Джудит Майкъл
Интимно (6)

Глава 6

Елизабет излезе от заседателната зала и отиде да се обади на Изабел.

— Съжалявам, но, изглежда, няма да успеем да дойдем за вечеря. Толкова исках да се видим, но много се забавихме.

— Голяма работа. Просто ще претопля храната.

— Изабел, пътят от Албъкърк е дълъг. Даже да тръгнем сега, няма да пристигнем преди десет. Съжалявам — повтори. — Не зная защо се захванахме с вестник, пет пъти по-голям от „Чифтейн“. За нищо не ни остава време. Хайде да отложим.

— Жалко. Децата вече са тук.

— В Нуево? Интересно как са пристигнали. Трябваше да са при баба си и дядо си.

— Докараха ги Сол и Хедър. После отидоха на разходка на лунна светлина. Искат заедно да открият природата.

— Кой отиде на разходка?

— Сол и Хедър тръгнаха в една посока, а Питър и Мая в друга.

— А Холи?

— Както винаги остана с Лус. Представи си само: две шестнайсетгодишни госпожици, които непрекъснато се оплакват, че няма истински мъже. Тя ще стане голяма красавица, Елизабет. Одрала ти е кожата. А само да я чуеш как пее! След време ще имаш много повече основания да се гордееш с нея, отколкото със съпруга си, галеника на съдбата.

— Галеник на съдбата — повтори Елизабет. — Колко странно определение.

— Не ти ли харесва? Нищо лошо не исках да кажа.

— Разбира се. Просто го описа много по-добре, отколкото аз бих могла да го направя.

— Но нали ти ми разказа как се е свързал с онзи богаташ от Тексас?

— Да, но бариерата е прекалено висока — каза Елизабет. Не й се говореше за Мат даже с Изабел. — Хайде да се договорим за друг ден. — Погледна календара. — Какво ще кажеш да се видим след една седмица? Следващата събота? Сутринта пак имаме заседание, но се надявам до пет часа следобед да стигнем до Нуево.

— Дано.

Елизабет усети някаква тревога в гласа й.

— Случило ли се е нещо, Изабел?

— Не зная, може би засега нищо няма. Но в долината нещо се мъти и ми се искаше да се посъветвам с тебе и Мат.

— Добре, непременно ще дойдем.

Когато Елизабет се върна в кабинета на Мат, заседанието беше приключило.

— Доста дълъг телефонен разговор — отбеляза той, без да вдига глава от бележките си.

— Реших, че сме свършили с моята част. Имаше ли нужда от мене?

— Не ми е приятно, когато някой излиза от заседание.

— О, извинявайте, господине. Няма повече да се повтори.

Той вдигна поглед и забеляза болка в сивите й очи.

— Аз трябва да ти поискам извинение, мила. Възникна проблем и имах нужда от подкрепата ти.

— Какъв проблем?

— Вече няма значение. Оправих се.

— И все пак какво се случи?

— Чет си показа рогата. Всеки път, когато се върне от Хюстън, той сяда в ъгъла като примерен отличник и само ме наблюдава. Опитва се да ми внуши, че Кигън го е изпратил, за да ме следи.

— Прилича на бухал.

— Какво?

— С кръглите си очи, кръгли рамки на очилата и закръглени бузки. Прилича на надут бухал, който се старае да убеди останалите колко е важен.

Мат се засмя:

— Ето, веднага ми мина. Нали ти казах, че имам нужда от теб? Смятам да го уволня.

— Сигурен ли си, че той ще си тръгне?

— Трябва да прави каквото му кажа.

— Дори ако наистина Кигън го е изпратил?

— Не е така. Никога не би направил подобно нещо. Той ми има доверие.

— За кого говориш — за Чет или за Кигън?

— И за двамата. Хайде да си поговорим за „Интимно“. Имаш ли списък на хората, за които смяташ да пишеш?

Тя го погледна учудено.

— Не.

— А докъде си стигнала с работата?

— Имам материали за две седмици напред. Или за три, ако ми остане време.

— Трябват ми имената на хората, за които смяташ да пишеш през октомври.

— Защо?

— За дългосрочния план.

— Досега винаги сме го правили заедно.

— Така е. Но следващия уикенд заминавам за Хюстън и искам да го представя на Кигън.

Елизабет замълча и след малко каза:

— Не знаех, че заминаваш за Хюстън.

— Кигън се обади малко преди заседанието и тогава се уговорихме.

— И заминаваш сам.

— Нали вече бях там два пъти. Сега с нищо не е по-различно.

— Тогава обсъдихме нещата заедно и решихме, че е по-добре да остана вкъщи с Питър и Холи.

— И след като вече два пъти сме говорили по един и същи въпрос, не виждам защо отново трябва да се връщаме към него.

— Разбирам. — Елизабет замълча. — Договорих се с Изабел да отидем у тях на вечеря следващата събота.

— Е, ще отидеш с Питър и Холи. Не виждам защо и аз трябва да идвам.

— Но когато ти имаш нужда от мене, аз винаги трябва да съм налице и да те подкрепям…

— О, престани за Бога…

„Престани да хленчиш като пренебрегната съпруга“ — заповяда си Елизабет.

— Мат, разбрахме се да издаваме вестника заедно: в нов град; ежедневник, а не седмичник; с персонал от деветдесет и пет души вместо петнайсет, както беше в „Чифтейн“; да увеличим печалбата за половин година. А така не ни остава много време, само до октомври… — Тя замълча, тъй като си спомни „Списък на хората… до октомври…“ — Значи, заминаваш за Хюстън, за да направиш плана за работа след октомври. Заедно с Кигън.

— Не мислиш ли, че след като вече е средата на август, крайно време е да помислим за плана до края на годината?

— Прав си. Дори се чудех, защо още не сме го направили.

— Бяхме прекалено заети с вестника и се справяме много добре, Елизабет. Вчера получих отчетите за юли. Сега ги обработвам. Чуй това… — Той извади компютърна разпечатка и започна да чете на глас. — Освен това — добави — повечето бизнесмени искат рекламите им да излязат на страницата на „Интимно“. — Елизабет нищо не каза и той попита: — Не се ли радваш?

— Да, разбира се.

Той захвърли молива на бюрото.

— Разбери, не мога да го накарам да ни покани и двамата в Хюстън.

— Разбирам. Но той прекрасно знае, че правим вестника заедно.

— Той не виждаше нещата така.

— И това ми е известно. Ала не възрази, когато му съобщихме какво сме решили. Поне от учтивост би могъл да ме покани в Хюстън.

Мат вдигна рамене.

— Каквото и да направи, ти все едно няма да си доволна. Надявах се, че вече си го приела и няма да го споменаваш толкова често, както когато се прибрахме от Аспен.

— Прецених, че е по-добре да си държа езика зад зъбите. Не става въпрос, дали го харесвам, Мат. Просто не мога да разбера каква е целта му.

— Но той ти каза. Не му ли вярваш?

— Не съм толкова доверчива като тебе.

— И каква е причината?

— Няма причина. Просто инстинкт.

— Не е достатъчно.

— Добрият журналист винаги се осланя на инстинкта си.

— Плюс търсене на доказателства, безкрайни интервюта и много часове пред машината, докато успее да свърже нещата.

— Зная. Точно затова нищо не казвам, Мат. Спомняш ли си, че веднага след като се върнахме от Аспен, те попитах защо се е насочил именно към нас. Аз те обичам, Мат, и мисля, че си прекрасен; но Кигън не е влюбен в тебе и единственото, което знаеше със сигурност, преди да се срещнем, бе, че сме двама провинциални издатели, които практически нямат никакъв опит. Има доста по-добри от нас, тогава защо той ни предпочете?

— Нали вече ни обясни? Харесало му как променихме „Чифтейн“ и идеите, които изложих в Аспен.

— По-скоро е харесал твоите амбиции, Мат.

— Няма нищо лошо в това да си амбициозен. И ти имаш амбиции.

— Да, но не толкова големи, че да не задавам въпроси, когато някой ми предложи гърне с жълтици.

— Добре. — Мат помълча. — Защо мислиш, че се е спрял именно на нас?

— Не зная. Но инстинктът ми подсказва, че специално е търсил провинциални, неопитни издатели, които да може да манипулира.

— С каква цел?

— Не зная. Ако знаех, нямаше да се тревожа толкова. Щях да му поискам обяснение или щях да се откажа от предложението му.

Той замислено почука с молива върху бюрото. Накрая каза:

— Мисля, че трябва да престанеш да се притесняваш. Може да сме провинциалисти, но не сме хора без опит. Поне от година и половина. И не сме глупави. Ако Кигън Рурк си въобразява, че ще ни използва, ще остане разочарован. И все пак ми се струва, че не това му е целта; поне засега не съм забелязал подобно нещо. По-скоро ми се струва, че той търси хора, на които да разчита…

— Той си има персонал. И освен това има Чет Колфакс. Ти сам спомена, че вероятно е изпратен да…

— Казах също така, че може и да греша. Рурк познава семейството ти; от една година следи развитието на „Чифтейн“; засега е доволен от работата ми. Разговаряме по телефона три или четири пъти седмично и той ми има доверие. За мене това е достатъчно. И много ми се иска и ти да си доволна, защото ми омръзна непрекъснато да нападаш човека, когото харесвам и на когото имам доверие.

В малкия кабинет настъпи пълна тишина. Елизабет отвори една папка и каза:

— Искам да обсъдим новите рубрики. Едната е за представяне на нови книги; втората — за аранжиране на цветя, от клуба по икебана ни обещаха материали; третата е на женската организация.

