Джудит Майкъл
Интимно (1)

Глава 1

— Елизабет и Матю Лъвъл — изрече свещеникът с тон, сякаш имаше намерение да ги представи един на друг, а не да ги обяви за съпруг и съпруга, — можете да се целунете.

Но те го изпревариха: обърнаха се един към друг и преплетоха ръце. Леко докоснаха устни — обещание да продължат, когато останат сами. След това примижаха на яркото юнско слънце и тръгнаха да приемат поздравления.

Майката на Елизабет я прегърна.

— Никога не съм ви виждала толкова щастливи. — После се обърна да целуне и Мат. — Имам чувството, че за вас светът е прекрасен.

— Вярно е — съгласи се Елизабет и погледна Мат. Той беше висок и строен, с тъмна, непокорна коса, леко разрешена от следобедния ветрец. Дълбоко поставените му сини очи бяха хладни и сдържани, но когато срещнаха нейните, веднага се затоплиха като от милувка.

Баща й също се приближи.

— Как само лети времето — промърмори. — Като че вчера беше най-красивото дете на света; днес вече си най-красивата булка. — Леко се отдръпна, за да я разгледа по-добре. — Радвам се, че поне ще останете в Лос Анжелис и ще се виждаме често.

— Тихо — прошепна Мат. — Баща ми никак не е доволен от тази перс… — Замълча, когато се приближи и неговият баща. — Татко! Толкова се радвам, че си тук! — Двамата се прегърнаха. Мат беше с цяла глава по-висок от баща си, а тъмната му коса беше в контраст с побелелите коси на възрастния човек, когато се наведе да го целуне. — Страхувах се, че няма да дойдеш.

— Не можах да се измъкна вчера. — Говореше със същия дълбок и приятен глас като Мат и по западняшки леко провлачваше думите. Сложи ръце на раменете на сина си и го целуна по двете страни. — Съжалявам, че не успях да дойда на церемонията по случай завършването. Сигурно си изглеждал великолепно.

— Той беше първенец на випуска. — Очите на Елизабет сияеха от гордост. — Името му се споменаваше при всяка награда…

— Освен когато не споменаваха твоето — прекъсна я Мат и нежно оправи роклята й, леко измачкана от безкрайните прегръдки. — Истинската звезда беше моята съпруга. Всички смятат, че я чака блестящо бъдеще. О, татко, извинявай. Забравих да те представя на родителите на Елизабет. Спенсър и Лидия Евънс…

— Закари Лъвъл — представи се баща му и подаде ръка. Погледна Лидия и одобрително повдигна гъстите си вежди. — Сега започвам да разбирам откъде идва изключителната красота на Елизабет. Освен ако… Може би вие не сте майка й, а сестра й?

Тя се усмихна. Приятно й бе, но вече бе свикнала: знаеше, че думите на Закари Лъвъл не са произнесени само от галантност, тъй като с Елизабет наистина много си приличаха. И двете бяха слаби и грациозни като балерини; и двете гледаха на света с открити, широко отворени сиви очи под тъмни вежди; и двете бяха светлокоси, въпреки че Елизабет беше почти пепеляворуса, а косите на Лидия с течение на годините бяха потъмнели до тъмен бронз.

Сватбената церемония се състоеше в градината на Лидия. Високите делфиниуми образуваха нежен син фон зад извисените като острия на копия китайски джинджифилови цветя. Пред тях пламтяха редици оранжеви и розови кученца, бели флоксове и златни лилии. Отстрани градината бе заобиколена от кипариси и миниатюрни нектарини, а високата ограда бе закрита от тъмнооранжеви пиракантеи.

Сред това растително великолепие самата Елизабет приличаше на изящно бяло цвете: беше облечена с дълга копринена рокля с пищна пола, в платиненорусите й коси бе втъкната бяла орхидея. Майк беше в бледосив летен костюм с бяла роза в ревера. Двамата привличаха всички погледи, а щастието им бе заразително за хората, които бяха дошли да ги поздравят: приятели, любими преподаватели от университета, неколцина съседи и колеги на семейство Евънс.

