затова, когато Елизабет тръгна към дома на индианеца, а Питър я придружи. Той внимателно слушаше как майка му се опитва да извлече информация за човека Ортега, скрит зад неговото публично лице.

— Задаваше му прекалено лични въпроси — упрекна я на връщане.

Елизабет кимна.

— А ти забеляза ли той колко умело отклони всички въпроси, на които не искаше да отговаря? И все пак каза достатъчно. Понякога, за да направиш портрет на един човек, не са необходими много думи. Трябва само да подбереш най-добрите.

Но вечерта, когато всички си легнаха и Елизабет седна пред пишещата машина, думите не идваха. От години с лекота пишеше материали по поръчка, а сега беше притеснена. Кръвта пулсираше в слепоочията й, мислите й препускаха и тя не знаеше какво иска да напише. Опита се да се съсредоточи. По-късно през нощта Мат се отби в кухнята и я завари да драска намръщено върху лист хартия. Загърна се в халата си и попита:

— Сценична треска, а?

Тя се усмихна.

— Нещо подобно. От години се оплаквам, че нямам възможност да избирам за какво да пиша, а ето че сега просто ме е страх.

Мат я целуна по тила.

— Точно за това си толкова добър журналист. Отнасяш се към думите с уважение и не ти е безразлично как ще зазвучат.

— От това обаче не ми става по-леко — горчиво отбеляза тя. — Досега не съм оценявала колко е лесно някой друг да решава дали материалът ти е добър или не.

— И аз не оценявах колко е лесно да работиш в „Лъвъл Къмпани“, когато баща ми стоеше зад мене.

Двамата се спогледаха и се засмяха.

— Явно ни е страх да се доказваме в големия свят. — Мат наля гореща вода за чай и нежно докосна лицето й. — Без теб дори нямаше да опитам.

— Нито аз. Двамата винаги се подкрепяме. Но този път, Мат, аз съм съвсем сама. Сама срещу пишещата машина, а думите препускат из главата ми като стадо мустанги. Имам чувството, че не зная какво да правя с тях.

— Чуй ме. — Той наля чай и седна срещу нея. — Говоря ти като редактор, а не като съпруг. Ти си страхотен журналист. Можеш да накараш думите да пеят и да танцуват, можеш да направиш хората и местата толкова истински, и всеки остава с чувството, че ще ги докосне и ще чуе гласовете им. Всичко можеш да направиш от думите, стига да имаш вяра в себе си. Затова престани да се тревожиш и ги остави сами да се излеят. А ако още те е страх, изчакай до утре и ми покажи материала. Обещавам честно да ти кажа своето мнение.

Елизабет избухна в смях.

— Е, след всички комплименти как ще признаеш, ако не става?

— И най-добрите писатели имат лоши дни — ухили се той. — А също и лоши нощи. Но не се тревожа за тебе. Ще се справиш. — Застана зад гърба й, целуна я леко по врата и погали гърдите й. — Обичам те и те желая, но те оставям да пишеш. — Взе чашата с чая и излезе от кухнята.

Подпряла глава на ръката си, Елизабет се замисли за Мат. Още усещаше милувката му и го желаеше. Тяхната възродена страст беше толкова красива. Би могла да се качи в спалнята и…

В този момент погледът й се спря на едно изречение и тя усети как думите започнаха да се подреждат в съзнанието й. Сложи нов лист и ги записа. След това обърна внимание на друго, което цяла вечер й се бе струвало безсмислено. „Всъщност е толкова лесно — помисли си. — Как не съм го забелязала досега?“ И след това дойде началото: „Едуард Ортега здраво се е вкопчил в своите мечти, като алпинист, който се е хванал за въжето.“ Приближи стола до масата, прошепна: „Мат, любими, благодаря ти“ — и продължи да пише.