— Първо искам да ми отговориш на въпроса. Задоволяват ли те моите обяснения, или продължаваш да мислиш Кигън за някакво адско изчадие?

— Няма значение, Мат. Той ми плаща заплата, а аз се старая да си върша работата както трябва. Доста съм заета, може ли да започнем по-бързо?

Той се поколеба за миг, след което кимна. Елизабет подреди листовете с предложенията за нови рубрики върху бюрото му и двамата се сведоха над тях. Държаха се хладно и делово. След половин час тя се върна на бюрото си, а Мат отиде на обяд с няколко местни бизнесмени.

Проблемът беше, че засега не можеше да спори с него. Мат виждаше само информационната империя, която Рурк обещаваше да изгради. „Служебните ни отношения се определят главно от това, дали съм на негова страна, дали му помагам и го подкрепям — помисли си. — А може би от това зависи и бракът ни.“

— Не може да бъде — решително заяви Лидия на следващата вечер, когато Елизабет отиде да прибере Холи и Питър и сподели опасенията си. — Мат няма да допусне семейството му да пострада заради някакви вестници. Ела в градината да поговорим. Искаш ли чай с лед? Изглеждаш ми преуморена. Вечеряла ли си?

— Хапнах на крак. — Елизабет тръгна след майка си. Градината беше отрупана с розови цветове и хризантеми и тя се усмихна. — Където и да отидеш, винаги успяваш да постигнеш чудеса с цветята. — Взе чашата с ледената напитка и се отпусна на шезлонга. Къщата на родителите й се намираше в полите на Тесаке и вечерно време ставаше доста хладно. За разлика от Албъкърк, където температурите не спадаха и през нощта. — Къде са Холи и Питър?

— При баща ти, в гаража. Децата са разтревожени.

— За мене?

— Не, за семейството. Казват, че рядко ви виждат.

— Обясних им, че след шест месеца всичко ще си дойде на мястото. Не ми ли вярват?

— По-скоро не вярват, че ще можеш да изпълниш обещанието си. Явно Мат преживява труден период. Надявам се, че в края на краищата ще престане да тича след облаците и ще се върне в „Чифтейн“, Елизабет поклати глава.

— Не ми се вярва. Той предпочита облаците. А проблемът е, че нищо не мога да му кажа. И аз имам своите проблеми.

— Какво имаш предвид?

Елизабет остави чашата, облегна се назад и се загледа в мъждукащите светлинки на първите звезди.

— Объркана съм. Не зная защо Кигън се спря именно на нас и какво иска. Това обаче не означава, че не съм въодушевена от идеята за вестникарска верига от Лос Анжелис до Хюстън. И аз като Мат искам успех и слава.

Лицето на Лидия остана безизразно.

— Не знаех, че си толкова амбициозна.

— Това не е порок, мамо.

— Да, но явно пречи на брака ти.

— Може би не се изразих правилно. Напоследък и двамата сме преуморени от работа и понякога се караме. — Стана и преметна чантата си през рамо. — Трябва да тръгвам. Питър и Холи искат утре да дойдат в Албъкърк, а Мат и Сол още работят върху плановете на „Чифтейн“. Сол практически няма нужда от нас, но не искаме да губим връзката. — Тя се наведе и целуна Лидия. — Не се тревожи; никога не бих застанала на пътя на Мат. Винаги ще бъда до него и ще го подкрепям. Въпреки това напоследък трудно се разбираме; дори искаме различни неща.

— Сигурна ли си, че знаеш какво точно искаш?

Елизабет тихо се засмя.

— О, да. Искам да бъда със съпруга си и с децата; искам двамата с Мат да бъдем съдружници; искам да бъда известна. Сигурно звучи нескромно, но защо да не опитам? Макар да съм почти на четирийсет и две години, аз се чувствам млада и енергична.

На връщане, докато разсеяно слушаше разказа на Холи и Питър как са прекарали деня, тя си спомни разговора с майка си и изведнъж осъзна, че по-често беше използвала думата „аз“, а не „ние“.

— Във вестника има място за помощник-редактор — спокойно обяви Сол, докато палеше колата.

— За коя редакция? — поинтересува се Хедър и се настани до него.

— За новите рубрики, които откри Елизабет.

Тя кимна. Лицето й остана спокойно. Двамата със Сол често бяха обсъждали възможността да започне работа във вестника, когато бюджетът го позволи, но сега тя не попита нищо повече.

Сол добре познаваше упорития характер на Хедър и знаеше, че се страхува да не я обвинят, че се възползва от техните отношения.

— Мисля, че ставаш за тази работа — каза той.

Тя отново кимна.

— Сигурно.

— Помогна на Елизабет да ги оформи…

— Да, така е.

— Нали искаше да станеш секретарка, за да навлезеш в професията. Възприемаш по-бързо от всеки друг.

— Което не ти попречи да ми заявиш, че съм глупачка, когато отхвърлих щедрото ти предложение да се оженим. Как може една глупачка да се справи с работата на помощник-редактор в „Чифтейн“?

— Престани да се държиш като дете!

— Това е любимото ти оскърбление — въздъхна тя.

— Едното няма нищо общо с другото. От тебе може да излезе прекрасен редактор. Но щом ти е толкова неприятно, недей да кандидатстваш за тази работа.

— Засега не зная точно колко ще е неприятно. Трябва ли да работим заедно?

— Понякога непрекъснато; но може и по цели седмици да не се засичаме.

Тя кимна.

— Това ми харесва.

„Кое по-точно? — зачуди се Сол. — Не трябва да забравям, че съм бил тринайсетгодишен, когато тази госпожица се е появила на бял свят. Значи трябва да се държа като улегнал светски мъж.“ Сол се обърна към прашната Камино Ранчерос и каза:

— Разбира се, че не те мисля за дете. Иначе щях ли да ти предлагам да се оженим?

— И преди си го казвал. Виж, аз не искам да се омъжвам нито за теб, нито за някой друг. Нали и на двамата ни е приятно в леглото? Това е достатъчно.

— Не е вярно.

— Е, след като ти е било достатъчно с други жени в течение на трийсет и осем години…

— По дяволите, аз съм само на трийсет и седем!

Лукава усмивка се появи на устните й и тя каза:

— Извинявай. Съвсем бях забравила.

— Не си. Помниш всичко като слон.

Тя изведнъж помръкна и кимна.

— Да, така е.

Сол сложи ръка върху нейната.

— Хедър. Скъпо момиче. Не всички мъже са като онзи кучи син, след когото си хукнала към Санта Фе. Аз изобщо не приличам на него. Не можеш да съсипеш живота си само защото някой някога те е излъгал.

— Поне мога да не бързам. Аз съм само на двайсет и четири години.

— Да, вече си ми го казвала поне сто пъти.

— Ето, вече се повтаряме. Като стара брачна двойка. Кога ще дойдат Холи и Питър?

Сол възмутено сви рамене.

— В три. О, сигурно и това съм казвал преди.

— Държиш се като дете.

Той не издържа и избухна в смях.

— Печелиш — каза и когато спряха пред дома на Лъвъл, бързо се наведе и я целуна.

— Разкошно — обяви Питър и се намести на задната седалка. — Приятно е да види човек, че поне веднъж не се карате.

— Питър — нежно каза Хедър, — това беше нещо много интимно.

— Споменах го между другото. Винаги съм се интересувал от хора, които се разбират.

— Защо? — попита Сол.

— Защото не мога да кажа същото и за родителите си.

Холи се настани до брат си.

— Какво за родителите?

— Мисля, че не се разбират.

— Откъде знаеш? — възмути се тя. — Напоследък ги виждаме толкова рядко, че изобщо не знаем какво става с тях.

— Е, за това вече няма спор — мрачно изрече момчето.

— Намирате се в моята кола, в един прекрасен съботен следобед — напомни Сол. — Родителите ви са доволни, че сме заедно и се готвим да прекараме добре. Имате ли предложение?

— Да отидем в Нуево — веднага каза Питър.

Сол се обърна и го изгледа.

— Питър, ти може да имаш безсрочна покана за Нуево, но нас никой не ни чака. Нямам намерение да изминавам два пъти разстоянието дотам и обратно само за да те закарам и после да те прибера.

— И ние сме поканени — обади се Холи. — Изабел е приготвила вечеря, защото се бяха договорили с мама.

— Още едно от обещанията на мама.

— Не е честно! — пак се възмути Холи. — Защо си толкова несправедлив към нея? Тя наистина много искаше да се види с Изабел, но в последния момент се наложи да замине с татко в Хюстън.

— Точно така. На първо място е мъжът, след това идва проклетият вестник и накрая — някъде там под линия — сме ние, останалите. Е, тръгваме ли за Нуево, или не?

Сол погледна Хедър.

— Ти какво ще кажеш?

— Хайде да закараме Питър в Нуево. А ти, Холи, какво предлагаш?

— Съгласна съм. Лус ме чака.

— Добре, а ние ще вечеряме с Изабел.

Сол потегли: отпред той и Хедър си говореха тихичко; Питър и Холи на задната седалка също си приказваха. Но когато стигнаха до завоя към Нуево, Питър изведнъж извика:

— Спри тук!

Сол рязко удари спирачките и се обърна към него:

— Сега пък какво има?

Момчето само благодари и изхвърча от колата.

— Не забравяй, в девет тръгваме обратно!

Питър помаха, но без да откъсва очи от Мая, която седеше на пейката пред супермаркета.

— Здравей — каза й.