— Те са нашата гордост — каза някой зад гърба на Спенсър.

Той се обърна и видя един от професорите, който беше предложил Елизабет и Мат за ежегодната награда на „Лос Анжелис Уърлд“, „Харпър“. За пръв път тя беше предоставена на двама души едновременно. — Нямаше как да се спрем на единия от тях — обясни професорът. — Всичко, което бяха написали през последната година, носеше подписа и на двамата. И знаете ли, очаквахме техните материали със същото нетърпение, с каквото децата очакват Коледа. Всичко, написано от Елизабет Евънс и Мат Лъвъл, беше съвършено. Истинско удоволствие бе да се работи с такива студенти.

В тона на професора се долови леко съжаление.

— Очаква ги блестящо бъдеще. Един ден всички ние ще се гордеем с тях. Мат мечтае да издава собствен вестник, а Елизабет — да води отделна рубрика. Да знаете, те са страхотен отбор.

Сервитьорите изнесоха в градината кръгли маси и бързо подредиха на белите покривки съдове от порцелан, сребро и кристал, а когато гостите се настаниха по местата, сервираха обяд. Свиреше тиха музика и популярните балади за китара и флейта се смесваха с приглушени гласове и смях. Вятърът се усили и разпиля дългите коси на Елизабет, а роклята се уви около дългите й крака.

Спенсър се изправи с чаша шампанско в ръка.

— За Елизабет и Мат, нашите любими дъщеря и син. Пожелавам им дълъг и щастлив живот, изпълнен с обич, мечти и успех. Нека да имат късмет във всичко. Пожелавам им един ден да спечелят „Пулицър“, за радост и гордост на своите преподаватели. — Гостите се засмяха и започнаха да ръкопляскат, а той се обърна към младоженците и добави: — Нека се сбъднат всичките ви мечти. Нищо не може да ви спре. Светът очаква да го завоювате.

Той отпи от шампанското. Елизабет и Мат пиха от една чаша, а Антъни Рурк ги снима.

— Благодаря ти, Тони — каза Елизабет. — Добре, че се съгласи да дойдеш. Не искахме да ангажираме професионален фотограф.

— Скъпа Елизабет, винаги ми е приятно, когато някой има нужда от мен — усмихна се Тони. — Освен това с теб от толкова години сме приятели. Познаваш ли жена ми? Джинджър, това е същата Елизабет Евънс, за която ти проглуших ушите. Не, всъщност… сега вече е Елизабет Лъвъл. Нали така?

— Точно така — каза тя и се усмихна на характерния за него приповдигнат тон. Откакто го познаваше, Тони се преструваше на лекомислен и дори малко наивен човек, за да прикрие, че всъщност с амбициозен и неудовлетворен и непрекъснато търси изява. — Приятно ми е. — Елизабет подаде ръка на Джинджър Рурк, след което отново се обърна към Тони и малко нервно отбеляза: — Видях, че преди обяда двамата с Мат разговаряхте. Значи вече сте се запознали.

— Да, и открихме, че имаме много общо. Особено в миналото. — Елизабет бързо премести поглед от безизразното лице на Мат към усмихнатия Тони, който направи многозначителна пауза като истински артист. — Говоря за нашите бащи — каза. — Двамата много си приличат.

Кигън Рурк, бащата на Тони, тъкмо се приближаваше до тяхната маса и чу последните думи на сина си.

— Сватбата на Елизабет не е най-подходящото място да се оплакваш от баща си — отбеляза той и седна на един стол. Лицето на Тони помръкна и той леко се отмести. Никой не забеляза движението му, освен Елизабет и Рурк, който никога нищо не пропускаше: — Лидия. Спенсър. Радвам се да ви видя отново. Отдавна не сме се срещали. А също и Елизабет. Липсвахте ми. Преди бяхме толкова близки.

