Джудит Майкъл
Интимно (20)

Глава 20

Децата се гонеха из празните улици на Нуево и за последен път ги изпълваха със звуци и живот. Възрастните се сбогуваха с града, като бавно обикаляха старите къщи стая по стая и си припомняха кой къде е бил роден или починал, кой е надраскал дървената врата или е мечтал под това дърво.

Елизабет и Изабел стояха на пустата улица и слушаха възбудените гласове.

— Триста години — каза Изабел и поклати глава. — Триста години тук е имало град. А сега той е мъртъв.

— Това е само неговата обвивка — отбеляза приятелката й. — Нали хората са заедно; дори онези, които се преместиха, започнаха да се връщат. Всъщност хората правят от струпаните на едно място къщи истински град?

— Така е. Искам да изгорим този град, за да се знае, че до края е останал наш и само ние можем да го изтрием от лицето на земята, а не булдозерите. Но… погледни какво става.

Всички си бяха тръгнали; двете бяха останали сами на прашната улица. Под тежките облаци каменната стена на язовира застрашително се извисяваше над притихналите дървени къщи. От караваните и палатките в горната част на долината долиташе детски смях и въпреки това цареше такава тишина, че Елизабет чуваше звъна на прибори и порцелан.

— Време е за вечеря — каза тя и прегърна Изабел през кръста.

— Ето един приятен начин да приключим с тази история и да се съберем заедно. Кой ще запали огъня?

— Татко — отговори Изабел, прегърна я през раменете и двете се обърнаха с гръб към града. — Помниш ли колко често идвахме тук с децата, когато бяха малки? И всички ни наричаха различните сестри. Помниш ли?

— Разбира се. Ние пак сме си сестри.

— Може би това е най-хубавото — каза Изабел.

Елизабет кимна. Нямаше желание да говори.

На върха на хълма Холи, Лус и Мая помагаха да се наредят масите; Сол отваряше кутии с бисквити и сладкиши, донесени от Санта Фе; Хедър помагаше на Спенсър и Лидия да извадят безалкохолни напитки от багажника на колата. Питър, който беше пристигнал същата сутрин, правеше снимки на пустия град, на хората, които се нареждаха по масите, и на децата, които си играеха на криеница зад караваните. Джок Олсон извади дълъг маркуч и го протегна до креслото, на което седеше Сезар.

— Готово — каза Джок, а Лус удари с лъжица по една тенджера.

Сезар се изправи и тълпата притихна.

— Докато паля този огън, искам да запазим тишина и да помислим за Нуево, града, в който сме родени и прекарали живота си. Добре е да запомним своя дом, въпреки че го напускаме и скоро няма да го има. — Почака малко, коленичи и запали огъня.

Настъпи пълна тишина и след половин минута крайната къща пламна; децата радостно се разпищяха. След малко огънят погълна втората къща и така постепенно пламна целият град. Пламъците се извисиха до небето.

— Господи — каза тихо Сезар. — Господи, какъв невероятен огън!

Хората започнаха да си говорят, храната бе сервирана и Елизабет предложи да седнат на масите. Плачеше й се, но в огъня пред тях имаше нещо толкова силно, все едно че неговата топлина и светлина можеха да създадат цял един свят, а не само да го разрушат.

— Бих направил света от огън и водни капки — каза Питър на майка си. — В училище четох подобно стихотворение. Добре ли си?

Тя се усмихна.

— Да, благодаря. Само ми е малко тъжно.

— Нищо чудно. — Той я прегърна и когато Мая се приближи към тях, прегърна и нея с другата си ръка. Тримата се загледаха в огъня.

— Вижте! — извика Мая и погледна нагоре. Пламъците подскачаха към надвисналите облаци. — Прилича на залез!

— Или на изгрев — каза Питър и усмихнато я погледна в очите. Толкова приличаше на Мат, че гърлото на Елизабет се стегна и тя преглътна, за да спре напиращите сълзи. — Всичко започва отначало — каза той. — От огън и роса.

Хората гледаха към небето; светлината на огъня беше като река от разтопено злато и мед, която се разливаше върху надвисналите облаци и ги караше да трептят, все едно че и те горяха. Точно това видя Мат, докато караше към Нуево. В първия момент си помисли, че някъде зад старата желязна мина е избухнал горски пожар. Но след малко разбра, че огънят е много по-близо. „Господи — помисли той и увеличи скоростта, — гори градът!“

След последния завой забеляза крещящите от възторг деца, а след това, точно пред себе си — и хората, събрани за празненството. Бяха може би около двеста души, наредени на дълги маси на поляната. В малки дупки бяха запалени огньове, а над тях висяха чугунени котли, от които се извиваше дим. На масите бяха поставени големи паници и чинии, пълни с храна, на известно разстояние от тях се намираха караваните, палатките и фургоните.

