Джудит Майкъл
Интимно (12)

Глава 12

През прозореца на къщата на Тони в Малибу Елизабет наблюдаваше спокойния океан, в чиито води се отразяваше залезът и хвърляше на стените сребристи, кораловочервени и виолетови сенки. Цветове и форми се преливаха в непрестанно движение, докато накрая бяха погълнати от тъмнината на нощта и на тяхно място се показаха звезди.

След малко никой нямаше да обръща внимание на звездите на небето, тъй като Тони беше организирал прием в чест на Елизабет и най-ярките звезди щяха да бъдат вътре, в къщата. Още през първата половина на октомври Тони и Бо Бойл бяха готови със списъка на гостите и бяха поръчали поканите, но временно ги заключиха в бюрото. Бяха решили да ги използват само ако рейтингът на „Антъни“ се задържи на същото ниво до края на месеца.

Рейтингът обаче се покачи с три и половина точки и предаването се нареди на второ място сред най-гледаните в Америка. Критиците тържествено обявиха огромния успех на „Интимно“ на Елизабет Лъвъл, поставила начало на новата американска страст към тайния живот на „незабележимите хора“. Две минути след обявяването на резултатите поканите бяха разпратени, а Бо Бойл в пристъп на необичайна щедрост обеща да осигури няколко каси „Дом Периньон“ за тържеството на Тони.

— Тони, караш ме да се чувствам като дебютантка на годината — каза Елизабет, докато слушаше как двамата мъже за последен път уточняват списъка на поканените. — След толкова пищно тържество мога да вървя само надолу.

— Хайде първо да вдигнеш рейтинга ни с още пет точки — засмя се Бо — и аз лично ще ти поръчам конкорд. За да видиш, че можеш да се издигнеш още по-високо.

Елизабет си спомни как я спираха хората на пазара в Санта Фе; сега по същия начин я забелязваха в ресторантите на Лос Анжелис и бутиците на Родео Драйв. Когато й каза за тържеството, Тони я предупреди, че смята да покани най-важните хора от телевизията и киното, тъй като тя вече била една от тях.

— Пропуснали сме Пол Маркам — замислено отбеляза Тони, докато за сетен път проверяваше списъка с имената.

— А защо да го каним? — възрази Бо. — Нали се разбрахме: никакви вестникарски агенции.

— Държа и той да присъства.

— Вече имаме сто трийсет и седем…

— Ако те притеснява шампанското, аз ще платя една бутилка за Маркам. Бо, само си помисли. Нали искаме „Интимно“ да излиза в повече вестници?

— Без съмнение. Нали изпращаме на агенциите копие от всеки брой, три пъти седмично…

— Но няма резултат. Маркам не е като останалите; има повече усет. Искам да се запознае с Елизабет и съм решил да го подкупя с твоето шампанско.

Бо въздъхна и включи името му в списъка.

— Има ли още?

— Не се сещам. На някои се налага да се обадим по телефона; поканите няма да стигнат по пощата.

— Зная. Момичетата ще се заемат с това утре. — Бо стана и целуна Елизабет. — Трябва да тръгвам, защото закъснявам за едно представление. Донесе ни късмет, Елизабет. Само дето не си склонна да ти казвам Лизи.

— Не е такава жена — защити я Тони. — Да те изпратя ли?

— Зная къде е вратата. Чао, Е-ли-за-бет!

Тя се усмихна.

— Чао, Бо. Помня за конкорда.

— Споменавал ли съм някакъв конкорд? Грешка на езика. Утре рано имаме запис, Тони. Очаквам те точно в осем.

Той безгрижно махна с ръка.

— Мразя да ставам рано. Особено ако се налага да се правя на бодър, остроумен и очарователен. Но ще се постарая. — Веднага щом Бо излезе, той се обърна към Елизабет: — Искаш ли нещо? До вечерята има още три часа, а готвачът ми е голям сноб. Предпочита да го уволня, но не и да сервира по-рано. Още нещо за пиене? Закуска? Френски ордьовър?

— Френски ордьовър.

— Веднага. Сигурно си мислиш, че се шегувам. — Натисна с палеца на крака си едно копче в долната част на масата и след миг се появи слугата. — Ордьоври, две бутилки марго и ако ме търсят по телефона — няма ме. Видя ли? — обърна се той към Елизабет. Не е хубаво да се отнасяш лекомислено към моите предложения.

— Отнасям се към тебе с цялата сериозност, Тони — отвърна тя.

— Не е вярно, или поне не съвсем, но рано или късно и това ще стане. А що се отнася до приема, скъпа Елизабет, това е най-малкото, което заслужаваш. По време на твоите интервюта ти говориш не само на човека срещу себе си, но и на всички зрители. Там е тайната на успеха, скъпа Елизабет. Слушаш ли ме изобщо?

Тя кимна:

— Да, Тони. Благодаря ти.

— Елизабет — повика я той, тъй като отново се бе загледала в океана. Между веждите й се бе появила дълбока бръчка. Обърна се към него и той й подаде чаша вино и чиния с малки триъгълни сандвичи. — Нали това си поръча?

— Извинявай, Тони; но нещо от това, което каза преди малко, ми напомни за… миналото.

— Няма да правя повече така. — Сложи сандвичи в чинията си и продължи: — Бях започнал да ти обяснявам защо реших да дам този прием. За да те накарам още веднъж да дойдеш вкъщи. Постоянно те каня, но ти си идвала само пет пъти; направих ти ключ — отказа да го вземеш; предложих ти да отсядаш в моя апартамент за гости, когато идваш в Лос Анжелис. В края на краищата не става дума за леглото ми! Хайде да пием за най-красивата и желана жена, която познавам. Господи, представяш ли си как ще пострада репутацията ми, ако се разчуе, че ме пренебрегваш?

Елизабет се засмя.

— На никого няма да казваме. Обещавам. Все пак предпочитам да отсядам в хотел, Тони. Така е по-добре.

— За кого е по-добре?

— За мен.

— По този въпрос може да се поспори.

— Но няма да го направим. Защото се чувстваме добре заедно и се надявам, че няма да развалиш всичко.

— Е, какво да каже човек в подобна ситуация? Моя премъдра Елизабет. Но един ден ще ти омръзне да бъдеш мъдра. Ще искаш да бъдеш обичана. И точно този момент чакам. Опитай сандвичите: едните са с пастет от печени чушки с топено сирене, а другите — с пастет от омари и червен пипер. Все не успявам да запомня кое какво беше. Защо се смееш?

— Защото двата вида пастет нямат нищо общо помежду си и всяко дете може да ги различи. Е, кой от двама ни хитрува? Първо казваш нещо, което знаеш, че не бих искала да чуя, а след това правиш всичко възможно да ме разсмееш.

— Дамата е много проницателна — обърна се Тони към един гларус, който кацна на терасата. — Непрекъснато трябва да измислям разни остроумия, за да задържа вниманието й върху себе си. — Той извади една кутийка от джоба си. — В какъв цвят смяташ да се облечеш за тържеството?

— Още не съм решила, но те моля да прибереш това нещо. Моля те. Вече ми подари едно колие…

— То беше от колегите.