 

 

„Интимно“ се появи следващия четвъртък. И тъй като това беше първият материал от поредицата, Елизабет поясни: „Искаме да представим портретите на хора, които не се намират в центъра на общественото внимание. На хора от малки градчета и предградия, от слабо заселени долини и пренаселени градски покрайнини. Някои от тях са бедни, други — заможни; някои — красиви, други — съвсем обикновени. Всеки един от тях има какво да разкаже — нещо интимно, скрито от света. Чрез «Интимно» те споделят с всички нас; «Интимно» е за всеки един от нас.“

След това започна първата история:

„Едуард Ортега здраво се е вкопчил в своите мечти, като алпинист, който се е хванал за въжето, и така през целия му четирийсет и осем годишен живот. С черна коса и черни вежди, с проницателни очи, които забелязват и най-малкия фалш, той създава вихър от думи и преминава от смях към гняв, когато става дума за някоя несправедливост. Но докато говори за бъдещето на своето племе, в погледа му се появяват особена топлото и копнеж.“

Думите на Елизабет се редуваха с думите на Едуард Ортега и постепенно той се превърна в пълнокръвен образ, който като че надничаше от страниците на вестника. Тя вплете в очерка разказите на Ортега за миналото и настоящето на индианците, за любовта и легендите, за битките и церемониите, за англичаните и испанците, които живееха заедно с племето и привличаха индианските младежи към западната цивилизация, като същевременно пречеха на възрастното поколение да опази езика и свещените ритуали на миналото.

Сутринта, когато излезе материалът, Елизабет намери на бюрото си малък кактус, обсипан с бели цветчета, и картичка: „На най-добрия журналист в «Чифтейн». Успех!“ И отдолу се бяха подписали всички от редакцията.

Това беше само началото. През деня се обадиха трима читатели. Първият се скара на Елизабет, че е представила някакъв индианец като герой, но другите двама я похвалиха. „Не се бях замислял какво чувстват тези хора“ — призна единият от тях. „Трябва да им помогнем по някакъв начин“ — предложи другият. На следващия ден в редакцията пристигнаха десет писма, в които хвалеха очерка, и още три, в които питаха защо Елизабет не се премести да живее при индианците, след като толкова ги харесва.

Мат ликуваше.

— Тринайсет писма! — гордо съобщи той на петъчното събрание. — Само за един материал.

Джак Джарвис, отговорник по рекламата и разпространението, почука с молив по бюрото и допълни:

— Зад всеки читател, който си е направил труда да ни пише, стоят стотина, които имат мнение, но не са се обадили. А освен това сигурно има стотици други, които са прочели материала, разказали са го на свои близки, а след това ще започнат редовно да купуват вестника заради рубриката на Елизабет. Тринайсет писма никак не са малко.

— Защо не ги публикуваме? — предложи Уоли. — Досега не сме имали рубрика „Писма до редакцията“.

Къркпатрик съсредоточено разглеждаше огънчето на цигарата си и промърмори на Елизабет:

— Задачата ти е доста неблагодарна. Откъде ще намериш толкова много интересни личности, които да привличат вниманието на читателите?

— Злобар! — възмути се Барни.

Къркпатрик се направи, че не го е чул:

— Всеки носи своя товар. Въпреки това те поздравявам, Елизабет. Материалът е направен добре. Надявам се да продължиш в същия дух.

Тя се засмя.

— Благодаря ти, Хърб. Дано не се възгордея от комплиментите ти.

— Изобщо не му обръщай внимание — разгорещено се обади Уоли. — Той просто ти завижда. Както впрочем и аз. Бих искал да пиша като теб.

— И аз — веднага се присъедини Барни. Това беше най-високата оценка за един пишещ човек и Елизабет изпита същата радост както когато видя цветето на бюрото си.

— Добре — каза Мат. — Да видим сега материалите за следващия брой.

Обсъжданията продължиха, но всички бяха развълнувани. Отдавна работеха във вестник и разбираха колко е важно, че читателите започнаха да се интересуват от техните материали.

Питър и Холи подсушаваха чистите чинии и си говореха.

— Не хареса нищо от това, което изпях — мрачно съобщи тя.

— За пръв път урокът по солфеж мина толкова тягостно.

— Бил е в гаднярско настроение — предположи брат й. — Може да се е натровил от манджите на жена си. Или любовницата му си е намерила някой с по-голям и дълъг…

— Питър!

— Е, все нещо трябва да му се е случило. Вината не е в тебе. Нали всеки път ти обясняваше какво прекрасно бъдеще те очаква. Ще видиш, следващия път ще се държи по-нормално. Ако е жив, разбира се.

Тя се засмя.

— Мерси. А ти какво прави след училище?

— Ходих до Нуево.

— Нуево! Не сме били там от сто години. Как стигна?

— Закара ме бащата на Мая.

— На Мая?

Питър силно се изчерви и започна толкова яростно да търка една тенджера, че целият се изплиска със сапунена вода.