— Да, но нали ти се премести? — обади се Лидия. — Ние още сме тук, а ти предпочете Хюстън.

— И си купих достатъчно голям апартамент, за да мога да ви посрещна, ако решите да ми дойдете на гости. — Той замълча. Елизабет си помисли: „На този човек никога не му е хрумвало, че хората не са длъжни да тичат подире му само защото се казва Кигън Рурк.“ Бе принудена да признае, че е най-представителният мъж, когото познаваше: с черна коса, гъсти вежди и квадратна челюст с трапчинка на брадичката. Освен това беше висок като Тони и Мат — тримата бяха най-високите мъже на сватбата — но някак по-тежък, въпреки че широките му рамене изглеждаха по-тесни поради безупречно ушития костюм. Кигън представляваше по-зрялата версия на самия Тони, който определено младееше, макар да бе навършил трийсет години. Красотата му изглеждаше някак незавършена, особено на фона на неговия внушителен баща. — Понякога — продължи Рурк — искрено съжалявам, че се преместих.

„Едва ли — помисли си Елизабет. — Нали благодарение на това преместване стана милионер, а парите винаги са заемали важно място в живота ти. Сигурно и сега е така.“

— Това сигурно е свекърът ти? — попита той и протегна ръка на Закари. — Кигън Рурк. От Хюстън. Стар приятел на Спенсър, Лидия и Елизабет.

Очите на Закари засияха.

— Закари Лъвъл. От Санта Фе. Баща на Матю. Стар приятел на Лука и Йоан.

Рурк веднага отговори:

— Печелите. В Библията не се споменава нито един Кигън.

Двамата се ухилиха доволно.

— Тогава я напишете отново — посъветва го Закари.

Събеседникът му поклати глава.

— Няма да се справя. Въпреки парите, които притежавам, някои неща са извън моя контрол.

Закари го погледна преценяващо.

— Но не много, предполагам.

— Не, не много. Специално съм се постарал. В Санта Фе ли сте роден?

— Не, в Нуево. — Закари потопи една скарида в соса. — Не вярвам да сте го чували. Това е малко градче, сгушено в планините, на един час път в източна посока от Санта Фе. Един съвсем различен свят. — Вдигна глава и погледът му се зарея в далечината. — Дълга и тясна долина, може би около пет километра, и в нея, заобиколен от планинския поток, е разположен Нуево — изолирано, усамотено, спокойно и много красиво място…

Рурк се зае със стридите.

— И кой живее там? — попита.

— Испанци и малко англичани; останали са не повече от трийсетина семейства. Селището е основано от индианци, които се изселили още през XVII в. По-късно, по време на индианското въстание, когато испанците били прогонени от Санта Фе, някои от тях избягали в планината и се заселили там. Оттогава селището се казва Нуево. На испански значи „нов“, „ново начало“. Още по-късно дошли англичаните — главно селяни, неколцина ковачи, а вероятно и избягали затворници, но никой не им задавал неудобни въпроси. Оттогава живеят заедно: няма вражди, няма престъпления, но хората не са много богати. Мястото е добро. Дядо ми бил един от заселниците. Купил земя, построил къща. Баща ми и чичо ми са родени там. Двамата с Мат сме последните от семейството. Един приятел обработва земята ни и наглежда къщата. Един ден смятам да се върна там. Разбира се, няма да е скоро, обаче…

— Бих искал да видя това градче, Нуево — каза Рурк. — През следващите дни ще мина през Санта Фе и вие ще ме заведете. — Той се обърна към Елизабет: — А вие двамата с Мат на всяка цена трябва да ми дойдете на гости. — Той понижи глас: — Наистина много ми липсваше, скъпа. Винаги съм искал да имам дъщеря като теб. Знаеш ли, че навремето имах планове да те омъжа за Тони?

На лицето й се изписаха изненада и смущение.