Мат отби колата от шосето и спря. Никой не го забеляза; хората говореха помежду си; огънят пращеше силно. Той слезе от колата и се насочи към най-близката група. Забеляза Изабел, застанала права пред масата.

— … на най-забележителната жена, която познавам — казваше тя и силният й ясен глас изпълни поляната — и която се бореше за нашите интереси до края.

Всички бяха наредени около същата маса: Лидия и Спенсър, Хедър и Сол, Питър, Мая, Холи, Лус, Сезар. До Изабел седеше някакъв непознат, който не откъсваше очи от нея. След това се изправи Елизабет. Мат затаи дъх, завладян от обич и копнеж.

Красотата й беше впечатляваща. Беше облечена в дълга бяла селска пола и яркожълт пуловер. Косата й беше като мед и блестеше на светлината на огъня като златен пламък. Мат за миг си представи ослепителната жена, винаги облечена в черно и бяло, чиято кожа оставаше хладна дори в моментите на най-силна страст. Сега не можеше да разбере как някога си бе въобразявал, че има нужда от нея.

— Предлагам да вдигнем тост за жителите на Нуево — каза Елизабет — и за всички, които ни се притекоха на помощ: Джок Олсон и неговия екип, които така добре използваха оборудването на компанията! — Мъжът до Изабел се засмя; засмяха се и неколцина мъже на една от съседните маси, а след това и всички останали. — Да благодарим на хората — продължи тя, — които се събраха от всички краища на страната и ни помогнаха с каквото можаха. Всички ние сме като семейство, което строи къща; но вместо една ние ще построим много къщи, цял град. Всички вие сте просто чудесни!

След малко стана следващият, за да вдигне тост, но той вече не чуваше думите. Тръгна към Елизабет. Беше изминал половината разстояние, когато се усети какво прави. Питър пръв го видя и побутна Холи, а след това каза нещо на Елизабет. Тя се обърна и Мат видя светлина да озарява сивите й очи.

Стана, приближи се до него и го прегърна. Телата им се срещнаха и така добре си паснаха, сякаш никога не се бяха разделяли.

— Обичам те — каза Мат. — Елизабет, обичам те. Не зная какво стана с мене и как можах да…

— Мат — прекъсна го тя, — не говори. Рано е още. Първо искам да те целуна.

Той се засмя. Държеше нежното тяло в ръцете си и беше щастлив. Отново усещаше копринената коса, извивката на гърдите й.

— Любов моя — прошепна тя, — нека си поема дъх.

Усмихнаха се един на друг.

— Кажи ми за какво са се събрали хората? — попита Мат, но веднага поклати глава. — Не, всъщност не ми отговаряй. Само искам да те гледам и да те държа в ръцете си.

Тя го погали по лицето.

Мат забеляза, че Питър и Холи ги наблюдават. „Изчакайте малко“ — прошепна им и двамата се засмяха. Тръгнаха към дърветата и след малко полянката с масите се скри от погледите им, въпреки че продължаваха да се чуват гласовете и смехът на хората.

— Все пак трябва да ти кажа някои неща… — каза Мат. — Мисля, че вече не съм добра партия. Скъсах с Рурк и не зная какво ще правя занапред…

— Първо ще си легнеш с жена си.

Той се ухили.

— Колкото се може по-скоро.

— След това ще говорим за бъдещето.

— Не, има неща, които искам да ти кажа веднага. Нали не възразяваш? В Европа доста мислих; искам да ти кажа как стигнах дотук. Седях си на Пиаца Навона, мислех за Джингис Голд и за тебе и изведнъж разбрах, че цял ден съм обикалял местата на твоите записи. Тогава осъзнах, че искам да видим Рим заедно, също и останалата част от Европа и цяла Америка… А също така да бъдем заедно до края на живота си.

Тя не откъсваше поглед от него. Той спря, за да я прегърне отново.

— Липсваше ми. Дори когато бях твърде заслепен и не го разбирах, пак ми липсваше.

— Съжалявам, че не го знаех — тъжно каза тя.

Мат очакваше, че тя ще спомене нещо за Тони, но Елизабет нищо не каза; той знаеше също така, че тя никога няма да попита за Никол. Започваха отново и това беше достатъчно.

— Имам някои идеи с какво бих могъл да се занимавам занапред — каза той, докато се разхождаха. — Искам да ги обсъдя с тебе.

Тя се усмихна.

— Добре звучи. Мат, надявам се обаче, че „Чифтейн“ не влиза в плановете ти. Сол все още иска да го купи, Хедър — също, и си помислих, че ако нямаш нищо против…

— Ще им го дадем — каза той.

Тя бързо го погледна; очите й блестяха.

— Значи си мислил за това.