— Привет. Мислех, че няма да дойдеш. — Тя стана. Беше мургава и толкова дребничка, че едва стигаше до рамото му. Дългата й черна коса беше прибрана на опашка със сребърна шнола, а отпред бе подстригана на бретон, който почти закриваше сериозните й очи. Мая беше облечена в дълга бяла рокля със сребърен колан. Беше застанала с гръб към слънцето и дългите й изящни крака се очертаваха под леката дреха. Питър с усилие овладя обзелата го възбуда, особено след като тя сложи и двете си ръце на гърдите му. — Смятах да дойда у вас, ако ти не дойдеш.

— Какво? — изненада се той. Беше му трудно да диша. Тя излъчваше аромат на рози и сандалово дърво и той също протегна ръце и я прегърна. — Защо? Как смяташе да стигнеш до Санта Фе?

— Има ли значение? Сигурно на стоп. Мама винаги казва, че трябва да се държа като испанка. Иска да ме изпрати в Аржентина…

— В Аржентина! Боже Господи, та това е на друг континент!

— При нейна братовчедка в Буенос Айрес. Питър, какво да правя? Ако замина, ти ще ме забравиш. Затова исках да поговорим.

Мая го прегърна и с въздишка, която повече приличаше на стон, Питър я повдигна и я целуна. Бяха се целували и преди, така че ръцете му познаваха донякъде нежните очертания на тялото й, но сега беше съвсем различно. Тя разтвори устни и малкото й езиче затанцува в устата му. Притисна се към тялото му като удавник, който търси спасение.

Питър имаше чувството, че умира. На всяка цена трябваше да се отдръпне, за да се освободи от напрежението и болката в слабините, или щеше да се случи онова, за което мечтаеше всяка нощ в леглото си: да се люби с нея.

Откъсна се от устните й и попита на пресекулки:

— Слушай, не можем ли… да отидем… някъде?

Мая го хвана за ръка и го поведе към другия бряг на реката, а от там — по пътечката, която се извиваше нагоре към долината. Вървяха мълчаливо, хванати за ръце. Питър се стараеше да не залита и да не изостава от нея. А тя беше толкова сериозна и спокойна, че той се чувстваше като пълен глупак. Накрая стигнаха до един хамбар.

— На баща ми е — обясни тя. — През зимата тук си държим зърното. — Бутнаха открехната врата и влязоха в прохладното помещение. В ъгъла беше струпана купчина сено. — Никой няма да дойде. Това е моето скривалище.

— Обичам те — каза Питър.

Тя го погледна сериозно.

— Не е необходимо да ми го казваш. Искам да се любим. — Измъкна едно вълнено одеяло и го постла на земята. — Ела да седнем. Използвам го, когато идвам тук да почета или да мисля.

— За какво?

— За теб. — Тя облегна глава на гърдите му. — И аз те обичам. Няма да замина за Аржентина. Ще избягам, ще си намеря работа и когато събера достатъчно пари, ще постъпя в същия колеж като тебе, за да не те е срам от…

Питър я целуна. Разкопча сребърния пояс и погали нежния й крак. Би искал да е спокоен и опитен; би искал да не се страхува толкова много да не я нарани; би искал тя някак да му помогне. Но Мая лежеше със затворени очи, обвила ръце около врата му, с леко разтворени устни. Изведнъж той си помисли, че вероятно и тя е уплашена до смърт.

Бързо си смъкна джинсите, а с тях и гащетата, от което изпита невероятно облекчение. С едно движение вдигна бялата рокля на Мая над главата й. Никога не беше виждал толкова прекрасно тяло: гладко, светлобронзово, е малки заострени гърди и тесен триъгълник от червеникави косъмчета…

— Ризата ти… — е треперещо гласче прошепна Мая.

— О, Боже, забравих… — Той бързо я смъкна и притисна пламналото си тяло до нейното; горещите му устни се долепиха до нежните й устни. Но колкото и да беше глупаво, той не усещаше нищо друго, освен това, което ставаше между краката им. Страхуваше се, че всеки момент ще експлодира.

— Мая — промърмори, — моля те…

Тя се отпусна на одеялото и прикова в лицето му изгарящите си тъмни очи.

— Обичам те — прошепна.

Той докосна с ръка нежния червеникав триъгълник. Краката й веднага се разтвориха.

— Вече никой никъде не може да ме изпрати — прошепна тя.

Дишането й стана накъсано, малките й ръце се притиснаха към гърдите на Питър. Той се протегна към джоба на панталона, където от няколко седмици беше приготвил една кутийка. Мая тихо го наблюдаваше как слага презерватива с треперещи пръсти и накрая се отпусна върху нея. Пронизващото чувство, че вече е в нея, разкъсващата болка и невероятното блаженство се сливаха в едно. Питър си помисли: „О, Боже, само не веднага, не още, не…“ — и по някакъв невероятен начин успя да се въздържи, докато бавно проникваше в стегнатата и нежна топлина на това удивително момиче, все по-дълбоко и по-дълбоко, докато не стигна до края. Усети как тя трепна и искаше да й се извини, но как да й каже, че съжалява, когато беше толкова щастлив? Движеше се много предпазливо, въпреки че му се искаше час по-скоро да се освободи. И тогава тя тихо промълви името му, както лежеше със здраво стиснати очи и притворени устни, а тялото й се изви към него като дъга… „Благодаря ти, Мая — помисли си той. — Обичам те…“ Вече не беше необходимо да се сдържа. Задвижи се ритмично в нейното удивително сладко тяло, докато накрая отдавна сдържаната експлозия взе надмощие над разума му. След малко Питър Лъвъл въздъхна и се отпусна до своята любима. Беше толкова щастлив, колкото преди него не е било нито едно човешко същество.

Когато влязоха в ресторанта, на масата имаше две чаши.

— Трогателно — каза Рурк, щом Мат и Елизабет се настаниха на местата си. — Винаги сядам на една и съща маса, при една и съща сервитьорка и зная, че предпочитанията им се посрещат с внимание, което ми спестява досадната процедура на поръчването. Иначе всеки път трябва да повтарям: „Столичная“. Излишна загуба на време. При Тони се съобразяват с тези неща. Ето защо обичам да идвам тук.

— Ами — усмихна се Мат — идваш тук, защото познаваш всички посетители; защото тук сервират най-добрата храна в града и защото обичаш да подхранваш любопитството на Уилма.

— Съпругът ти знае всичките ми тайни — обърна се по-възрастният мъж към Елизабет. — Уилма води забележителна клюкарска хроника и обича да идва тук за информация. Какво ще пиеш?

— Шардоне, моля. — Тя погледна към Мат. — И твоите ли дребни предпочитания са известни тук? Не знаех, че водката е сред тях.

— От време на време.

— Имам чувството, че идвам тук и заради сина си — продължи Рурк. — Не е ли смешно, че най-известният ресторант в Хюстън носи името на моя прочут наследник. — Той се обърна, за да поздрави собственика Тони Валоне, който минаваше покрай масите и от време на време се спираше при някоя от тях, но както забеляза Елизабет, не пред всяка. Валоне отмина и Рурк отново се обърна към Елизабет: — Говорила ли си скоро с него?

— Не, отдавна не се е обаждал. — Нервно отпи от чашата с вино, която сервитьорът постави пред нея. Не знаеше как е приел Рурк нейното присъствие, когато секретарката му е съобщила за нея и за Мат по интеркома. През петте часа на заседанието, което проведоха, той нито веднъж не беше проявил раздразнителност. Напротив, беше дружелюбен и отговори на всичките й въпроси.

Всичко изглеждаше чудесно. Особено сега, когато бяха свършили с деловата част и им предстоеше обяд в този луксозен ресторант, украсен е модни пастели върху стените, облицовани с виненочервен плюш.

— Тони пак се е оженил — обяви Рурк. Елизабет учудено се обърна към него. — Мисля, че се казва Марион и май това е първата му съпруга.

— Не, тя беше Джинджър — поправи го тя. — Двамата бяха на сватбата ни.

— А, да. — Той кимна. — Сбъркал съм. Както и да е, женени са вече година. За Тони това е истинско постижение. Много топло се изказва за тебе. Не пропуска нито един твой очерк. Както впрочем и аз. Мат сигурно ти е казал, но не е излишно пак да го повторим. — Той поръча още по едно питие и продължи: — Много съм впечатлен от работата ти, Елизабет. Не зная как го правиш: наблюдавам те как от мило дете се превърна в забележителна жена. Нямам думи да опиша колко съм впечатлен.

Елизабет се изчерви. Защо винаги трябваше да търси скрит смисъл зад думите му? В ярко осветения салон виждаше в очите му само доброжелателност и откровеност. Обърна се и забеляза гордата усмивка на Мат. Напрежението веднага я напусна.

Мат постави ръка върху нейната. Остави Рурк сам да спечели доверието на Елизабет. Беше му омръзнало да го защитава. Дори знаеше, че когато тя отказваше да говори за него, то беше, защото предпочиташе да не споделя съмненията си. Странно как досега не се беше сетил за най-простото решение — да я доведе в Хюстън и да я остави да види Рурк на собствен терен: влиятелен бизнесмен, достатъчно богат, за да търси ново поле за изява; интелигентен и очарователен домакин; добър приятел.

— Кигън се държи като горд баща — каза той на Елизабет. — Страхувам се да не си е въобразил, че си негово откритие.

— Не, не — засмя се Рурк. — Елизабет си е напълно завършен и самостоятелен човек. Скъпа Елизабет, трябва да го полеем. — Напълни чашата си и вдигна тост: — За прекрасната и талантлива дама и нейната рубрика „Интимно“!