— Извинявай — спокойно изрече той. — Не е възпитано да те занимавам със старите си романтични планове точно на сватбата ти. Двамата с Мат намерихте ли си жилище?

— Да, прекрасен апартамент под наем. — Лицето на Елизабет веднага се проясни. — Само три стаи, но са огромни. Има предостатъчно място, ако се наложи да работим вкъщи, а от терасата на дневната се открива прекрасен изглед към планината. Един приятел, който работи във вестника, ни даде телефона на собствениците, преди да публикуват обявата, и така успяхме да изпреварим останалите кандидати.

— Винаги ви върви, нали? — с рязък глас се намеси Джинджър, жената на Тони, и това бяха първите думи, които бе произнесла този следобед. — Говоря и за апартамента, и за приятеля от вестника, и за онази награда… Нали бяхте спечелили някаква награда?

Закари си взе още една скарида.

— Да, и остават на работа в Лос Анжелис.

— Татко — тихо се обади Мат.

— Е, да. Зная, че работата е много добра. Никога не съм го отричал. А и вашите преподаватели казват, че я заслужавате; непрекъснато повтарят колко сте талантливи. Така е, и аз отдавна го зная. Но да си призная честно, никак не съм във възторг. Цял живот се трепя да изградя компанията за сина си, а накрая се оказва, че той не я иска. Сега, когато започнах да остарявам и останах без сили, той е решил да не се връща при мене…

— Татко — засмя се Мат, но очите му останаха сериозни. — Още си само на петдесет и шест години и трудно може да се каже, че си останал без сили. Много добре знаеш, че си изградил печатарската компания за себе си; тя е смисълът на живота ти.

— Исках да ти оставя нещо.

— О, има още много време, докато… — започна синът, но Лидия го прекъсна.

— Всички хора мислят за бъдещето. Особено на нашата възраст. Ние със Спенсър също смятаме да се пенсионираме…

— Сватби и пенсиониране — каза Мат. — Страхотно! — Макар че се усмихваше, тонът му беше категоричен и разговорът се насочи към живота в Лос Анжелис и Санта Фе, а накрая и към Хюстън.

— Хищнически град, груб и без стил — с горчивина констатира Тони.

— Забелязвам доста натрупан гняв — прошепна Мат на Елизабет.

— Не съм убедена, че той мрази точно Хюстън. По-скоро е нещастен, защото му се налага да работи при баща си, вместо да стане артист. Това беше най-голямата му мечта. Не разбирам защо се съгласи да постъпи в нефтената компания на Рурк.

— Обзалагам се, че в неговата част на компанията цари ужасяваща дисциплина — сухо отбеляза Мат.

Най-после разрязаха сватбената торта, бяха вдигнати хиляди тостове, шампанското — изпито, и разговорите отново се върнаха към работата, която щяха да започнат Елизабет и Мат, след като се върнат от медения месец в Британска Колумбия. Дори Закари се включи в разговора и потисна недоволството си, за да не помрачава настроението на сина си и Елизабет. Преди да си тръгне, той целуна снаха си.

— Ти си чудесно момиче и изглежда наистина много обичаш Мат. Така и трябва да бъде. Искрено ти желая в най-скоро време да започнеш да списваш своята рубрика. Обещавам да я следя редовно, стига зрението да не ми изневери.

Но Мат не можеше да се освободи от обидата, която беше доловил в думите на баща си.

— Той никога няма да ни прости — каза на Елизабет по-късно вечерта, докато седяха на терасата на апартамента си и наблюдаваха последните слънчеви лъчи. — Чувства се изоставен и ще ни го припомня при всеки удобен случай.

— Мъчно ми е за него — въздъхна тя. — През всичките тези години те е чакал да се върнеш у дома.

— Татко има много приятели. Ние често ще му гостуваме, а и той ще идва при нас. Не можем да направим нищо повече. — Той стана и й подаде ръка. — Време е да престанем да се занимаваме с него и да обърнем внимание на някои лични неща. Елизабет го прегърна.