— Това беше едно от нещата, за които взех решение в Рим. Сол отдавна сам прави вестника; нямам право да му го отнемам. Същото се отнася и за „Сън“. Помниш ли как предсказваше, че след няколко години ще стане издател на вестника? Радвам се, че мечтата му се сбъдна. — Мат замълча. — Другото, за което си мислех в Рим — продължи след малко, — бе, че с малко помощ бихме могли да започнем да издаваме списание.

Тя спря.

— Не знаех, че си мислил за списание. Какво по-точно?

— Вероятно регионално; най-добре познавам проблемите на Югоизтока. Списание, предназначено за обикновените хора; ти добре ги познаваш. Мога ли да разчитам, че ще приемеш длъжността на издател и главен редактор по съвместителство? И на автор, разбира се.

— Да.

— Колко било просто — промърмори той. — Напоследък всичко ми изглеждаше толкова сложно.

— Ще бъде сложно, ако отново се наложи да ипотекираме къщата…

— Не, този път няма да имаме проблеми. Мич Лейдлоу сам предложи да помогне; той ще привлече и други спонсори. След като уредим формалностите и тръгнат рекламите, можем да започнем на първо време с проблемите на малките групи; да привлечем местни хора за автори…

Елизабет започна да се смее и след кратка пауза Мат също се засмя:

— Съжалявам. Изглежда пак се втурнах след облаците, преди да съм се възстановил.

— Не, не съжалявай — бързо изрече тя. — Каза го просто чудесно. И аз искам да участвам. Ако успеем да направим списанието заедно…

— Поне последното ти гарантирам. Каквито и върхове да се изпречат на пътя ни, ще ги покоряваме винаги заедно. — Мат отново я целуна. — Върнахме се там, откъдето бяхме започнали — обичаме се, работим заедно… Или може би искаш нещо по-интересно? Искаш ли да се преместим някъде другаде? В Ню Йорк? Париж? Лондон?

Тя се усмихна.

— Искам да бъда с тебе. Където и да е.

Устните им се срещнаха. След известно време Мат каза:

— Искаш ли да те заведа още по-навътре в гората? Или най-добре да се приберем вкъщи. Мислиш ли, че някой ще забележи, ако сега си тръгнем? — Вдигна глава и се ослуша. — Елизабет, наистина ли чувам камбанен звън, или имам халюцинации?

— Истина е. Хайде да отидем при останалите, Мат. Сега ще освещават града.

— Това ли е мястото, което им даде Рурк?

— Да. Благодарение на тебе…

— Преди всичко на тебе и твоя репортаж, освен това на Мич Лейдлоу…

— Написах ти няколко реда, за да ти благодаря за материала, но писмото се върна обратно… О, Мат, толкова много неща имаме да наваксваме!

— Но имаме и цял живот пред себе си. Господи, та това наистина е църквата!

Излязоха на полянката от противоположната страна. Точно пред тях на ниска платформа се извисяваше църквата. Хората се бяха наредили в полукръг пред нея. На входа стоеше Сезар и съсредоточено си разглеждаше обувките. След малко вдигна поглед към смълчаната се тълпа.

— Помолих Изабел да произнесе тази реч, но тя отговори, че честта се пада на мене, защото съм най-възрастният жител на града. Днес е първият ден на май — добро време да поставим ново начало. Нуево вече не съществува. Но тук, където сме застанали сега, е нашият нов дом и църквата е в неговия център. Сега искам да дам ново име на града: Ренасимиенто Нуево — Възродено Нуево.

— Възродено — прошепна Елизабет. — Обичам те, Мат.

Той я прегърна. Питър и Мая се приближиха към тях и Питър за миг сложи глава на рамото на баща си, след което рязко се изправи и каза:

— Добре дошъл у дома.

— Тепърва трябва да направим от този град наш дом — казваше Сезар. — Винаги ще приемаме бездомните, защото и ние бяхме без дом и знаем какво означава това. Ще направим от този нов град добро място за живеене, ще го защитаваме и ще запазим онези прекрасни чувства, които изпитваме в момента, защото толкова много хора проявиха интерес към нашите проблеми и ни помогнаха да запазим града жив… — Замълча и разпери ръце. — Не знам какво още да кажа.

Мат излезе напред и започна да ръкопляска. Питър застана до него, а след това и всички останали. Хората минаваха и усмихнати поздравяваха Сезар с хубавото освещаване. Мат и Елизабет се отдръпнаха и отново се прегърнаха. Когато се погледнаха, с изненада забелязаха в очите си нещо, което почти бяха загубили. В този момент се чуха първите звуци на песента.

Мелодията започна тихо и колебливо и изведнъж се усили, сребърните ноти се извисиха. Всички замлъкнаха и се заслушаха в красивите думи:

„Най-после сме у дома.

Извървяхме хиляди километри по неравния път…

Но най-после стигнахме до своя дом.“

Пееше Холи.