— Да, всички са дали по десет долара, а ти си доплатил останалото.

— Не би трябвало да го знаеш.

— Няма значение. Много го харесвам и често го нося, но не мога да приема повече скъпи подаръци от тебе, Тони. Недей да спориш…

— Защото се чувстваме много добре заедно и аз не трябва всичко да развалям, нали? — Тя се засмя и той дълбоко въздъхна, като погледна замислено кутийката в ръката си. — Златна гривна. Какво да я правя сега? Няма значение. Нищо не казвай. Ще я прибера за времето, когато решиш, че вече не искаш да бъдеш толкова мъдра. Е, успокой се. Вече ще се държа прилично. След малко ще вечеряме, а утре цял ден ще работим.

Тони протегна крака върху масичката.

— Ти си единствената мълчалива жена, която познавам. Не се въртиш непрекъснато. Не си навиваш косата на пръста и не си разглеждаш ноктите; не се взираш в огледалото, за да провериш дали червилото ти не се изтрило за радост на цялата козметична промишленост. Седиш почти неподвижно; говориш тихо. Представям си как седим заедно на терасата и гледаме океана. Никога не го правя, когато съм сам, защото ми е скучно. Смееш се, а аз съм съвсем искрен. Както и да е. Говоря много. Разкажи ми какво правиш в Санта Фе, когато не си при мен. За какво мечтаеш? Изобщо, разкажи ми нещо.

Елизабет наистина рядко споделяше с Тони, но и това беше много повече, отколкото преди му казваше за цяла година. Докато обсъждаха интервюто за следващия ден, тя си помисли колко бе приятен Тони и колко бе успокояващо да поговориш с някого, включително и за работа.

— Прекрасна моя Елизабет — каза накрая той и взе ръцете й в своите. — Имаш нужда от златна гривна.

— Достатъчен ми е твоят поглед, Тони — отговори тя безгрижно. — Ти си изключително елегантен домакин. Виждала ли съм този син блейзър и преди?

— О, не познаваш и една трета от моите блейзъри от Бриони. Трябва непрекъснато да организирам приеми, за да ти ги покажа. Погледни колко сме красиви и двамата! Идеалната двойка!

Елизабет се обърна към отражението им в огледалото и бързо отмести поглед. Тони беше прав. Изглеждаха великолепно един до друг: тя — с ярка медноруса коса, той — тъмен, елегантен, със сини, почти прозрачни очи и аристократичен нос.

— Изключителна двойка! — повтори Тони, а Елизабет веднага си помисли колко отдавна двамата с Мат не бяха изглеждали като изключителна двойка.

След половин час къщата на Тони заприлича на пчелен кошер. Пристигнаха всичките двеста души, които бяха поканили. На висок глас поздравяваха Тони и Елизабет и на свой ред им отправяха покани и многообещаващи погледи. Никъде по света цифрите на рейтинга не се превръщаха в приятелство с такава скорост, както в тази част на Калифорния, разположена между Холивуд и Малибу.

— Определено имаме успех — прошепна Бо на Тони, докато гостите безпогрешно разпознаваха в тълпата Елизабет и един по един минаваха да разменят с нея по няколко думи. — За тях знаменитостите са като хляб наш насъщни.

Елизабет се усмихваше — тиха, уравновесена, грациозна — и по блясъка на очите й Тони разбра, че е доволна. За пръв път се намираше в центъра на вниманието на толкова много хора, всички богати, известни и вечно недоволни; хора, които искаха и получаваха. „Това донякъде се дължи на красотата й — помисли си той, — въпреки че в Лос Анжелис има повече красота на квадратен сантиметър, отколкото в целия свят.“ Разбираше, че в този свят на професионални красавици Елизабет изпъкваше не само защото беше облечена в златиста рокля, която малко жени биха се осмелили да облекат, без да изглеждат вулгарно, но и защото използваше дискретен грим и винаги внимаваше в разговора, вместо да се върти, за да види кой още е в залата и дали гледа към нея. Притежаваше непресторената красота на дете на пустинята.

— Това не е ли самият Маркам? — смушка го Бо.

Тони се усмихна още по-широко.

— Той е. — Видя как Пол Маркам хвана Елизабет за ръката и я поведе към малкия дансинг, където оркестърът свиреше тиха мелодия. — Всичко е наред, Бо. Пий си шампанското и се отпусни. Вече няма за какво да се тревожим.

— Тони Рурк не сваля поглед от нас — каза Маркам на Елизабет. — Надявам се, че не е ревнив; не умея да се дуелирам.

Тя се засмя.

— Ако се стигне до дуел, Тони пръв ще хукне да бяга. Но нищо няма да се случи. В края на краищата тържеството си е мое.

— Така е. И както дочух, напълно го заслужавате. Спасили сте рейтинга на предаването.

Елизабет се намръщи.

— Чувала съм го и преди. Вероятно преувеличават. Винаги става така с предаване, което се задържа на върха четири години.

Той се усмихна.

— Харесва ми отговорът ви. Лоялността е рядко срещано явление в телевизионната индустрия. — Маркам имаше кестенява коса и сини очи, а брадата му бе леко прошарена. На безименния му пръст проблесна широк венчален пръстен. Очите му гледаха Елизабет с възхищение, но разговорът беше чисто делови. — От шест месеца ви наблюдавам — каза той, когато се отдалечиха от оркестъра. — Прочетох материалите ви във вестниците; следих предаванията по телевизията. Притежавате редкия талант да убеждавате хората, че наистина се интересувате от тях.

— Всъщност наистина се интересувам от тях и проблемите им.

— Ако е вярно, то вие сте единствената в телевизията, която разсъждава по този начин. Може би точно затова са ви избрали. Ако е необходимо, бихте ли се съгласили да пътувате из цялата страна, за да правите интервюта?

Елизабет внезапно се развълнува.

— Да — отговори. — Не много често, но бих могла да си го позволя. Дъщеря ми не е завършила гимназия и не искам да я оставям сама.

— Това може да се уреди — каза Маркам. Музиката спря, но те останаха на дансинга. — Елизабет, предлагам ви договор с „Маркам Фичърс“, ако искате нашата агенция да се заеме с разпространението на „Интимно“. Много съм впечатлен. Вие сте изключителен журналист и забележителна жена. Никога не унижавате хората, не им се надсмивате и не държите да се наложите на всяка цена. И никога не допускате публиката прекалено близо — знаете кога трябва да спрете. И последно — а това никак не е маловажно — вие сте изключително красива. Бихме ви предложили да водите три рубрики за нашите абонати; четиристотин вестника от Ню Йорк до…

— Четиристотин!

— Приблизително. От Ню Йорк до Хаваите и от Торонто до Бермудските острови. Тук не е мястото да говорим за пари, но заплащането ще бъде изключително добро.

Това беше мечтата на всеки журналист. Повечето се надяваха да пишат за петдесет, седемдесет, дори за сто вестника. Но за четиристотин!

— Разбирам, че не можете да ми дадете отговор веднага — каза Маркам. — Сигурно очаквате да получите по-конкретни условия…

— Не. Разбира се, интересуват ме подробностите, но не сега. — Тя дълбоко си пое дъх. — Извинявайте, малко съм разсеяна. Просто си спомних за един човек, който получи също толкова изгодно предложение и после целият му живот се промени.