Тя замислено се загледа в чашата си. Нямаше представа как да реагира на толкова възторжена похвала.

— Благодаря — каза накрая. — Надявам се, че читателите харесват работата ми…

— Повече от всичко останало, което излиза във вестника — добави Мат.

— Но би могла да бъде още по-добра. Не разполагам с достатъчно време, за да изпилвам всички материали.

— Разбирам. Това наистина е сериозен проблем. Ето, имаш талант, и то голям талант, а нямаш възможност да се съсредоточиш върху него.

Метр д’отелът Тино Ескобедо се доближи до масата и Рурк се обърна към сътрапезниците си:

— Ако не възразявате, аз ще поръчам. Най-добрите блюда не са вписани в менюто.

Двамата мъже оживено започнаха да обсъждат поръчката, а Елизабет и Мат се спогледаха с усмивка. Стиснаха ръце под масата и тя прошепна в ухото му:

— Обичам те!

Той леко допря устни до нейните.

— Радвам се, че си тук. Беше права и трябва да се извиня, че се държах като глупак, когато те карах да си останеш у дома.

— Много се ядоса — замислено промълви Елизабет. — Все едно че се натрапвам в някаква тайна сделка… или любовна среща…

— Глупости. Мислех, че сме над тези неща.

Внимателно го погледна.

— По-рано не пиеше по две питиета преди вечеря.

— Рурк отново се обърна към тях, — докъде бяхме стигнали? А, до работата на Елизабет. — Замислено завъртя чашата си на светлината. — Как да направим така, че хем да ти стига времето за писане, хем да поемеш още една рубрика?

— Няма да мога. В интерес на истината едва се справям и с тези две, които водя в момента.

— Ето, значи си съгласна с мене! Нямаш време да се отдадеш изцяло на таланта си, благодарение на който и нашият вестник ще се прочуе!

Елизабет се смръщи. „Защо трябва да преувеличава толкова? Нито един вестник не се е прочул благодарение на една-единствена рубрика, а и той има пари, за да си купи който и да е от водещите журналисти в страната. Явно ме мисли за голяма глупачка.“

Тони донесе бутилка вино и Рурк погледна етикета. Кимна, одобрително, Тони отвори бутилката и му я подаде, за да опита аромата на виното. Той отново кимна и Тони отсипа малко в чашата му. Рурк отпи, кимна и тогава Тони напълни и трите чаши.

Елизабет не обърна особено внимание на този ритуал. Беше се замислила върху събитията от последните няколко месеца, когато Мат каза:

— Сама разбираш, че е абсурдно човек с твоя талант по цял ден да редактира чужди материали. Двамата с Кигън мислим, че е дошло време да се заемеш с нещо по-сериозно.

Елизабет наблюдаваше как Рурк навива спагетите и ловко ги поставя в устата си, без да изпусне нито един, и думите на Мат бавно започнаха да си пробиват път в съзнанието й. „Двамата с Кигън мислят…“

— Нищо не разбирам. Искаш да кажеш, че вече сте взели решение?

— Не, разбира се — усмихна се Рурк. — Никога не бихме си позволили да действаме зад гърба ти. Вчера, когато се обадих на Мат, за да обсъдим персонала…

— А аз съм част от него.

— Всеки е част от него, скъпа, дори и аз. Стана дума само за това, че е грехота да ти губим времето с нещо толкова прозаично като ръководство на отдел.

— Има и друго. — Мат се облегна назад. — Решихме да те освободим от редактирането не само защото си прекалено добра за това, но и защото се преуморяваш и нямаш време за себе си и за приятелите си. А и ти самата непрекъснато се оплакваш, че не отделяш достатъчно внимание на Питър и Холи.

— Лошото е, че и двамата не им отделяме достатъчно внимание.

— Зная, и ще опитам да направя нещо. Но засега трябва да се оттегли този от нас, който може да работи и вкъщи. Впрочем ти и сега го правиш, само че през нощта, когато останалите си легнат.

— Ние двамата също не прекарваме достатъчно време заедно.

— И това може да се оправи — намеси се Рурк. — Не искам хората, които обичам, да са нещастни. Но не вярвам да сте смятали цял живот да работите заедно.

„Напротив“ — мислено възрази Елизабет.

— Непрекъснато ставаме свидетели на подобни случаи — продължи по-възрастният мъж. — Екипи, които са започнали заедно, рано или късно се разпадат, тъй като всеки тръгва по свой собствен път. Разбира се, когато хората си имат доверие, това няма никакво значение. Вестникът процъфтява; семейство Лъвъл печели популярност — Елизабет с „Интимно“, а Мат… — той се усмихна лукаво и се обърна към него — … също започва да се утвърждава. Интервюто, което си провел преди няколко дни с онзи човек от Уайоминг — беше Ларами, нали? — е препечатано чак във Финикс и Оклахома Сити.

— Чет те информира доста точно — сухо отбеляза Мат.

— Нали за това му плащам. Как иначе ще научавам за действията на своите служители, ако той не ме информира? Да, успехът и известността имат своята цена; нищо чудно, че не прекарвате достатъчно време заедно. Но обещавам да помисля и за това.

— Смятам, че сами ще успеем да се справим — хладно се обади Елизабет. Вече не се чувстваше отпусната и сънлива. „Странно — помисли си, — как един умен и прозорлив човек като Рурк не усеща кога отива прекалено далеч или избързва. И оставя впечатление, че здраво ни е хванал в примката си.“

И тогава, седнала в луксозния ресторант, започна да разбира как се е чувствал Тони в империята на баща си. Внезапно съжали, че не си е у дома, при семейството си и при „Чифтейн“.

Но Мат вече нямаше да се задоволи с това. Погледна го. Нейният красив, обичан съпруг, искаше толкова много. Ето, сега той застана на нейна страна…

— Елизабет е права, Кигън, сами ще се справим с този проблем.

След това той и Рурк заговориха за тиража на „Дейли Нюз“ и „Хюстън Рикорд“. „Значи Мат участва и в хюстънския вестник на Рурк — помисли Елизабет. — А вероятно и в други предприятия на империята. Късно е за старите ни мечти. Сега трябва да запазим нещо много по-голямо и важно. Но то е само наше.“

Леко докосна ръкава на съпруга си и прекъсна разговора.

— Знаеш ли, ако напусна отдела, повече няма да работим заедно.

На лицето му се изписаха умора и раздразнение. Наистина много я обичаше, но Кигън беше прав: винаги идва момент, когато пътищата на хората се разделят.

— Да, но искам да го направиш. — Погали я по ръката. — Няма смисъл да си губиш времето, което би могла да отделиш за писане. Създаде добър екип; можеш да назначиш на мястото си своя заместник и да минаваш два-три пъти седмично през редакцията, за да се убедиш как вървят нещата; можеш да пишеш материалите си вкъщи, където е много по-спокойно. Така повече време ще прекарваш с Холи и Питър. Дори можеш да държиш под око Сол; имам усещането, че напоследък се отнася към „Чифтейн“ и „Сън“ като към своя лична собственост. Елизабет, повярвай ми, точно така трябва да постъпим.

— Всичко е много добре обмислено — тихо каза тя.

— Но си заслужава да опитаме, нали?

Прозвуча като въпрос, но Елизабет знаеше, че не е. Съпругът й настояваше да приеме и очевидно това беше важно за него.

— Разбира се — отвърна тя и си помисли: „А какво ще стане ако откажа?“ — Винаги можем да се откажем, ако е необходимо.

— Разбира се, че няма да е необходимо. Скъпа Елизабет, за тебе това е истински успех. Толкова се радвам. А и родителите ти ще останат доволни. — Един от сервитьорите донесе купа с плодове и той каза: — Суфле от ягоди за десерт. А докато чакаме, предлагам да изпием още една бутилка вино. Имаме повод да празнуваме.

 

 

Беше вторник, горещо августовско утро, а Елизабет за пръв път остана вкъщи. След като Мат замина за Албъкърк, тя се върна в кухнята и изпи още една чаша кафе. Представи си го как шофира сред песъчливите хълмове под палещите лъчи на слънцето.

„Трябва да се поразходя малко. Ще предложа на Холи и Питър да излезем с колата; след това ще пиша — реши. — Всъщност няма как да излезем с колата, защото Мат я взе.“

Ето нещо, което бяха забравили. Сега, след като отново работеха отделно, имаха нужда от две коли.

Елизабет вдигна телефона и се обади на Лидия:

— Мамо, може ли да взема колата ти? Само за тази сутрин. Забравихме, че ни трябват две коли.

— Ще изпратя Хедър да ти я докара, а след това ти ще я върнеш. Впрочем защо не вземеш колата за няколко дни? Аз ще използвам колата на Хедър, а бащата ти все едно никъде не излиза. Решил е да става дърводелец и да прави кухненски шкафчета.

— Дърводелец ли? Не съм го виждала дори да цепи дърва.

— Е, същото му казах и аз. А той отговори, че след като Мат Лъвъл изживява криза на средната възраст, защо да не може Спенсър Евънс да изпадне в криза на преклонната възраст? Ние с Хедър сами сме щели да се справим с магазина, а той имал намерение да се завърне към природата и да използва само примитивни сечива. Искал да се научи да работи с пила и длето и така нататък, и да прави с ръцете си разни красиви неща.

— Той ти е казал всичко това?

— О, даже много повече. Но щом това го прави щастлив, защо не? Няма да се виждаме често, тъй като той почти се е пренесъл в гаража — там е дърводелската работилница. Но като се появи за обяд, е много по-приятен от обикновено. Така че може би си заслужава.