— Знаеш ли, още не съм те нарекла „моя съпруг“.

— Съпруг — повтори Мат и леко я целуна по устните. — Много ми харесва как звучи. Ами съпруга?

— Сигурно ще свикна след петдесет-шейсет години — промърмори тя и отговори на целувката. Мат намери ципа на роклята й и го плъзна надолу, а тя разкопча ризата му. Гърдите й докоснаха голите му гърди и двамата застинаха, впили устни един в друг. Внезапно осъзнаха, че след като бяха живели една година заедно, от този ден нещо в отношенията им се беше променило. — Не зная какво ми става — промълви Елизабет, — но след церемонията… се почувствах някак различна.

— От скаридите е — обясни Мат и двамата се засмяха. Смъкна роклята от раменете й и я пусна на пода. Елизабет обхвана с длани лицето му и го привлече надолу към широкия шезлонг. На бледата лунна светлина свалиха и останалите си дрехи. Движеха се бавно, все едно че го правеха за пръв път, все едно че сега започваха, защото този следобед официално се бяха заклели във вечна любов.

— Любима моя — прошепна Мат и докосна гърдите й с устни. — Моя най-скъпа Елизабет. — Прошепна името й първо на едното зърно, след това на другото, а тя имаше чувството, че тихият му глас прониква в тялото й и започва бавно да тече по вените й. В същото време устните му обхождаха тялото й и той продължи да повтаря: — Елизабет, съпруго моя, моя любов — отново и отново, докато тя не престана да чува и да чувства нищо друго, освен тези думи и допира на устните и ръцете му. Тялото й бе обзето от сладки тръпки. Накрая тя го притегли върху себе си и в момента, в който последните лъчи на залеза бяха погълнати от черното, обсипано със звезди небе, двамата престанаха да бъдат отделни същества и се превърнаха в едно цяло.

Тя погледна звездите и се усмихна. Съпругът й обърна глава към нея и я целуна по устните.

— Ти си изключително съблазнителна жена.

Погали с ръка лицето му и си помисли, че не иска нищо повече, освен двамата да се обичат и да са сигурни, че винаги ще бъдат заедно.

— Ти ме караш да се чувствам съблазнителна. И желана. И обичана.

Орхидеята беше паднала на терасата и Мат се наведе да я вдигне. Едно от листенцата се бе свило и той нежно го изправи, преди да върне цветето в косите на Елизабет.

— И невероятно красива. И обожавана. — Усети прохладата на кожата й и се изправи. — Захладня. Искаш ли да се преместим на леглото? Може би е прекалено банално за първа брачна нощ, но доста по-топло, отколкото…

В този момент в дневната иззвъня телефонът.

— Няма да вдигаме — заяви Мат. — Не е възпитано да ни безпокоят точно в…

— Не мога така — възрази Елизабет. — Извинявай, но трябва да разберем какво се е случило. — Тънката й фигурка се промъкна през стъклената плъзгаща се врата на терасата и отиде до апарата.

— Госпожо Лъвъл? — каза непознат глас, когато вдигна слушалката. — Обаждам се от спешното отделение на болницата „Джонстън“. Току-що докараха господин Закари Лъвъл. Изглежда е получил инсулт; в момента при него има лекар…

— Жив ли е? — извика тя.

— Кой? — попита Мат. — Елизабет, какво се е случило?

— Да — отговори човекът от болницата. — Но не може да се каже нищо определено, преди да е завършил прегледът…

— Баща ти — каза Елизабет и подаде слушалката на Мат. — Получил е инсулт, но е жив…

Мат сграбчи слушалката.

— В съзнание ли е? — рязко попита той.

— Вие сигурно сте господин Лъвъл-син?

— По дяволите, естествено, че съм аз. В съзнание ли е? Може ли да говори? Как е?