— Опасявате се, че същото може да се случи и с вас?

— Може би… Да, всъщност точно от това ме е страх.

— Толкова много, че сте склонна да откажете?

Елизабет го погледна. Усмивката му беше топла, а очите — две чисти езера, които нищо не криеха. Остави се да я завладеят звуците на музиката и реши да му се довери. Този човек беше сериозен и не й предлагаше нищо илюзорно. Помисли си дали да каже на Мат? Последния път, когато му беше споменала за работата в телевизията, той бе проявил интерес само към отражението на този факт върху вестниците на Рурк.

— Замислихте се — отбеляза Маркам. — Мога ли да ви помогна?

Елизабет отново погледна очите му — топли и добри.

— Засега не — усмихна се тя. — Опитвам се да свикна с тази мисъл. — После тръсна глава и се засмя на глас. — Разбира се, Пол. С удоволствие ще приема. Мечтая за това още от университета.

— Радвам се — каза той. — А сега защо не ми разкажете повече за себе си? Любопитен съм. Къде сте се научили да разговаряте толкова добре е хората? И особено да ги изслушвате? В наши дни никой никого не изслушва. Вие сте мечтата на всеки мъж: красива жена, която умее да слуша.

— А за какво мечтаят жените? — попита Елизабет.

— Вероятно за същото. Не познавам нито една жена, която мисли, че мъжът й я слуша, когато му говори. А вие го правите. Освен това вие сте непозната, така че не представлявате заплаха за зрителките.

— Ако наистина мислиш така — обади се Тони зад гърба й, — защо досега не си предложил договор на Елизабет?

Маркам се усмихна.

— Исках да се убедя, че обществото се интересува от съдбата на хора, които обикновено не забелязва. Много хора купуват книги за Бет Дейвис, Джоан Колинс, Джейн Фонда или Джон Белуши. Много хора включват телевизора, за да гледат богатите, прочутите, престъпниците… Знаеш го, Тони. Нали са гости на твоето предаване?

— Благодарение на тях съм прочут. Защо да се променям? Нека Елизабет прониква в тайните мисли на онзи келнер, на градинаря ми, на човека, който ми глади панталоните, и на всички останали, които ми изглеждат абсолютно еднакви.

Тя го погледна.

— Наистина ли мислиш така?

— Да. Навремето ми се наложи да тегля черта между тези, които заслужава да познаваш, и останалите. Не стана ли време за вечеря? По аристократичното кимване на главния готвач виждам, че трябва да отведа гостите на масата.

В просторната зала с изглед към терасата и звездното небе, надвиснало над черните води на океана, бяха сервирани двайсет кръгли маси с небесносини покривки, кристални чаши и порцеланови чинии с кобалтови орнаменти. Мястото на Тони беше от дясната страна на Елизабет, от лявата — на Пол Маркам. Още седем души бяха удостоени с честта да седят на тяхната маса, въпреки че за Елизабет всички поканени на тържеството бяха еднакво прочути. Тони набързо й ги представи: имаше двама главни герои от детективски сериали; червенокоса красавица, която изпълняваше ролята на любимата на престъпника от телевизионна сага за богато семейство корабостроители; водещ на вечерно политическо предаване; сценарист на сапунени опери; актриса, на която бе поверено сутрешно предаване. Накрая Тони прошепна:

— А това е Поли Перит. — Много добре знаеше, че тя ги чува, и продължи: — Непрекъснато ни тероризира с клюките, които публикува в своята скандална рубрика. Бъди мила, дипломатична и никога не сваляй гарда си, когато общуваш с нея.

— Боже, описа ме като истинско чудовище — въздъхна Поли и разряза една яребица. — Не му обръщай внимание, Елизабет. Имам нежно сърце и лесно се разплаквам, докато гледам филми. Освен това съм почитателка на „Интимно“. Много ще съм ти задължена, ако ми отделиш пет минути за кратко интервю.

— Каква хубава идея — каза Тони. — Може ли и аз да присъствам?

Тя му намигна.

— Добре ме познаваш, сладурче. Двете с Елизабет ще станем първи приятелки и без твоята помощ.

— Да си сменим местата — предложи телевизионният детектив. — Някога били ли сте интервюирана, Елизабет?

— Не и от професионалист — отговори тя. — Ще ми бъде интересно. Хайде да оставим разговора за кафето. Ако искате, можем да се преместим в библиотеката.

— Чудесно — измърмори Поли и се върна към яребицата. Тя не участваше в разговорите и изглежда се интересуваше само от храната, но когато нещо й правеше впечатление, цялата се превръщаше в слух и зрение, за да не пропусне нещо. „Тази жена не търси добри новини“ — помисли си Елизабет и си спомни какво я беше посъветвал Тони.

— Тони е много сладък — каза Поли, след като приключиха с плодовата салата и станаха от масата. Един от келнерите ги заведе в библиотеката и след малко донесе торта и кафе. — Боже, какво удоволствие! Любимият ми кейк Амарето! — възкликна и заби вилицата си в сладкиша.

Елизабет отпи от кафето.

— Какво бихте искали да ви разкажа за себе си?

— О, естествено, всичко. — Поли прибра няколко трохички от чинийката. — С шеметна скорост успя да постигнеш слава и богатство, а един от най-видните ергени между Мисисипи и Тихия океан е в краката ти. Както става обикновено. — Отпи от чашата си и погледна Елизабет. — Всъщност зная доста за тебе. Но не точно това, което ме интересува. Чудно ми е как успяваш да бъдеш толкова толерантна?

— Към какво по-точно? Политически възгледи? Религия? Книги за подрастващи?

— Към съпрузи, които се подвизават в Хюстън.

Настъпи пълна тишина. В съседното помещение оркестърът плавно премина от Моцарт към Шопен.

— Прозвуча много грубо — каза Елизабет. — Бихте ли се изяснили.

— Това беше моята изненада — отвърна Поли, — а грубостта помага, когато искаш да изненадаш някого. Като колега журналист ти не може да не го знаеш. Щом притиснеш някого до стената, можеш да го накараш да си изпее и майчиното мляко. Беше ми интересно дали ще се хванеш, но ти, естествено, се оказа достатъчно умна, за да не реагираш. Както и да е, скъпа, твоят Мат се държи доста свободно и всички го знаят. Затова ме интересува и твоето мнение. Двете сме в един бизнес и обичаме да се ровим из интимните мисли на хората. Затова пак ти казвам: истина е. Никога не използвам непроверена информация. Само голата истина.

— Не е маловажно и по какъв начин я събирате — гласът на Елизабет прозвуча като камшик. Беше отвратена, когато чу името на Мат от тези изцапани с крем устни и от наглостта на тази особа да сравнява „Интимно“ със своите гнусни клюки.

Поли присви очи.

— Боже, Боже, колко сме смели. И то след като изрично ни предупредиха да се държим мило и дипломатично.

— Дипломацията има ефект, когато и двете страни спазват правилата. Очаквам да ми обясните какво точно намеквате.