— Значи той ти е стоварил изцяло работата в книжарницата?

— Няма нищо, скъпа. На мене ми е приятно. Може да е по-добре и за двамата.

Елизабет си спомни, че вече беше чувала тези думи, и докато прибираше чиниите, погледна през прозореца. Холи и Питър вече бяха на вратата и чакаха Хедър. „Колко добре се разбират и колко са пораснали“ — усмихна се тя.

— Предполагам, че като пристигнем в Нуево, ти веднага ще изчезнеш — каза Холи и закри очите си с ръка, за да види дали не се задава колата на баба й.

Питър се ухили.

— Правилно предполагаш.

Тя вдигна едно маслиново клонче, което се беше отчупило от дървото край пътя, и очерта кръг в прашната червена пръст.

— Мая е много хубава.

Брат й кимна.

— Има много красива коса. Как само блести на слънцето.

От гърлото на Питър се изтръгна въздишка, когато си представи нежния триъгълник, който толкова искаше да целуне, но не знаеше дали на нея ще й бъде приятно…

— Освен това има много приятен характер — продължи упорито сестра му.

— Ъхъ — каза Питър. — И умее да слуша. — Много искаше да поговори с някого за нея, но се страхуваше да не каже нещо излишно.

— Това ли правите с нея? Говорите си?

— Какво лошо има в това? Досега не си ме питала защо разговарям с мъжете от резервата.

— Така е. Защото не си влюбен в мъжете от резервата.

Питър нервно се засмя и с облекчение забеляза Хедър с колата на баба му.

— Привет! — извика тя. — Скачайте бързо в колата, че съм на работа. Шефката ми е много строга!

— Ами — засмяха се те. — Баба не може да бъде строга.

— Вярно е — съгласи се Хедър. — Точно затова я харесвам.

— За разлика от Сол — продължи безмилостно Питър, — който винаги е бил много строг и стриктен човек.

Елизабет, която вече се бе настанила на предната седалка до Хедър, се обърна назад и го изгледа.

— Изглеждаш добре осведомен.

— Напоследък доста време прекарвахме с тях двамата, докато вие с татко бяхте в Албъкърк. Непрекъснато се карат.

— Моля за малко уважение — обади се Хедър. Цялата се бе изчервила. — Не сме се карали. Просто разменяхме мисли.

— Точно така — каза Питър.

Елизабет се обърна към младата жена:

— Не се ли разбирате?

— Понякога. — Долната й устна започна да трепери. — Непрекъснато ме поучава. Той е по-възрастен от мен, обиколил е целия свят, спечелил е всички възможни награди и сигурно винаги е прав, но аз искам сама да се ориентирам в живота и сама да вземам решения. Нали съм права?

— Да — отвърна Елизабет, когато спряха пред книжарницата. — Наистина ли мога да взема колата за няколко дни?

— Разбира се. Ние с Лидия ще използваме моята, а Спенсър се е скрил зад облаци от стърготини. Вземи я, докато си купиш кола. Само гледай да е нещо впечатляващо. И скъпо.

— Защо? — учуди се тя.

— Утешителна награда. Чао.

„Утешителна награда“. Сигурно защото тя си стоеше вкъщи, а Мат беше тръгнал да завоюва света.

„Но идеята за скъпа и модерна кола никак не е лоша — помисли си и включи климатичната инсталация. Излязоха от Санта Фе и се насочиха към планината Сангре де Кристо. Пътят минаваше покрай червеникавокафяви възвишения, суха напукана земя и криви изсъхнали дървета. — Вече можем да си го позволим.“

Шосето бе почти пусто. Холи се премести отпред при майка си, а Питър остана отзад. Заприказваха се за лятото, което скоро щеше да свърши.

— Знаете ли на какво приличаме? — попита момичето. — На ученици, които са се върнали от ваканция и си разказват кой какво е правил.

— Вярно е — съгласи се брат й. — А вие с какво се занимавахте, скъпа госпожо Лъвъл? Издавахте вестника? Много интересно. И ние бяхме доста заети. Аз лично често посещавам своята скъпа приятелка Мая Сорел в Нуево. Ходя и при приятелите си в резервата. Записвам легендите им и смятам един ден да напиша за тях книга. Подражавам на прочутата си майка. Прекрасната ми сестра също беше доста заета: ходи на уроци по пеене, упражнява се по няколко часа на ден, често се отбива да види своята скъпа приятелка Лус Арагон в Нуево; слуша класическа музика… Сигурно всичко това ви е известно, но може местните новините да не са стигнали до Албъкърк.

— Питър, престани — тихо каза Елизабет. — Зная, че напоследък често отсъствах, но вече не е необходимо да ме упрекваш. Нали останах вкъщи.

— А може и да не беше толкова лошо — обади се Холи, както винаги готова да защити майка си. — Хората започват да си омръзват, когато непрекъснато са заедно. Въпреки това много се радвам, че сега си с нас.

— И аз винаги се радвам да видя родителите си — многозначително добави Питър.

— Млъкни, Питър — обади се сестра му.

— Добре — каза той. Елизабет погледна в огледалото и забеляза онзи отнесен поглед, който се бе появил на лицето на сина й от няколко седмици. „Дано да е влюбен, а не нещастен“ — помисли си.

— Обичам ви и двамата — каза тя. — Наистина напоследък с баща ви сме доста заети, но това не означава, че не ви обичаме. Просто имайте малко търпение.

— Питър е обзет от сексуални вълнения, затова се държи малко неадекватно.

— Какво? — възмути се той.

— Няма нищо, разбирам те — успокои го Холи. — Сигурно и аз на твое място щях да бъда объркана. Караш последен клас в гимназията; готвиш се да напуснеш сигурността на родния дом и да се изправиш пред конкуренцията в колежа; чувстваш се съвсем сам в студения, лош свят…

— Идиотка.

— Питър! — веднага го смъмри Елизабет.

— Извинявай. Но тя изобщо не е права!

— Сигурно. Но дори и така да е, няма от какво да се срамуваш. Помисли малко.

Той сви рамене.

— Добре. — Не знаеше дали да не възрази срещу „сексуалните вълнения“, но реши, че не си заслужава. Облегна се назад и протегна крак през прозореца. Никак не беше зле да остане за малко сам. Поне можеше да помечтае.

Когато стигнаха Нуево, Елизабет се обърна към децата си.

— Какво искате да правите? Аз отивам при Изабел.

— Мая ме чака — каза Питър, опитвайки се да говори със спокоен, безпристрастен тон.

— Приятно прекарване — многозначително се обади сестра му. — Идвам с теб — обърна се тя към Елизабет. — И мене ме чака Лус.

Елизабет я прегърна през раменете и каза на Питър след два часа да бъде у семейство Арагон.

Река Пекос пресичаше градчето като синя панделка, а рибките, които изскачаха на повърхността й, хвърляха сребристи отблясъци на яркото слънце. На бреговете на тази река родителите на Закари бяха отглеждали коне и добитък, а самият той беше разширил имотите с още няколко акра ливади и една къща на хълма. Трябваше да ги запазим — със съжаление помисли Елизабет. — Но тогава ни се струваше, че няма нищо по-важно от купуването на „Сън“. Направи й впечатление, че земята беше изорана и засята с царевица, но къщата изглеждаше изоставена.

— Божичко, Елизабет! Колко се радвам! Не повярвах на ушите си, когато се обади!

Хваната в здравата прегръдка на Изабел, Елизабет се засмя.

— И аз много исках да се видим!

— Е, прощавам ти за всички пропуснати вечери. Холи, извинявай. Лус е в гаража и поправя колата. Мрази тази работа, но го прави по-добре от останалите. А къде е прекрасният ти брат?

— На среща с Мая.

Изабел вдигна вежди.

— В десет сутринта? Е, защо не. Питър е умно момче. Не е зле здраво да превземе сърцето й, докато не я е грабнал някой друг. Хайде, влизай — обърна се тя към Елизабет, когато Холи тръгна към гаража. — Ела да си вземем нещо студено за пиене и да се обадим на татко. Само внимавай да не започне някоя от неговите безкрайни истории, защото няма да ни остане време да се видим. Божичко, колко ми липсваше.

Изабел Арагон беше четирийсет и три годишна жена, едра, с тежка черна коса, която тя непрекъснато заплиташе и разпускаше, докато говореше. Имаше горда осанка и широка, открита усмивка, а във ведрия й смях имаше толкова много топлота и доброта, че никой, който я познаваше, не я мислеше за проста жена.

Редом с изящната меднокафеникава хубост на Елизабет, изглеждаше още по-едра и тъмна. Преди години, когато двете бяха млади майки и разхождаха децата в долината, в Нуево ги бяха нарекли „сестрите, които никак не си приличат“, което много бе допаднало на Изабел. „Всяка жена има нужда от сестра — казваше тя. — Даже да не живее в съседната къща, но поне наблизо.“

Бяха се запознали наскоро, след като съпругът на Изабел — млад, красив и о, какъв любовник само! — беше загинал при катастрофа и тя беше останала сама с баща си Сезар и дъщеря си Лус — тогава едва петгодишна — и малкото грънчарско колело, на което правеше неповторими индиански съдове от черна глина и релефни орнаменти. Съдовете се продаваха добре в галериите на Санта Фе и Таос, така че благодарение на тях, на парите, които изкарваше Сезар от тъкани черги, и на зеленчуците, които отглеждаха в градината, тримата успяваха да преживеят, и то доста добре.