— И преди съм ходил у тях. Тя учи грънчарство при Изабел. Нали я помниш? Приятелката на мама? Оплаква се, че напоследък рядко се виждат…

— Наскоро я чух по телефона, когато се обаждах на Лус. Ако знаех, че имаш намерение да ходиш в Нуево, и аз щях да дойда. Разкажи ми за Мая, аз почти не си я спомням.

— Тя с дребничка и много красива и… някак крехка. Умее да слуша и винаги се смее на вицовете, които разказвам.

— Чудесно. Радвам се, че най-после си намери приятелка. Жалко само, че не е от нашето училище, да ти е по-близо до къщи.

Питър поклати глава.

— Обичам Нуево. Напомня ми за дядо.

— И на мене. Може ли и аз да дойда следващия път? Отдавна не съм виждала Лус и ми е домъчняло за нея. Бяхме много близки приятелки, когато дядо беше жив… Жалко, че мама и татко са толкова заети.

— Заради скъпоценния вестник.

— Така е — въздъхна Холи. — Но поне са щастливи. И аз се чувствам така, когато пея.

— Ако имаше деца, сигурно щеше да ти е приятно да прекарваш повече време с тях.

— В момента те наистина са затънали в работа…

— Трябва повече да ни обичат! Това имам предвид!

— Но те ни обичат! Просто вече сме големи и нямаме нужда от толкова грижи, колкото вестника. Сега той им е нещо като дете.

— Много тъпо.

— Не е тъпо, просто е вярно.

— Ха!

— Нали сега са си вкъщи — каза Холи.

— Да, ама пак работят — изсумтя Питър.

— Е… — отново въздъхна момичето. — Май и аз трябва да се захващам за работа. Имам домашни.

— И аз. Холи?

— Какво?

— Мислиш ли, че сме нормални?

— Кой? Семейството ни ли?

— Да, мисля, че да… Просто не зная… не се ли чувстваш самотна понякога? Никъде не се чувствам добре. Разбираш ли… при мен е така. Освен когато съм с Мая или с онова момче, с което се запознах наскоро. А другите момчета не се чувстват така; всички имат приятели и… компании. А аз не. Това не е нормално, не мислиш ли?

— Не зная. И аз се чувствам самотна, когато не пея.

— Защо?

Холи сви рамене.

— Мисля, че всички деца са нещастни през пубертета.

— Да, но аз не искам да е така.

— Прекалено сме малки — тъжно отбеляза тя.

— За какво?

— Почти за всичко. Май трябва да отивам да си пиша домашното.

— И аз. Домашно. Колко отвратително. Бих искал следващите десет години просто да изчезнат.

— Е, поне следващите пет… — каза Холи и влезе в стаята си.

Елизабет видя мрачното й изражение, докато минаваше през хола, и се зачуди за какво ли бяха разговаряли с. Питър, че изглеждаше толкова тъжна.

— Нали би трябвало сега да е най-хубавият период в живота им? — обърна се тя към Мат.

Той вдигна поглед от материала, който четеше.

— Защо, за тебе времето в гимназията беше ли най-хубавият период?

— Не, всъщност не. Все ми се струваше, че изглеждам зле или се държа глупаво.

Той се усмихна.

— Е, вече изглеждаш малко по-добре. Кажи на Холи, че има надежда.

— Ще опитам. Но тя може и да не ми повярва.

Елизабет се засмя и поклати глава. „Семейството си е у дома — помисли си. — Само Закари го няма. Иначе всичко е идеално. Но докога? — Тръсна глава, ядосана от мислите си. — Завинаги. Защо не?“ И се върна към работата.

Задраскваше изречения, променяше думи. Но нещо продължаваше да я измъчва. Помисли си, че всъщност нямаше причина за безпокойство, и си спомни какво беше казал Мат онази нощ, когато пишеше първия си материал. И все пак не можеше да не се тревожи. От онзи паметен ден бяха излезли шест очерка, но бяха получили само две писма. Имаше чувството, че запечатва материалите си в бутилки и ги хвърля в океана, а те веднага потъват на дъното. От никого незабелязани и непрочетени.

„Интересни личности, които привличат внимание“ — беше казал Хърб Къркпатрик. Елизабет продължаваше да търси нови хора и чакаше пощата. Барни й каза да се отпусне. Повечето рубрики не намираха отзвук, докато не придобият популярност. Случаят с Ортега бил изключително попадение. Но тя не искаше изключителни попадения. Искаше успех.