— Нищо не намеквам, мила. Просто съобщих един факт. — Поли отпи от кафето. — Според последните слухове от Хюстън най-скандалната любовна двойка били нашумелият напоследък издател и дамата, която притежава игрална зала. Тя е много известна светска дама, той — преуспяващ бизнесмен в областта на информацията. И той я докопал. Вече била негова. — Елизабет продължи да мълчи и другата жена заяви: — Ти си на ред.

— За какво? — попита Елизабет.

— Да кажеш нещо, скъпа. Така се прави интервю. Нали знаеш какво е това?

— Да, въпроси и отговори. Засега не съм чула нито един въпрос.

— Добре, тогава ще те попитам направо: вярно ли е, че твоето мъжленце е най-щастливият мъж между Мисисипи и Тихия океан, защото има прекрасна жена, която пази домашния огън, докато той се търкаля в чаршафите на известната разрушителка на семейства Никол Ренар?

— Никол? — Елизабет мъчително преглътна и лицето й застина като безизразна маска с леко учудено изражение. — Тя е стара приятелка на семейството. Бяхме заедно на ски в Аспен. Много красива жена, нали, Поли? Или не я познаваш лично?

Беше успяла да я обърка. Другата жена разклати чашата си с вино, но видя, че беше празна.

— Значи Аспен — каза и се огледа наоколо.

— Да. Съпругът ми наистина е щастлив от успеха ми и ме подкрепяше още от самото начало. В течение на няколко години двамата с него издавахме вестник, което естествено ви е добре известно. И следващата есен, когато дъщеря ни замине да учи в колеж, ние отново ще работим заедно. Мислим да си купим къща в Тексас. И, разбира се, Никол ще бъде чест гост и нашия дом. Както и нейните приятели. Тя има доста приятели, но това, разбира се, също, ви е известно, защото вие много старателно събирате факти. Освен това никога нищо не намеквате, защото предпочитате голата истина; и сте груба само когато искате да изненадате някого. Още нещо да ви интересува? В противен случай бих искала да се присъединя към нашия домакин и добър приятел, чиято единствена грешка тази вечер бе, че ни сложи на една маса.

Елизабет излезе бързо от библиотеката, като си мислеше: „Лъжа е. Мат никога не би… без да ми каже.“

Тони стоеше до масата и я чакаше. Когато видя лицето й, усмивката му се стопи.

— Случило ли се е нещо? Елизабет? Да не сте се сдърпали с Поли?

— Напротив, според нея двете сме в един бизнес и много добре се разбираме.

— Сериозно ли го каза? — Тя не отговори. — Е, разбира се, не е тук мястото да обсъждаме този въпрос. — Прегърна я и я заведе на дансинга. Елизабет отпусна глава на рамото на Тони, затвори очи и се замисли за Мат: „Как си могъл да допуснеш хората да ни обсъждат? Ако си искал жена, защо поне не избра някоя, която не се предлага така явно? Не знаеше ли, че ще ме нараниш? Или това изобщо не те интересува?“

С бузата си усещаше мекия кашмирен блейзър на Тони, ярката светлина изгаряше очите й през спуснатите клепачи. Не биваше да се отпуска и да се оплаква. Спомни си какво беше казала на Изабел: ако нещата не стават така, както искаме, трябва да се измисли нещо друго.

И тогава реши да замине за Хюстън.

Тони й предложи да използва служебния самолет и да я придружи. Тя прие само първото.

— Трябва да отида сама, Тони; не искам да обсъждам случилото се с тебе.

— Само ми кажи ядоса ли Поли? Тя си тръгна, преди да говоря с нея.

— Не. Поли ме ядоса и аз й показах какво мисля за нея. Тони, моля те, не споменавай повече онази особа.

— Не знаеш колко е влиятелна, Елизабет. Опитвам се да ти кажа…

— Добре, ще ми кажеш, когато се върна. Моля те. Организирал си прекрасен прием в моя чест. Покани Пол Маркам, с което ми оказа голяма услуга. Моля те, Тони, не разваляй всичко с разговори за онази особа.

— О, Боже! Онази особа. И тя ли говори така за тебе?

— Нямам представа. — Бързо го целуна и той разбра, че ще се наложи да я чака много по-дълго, отколкото бе предполагал.

Елизабет първо се отби в Санта Фе, като по време на краткия полет се постара да се пренастрои от забързания ритъм на Лос Анжелис към бавния темп на дома. Самолетът изцяло бе на нейно разположение. Имаше две облицовани с кожа кушетки, четири кресла, наредени около овална маса от розово дърво, и добре зареден бюфет. Тя се отпусна на едната кушетка. Спомни си какво й бяха разказали Сол и Холи за бързото прелитане на Мат през Санта Фе. „Модерен брак — тъжно си помисли. — И двамата обикаляме страната с отделни служебни самолети.“

На летището я чакаше Лидия.

— Много луксозно изглежда — каза, когато видя самолета. — Така е по-удобно, отколкото всеки път да летиш до Албъкърк. Но ми изглеждаш бледа.

— Така ли? — Елизабет прегърна майка си през кръста и я поведе към колата. — Може би така ти се струва, защото си разбрала по гласа ми, че съм разстроена.

— Човек започва да се чувства много особено, когато децата му започнат да четат мислите му — Лидия вдигна глава и се загледа в един облак, който бавно плуваше в лазурното небе, — и понякога не знае какво да каже.

— Само това, което мисли. Искаш ли аз да карам?

— Да, скъпа. Вече не виждам добре на слънчева светлина. Какво е направил? Друга жена?

— Да.

— Трябваше да се очаква.

— Очаквах го. Но не предполагах, че е сериозно.

— И не може да бъде. Той е женен за тебе и те обича. Това е само увлечение, Елизабет. Какво друго може да бъде?

— Точно това смятам да разбера. — Караше бързо и когато минаха покрай гимназията, попита: — Нали нищо не си казала на Холи?

— Естествено. Само ти имаш право да й говориш за баща й.

— Смятам да кажа само, че заминавам за Хюстън. Това е единственото, което зная със сигурност.

— А след като не си сигурна — каза Лидия, — защо не си затвориш очите? Все едно че няма никаква жена — или дори приятелка, — опитай се да се помириш с него и да започнете отначало?

Елизабет отмести поглед от пътя и учудено погледна майка си.

— Сериозно ли говориш?

— Мила моя, повечето бракове са спасени благодарение на преструвки. Нали и ти вярваше в компромисите? Ето, така дори звучи по-приятно.

— Нямам нужда от приятни определения. Искам истината.

Лидия въздъхна.

— Ти си мечтателка, Елизабет. И винаги си била.

Елизабет продължи да кара мълчаливо и накрая спря пред книжарница и галерия „Еванс“.

— Ти също — каза тя. — Винаги си била мечтателка. Нали затова отвори този магазин.

— Но в този момент съпругът ми е в работилницата си и прави люлеещи се столове. Толкова е въодушевен, че изобщо забрави и за книжарницата, и за галерията. Ела да пием чай. В момента Хедър ме замества, но искаше да те види. Елизабет, мило дете — тя се обърна към нея и я прегърна, — много се гордея с тебе. Завиждам ти и понякога се замислям дали и аз не съм могла да постигна нещо повече, когато бях на твоите години. Но всичко е правилно: дъщерята трябва да отиде по-далече от майка си. Само в брака съм те изпреварила, скъпа, защото още имам съпруг.