— Напоследък печелим добре — обясни Изабел на Елизабет, когато двете се разположиха пред къщата. — Милиони туристи започнаха да откриват Санта Фе — градчето датира поне от 1600 г. — и са силно впечатлени от изкуството и занаятите на Югозападните щати… Всъщност сега продавам десет пъти повече грънци отпреди. Къде ли са били парите на тези хора досега?

— Все някъде — усмихна се приятелката й.

Изабел напълни чашите.

— Сега започвай да разказваш. Как успя да дойдеш посред бял ден? Да не би да си в отпуска?

— Смених си работата — отвърна Елизабет и разказа за обеда в Хюстън. Постепенно се отпусна и сподели: — От една страна, се чувствам чудесно; но, от друга, имам неприятното усещане, че нещо не е наред: разхождам се до Нуево, без да зная какво става в редакцията…

— А и какво прави мъжът ти зад гърба ти…

Елизабет се усмихна.

— Не вярвам да ми изневерява.

— Но сигурно го прави. С вестника. — Заразителният смях на Изабел се предаде и на нея. — Мислиш си: „Ако е само с вестника, сигурна съм, че мога да се справя.“ Е, смятам, че няма защо да се тревожиш от конкуренция — продължи Изабел. — Не и докато работи упорито. Откъде ще намери време и енергия за любовни похождения? Чувала съм, че изневярата е доста сложна работа: уговаряне на срещи, криене, лъжи, непрекъснато трябва да помниш какво и на кого си казал предишния път… Аз не бих се справила.

Другата жена се обърна към слънцето със затворени очи.

— Откъде знаеш всичко това?

— От специалисти по изневяра. Когато се оплетат в лъжите си, обикновено идват да ме питат какво да правят. Представяш ли си, мене! Само ако знаеха откога не съм имала мъж в леглото си… А толкова ми липсва. Всяка жена мечтае за секс… Но за изневяра! Нищо не разбирам от изневери и въпреки това идват да питат.

— А ти какво им казваш?

— Че ако бъркат с писалката си в много мастилници, непременно ще направят правописна грешка!

Елизабет избухна в смях.

— Чудесно! На Мат много ще му хареса.

— Само ако не бърка мастилниците.

— Прекалено е зает. — Двете отново се засмяха. — А след няколко седмици, когато назначат нов главен редактор в Албъкърк, той отново ще си е у дома.

— И какво ще прави?

Настъпи тишина. Чуваше се само бръмченето на пчелите и веселата глъчка на децата, които тичаха на поляната след едно куче.

— Ще работи за Кигън — каза накрая Елизабет. — Ще купува вестници и ще ги ръководи. Ще прави това, което му нареди Кигън.

— А компанията се намира в Хюстън.

— Да.

Отново замълчаха.

— Хюстън може и да ти хареса — обади се Изабел.

— Може. — Елизабет откъсна поглед от планината и забеляза тъжните очи на Изабел. — Обаче е много далече от Нуево.

— Така е.

Пред очите на Елизабет падна сянка и когато вдигна поглед, видя Питър, а малко зад него и Мая. На яркото слънце косата му беше като огнен ореол, а нейната блестеше като кехлибар. Двамата се държаха за ръце и очите им грееха. Чувство подобно на завист прониза сърцето й. „Колко е прекрасно да си млад и тепърва да откриваш любовта.“

— Нали каза да се върна след два часа — напомни й синът й. — Мислех, че си тръгваме, въпреки че нямам нищо против да останем още малко. Мая ме покани на обяд. А и не виждам сестра ми да се е върнала.

— Два часа! — възкликна Елизабет. — Кога са минали?

Изабел поклати глава.

— А още не сме започнали.

— Мислех да поработя следобед — каза Елизабет, — но работата може да почака до утре.

— Защо не останете за обяд? — предложи домакинята.

Приятелката й кимна. Не й се мърдаше, тук се чувстваше толкова спокойно.

— Питър, иди моля ти се да намериш Холи и й кажи, че оставаме до четири — обърна се тя към сина си, а после попита Изабел: — Нали е удобно?

— Чудесно — зарадва се тя. Двете с Елизабет се загледаха след Питър и Мая, които тръгнаха да търсят Холи, все така хванати за ръце. — Впрочем, докато не съм забравила, знаеш ли нещо за човека, който купи земята ви в Нуево?

— За Тери Болинджър? Не, нищо.

— А имаш ли представа каква част от долината е изкупил?

— Не. Искаш да кажеш, че не е купил само земята на Закари?

— Точно така. Той и още двама души купиха повече от половината долина.

Дремещият журналист в Елизабет се пробуди. Тери Болинджър беше казал на Мат, че е търговец на коли от Сан Диего, който иска да си купи вила, където да си почива през лятото и от време на време да ходи за риба. Не бил нито фермер, нито човек, който се интересува от отглеждане на състезателни коне, и затова трийсетте акра, които купи от тях, му били напълно достатъчни.

— Отначало не ни направи впечатление — каза Изабел. — Напоследък много туристи започнаха да проявяват интерес към имоти в Югоизточните щати. Но един ден се събрахме и направихме сметка каква част от земята в долината е продадена. Резултатът доста ни изненада.

— Да, наистина. Ще се опитам да разбера какво става, Изабел. Ще говоря и с Мат.

— Онзи човек предложи да купи и моето място.

— Болинджър? За колко?

— Трийсет хиляди.

— Доста висока цена за долината.

— Така е. Аурелио получи шейсет, а той има два пъти повече земя от нас.

— Не може да бъде. На идване го видях да жъне с комбайна.

— Това е второто странно нещо. След като купят земята, тези хора я предоставят под аренда на бившите собственици, при това при изключително изгодни условия: предлагат им да продължат да живеят в къщата си и да обработват земята. Все едно че нищо не се е променило.

Елизабет поклати глава.

— Не мога да повярвам, че става дума за същия човек. Той каза, че искал да идва тук през лятото да си почива.

— Ето, сега е лято. Забелязваш ли някой да живее във вашата къща?

Тя си спомни, че на идване точно това й беше направило впечатление: къщата изглеждаше необитаема.

— Не.

— Обаче говорим за един и същи човек.

— Ти продаде ли му земята си?

— Шегуваш ли се? Това е моят дом и единственият, който някога съм имала. Освен това в момента нямаме нужда от пари. Много му стана неприятно, когато отказах. Свикнал е винаги да става на неговото. — Изабел въздъхна. — Лус ми се разсърди. Тя иска да продадем всичко и да се преместим в Санта Фе. Иска да постъпи в колеж, да живее в града…

Стана и отиде да донесе още една кана лимонада, пълнени чушки с месо и ориз.

— Случайно бяха във фурната — спокойно каза Изабел и двете се засмяха. — Ако Питър не беше поставил въпроса, аз лично щях да те накарам да останете за обяд. Лус много ме тревожи. Тя е младо и жизнерадостно момиче и наистина има нужда да се премести в Санта Фе, но не мога да продам земята. Дори само заради татко. Той никога не би напуснал долината. Когато Лус поеме по своя път, двамата с него ще останем сами. Напоследък сме повече приятели, отколкото баща и дъщеря. Елизабет, моя сестричке, толкова се радвам, че съществуваш. Дори когато рядко се виждаме.

„Избягва разговора за Хюстън“ — помисли Елизабет, но нищо не каза. Не й се мислеше нито за Хюстън, нито за Рурк. Имаше време…

Сезар обядва с тях, след което се прибра да си подремне, а двете приятелки останаха в градината, докато не се появи Питър.

— Ето ме пак точно в четири — каза той.

Майка му се огледа и попита:

— А къде е Мая?

— Помага на майка си да приготви вечеря. Обещах да се върна довечера. Нали ще ми дадеш колата?

Елизабет погледна сияещите му очи, след това спокойната долина, Холи и Лус, които идваха от другия двор, и накрая — Изабел — толкова стабилна и вдъхваща спокойствие, и каза:

— Естествено. — Изправи се и се протегна. — Отдавна не съм се чувствала толкова отпочинала.

Внезапно съвсем отчетливо, като крясъка на сойките, чу гласа на Закари, който разказваше за долината и колко добре се чувства в лятната къща. „Не трябваше да я продаваме — отново си помисли. Сети се за Болинджър и реши да провери странната история със земята. — Не е зле и ние с Мат да си купим една къщичка тук, след като толкова много хора продават. Нищо че имаме много време до пенсия. Ще ни е приятно да знаем, че земята ни е тук и ни чака.“

 

 

Огромната къща на Кигън Рурк на Инуд Стрийт се намираше в дъното на старателно поддържана ливада. Зад нея започваха розови градини с преливащи от червено до бледорозово цветове. Въздухът беше абсолютно неподвижен, така че лозите, пиниите и меката като кадифе трева приличаха на восъчен пейзаж, обрамчен от прозорците, докато гостите се движеха плавно в прохладната зала.

Елизабет си спомни малката изоставена църква, фермера, който прибираше зърното от полето си, самотния крясък на сойките. Усети ръката на Мат върху рамото си и въпросително го погледна.

— Просто изумително — каза той.

Тя кимна.

— И аз тъкмо си помислих колко по-различно изглежда…

— Исках да кажа, че жена ми е изумително красива.

— О! — усмихна се Елизабет. — Това определено ми харесва.

— И на мен. Много повече от изгледа на градината. — Той я целуна по рамото, наслаждавайки се на приятния дъх, който излъчваше кожата й. Леко допря своята кристална чаша до нейната и каза: — За нашето бъдеще.