— Засега нищо не се знае, господин Лъвъл. Лекарят е при него. Ако можете да дойдете…

— Веднага. Кажете му, ако пита за нас, че вече сме тръгнали.

В една от стаите на спешното отделение Закари беше бял като престилката на сестрата, която дойде да провери показанията на монитора. Устните му се размърдаха, и Мат и Елизабет се наведоха, за да чуят какво казва.

— … нужда от теб… не си отивай… Поне за малко… поне докато… сам… — Той затвори очи. — Трябва да запазиш… компанията цяла… печатницата… всичко, което имам… Мат, не ме оставяй. Моля те, Мат… цял живот съм работил… Не мога да я загубя. Елизабет? Поговори с него… Умолявам те… Кажи му, че имам нужда от него… и от двамата…

Последните думи прозвучаха като въздишка. Дежурната лекарка им направи знак и те безмълвно я последваха в коридора.

— Можеше да бъде и по-зле — каза тя. — Вероятно ще остане трайна парализа на лявата страна — след ден или два ще знаем със сигурност — и временно объркване на мисълта, но постепенно ще се възстанови. Няма да се превърне в инвалид, но е необходимо време. Трябва да сте готови за това. Има ли други случаи на инсулт в семейството ви?

— Не ми се вярва — смръщи се Мат. — Даже не си спомням татко някога да е боледувал. Баба ми и дядо ми също. Те имаха ранчо в Нуево. Отглеждаха коне и починаха едва преди няколко години, бяха над осемдесетгодишни. Всъщност не съм сигурен — объркано завърши той.

— Имам нужда от повече информация за заболяванията във вашето семейство — каза лекарката. — Кабинетът ми се намира в дъното на коридора. — След това се обърна към Елизабет: — Ако искате, бихте могли да изчакате горе, в солариума. Обстановката там е много по-приятна.

— Добре. — Тя докосна ръката на Мат и той бързо я целуна.

— Изчакай ме — помоли я и тръгна след лекарката.

Елизабет крачеше из солариума, без да обръща внимание на екзотичните дървета и увивните растения. Задушаваше се от сълзи. Мат все не идваше и тя реши да се обади на майка си.

— Имах нужда да поговоря с някого — изхлипа, когато чу гласа й. — Кажи ми, че няма от какво да се страхувам!

— Веднага идвам — каза Лидия. — Трябват ми само пет минути да се облека.

Когато пристигна, тя завари Елизабет да седи свита на дървена пейка.

— Как е той?

— Не зная. Мат още не се е върнал и няма кой да ми каже. Мамо, ще трябва да останем при него.

— Да останете при Закари? Искаш да кажеш, че трябва да го вземете при себе си? Е, това наистина е сериозен проблем, но ако намерите по-голям апартамент…

— Не. Ние трябва да отидем при него в Санта Фе. Той иска Мат да управлява компанията, докато оздравее.

— Но това е невъзможно! — Двете мълчаливо се спогледаха, след това Лидия седна до Елизабет и я прегърна.

Елизабет сложи глава на рамото на майка си и се разплака като малко момиченце.

— Съжалявам. Зная, че изглежда некрасиво и егоистично, но не искам да се отказвам от всичко…

— Няма нищо некрасиво или егоистично — отвърна Лидия. — И недей да бързаш да се отказваш от всичко. Дори Закари да има нужда от месец или два, за да се възстанови, все нещо ще измислим. Бихме могли да наемем човек, който временно да поеме управлението на компанията…

— Няма да допусна да харчите от парите, приготвени за пенсия. Освен това не вярвам, че ще има полза. Лекарката каза… — Елизабет дълбоко си пое дъх и си избърса очите, — че няма да се възстанови бързо. Страхувам се, че ще продължи много повече от един-два месеца.

— Тогава може да затвори компанията за известно време и да отиде в санаториум.

— Но той точно това не иска да се случи.