— И аз имам — отвърна Елизабет. — Мамо, да не си ми обявила състезание?

— Не, не, за Бога. — Лидия отвори вратата на колата и слезе. — Просто исках да ти предам малко от мъдростта на напредналата възраст.

Елизабет се засмя и влезе след нея в магазина.

— Каква приятна гледка — каза Хедър и я целуна. — Страхувахме се, че си отчаяна. Пътуваш със служебен самолет до Хюстън, спираш само да пренощуваш в Санта Фе…

Елизабет седна на масата и Хедър наля чай в две чаши. Лидия ги остави сами, тъй като имаше клиенти.

— Разкажи ми за себе си.

— Защо?

— Защото майка ми току-що ме посъветва да се преструвам, че между Мат и мен нищо не се е променило.

Хедър се намръщи.

— Защо?

— За да спася брака си.

— О, да. Възможно е да има ефект. Но не вярвам да си мечтаеш точно за такъв брак. Лидия попита ли те дали има друга жена? Чудехме се дали не си е намерил някоя. Познахме ли?

— Така казват.

— И ти заминаваш за Хюстън, за да разбереш истината?

— Заминавам за Хюстън, за да разбера какво още ни свързва. Ако толкова се е променил, че има сериозна връзка, а не случаен флирт, както предполагам…

— Ти имаш ли случаен флирт?

— Не, но това няма значение. Мислех, че ако изчакам… Преди известно време разбрах колко е наивно да си въобразявам, че Мат ще издържи дълго без жена. Той е сексуален мъж и никога не е бил лишаван, особено през последните две години, когато прекарахме толкова чудесни… — Замълча, защото гърлото й се сви от болка. — По дяволите! Оказа се, че никак не е лесно да се говори за тези неща.

— Както и да бъдеш безпристрастен и да си кажеш: „Естествено е мъжът ми да има някоя и друга връзка… Какво ме засяга?“ Сигурно много те боли? Не бива да криеш, като че ли в това има нещо срамно или старомодно. Нормално е да те боли.

Настъпи тишина.

— Хедър — каза Елизабет, — откога си започнала да се държиш майчински с мене?

Тя се усмихна широко.

— Вероятно съм пораснала. Започнала съм да обръщам внимание на хората около себе си, не само на собствените си проблеми. Сол веднага щеше да каже, че съм узряла за брак.

— Не е ли прав?

— Вероятно… О, да не започваме пак. Сега говорим за тебе. Какво ще стане, ако разбереш, че с Мат вече нищо не ви свързва?

— Не зная. Не съм се замисляла.

— Не вярвам да е така. Нали знаеш, че Мат отказа да продаде „Чифтейн“ на Сол. Много яростно си бранеше правата. Според нас той здраво се държи за Санта Фе. Страхува се да не ви загуби.

Лицето на Елизабет светна.

— Не бях се замисляла за това. Може би си права и той иска да има място, където го очакват… И нещо, с което да замени вестниците на Рурк…

Хедър се намръщи.

— Не трябваше да говоря излишни…

— Не, няма нищо. Това е само предположение, а може да се окажеш права. Вероятно по този начин иска да ни каже, че не е взел окончателно решение.

— Елизабет, на твое място не бих се надявала…

— Не се надявам, просто мисля. Благодаря ти, Хедър; ти си истинско съкровище. Даде ми нов материал за размишление. И за чая ти благодаря. — Тя скочи и си облече сакото. — Моля те, иди довечера у нас да посрещнеш Холи. Обясни й защо не съм я взела със себе си в Хюстън. И прекарай вечерта с нея. Още веднъж ти благодаря; ще поговорим, когато се върна.

Махна на майка си, пак кимна на Хедър, която седеше мълчаливо и се ядосваше, че не бе държала затворена голямата си уста — както казваше Сол — и не бе премълчала някои неща.

 

 

Мат я чакаше в кабинета си. Предишния ден се бе обадила на секретарката му, за да предупреди за пристигането си.

— Не е необходимо да го безпокоите — каза тя, когато секретарката предложи да я свърже с него. — Просто му предайте, че утре ще мина да го видя. Не, не зная точно в колко часа. Вероятно сутринта.

Така Мат беше подготвен, но по усмивката му личеше, че не знае какво да очаква. Излезе да я посрещне и леко я целуна по устните.

— Изглеждаш чудесно — изрече учтиво.

„Мрази неясните положения — помисли Елизабет — и иска предварително да знае какви са перспективите. Трябва да внимавам, защото секретарката слухти — нищо не казва, но цялата е слух и зрение като Поли Перит.“

— Ти също — пак така любезно отвърна тя. — Холи ме предупреди, че си започнал да побеляваш; според мен малко преувеличава.

Той се засмя.

— Откри ми три бели косъма, но веднага ги откъснах.

— За да й доставиш удоволствие, или за себе си?

— Сигурно от суетност. Искаш ли да обядваме? Освободих се до края на деня.

— Не съм гладна. Хайде първо да отидем в апартамента ти.

— Добре, но направих резервация…

— После. Ако не възразяваш.

Мат помоли секретарката да промени часа на резервацията в „Ремингтън“ и двамата с Елизабет се качиха в асансьора и мълчаливо слязоха във фоайето.

Просторното помещение беше пълно със служители, които излизаха на обяд. Елизабет и Мат все така мълчаливо тръгнаха към паркинга. Дори когато видя колата, тя нищо не каза. Питър и Холи я бяха предупредили за белия мерцедес.

— Още не съм ти показал Хюстън — пръв наруши мълчанието Мат, когато се включиха в оживеното движение на Уестхаймър.

— Вярно е — съгласи се Елизабет и се загледа в сградите, край които минаваха. Всичко тук й изглеждаше огромно. Помисли си, че надали човек, който намира тези размери за нещо нормално, би се задоволил с по-скромен живот. Обърна се към съпруга си: — Може би трябва да отложим разглеждането на града за друг път.

— Как е Холи? — попита след малко той.

— Добре. Има нов преподавател по пеене, от Ню Йорк…

— Да, научих. Похвали ми се по телефона.

— О, тогава сигурно ти е казала и за Джулиард Скул?

— Не. Там ли е решила да следва? Започва от най-доброто.

— Преподавателите й са единодушни, че ще издържи приемния изпит.

— Да, Ню Йорк. Доста е далече от къщи.

— Така е.

Отново се умълчаха. Мат мина през внушителната желязна порта и спря пред стъклената будка на входа.

— Джони, не паркирай колата в гаража — помоли той пазача. — Няма да се бавим дълго.

Представи си как изглежда фоайето в очите на Елизабет. С луксозните полилеи, светлата ламперия и източните килими, то приличаше повече на фоайето на хотел, отколкото на жилищна сграда. Но тя нищо не спомена нито за обстановката на партера, нито за огледалния асансьор. Отново Мат пръв наруши мълчанието, когато отключи вратата на апартамента.