— За нас. — Тя отпи от виното и си помисли колко добре изглежда Мат в официално облекло, а не в обичайните си кадифени джинси и тениски. Къдравите му коси бяха гладко сресани, обувките — идеално лъснати, вратовръзката — с безупречен възел. — Ти си най-хубавият мъж в залата.

— Дано, след като имам най-красивата жена.

— О, от новите перли е. Нали днес не съм пропуснала да ти благодаря за тях?

— Благодари ми повече от достатъчно. — Беше й ги купил предишната седмица за четирийсет и втория й рожден ден.

— Сложи си ги на приема — беше казал той. — Този октомври ще остане в семейната история с две големи тържества.

— И с две индулгенции — бе отговорила тя. — Ако вземем предвид и скъпата кола от миналия месец, след купуването на „Чифтейн“ никога не сме харчили толкова пари.

— Това е само началото — беше казал той. — Никой не заслужава перли повече от тебе. Нито толкова красива рокля.

„Ето я и третата индулгенция — помисли Елизабет, — най-скъпата рокля от магазина на Брок в Санта Фе.“ От момента, в който се бе погледнала в огледалото, всичките й съмнения отпаднаха. Горната част, тясно прилепнала до тялото, беше обшита с бели перли и бледосини мъниста, а ситно плисираната пола елегантно се олюляваше при всяко движение. Елизабет беше сресала на една страна медните си коси и те падаха на дълга лъскава вълна, стигаща до раменете й.

— Татко щеше да бъде много горд. Жалко, че не доживя да ни види тази вечер.

Тя се усмихна.

— Скъпа Елизабет — каза Кигън Рурк и поднесе ръката й към устните си. — Само един месец далеч от лудницата в редакцията и вече цъфтиш. А и материалите ти са великолепни. Надявам се, че секретарката ми редовно ти изпраща положителните отзиви, които се получават?

— Да, благодаря. Но исках да попитам…

— Великолепни отзиви. Харесва ми начинът, по който пишат твоите читатели. Изглежда, виждат в твое лице своя лична приятелка.

— Да, но все пак исках да те попитам нещо. Защо отваряш писмата, които са предназначени за мен?

— Защото ги пишат хора, които купуват моите вестници. За мен е важно да зная кои са те, какво мислят, защо предпочитат именно тези вестници, а не други. Но хайде тази вечер да не говорим за работа. Събрали сме се да отпразнуваме новия пост на Мат в нашето малко корпоративно семейство. Мат, бих искал да представя Елизабет на някои гости. Ти познаваш повечето от тях, а и сенаторът Грийн иска да размени с теб няколко думи. — Той се огледа и извика: — Чет! — Чет Колфакс веднага се появи пред него. — Заведи Мат при сенатора Грийн, осигури им спокойно място за разговор и им донеси нещо за пиене.

Елизабет протегна ръка и Чет автоматично я пое.

— Как сте? — попита го.

— Много добре — отговори той, но забеляза протегнатата ръка на Мат и бе принуден да повтори същата процедура. — Радвам се да те видя. — Устните му се разтегнаха в усмивка, но очите му останаха все така студени и безизразни. — Ако ме последваш, веднага ще те заведа при сенатора.

Мат кимна. Докосна лакътя на Елизабет и прошепна:

— Ще се видим на вечерята. — И преди тя да успее да отговори, двамата с Колфакс се скриха сред официално облечените мъже и жените в ярки вечерни рокли. Елизабет се почувства безцветна, почти незабележима, но Рурк, който бързо бе уловил погледа й, я успокои:

— Ти притежаваш стил, скъпа, и нямаш нужда от крещящи цветове или тежки накити, за да изпъкваш сред останалите. Повечето жени не знаят, че вкусът е нещо много по-впечатляващо от богатството и много по-трудно постижимо. Ела, искам да те запозная с някои от тях, но не защото са изключителни личности, а защото са необходими за нашето благополучие.

— Чие по-точно?

— На Мат. Моето. На „Рурк Ентърпрайсиз“ и на новия клон „Рурк Пъблишинг“, а това означава — и твоето.

През следващия половин час Елизабет бе представена на щатски сенатори, конгресмени, сенатори от съседни щати, строителни предприемачи, собственици на агенции за търговия с недвижими имоти от Северния пояс. Един от тях й обясни, че са дошли да преговарят за обединение с компаниите от Хюстън.

Тя научи много за града и особено за възстановяването на щетите, причинени от урагана през миналата седмица. Освен това много от хората, с които се запозна, я разпитваха за поредицата й „Интимно“.

— Просто удивително как успявате да намерите толкова интересни личности — сподели ослепителна блондинка в смарагдовозелена рокля. — Най-силно впечатление ми направи историята на Шарлот дьо Шанз и пищното тържество по случай нейната деветдесет и осма годишнина. По-късно разбрах, че ми е прабаба! Не мога да разбера как сте я открили!

— Всъщност не беше толкова трудно — лицето на Елизабет светна от радост. — Тя живее в Таос и беше една от малкото, които разрешиха да използвам истинските им имена. Спрях се на нея, защото ми напомняше за други жени, основателки на големи фамилии…

— Страхотно! Прадядо ми буквално я е обожавал, но за съжаление той починал твърде млад и никой от нас не го помни. Много ви благодаря за това, което правите!

— И аз ви благодаря за високата оценка на моята работа — очите й сияеха. Това беше нещо съвсем различно от комплиментите на колегите, дори от писмата на зрителите. Тук се бяха събрали влиятелни и богати хора, които не беше лесно да изненадаш, тъй като имаха всичко. Оказа се, че и те следяха нейната рубрика.

— А и Кигън постъпи много мило, като ни изпрати най-добрите ви материали — продължи русата жена. — Струва ми се, че много се гордее с вас.

— Какво ви е изпратил? — учуди се Елизабет.

— О, май издадох тайната — притесни се жената. — Но защо да не ви кажа? Той ни изпрати копия от вашите статии…

— Да, заедно с поканата за приема — добави друга жена.

— В случай че сме пропуснали да ги прочетем — намеси се трета. — Знаете ли, аз изобщо не чета вестници, а сега всеки ден чакам вашите материали. Нали Кигън е много сладък? Иначе изобщо нямаше да разбера за вас.

Елизабет погледна Рурк, застанал скромно зад гърба й.

— Нямах представа, че…

Той кимна за довиждане на жената, хвана Елизабет за ръка и я поведе към сервитьора, който предлагаше раци и други деликатеси.

— Не зная как да ти благодаря — каза тя.

— Няма нужда. Не забравяй, че аз печеля от твоите материали, както и от опита на Мат. А, ето още една изненада! Тони, пак закъсня.

— Имаше задръстване на летището. — Антъни Рурк хвана ръката на Елизабет с двете си ръце.

— Здравей, непозната красавице! Божичко, изглеждаш великолепно! От кога не сме се виждали? От десет години, от двайсет?

Тя се засмя.

— Не, само от две. — Гласът му беше галещ, очите му както винаги излъчваха топлота. — Как си, Тони?

— Много по-добре, отколкото преди две години. Ела да си потърсим някое уединено местенце.

Елизабет погледна към Рурк.

— Само за няколко минути — каза той. — Искам да си до мене, когато правя съобщението.

— Има достатъчно време — нетърпеливо каза Тони, хвана я под ръка и я заведе до прозореца е изглед към розовата градина. — Толкова ми липсваше. Непрекъснато мисля за тебе. Опитах се да те забравя, но не успях. Междувременно пак успях да се оженя и да се разведа. Е, засега сме само разделени, но то е все същото. А ти си все така прекрасна. Променила ли си се? О, да, разбира се. Преди не посещаваше сборищата на баща ми. Гледаш ли моето предаване?

— Когато имам време. — Неговото възхищение я развълнува. Тони се отличаваше от останалите й познати. Всички го познаваха. Докато вървяха през салона, тя чу как няколко души прошепнаха името му; трима от конгресмените и един от сенаторите бяха участвали в неговото предаване; други определено мечтаеха да бъдат поканени. Но не беше само славата. Той притежаваше особен магнетизъм: когато беше наблизо, всички имаха чувството, че всеки момент ще се случи нещо изключително интересно.

— Рядко гледам телевизия — каза тя. — Обикновено вечер работя до късно. — Искаше да му каже, че Холи не пропуска нито едно предаване „Срещи с Антъни“, но нещо я накара да премълчи. — А ти следиш ли моите материали?

— Да, не съм пропуснал нито един. Освен това навсякъде се хваля, че сме стари приятели. Дълбоко почитаемият ми баща непрекъснато повтаря, че си най-добрата журналистка в неговите вестници. По принцип хората не обичат да пишат писма, но за тебе правят изключение. Явно ги караш да се чувстват по-малко самотни; разбират, че има и други като тях, със същите проблеми, опасения, страхове и надежди. Защо ме гледаш толкова учудено?

— Защото си го разбрал.

— Скъпа Елизабет, цял живот си ме подценявала.

— Да — каза тя. — Може и да си прав.

Движението край входа привлече вниманието й и Тони проследи погледа й. Там се намираше Никол Ренар — жената, която според светската хроника напоследък често се появяваше с баща му на публични места. Беше облечена в черна копринена рокля. На шията и ушите й блестяха диаманти, а лъскавата й черна коса беше сресана настрани, също като косата на Елизабет. Този път Никол беше гримирана: ярко, предизвикателно, почти театрално. Определено се чувстваше в свои води в този дом на парите и властта.

А до нея стоеше Мат.

Елизабет забеляза как той се усмихна на нещо, което бе казала Никол, след което се обърна към конгресмена. В следващия миг двамата с него се отдалечиха и продължиха да си говорят, а Никол се огледа и се присъедини към най-близката група.