Скоро след това се запозна с Хедър Фарел, която постъпи на работа в магазина на Спенсър и Лидия на Кениън Роуд. Дъщеря на заможни и уважавани родители от Сейнт Пол, Хедър бе прекарала щастливо детство и младост, защитена от света, докато един ден не бе решила да се омъжи за човек, когото нейните родители определили като ловец на зестри. Тя застанала срещу тях и те спрели издръжката й. Така Хедър за пръв път проявила характер. Напуснала Минесота и тръгнала след любимия си в Санта Фе. Тук обаче я очаквала неприятна изненада: той бил женен и удобно настанен в семейството на петролни магнати, заобиколен от всички удобства, които тя не успяла да му осигури в Сейнт Пол.

Оказала се съвсем сама в непознат и чужд град, Хедър седнала на една пейка на градския площад и се загледала в преминаващите край нея семейни двойки и влюбени. Нямало как да се прибере вкъщи и да признае, че е сгрешила, но не можела и да остане, освен ако си намери работа. Ето защо на следващия ден потропала на вратата на книжарницата на Евънс и заявила на Лидия: „Нямам никакъв опит, но обичам книгите и изкуството. Харесва ми вашият магазин, защото прилича на уютен дом. Съгласна съм да върша всичко, което ми кажете, ако ме приемете на работа.“

Лидия я почерпила с кафе и постепенно Хедър се отпуснала и всичко й разказала: за любовника си, който я изоставил, за родителите и за ужасното чувство на самота, което изпитала за пръв път едва на двайсет и две годишна възраст.

Лидия я взела на работа, въпреки че, както обясни на Елизабет по телефона, не знаела какво да я прави, тъй като туристическият сезон свършил и нямало много работа.

— Защо не я оставите в магазина известно време? — предложи дъщеря й. — Веднага щом можем да си позволим, ще обявим място за секретарка. Тя може ли да пише на машина?

— Съмнявам се. Но има вкус и красиво оформя пакетите с книги.

Елизабет се усмихна.

— Това не влиза в задълженията на една секретарка. Все пак ще ми е приятно да се запозная с нея. Ще мина следобед.

Когато Лидия ги запозна, Хедър въздъхна:

— Мислех, че като всички майки и Лидия преувеличава. Но не съм била права. Наистина си толкова красива, колкото тя те описа. Разказа ли ти нещо за мене?

Елизабет внимателно я огледа. Дребничка, с големи зелени очи и буйна кестенява коса, тя стоеше срещу нея и се надяваше да я харесат. Елизабет се усмихна. Допаднаха й откритото живо лице на момичето, упоритата брадичка.

— Не ми каза защо не искаш да се върнеш при семейството си?

Упоритата брадичка веднага се вирна нагоре.

— Не искам. Сама мога да се грижа за себе си.

В този момент Елизабет разбра, че иска да напише очерк за Хедър. Мат щеше да се съгласи. Хедър Фарел приличаше на много други млади хора, които се стремяха към самостоятелност, след което бързо се убеждаваха, че животът не е толкова лесен, колкото изглежда.

Цяла вечер разговаря с момичето, след това няколко пъти преписа нейната история. Искаше да я направи разбираема и за родители, и за деца.

Телефонът иззвъня и Холи влезе с танцова стъпка.

— Обади се Тони Рурк. Иска утре да ни дойде на гости. Казах му, че ще се радваме да го видим, нали?

Мат вдигна поглед, но след малко отново сведе очи. Нищо не каза, но Елизабет знаеше, че внимателно следи какво ще стане. В първия момент се поколеба какво да отговори. Само преди няколко месеца щеше да се зарадва на разнообразието, което носеше всяко негово посещение. Сега обаче просто нямаше време за Тони Рурк.

— Нали ти е приятел — обяви Холи, — а също и мой. От сто години не е идвал. Пита какво става с пеенето — както се изрази „с твоята кариера“, представяш ли си? Има време между два полета и пита дали може да мине да ни види. Мамо, човекът чака на телефона!

— Сега ще се обадя. — Елизабет стана и тръгна към телефона. — Но този път не можем да го поканим, Холи. Утре е четвъртък и няма да имаме нито една свободна минута, докато вестникът не влезе в печатницата. А после искахме да прекараме вечерта с теб и Питър. Хайде да отложим за друг път.

Вдигна слушалката и чу дълбокия глас на Тони:

— Какво става, Елизабет? От пет минути чакам. Утре летя за Ню Йорк и мога да се отбия… Холи не ти ли каза?