— Разбира се, голям е за сам човек, но е удобно…

— Защото се налага да посрещаш много гости. Холи и Питър ми казаха. — Елизабет влезе в дневната и отново й направиха впечатление ненужният лукс и размерите: огромни мебели, големи платна модерна живопис, живи и ярки цветове. Без да иска изпита и възхищение: беше прекалено смело и не беше в стила, който според нея подхождаше на съпруга й, но определено беше изтънчено и вълнуващо.

— Искаш ли да разгледаш апартамента? — попита той.

— Разбира се. — Елизабет го последва в двете големи спални помещения, кабинета и кухнята, която според нея не беше използвана често, но беше оборудвана с всичко необходимо.

Върнаха се в дневната и Мат отвори вратата към терасата.

— През лятото не е възможно да се отварят прозорците — обясни, — но сега е много приятно.

Тя излезе навън в топлия октомврийски ден, закри очите си с ръка и погледна надолу към равния, гъсто населен град. В далечината се виждаха високи сгради, над които се извисяваше Транско Билдинг.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита Мат.

— Да, вермут.

Седнаха на столовете от ковано желязо, покрити с меки възглавници, но на известно разстояние един от друг.

— Изглеждаш чудесно — отново каза той. — Много ми харесва костюмът ти. От Санта Фе ли е?

— Не.

— От Лос Анжелис?

— Бевърли Хилс.

— Къде по-точно в Бевърли Хилс?

— От колекцията на Родео е. Модел на Унгаро.

Веждите му учудено се повдигнаха.

— Радвам се за тебе. Заслужаваш най-доброто. „Интимно“ е невероятно успешна рубрика, Елизабет, а и ти ставаш все по-добра. Същото мога да кажа и за предаването по телевизията, но аз имам специално отношение към материалите ти във вестниците.

Тя се усмихна хладно: същите думи би могла да чуе и от напълно непознат.

— Специални поздрави за „Маркам Фичърс“ — допълни той.

— Това вече е истински триумф.

Очите й се разшириха от изненада.

— Но разговорът с Пол Маркам се състоя едва вчера.

Той се усмихна.

— Той ми се обади миналата седмица, за да попита каква длъжност заемаш при нас. Обещах да променим договора ти е „Рурк Ентърпрайсиз“ ако се окаже, че влиза в противоречие с техния.

— Нищо не си ми казвал.

— Той ме помоли. Мисля, че вече беше решил, но искаше първо да се срещне с тебе в Лос Анжелис. Много се радвам за тебе. Прилича на сбъдната мечта, нали?

Тя го изгледа.

— И Никол ли е твоя сбъдната мечта?

Във внезапно настъпилата тишина се чуваше само шумът от уличното движение.

— Никол ми е приятелка — отвърна накрая Мат — и често се срещаме на светски мероприятия.

— Много често. А според някои хора в Лос Анжелис даже прекалено често. Дори я смятат за жена, която ти принадлежи.

— Кой, по дяволите, ти каза подобно нещо?

— Има ли значение?

— Не. Никол не е жена, която може да принадлежи на който и да е мъж. — Той стана. — Искаш ли още вермут?

— Не, благодаря.

— Тогава предлагам да тръгваме за ресторанта, защото ще закъснеем.

— Не може ли да хапнем тук? Нещо елементарно. Каквото имаш в хладилника.

Той се поколеба.

— Избрах ресторант, който мислех, че ще ти хареса.

— Предпочитам да разговарям на тихо място. Моля те, Мат. — Тя се изправи. — Нека да видя какво мога да приготвя за обяд.

— Не, аз ще се погрижа. Отпусни се, ти си ми гостенка. В кабинета има списания, ако ти стане скучно.

„Не ме интересуват списанията. Искам да разбера защо не желаеш да ме пуснеш в кухнята“ — помисли тя. Но нищо не каза. Вместо това използва отсъствието му, за да разгледа още веднъж апартамента. Не изпитваше никакво неудобство. Навсякъде имаше книги: явно Мат и тук четеше много. Барчето беше заредено с уиски, вермут, „Столичния“ и няколко вида коняк. На медна поставка за вестници бяха струпани вестници и списания, издадени в Ню Йорк, Лондон, Париж, Рим и Йерусалим; имаше огромен телевизор и компактдискове, които съдържаха почти всички концерти и квартети, които бяха събирали заедно през годините.

Гардеробът в голямата спалня беше открехнат и без да изпитва чувство на вина, тя го отвори. Освен мъжки дрехи, които никога не беше виждала, имаше и черна кашмирена рокля с бие от бяло кадифе и монограм „Р“, избродиран на белия маншет. „Моят размер — каза си. — Какво съвпадение.“ Тихо затвори вратата на гардероба и се прехвърли в кабинета.

Зад бюрото, затрупано с компютърни разпечатки, бележки, написани на ръка, и изрезки от вестници, имаше малка снимка на Никол в сребърна рамка. Изглеждаше по същия начин, както я помнеше от Аспен и празненството у Рурк. Устните й бяха изкривени в лека усмивка, очите — като тъмен кехлибар; беше облечена в черна дантелена рокля с дълъг наниз от перли. Със сребристо мастило беше написала на снимката: „На Мат, шампион по пинг-понг и други игри.“

Елизабет вдигна поглед и забеляза отражението си в огледалото на съседното помещение — банята, чиято врата беше отворена. Застана пред огледалото: беше елегантна, облечена с вкус, красива. Всички казваха така. „Но аз съм на четирийсет и три, а тя няма деца в колежа, които да й напомнят за възрастта. Тя изобщо няма деца. Тя е вечно млада.“

— Намери ли това, което търсеше? — попита Мат и отражението му внезапно се появи зад гърба й. Очите й се впиха в неговите. „Дали Никол те кара да се чувстваш вечно млад?“

— Имаш ли нужда от нещо? — попита той.

„От обич, грижи, от мъж и дом.“

— Не, благодаря. Искам да ти помогна за храната.

— Всичко е готово. Помогни ми само да пренесем чиниите, ако си съгласна да обядваме на терасата.

— Чудесно. Колко си способен, Мат.

— Каза, че предпочиташ нещо елементарно. Както виждаш, възползвах се от предложението ти.

— А аз от твоето — каза Елизабет и понесе подноса към стаята, — понеже каза, че сам ще се справиш по-бързо.

— Аз съм сам. И сам определям скоростта си. Да не си дошла в Хюстън, за да се представяш за измамена съпруга?

— За пръв път питаш защо съм дошла в Хюстън.

— Бях сигурен, че рано или късно ще ми кажеш.

Сложиха на масата покривка, прибори, чаши и бутилка вино, плато с грозде, нарязани нектарини, сирене и английски солени бисквити.

— Салфетки? — попита тя.

— Сега ще донеса. Нали знаеш, че винаги ги забравям.

— Да. Винаги ги забравяш.

Той отиде в кухнята и се върна след миг.

— Да не съм забравил още нещо?

— Не. Обедът е прекрасен. Благодаря ти.

— Аз трябва да ти благодаря. Ти ме научи да действам в кухнята. Помниш ли, че по-рано не можех да нарежа нектарини, без да ги направя на пюре.

— Наистина ли помниш такива неща?