Елизабет се обърна към Тони, който я гледаше въпросително.

— Извинявай, не чух какво каза.

— Попитах те дали се досещаш, че ако не бях аз, тази вечер нямаше да си тук.

Тя се смръщи.

— О, да. Искаш да кажеш, че ти си изпратил на Кигън моите материали. Да, разбира се. Но това беше толкова отдавна. И все пак може би трябва да ти благодаря.

— Може би? Значи го възприемаш като задължение, а не защото ти е приятно?

— Не исках да прозвучи така.

— Не съм толкова сигурен. Не си ли доволна от вълшебната пръчица на баща ми?

Тя замислено го погледна.

— Но ти избяга от нея, нали?

— Да, мила, точно така направих. Той има навика да забравя, че е вълшебна пръчица, и я използва като камшик. Но няма нищо лошо да се възползваш, докато имаш възможност. Или използвай него, докато не разбереш, че всъщност ти си използваната. Тогава и ти ще избягаш, както направих аз. Сигурен съм, че ще се справиш. Вярвам в тебе.

— Съветът ти отнася ли се и за Мат?

— Да, Мат. Странно как винаги го забравям. Да, естествено, че се отнася и за него, особено след като е попаднал в центъра на магическото влияние и гради за баща ми силовата база.

— Каква е тази база?

— Някой ден ще ти обясня. Или попитай Мат, който ще бъде там — в центъра, — докато ти седиш вкъщи и пишеш своите интересни материали. Нали така?

— Какво?

— Нали си вкъщи? Или имаш свой кабинет?

— Понякога работя вкъщи; друг път използвам стария кабинет на Мат в „Чифтейн“. Приятно ми е да чувствам, че съм част от вестника. Двамата със Сол разработваме нови проекти. Колегите ми носят цветя — усмихна се тя щастливо — с малки ободряващи бележки. Като че ли…

— Имаш нужда от това. Изглежда, колегите ти са по-прозорливи от тебе. Ако ми кажеш кои дни работиш вкъщи, ще дойда да ти правя компания. С цветя и весели картички.

— На път за Ню Йорк.

— На път да те видя, ако се пренесеш тук, в Хюстън. Между Лос Анжелис и Хюстън има пряка връзка…

— Няма да се местя. Искам да си остана в Санта Фе.

Той изненадано повдигна вежди.

— Но нали Мат се мести в централата в Хюстън.

— На половин работен ден. Ще има кабинет и тук, и у дома.

— Не ми се вярва. Баща ми — а това е човек, когото познавам добре — никога няма да го допусне.

— Да, но той обеща да ни позволи да опитаме. Питър кара последна година в гимназията и започна изследователски проект при индианците пуебло. Вече говорихме за това и решихме, че нямаме право да искаме от него да се откаже от плановете си.

— За баща ми всичко това е без значение. Той изисква преданост, непосредствено присъствие и да се козирува на заповедите му. Основният му принцип е „лице в лице и очи в очи“, Елизабет.

— Тони, престани да преувеличаваш. Вече ти казах: нищо няма да променяме поне през следващите осем месеца, докато Питър завърши.

— Тогава ще имаш нужда от повече приятели от обикновено. Готов съм не само да ти нося цветя и весели картички, но и белгийски шоколад и стихове. Всичко, което поискаш. Ще се науча да пиша на машина. Ще бъда твой приятел, слуга, компаньон, светлина на очите ти, изповедник и любовник. Усмихваш ли се, или ми се подиграваш, Елизабет? Държа се като палячо, но всъщност говоря съвсем сериозно…

— Елизабет, трябва да дойдеш. Тони, ако искаш, иди да видиш приятелите си… — каза Рурк.

Той поклати глава.

— Мерси. Предпочитам да остана сред публиката.

— Беше ми приятно да се видим — хладно каза Елизабет и протегна ръка.

Той я взе и я целуна по бузата.

— Май че прекалих. Следващия път ще се поправя.

— Трябва да застанеш от дясната страна на Мат — обясни й Рурк, когато преминаха в следващата зала, където имаше катедра и малък микрофон. Мат я хвана за ръката и леко я стисна.

— Приятели — започна Рурк и в стаята настъпи пълна тишина. Съобщи им това, което вече всички знаеха: приемът бил посветен на Матю Лъвъл, новия вицепрезидент на „Рурк Ентърпрайсиз“ и главен издател на новия клон на компанията, „Рурк Пъблишинг“, и на неговата съпруга, Елизабет Лъвъл, чиято поредица „Интимно“ щяла да излиза три пъти седмично във всички издания на Рурк. Елизабет го слушаше с половин ухо и внимателно оглеждаше присъстващите. — Очакваме в течение на една година — завърши той, — да създадем верига от вестници, всеки от които да отразява специфичното за своя район и в същото време да носи всички белези на „Рурк Ентърпрайсиз“. Двамата с Мат имаме и разногласия, но в общи линии идеите ни в областта на издателската политика съвпадат. — Чу се смях. — Югозападните щати вече никога няма да бъдат същите! Дами и господа, позволете да ви представя Мат Лъвъл!

Разнесоха се ръкопляскания и Кигън отстъпи назад. За миг Мат огледа съсредоточените лица, блестящите накити, тънката усмивка на лицето на Тони и неподвижния поглед на Чет, застанал в дъното на помещението.

— След като ние двамата с Кигън сме единодушни по толкова много въпроси, аз нямам право да оспорвам думите му. Но той не засегна нещо много важно: той ми отправи огромното предизвикателство. Налага се да работим бързо и нямаме време за грешки. Ценя неговото доверие. Надявам се да спечеля и вашето. През следващите месеци сигурно често ще се срещаме с някои от вас, а когато завърши изграждането на „Рурк Пъблишинг“, аз се надявам, че между нас ще бъдат създадени добри колегиални и приятелски отношения. Двамата с Елизабет сме ви благодарни, че дойдохте тази вечер. А сега бих искал да, вдигнем тост. За Кигън Рурк, който има големи идеи и смелостта да ги повери на един неизвестен, но много благодарен вицепрезидент.

Отново се разнесоха ръкопляскания и одобрителни възклицания. Всички вдигнаха чаши в чест на Кигън Рурк, който стоеше кротко усмихнат пред гостите си. Той също, вдигна чашата си и произнесе тост за Мат. След това, бързо осъзнавайки грешката си, той се поклони на Елизабет и я включи в тоста.

— Вечерята започва след петнайсет минути — каза пред микрофона. — Чет ще ви раздаде картичките с местата ви.

Когато церемонията приключи, всички отново минаха да поздравят виновниците за приема.

— Чудесно — промърмори Чет Колфакс на Елизабет. — Дойде вашият час. Приятно е, когато наградата попада при хора, които наистина я заслужават.

— Наистина ли, Чет? — попита Елизабет. — Много си благороден.

Очите му останаха безизразни.

— Винаги споделям радостта от успехите на господин Рурк. Това се отнася за всички нас. Когато се преместиш в Хюстън, и с теб ще стане така.

— Няма да се местим тук, Чет. Надявам се, че това ще ти хареса.

— Така ли? — изведнъж гласът му изневери и тя усети такава злоба, че се замисли на какво се дължи. Дали защото е решил, че няма да може да следи Мат? Или защото той беше новият фаворит, а Чет, който толкова се стараеше да угоди на Кигън Рурк, трябваше да се съобразява с него?

— За мъжа ти ще е доста трудно, ако не живее тук — отбеляза Колфакс. — Въпреки това аз съм на неговите услуги. За информация от всякакъв вид. Не е толкова лесно да започнеш нов бизнес.

— Никога не съм казвала, че е лесно — възрази Елизабет и потърси с очи някого, който би могъл да я спаси от втренчения поглед и съскащия глас на Колфакс. Но всички бяха заети и тя реши да се справи сама. — Ако ме извиниш, Чет, бих искала да…

— Искаш да помогнеш на мъжа си. Казах ти как може да стане. Всички тези хора тук по един или друг начин са свързани с Кигън Рурк. Сигурно си мислиш, че не е красиво да се говори за тези неща, но е необходимо. Мъжът ти няма да знае как да се справи с някои ситуации, които неминуемо ще възникнат. Ако ми има доверие, бих могъл да му кажа…

„Защо си решил, че ще ти помогна да оплетеш мъжа ми в мрежите си?“ — ядоса се тя.

— Добре, тогава да не отлагаме — изрече Елизабет с леден глас и хвана под ръка нищо неподозиращия Чет. Когато стигнаха до Мат, тя каза: — Мат, Чет иска да ти помогне с малко допълнителна информация за хората, които са тук. Струва ми се, че трябва да го знаеш.

Той забеляза студения гняв в погледа й и притеснението на Колфакс. Помисли си колко е прекрасна жена му: решителна, умна и красива, а той дори не й го казваше достатъчно често.

— Чет, обещавам да се обадя, ако имам нужда от теб. А сега би ли ни извинил? Двамата с Елизабет трябва да отидем в трапезарията.

Елизабет видя злобата, изписана на лицето на Колфакс, и докато вървяха към местата си, отбеляза:

— Мат, трябва да внимаваш с този човек. Може да стане опасен.

Той вдигна рамене.

— Чет е лакей на Кигън, не мой. Той да му мисли.

Нищо не можеше да спре Мат Лъвъл. Добре знаеше как е стигнал дотук и къде искаше да отиде. Затова никой не беше в състояние да го отклони от пътя му. Даже Кигън Рурк. Или Елизабет. Никой.