— Да… Извинявай, Тони. — Тя му разказа за вестника. — Нещата се промениха. Всичко правим заедно с Мат. Дори започнах своята поредица; помниш ли, бях ти разказвала за нея?

— Да, когато беше седемнайсетгодишна.

„И докато бяхме в леглото. Не искаш да го забравя. Но това беше отдавна. Сега съм съвършено друг човек.“

Той усети, че е сбъркал, и помоли:

— Разкажи ми за рубриката. Сигурно си много щастлива. И сигурно поне мъничко те е страх?

Тя се изненада, че той го е усетил.

— Даже много. Но понякога имам чувството, че съм истински журналист.

— Никога не съм се съмнявал в това. Винаги съм имал доверие в тебе. Защо не ми прочетеш нещо, което си написала? Ако не мога да те видя, нека поне да разбера какво правиш.

Елизабет отново си помисли, че го харесва. Говореше открито и честно и, изглежда, наистина се интересуваше от нея, а не от себе си.

— Тъкмо привършвах един материал за утрешния брой. Искаш ли да ти прочета малко?

— Много.

— Посветен е на една млада жена, която работи при родителите ми. Цитирам: „Доскоро Хедър Фарел мечтаеше за истинска любов. Но жестоката действителност я заставила да се пробуди от мечтите си: «Оказа се, че светът не е толкова добър, колкото си представях; всъщност, ако се замислиш, дори е жесток.» Когато произнесе тези думи, Хедър упорито вдигна брадичка и тихичко се засмя. Разбрала е, че «жесток» означава много повече възможности, отколкото е предполагала и тя трябва да ги използва, независимо дали й харесват, или не.“

Тони нищо не каза.

— Остава без коментар, така ли? — притесни се Елизабет.

— Страхотно е — отвърна той. — Много по-дълбоко е, отколкото очаквах. Винаги ме изненадваш. Знаеш ли, почти си представям твоята Хедър. Сигурно е била послушно момиченце; предполагам, че сега е много по-зряла от момичетата на нейната възраст.

— Как разбра?

— Нали ти казах, имам чувството, че почти я виждам. Успяла си да я хванеш, Елизабет. Като пеперуда в хербарий. Искаш ли работа?

— Имам си работа.

— Не е нещо много голямо. Какво ще кажеш за национална известност? Имам нужда от нов сценарист за моето шоу.

— Стига, Тони.

— Пет хиляди седмично, плюс милиони зрители. Ако искаш, веднага ще те назнача.

„Това е само вълшебна приказка. Няма нищо общо е мене. Нито пък с нас“ — каза си тя.

— Тони, двамата с Мат сме собственици на вестник. Работим заедно. Много съм поласкана, обаче…

— Няма да приемеш. Очаквах го. Въпреки това предложението ми остава в сила, Елизабет. Не го забравяй. Нали нямаш нищо против да ти се обаждам от време на време, въпреки че всичко се е променило?

— Ако имаш желание.

— Определено не толкова, колкото да те видя… но сега не е време да разговаряме за това. Защо не ми изпратиш копие от твоя материал за Хедър?

— Добре.

— А защо не ми изпратиш и останалите си материали. Или по-добре да се абонирам за… как се казваше вашият вестник?

— „Чифтейн“, Тони, и ти много добре го знаеш. Не е необходимо да се абонираш. Ще ми е приятно да ти изпращам материалите си.

— Не, искам да видя целия вестник. И понеже пътувам често, като се прибера вкъщи, броевете ще ме чакат и винаги ще зная какво правите двамата с Мат. Пак ще ти се обадя. Бъди здрава, скъпа Елизабет. И предай поздрави на Мат и на децата.

Тя затвори и известно време постоя до телефона. Въпреки всичко Тони отново я накара да почувства колко ограничен и бавен беше нейният свят.

Угаси лампата и реши повече да не разговаря с него. Дори когато беше мил и любезен, в него имаше нещо разрушително. Не й беше приятно, че Холи започваше да го превръща в свой кумир. „Следващия път ще му кажа да не се обажда повече — реши тя. — Но ще му изпратя «Чифтейн». Нямаме нужда от неговото театралничене; да си намери друга публика. Сам си призна, че има милиони почитатели.“

Елизабет тръгна през тъмния коридор към ярко осветения хол, където бяха Мат и децата.