— Защо да не ги помня?

— Защото ми се струва, че не си запазил много от миналото.

— О, имаш предвид апартамента. — Той вдигна рамене. — Не е точно това, което сам бих избрал, но вече свикнах с него. Заради Никол ли дойде в Хюстън?

— Разбира се. Това надали те учудва.

— Така ли? Не дойде, когато те поканих да живееш тук; нито веднъж не дойде на гости с Питър и Холи. Как тогава да не съм учуден, когато пристигаш само защото си чула, че имам приятелка? Да не си очаквала, че „Рурк Ентърпрайсиз“ е нещо като манастир?

— Не. Очаквах, че ще спиш с когото ти падне.

— Какво? Кога съм спал „с когото ми падне“?

— Никога. Ето защо реших, че ще го направиш сега. — Елизабет се наведе напред и подпря брадичка на дланите си. — Нали непрекъснато правиш неща, които никога преди не си правил? Запознахме се в първи курс на университета. Мат, имал си приятелка в последния клас на гимназията, след това срещна мен. Никога не си спал с друга, освен е мене, никога не си живял сам, винаги си работил с близки хора — с баща си или с мене. Сега правиш точно обратното. Изглежда, изживяваш някакъв пубертет…

— Значи пубертет.

— Може би не използвах най-подходящия израз…

— Колко мило, че го признаваш.

— И колко мъдро да се захванеш за една дума, вместо да се замислиш върху това, което казвам.

— Разбрах какво искаш да кажеш. Не одобряваш поведението ми и го определяш с термин, който ти дава възможност да изпитваш чувство на превъзходство.

— По-скоро се чувствам съсипана — уморено изрече Елизабет. — След като си тръгна през май, отначало си помислих, че идеята да се разделим за известно време не е толкова лоша и вероятно имаме нужда от това. Освен това предвиждах някои неща, но нито едно не се сбъдна…

— Какви неща?

— Предполагах, че ще започнеш да правиш неща, които не си правил преди, и след това ще пораснеш… — Елизабет се усети и бързо се поправи: — Ще се събудиш и ще започнеш да разсъждаваш по-трезво. Например имах предчувствие, че ще разбереш какво представлява Кигън Рурк и ще престанеш да го боготвориш; мислех, че ще пожелаеш отново сам да си бъдеш господар. Сигурна бях, че ще ти липсват семейството и времето, когато работехме заедно. Мислех също така, че случайните връзки ще ти омръзнат и ще си спомниш колко много се обичахме… Но нищо подобно не се случи. Не мога да повярвам колко съм била глупава. А ти се събра с онази безчувствена кучка, която просто се премести от леглото на Кигън в твоето…

— Стига. Не знаеш какво говориш.

— Зная само това, което виждам. И което чувам.

— Ти виждаш и чуваш само това, което искаш. Не живея с Никол, но съм щастлив, че тя е с мен. Тя е приятен човек и много ми помага…

— Чиста, смела, почтена и вярна. Едно обикновено момиче от Тексас.

— Нищо няма постигнеш с този сарказъм. Никол е добра приятелка, която никога не ме критикува, както не критикува моята работа и човека, за когото работя. Знаеш ли как се чувствах, когато дойдох в Хюстън? Учех се да работя и бях в изпитателен срок под непрекъснатото наблюдение на Рурк и неговите хора. Имах повече работа, отколкото можех да поема. Но не се отказах. Купувах вестници и ги съживявах, превръщах ги в печеливши издания; разработих допълнителни страници за училищата; установих контакти с политически лидери… По дяволите, започнах да придобивам някакво влияние. Това беше моята мечта, и ти го знаеш. Всеки път, когато правех крачка напред или печелех битка, аз се обръщах назад, за да получа одобрението на жена си, а къде беше ти? До мене, да ме подкрепиш и споделиш радостта ми от успеха? Нищо подобно. Жена ми си седеше у дома в Санта Фе или в телевизионното студио в Калифорния и се възмущаваше, че искам да използвам предоставения ми шанс, докато все още съм млад. — Той наля още вино. — Толкова бях преуморен, че вечерно време заспивах като труп, но не забравях колко ми липсваш и те желая, а ти изобщо не се интересуваше от мене. Чаках те да се отбиеш, да кажеш, че ти е мъчно за мен и ме обичаш, и да решим как да подредим живота си. Сол също ми липсваше, но това е друг въпрос. Много неща ми липсваха, но нямах намерение да пропусна шанса, който ми предостави Рурк.

— Естествено — промърмори Елизабет. От месеци не го бе чувствала толкова близък. Искаше да докосне тъмната, непокорна коса и за малко да протегне ръка и да погали бръчките край очите му. „По дяволите — проплака тя наум. — Усмихни ми се, както преди. Покажи ми, че си мъжът, когото познавам, а не чужд човек.“

— През първите четири месеца не съм се срещал с нито една жена, защото цялото ми време беше посветено на компанията. Чаках като добро момче, както ти би се изразила, но изведнъж разбрах, че няма какво да чакам. Никол ми даде онова, което очаквах от тебе: изслушваше ме, възхищаваше ми се, окуражаваше ме, помагаше ми. Тя дори се отказа да замине на почивка, за да бъде с мен. Би могла да се поучиш от…

— Как смееш! — Топлотата, която Елизабет изпитваше, за миг изчезна. — Никога повече не ме карай да се уча от тази…

— Нямаше да го кажа, ако беше опитала да ме разбереш!

— О, значи ти си бил неразбран съпруг! Така ли се представяш пред Никол? Изобщо имаше ли тя нужда от обяснения? Не те ли покани сама в леглото си? Кой намери този апартамент? Кой го е обзавел?

— Никол намери апартамента и го обзаведе, защото жена ми отказа да дойде в Хюстън! Ако беше дошла преди пет месеца, когато Питър завърши…

— Добре! Трябваше да го направя! Доволен ли си? Но забравяш една малка подробност — ти не ме искаше. И въпреки това трябваше да се преместя при тебе. Холи щеше да живее при баба си и дядо си, аз щях да пиша материалите си в свободното време между приемите и вероятно щях да се науча да премълчавам това, което не ми допада в работата ти, Кигън и всичко останало… Но знаеш ли каква е истината? Нищо нямаше да се оправи, защото ти искаше да правиш само това, което ти е приятно…

— Като истински пубертет…

— Точно така. Но пубертетите нямат съпруги и…

— Престани! Ако ще говорим за пубертети, защо забравяме Елизабет Лъвъл? Без мъж, който да й пречи, тя има пълна свобода да прави кариера в Холивуд — представете си само: купува си дрехи от колекцията на Родео — и от време на време прелита като пеперудка до Малибу…

— Откъде знаеш за…

— Или не е забелязала, че съпругът й си е отишъл, или така й е по-удобно…

— Не е вярно! Как можеш да говориш така! Не сме се виждали от пет месеца и през цялото време ми липсваше!

— Но не достатъчно, за да живееш с мен! За Бога, ти дори не си при Холи — единствената причина, която изтъкна против преместването в Хюстън.