— Това, което иска той, Елизабет, и това, което вие можете да направите, са съвсем различни неща.

— Така ли мислиш? О, мамо… — Очите й отново се напълниха със сълзи. — Аз го обичам и искам да му помогна…

— За Закари ли говориш, или за Мат?

— О… и за двамата. Мат изпитва към баща си много сложни чувства… Нали съм ти разказвала как майка му ги е изоставила и те винаги са били повече като братя, а не като баща и син… Мамо, как да убедя Мат да остане при мене в Лос Анжелис, след като баща му иска той да се върне в Санта Фе и да се грижи за него и за компанията?

— Няма да е… лесно — каза Лидия. — После може цял живот да съжаляваш за това.

Елизабет поклати глава.

— Каквото и да направим, после може да съжаляваме.

След малко дойде Мат и завари Лидия и Елизабет прегърнати. Той се наведе и целуна Лидия.

— Радвам се, че си тук. — Седна до Елизабет и си събу обувките. — По дяволите. Скапан съм.

— Трябва да се върнеш в Санта Фе — тихо каза тя.

— Заедно ще решим какво да правим. — Мат бързо скочи на крака и започна нервно да крачи напред-назад. — Господи, Елизабет, какво да правя? Той има само мен. И никога не ме е изоставял, когато имах нужда от него.

— Зная. — Тя отново се разплака и сълзите потекоха по бузите й. — Зная. Не можем да постъпим по друг начин.

— Исусе, всичките ни планове за бъдещето, всичко, което искахме… Но какво да правя? Какво да му кажа? „Получихме много изгодно предложение, татко, така че сам се оправяй.“ Мога ли да постъпя така?

— Не.

Той седна при нея.

— Става въпрос за неговата печатница, а не за моята. Това е неговият живот, а не моя. Не ги искам. Но не виждам как да откажа.

— В никакъв случай. — Елизабет преглътна мъчително и твърдо изрече: — Вярно е, че това няма да продължи вечно. Само докато се закрепи. Нали лекарката каза, че няма да се превърне в инвалид? Закари ще има нужда от нас само докато отново е в състояние да ръководи компанията. Все пак е само на петдесет и шест години; той сам ще поиска да се върне на работа, когато оздравее, нали?

Мат нищо не отговори и Лидия стана.

— Браво, моето момиче — тихо каза тя на Елизабет. — Отивам да взема кафе. Нали и вие искате?

— Благодаря ти, мамо. — Когато тя излезе, Елизабет потърси погледа на Мат. — Какво каза на Закари?

— Нищо. Исках първо да говоря с теб. — Стисна ръцете си в юмруци, отпусна ги и отново ги стисна. — Елизабет, обещавам, че няма да е за дълго. Веднага щом татко се възстанови или намерим човек, който да се грижи за него и за компанията, ще се върнем тук. Или ще отидем в друг град. Няма да останем без работа; вестниците непрекъснато търсят талантливи и амбициозни журналисти.

Тя кимна и се усмихна. Разбираше, че Мат се опитва да убеди не само нея, но и себе си.

— Обещавам — повтори той. — Ние сме млади и имаме бъдеще. Това е само временно отлагане.

Елизабет обви ръце около врата му, както бе направила малко по-рано същата вечер, когато мечтите им бяха ярки като залеза.

— Няма как, Мат. Не можем да постъпим по друг начин. — Допря страната си до неговата и го целуна. „Не бъди егоистка. Помисли за Закари. Помисли и за Мат. Не бъди лоша. Млада си. Всичко е пред тебе.“ — Всичко ще се оправи — каза тя. — Ние сме заедно. Това е най-важното. Искаш ли да отидем да си вземем кафе? Трябва да направим списък на задачите. Имаме да вършим доста неща.

„Или по-точно да отменим“ — помисли си, но не го изрече на глас. Сълзите продължаваха да я задушават. Двамата с Мат тръгнаха към стълбите, като обърнаха гръб на лунната светлина.