— Не беше единствената причина, и ти много добре го знаеш. Никога не съм се разделяла с Холи за повече от един ден седмично; ти си този, който се отнася безотговорно…

— И ако ще си говорим за пубертет, аз поне не спя със старата си любовница, с която съм спал и на седемнайсет години!

Внезапно настъпилата тишина ги обгърна като пелерина и почти заглуши уличното движение, рева на излитащ самолет и кристалния звън на чашата на Елизабет, когато тя я остави на масата:

— Твоите шпиони явно работят денонощно, но не са…

— Не желая да слушам никакви оправдания или подробности.

— Нямам намерение да се оправдавам. Дойдох в Хюстън, за да разбера дали нещо ни е останало…

— Досега твърдеше, че си тук заради Никол. Но тя няма нищо общо. Пристигаш от леглото в Малибу, за да ми съобщиш, че нищо не ни свързва, нали?

— Не, дойдох да ти задам един въпрос и ти току-що ми отговори.

Мат се засрами. Облегна се на парапета и се загледа в небостъргачите в центъра. Странно му бе да усеща зад гърба си Елизабет, тъй като обикновено зад него стоеше Никол и тихо му нашепваше какво става зад стените на високите сгради отсреща. Искаше да се извини на Елизабет, но не знаеше как. Внезапно осъзна, че не знае и какво иска. Имаше нужда от време, за да провери докъде може да стигне по пътя на успеха и тогава щеше да мисли за останалото.

— Ще престанеш ли да се срещаш с нея — попита жена му, — докато си изясним отношенията?

— Не — отвърна той, без да се обръща.

— Тогава… искаш ли развод?

— Не — веднага каза той.

— Мат, моля те, седни. Искам спокойно да изпием по чаша вино, преди да си тръгна. — Той се взря в очите й — широко отворени, ясни сиви очи, които почти се сливаха с цвета на небето. — Моля те — повтори тя.

Той се върна на стола и напълни чашите.

— Спиш ли с него?

— Какво те интересува, след като си имаш Никол?

Той се усмихна измъчено.

— Аз не съм влюбен в Никол.

— И аз не съм влюбена в Тони, Мат. Попитах те дали искаш развод?

— Вече ти отговорих — не.

— Защо? Преди малко каза, че вече нищо не ни свързва.

— Нямах предвид това.

— А какво?

— Не зная.

— Не може да не знаеш, когато става дума за тебе самия…

— Не зная! Има толкова неясни неща. А ти? Искаш ли развод?

— Не.

— Искаш ли да живееш с мене?

— Да. Но не тук. Не искам да бъда част от империята на Кигън.

Той вдигна рамене.

— Значи, нищо не се променило.

— О, да, или поне не се е променило много. Ти продължаваш да печелиш успехи; все така разчиташ на Кигън…

— Но не… — Мат замълча. Искаше да й каже за онези кратки изблици на неприязън към Рурк, за дребните разногласия относно политическите кандидатури… Но не можеше да го направи. Предпочиташе да сподели съмненията си с Никол, но не и да признае на Елизабет, че е била права. — Не толкова, колкото преди. Напоследък сме почти равнопоставени.

— Тогава всичко е наред. — Гласът й трепна; тя се застави да се усмихне и седна силно изправена на стола. Но когато се опита да отпие от виното, не успя. — Трудно се пие вино на чужда територия — прошепна, отиде в дъното на терасата, където имаше дървена кашпа с прецъфтели азалии, и изля чашата. — Не искаш развод — каза тя на Мат, — защото напоследък си изгорил прекалено много мостове и за известно време не искаш повече промени. Затова си отказал да продадеш на Сол „Чифтейн“, нали? Приятно ти е да знаеш, че има място, където те чакат. Нищо, че нямаш намерение да се върнеш, приятно ти е да знаеш, че ние сме си все там, за всеки случай.

— Не искам да продавам „Чифтейн“, защото го усещам като част от себе си.

— Част от нас двамата.

— Не съм забравил.

— Не може да бъде!

— Не съм забравил, но вече съм го надскочил! Не мога цял живот да дремя на старите си лаври. Ако можеше да приемеш, че всичко се променя: хора, цели, бракове… тогава може би щяхме да успеем да започнем отново.

— Ако можех да приема всичко това? Но ти не ми позволяваш! Аз също бих могла да те науча на някои неща. Дори когато се променят, хората могат да споделят своите цели. И могат да спасят брака си, но само ако наистина го искат…

— Така ли виждаш нещата? Че не съм искал да спася нашия брак?

— А опита ли? Какви шансове имаше бракът ни пред облагите, които ти предложи Кигън?

— Това не е състезание! По дяволите, изобщо не става въпрос кой печели и кой губи.

И отново настъпи пълна тишина. Елизабет се изправи, бързо прекоси терасата и влезе в дневната. Спря се объркана, тъй като не знаеше какво да прави. Мат беше на няколко крачки от нея, но ги разделяше огромно разстояние. Обърна се и видя на фона на яркото небе на Тексас висок и елегантен бизнесмен. Един непознат.

Елизабет се почувства сама и беззащитна. Трябваше веднага да си тръгне. Предпазливо излезе в антрето, като внимаваше да не се препъне, и взе чантата си от малката масичка до входа. Точно когато се опита да отвори вратата, Мат застана зад гърба й.

— Извинявай — каза. — Не исках да има състезание.

— И аз — отвърна тя. — Но вероятно това е единственото, което остава, след като свърши партньорството. — Той стоеше толкова близо до нея, че ръцете им почти се докосваха. Изведнъж толкова силно й се прииска да я прегърне, че я заболя. — Отивам си — тихо изрече Елизабет. — Надявам се, че ще намериш… това, което търсиш. Обичам те, Мат. — Обърна се и бързо затвори вратата след себе си.

Цялата трепереше, когато изтича до асансьора. Страхуваше се, че Мат може да тръгне след нея, а тя не искаше повече да говори.

След няколко часа беше в Санта Фе. Точно когато влизаше, телефонът иззвъня и тя бързо вдигна слушалката с надеждата, че е Мат. Беше Тони.

— Не мога да говоря — каза тя. — Току-що влизам и…

— Зная. Непрекъснато ти звъня. Само ми кажи какво става? Ако си стягаш багажа, за да заживееш щастливо в Хюстън, ще ти кажа „довиждане завинаги“. Ако смяташ да се присъединиш към многолюдната партия на разведените, предлагам ти утеха като колега и човек с опит. Моля те, Елизабет, кажи ми. Трябва да зная.

— Не се местя в Хюстън, Тони. Но не искам да говоря…

— Не е необходимо. Просто ме изслушай. Имам да ти кажа нещо друго. Чуваш ли ме?

Тя затвори очи.

— Да.

— Двамата с Бо разработваме план за предавания с известни хора в Европа. Искаш ли да участваш с паралелни предавания, както в Америка?

Думите му бавно проникнаха в съзнанието й.

— Искаш да дойда с тебе в Европа, така ли?

— Точно така.

Елизабет затвори очи и си представи Мат на терасата на фона на Транско Билдинг. Спомни си снимката на Никол с кехлибарените очи в сребърна рамка. Спомни си мълчанието и затворената врата. Стисна здраво слушалката и отвърна:

— Добре.